Светлина в пукнатините

ОСМА ГЛАВА

Клара Мороу първа забеляза пристигането на колата.

Двете с Мирна тъкмо бяха вечеряли скромно с претоплена яхния и салата, след което художничката бе станала да измие чиниите, а Мирна скоро след това се бе присъединила към нея.

— Аз ще ги измия — заяви Клара, докато изстискваше препарат в пълната с гореща вода мивка и гледаше как се образува пяна. По някаква странна причина й доставяше удоволствие. Караше я да се чувства като магьосница, като вещица или като алхимик. Дейността не беше чак толкова ценна като превръщането на олово в злато, но все пак бе полезна.

Клара Мороу не беше от хората, които обичат домакинската работа. Но обичаше вълшебствата. Водата се превръщаше в пяна. Мръсните чинии ставаха чисти. Празното платно се трансформираше в произведение на изкуството.

Не толкова промяната беше любима на Клара, колкото метаморфозата.

— Седни — отпрати художничката приятелката си, но Мирна хвана кърпата за подсушаване на съдове и посегна към една от все още топлите измити чинии.

— Имам нужда да се поразсея.

И двете знаеха, че подсушаването на съдовете беше безпомощен сал в бурно море, но щом това можеше да утеши Мирна за известно време, Клара подкрепяше идеята с две ръце.

Отдадоха се на успокоителната монотонност — Клара миеше, а Мирна подсушаваше.

Когато художничката приключи, остави водата да се оттече, забърса мивката и се обърна с гръб към кухненския бокс. Жилището не се бе променило особено през годините, откакто Мирна бе прекратила психологическата си практика в Монреал и бе събрала цялата си покъщнина в малкия си автомобил. Когато пристигна в Трите бора, имаше вид на току-що избягала от цирка.

От миниатюрната кола слезе огромна тъмнокожа жена, която изглеждаше по-голяма от возилото. Изгубила се по черните пътища и когато най-неочаквано се натъкнала на селото, решила да поспре за кафе, сладкиш и тоалетна. Отбивка за презареждане встрани от маршрута, който трябвало да я отведе на друго място — по-вълнуващо и по-обещаващо. Но Мирна Ландерс така и не продължи пътя си.

Докато пиела café au lait и хапвала десерт в бистрото, осъзнала, че си е добре и там.

Мирна разтоварила багажа си, наела свободния магазин в съседство с бистрото на Оливие и отворила книжарница за нови и употребявани книги. Нанесла се на горния етаж, в мансардния апартамент.

Тогава Клара се бе запознала с Мирна. Отби се да провери как върви новата книжарница и дочу шумолене на метла и ругатни, долитащи от горния етаж. Изкачи се по стълбите в задната част на магазина и попадна на Мирна.

Мирна, която метеше и ругаеше.

Оттогава бяха първи приятелки.

Художничката бе станала свидетел как чернокожата жена сътворява магия, като превръща свободния магазин в книжарница. Трансформирала бе празното пространство в място за срещи. Запустялата мансарда — в дом. Неудовлетворителния си живот — в задоволство.

Трите бора се радваше на стабилност, но никога не оставаше и пълен покой.

Докато Клара гледаше дневната на приятелката си, погледът й се понесе към коледните лампички отвън и й се стори, че видя кратък и ярък проблясък. Фарове.

Тогава чу шума от автомобилен двигател. Обърна се към Мирна — тя също бе чула.

И двете си помислиха едно и също.

Констанс.

Клара се опита да потисне чувството на облекчение, защото знаеше, че прибързва, но усещането се надигна и заля предпазливостта й.

Звънчето на входната врата на партера иззвъня. Стъпки. Чуваха как някой крачи през помещението под тях. Сам човек.

Мирна стисна ръката на Клара и извика:

— Ехо?

Тишината бе кратка. Прозвуча познат глас:

— Мирна?

Художничката усети как ръката на приятелката й изстива. Не беше Констанс. Беше вестоносецът. Пощальонът бе пристигнал с велосипеда си.

Началникът на отдел "Убийства" в Sûretè.

Мирна държеше между дланите си керамичната чаша с чай, но не отпиваше. Целта беше да се стопли, не да утолява жаждата си.

Взираше се в прозорчето на чугунената печка, наблюдаваше пламъците и жаравата. Огънят осветяваше лицето й и го изпълваше с повече живот, отколкото всъщност имаше в него.

Клара седеше на дивана, а Арман — на креслото срещу Мирна. Детективът също бе обгърнал чаша чай с едрите си длани. Но неговият поглед бе прикован върху Мирна, а не върху огъня.

След като обиколи и подуши всичко в мансардата, Хенри полегна на килимчето пред огнището.

— Как мислите, дали е изпитала болка? — попита книжарката, без да отмества очи от огъня.

— Не.

— Не знаете кой е сторил това?

Това. Това. Мирна все още не можеше да се накара да го произнесе на глас.

След като мина един ден и Констанс не се появи, дори не се обади, Мирна се подготви за най-лошото. Че приятелката й е получила инфаркт. Удар. Катастрофирала е.

Не й бе хрумнало изобщо, че може да е и по-лошо. Че Констанс не просто е загубила живота си, а някой й го е отнел.

— Още не знаем, но ще го открием — обеща Гамаш.

— Можете ли? — попита Клара, като заговори за пръв път, откакто бе чула новината от главния инспектор. — Тя не живееше ли в Монреал? Май е извън вашата юрисдикция?

— Така е, но началникът на отдел "Убийства" в монреалската полиция ми е приятел. Прехвърли случая към мен. Познавахте ли Констанс добре? — обърна се Гамаш към Мирна.

Тя отвори уста, но преди да каже каквото и да е, погледна към Клара.

— О! — възкликна художничката, когато разбра погледа. — Искаш ли да изляза?

Мирна се замисли, сетне поклати глава:

— Извинявай, не. По навик. Старая се да не обсъждам клиентите си с други хора.

— Значи ви е била клиентка — рече Гамаш. Не извади бележника си, предпочете да слуша внимателно. — Не е била просто приятелка.

— Първо клиентка, след това — приятелка.

— Как се запознахте?

— Дойде на сеанс преди няколко години.

— Преди колко?

Мирна се замисли и отговори:

— Двайсет и три. — Изглеждаше удивена от собствените си думи. — Познавала съм я от двайсет и три години — продума изненадано бившата психоложка, след което се застави да се върне в реалността. — Когато спря да идва на сеанси, продължихме да поддържаме връзка. Излизахме на вечеря, на театър. Не особено често, но и двете бяхме неомъжени жени и намерихме доста общи неща помежду си. Харесвах я.

— Това необичайно ли е? — попита Гамаш. — да се сприятелите с клиент?

— Бивш клиент. Но да, изключително необичайно е. Случвало ми се е само веднъж — с Констанс. Психотерапевтът трябва да поставя ясни граници, дори да става въпрос за бивши клиенти. Хората, които лекуваме, ни влизат в главата, а ако започнат да влизат и в живота ни, имаме проблем.

— Но Констанс е успяла?

Мирна кимна:

— Май и двете бяхме малко самотни, а тя изглеждаше горе-долу нормална.

— Горе-долу? — попита Гамаш.

— Кой ли от нас е напълно нормален, господин главен инспектор?

И двамата погледнаха към Клара — косата й отново стърчеше във всички посоки в някакво ужасно съчетание от ефекта на сплесканата от шапка прическа, статичното електричество и навика на художничката често да заравя пръсти сред кичурите си.

— Какво? — сепна се Клара.

Гамаш отново се обърна към Мирна:

— Виждали ли сте се с Констанс, откакто се преместихте в Трите бора?

— Няколко пъти, когато отивах до Монреал. Но никога тук. Поддържахме връзка най-вече като си изпращахме пощенски картички и се чувахме по телефона. Истината е, че през последните няколко години се бяхме поотдалечили.

— А какво я накара да ви дойде на гости сега? — попита главният инспектор. — Вие ли я поканихте?

Мирна помисли, но поклати глава:

— Не, по-скоро не. Струва ми се, че идеята бе нейна, макар че е възможно да е намекнала, че би дошла, и тогава аз да съм й отправила покана.

— Имаше ли някаква конкретна причина да ви дойде на гости?

Книжарката отново се замисли, преди да отговори:

— Сестра й почина през октомври, както сигурно сте чули…

Гамаш кимна. Съобщиха по новините, както щеше да стане и със смъртта на Констанс. Убийството на Констанс Пино беше статистика. Убийството на Констанс Уеле — водеща новина.

— След като сестра й си отиде, не й оставаше никой друг на този свят — обясни Мирна. — Констанс беше много потайна. По принцип в това няма нищо лошо, но при нея се бе превърнало в някаква мания.

— Можете ли да ми кажете имената на няколко нейни приятели?

Мирна поклати глава.

— Не знаете нито едно? — изненада се главният инспектор.

— Тя нямаше приятели.

— Pardon?

— Констанс нямаше приятели — повтори Мирна.

Гамаш я гледаше с недоверие:

— Никакви?

— Никакви.

— Ти й беше приятелка — обади се Клара. — Сприятели се и с всички тук. Дори с Рут.

Още докато го казваше обаче, художничката осъзна грешката си. Приела бе приятелското отношение за приятелство.

Мирна помълча за кратко, сетне заговори:

— Констанс оставяше впечатлението за приятелство и близост, без всъщност да ги изпитва.

— Искаш да кажеш, че всичко е било лъжа? — попита Клара.

— Не съвсем. Не искам да си мислите, че е била социопат или нещо такова. Харесваше хората, но винаги имаше прегради между нея и останалите.

— Дори и в отношенията й с вас? — поинтересува се Гамаш.

— Дори и с мен. Ревностно пазеше скрита по-голямата част от живота си.

Клара си спомни разговора им в нейното ателие, когато Констанс бе отказала да й позира за портрет. Не бе отклонила предложението грубо, но беше категорична. Очевидно не искаше да я допусне до себе си.

— За какво си мислите? — попита Гамаш Мирна, когато забеляза съсредоточеното й изражение.

— Размишлявах върху това, което Клара каза току-що. Мисля, че има право. Струва ми се, че Констанс беше щастлива тук и наистина се чувстваше добре в компанията на всички, включително и на Рут.

— Какво означава това според вас? — продължи с въпросите Гамаш.

Мирна се замисли:

— Чудя се…

Отправи поглед отвъд стаята, през прозореца, към боровете, окичени с коледни светлини. Лампичките се поклащаха от нощния ветрец.

— Чудя се дали не бе започнала най-сетне да се отпуска — промълви Мирна и отново погледна гостите си. — Не се бях замисляла за това, но не изглеждаше толкова резервирана, станала бе някак по-открита, особено след като прекара тук няколко дни.

— Не се съгласи да й нарисувам портрет — сподели Клара. Мирна се усмихна:

— Е, това е разбираемо, не мислиш ли? Точно от това най-много са се страхували и тя, и сестрите й. Да бъдат изложени на показ.

— Но тогава не знаех коя е — оправда се художничката.

— Няма значение. Тя е знаела — рече Мирна. — Но ми се струва, че преди да си замине, бе започнала да се чувства в безопасност тук, независимо дали тайната й бе излязла наяве, или не.

— А тя беше ли излязла наяве? — попита Гамаш.

— Не съм я споделяла с никого — заяви книжарката.

Главният инспектор погледна списанието върху табуретката.

Много стар брой на "Лайф" с популярна снимка на корицата.

— И все пак, явно сте знаели коя е — обърна се Гамаш към Клара.

— Казах й днес следобед — обясни Мирна, — когато започнах да свиквам с мисълта, че Констанс може би няма да се появи.

— Но никой друг не е знаел? — повтори детективът. Взе списанието и се взря в снимката на корицата. Виждал я бе много пъти. Пет малки момиченца с пухкави маншони и симпатични зимни палтенца. Еднакви палтенца. Еднакви момиченца.

— Не и доколкото ми е известно — отвърна Мирна.

За пореден път Гамаш се запита дали човекът, който бе убил Констанс, е знаел коя е тя. Дали бе осъзнал, че убива последната от нейния род. Последната от петзначките Уеле.