Светлина в пукнатините

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Слушай внимателно — умоляваше се мислено Жан Ги Бовоар. — За бога, концентрирай се!"

Коляното му подскачаше нагоре-надолу, но той сложи длан върху него и натисна.

Отпред Мартен Тесие даваше инструкции на полицаите от Sûretè, които скоро щяха да щурмуват базата на рокерската банда.

— Това не са просто някакви татуирани хулигани — тъкмо казваше заместникът на Франкьор. Вдигна поглед от графиките на екрана на таблета си и го впери в колегите си. — Твърде много убити ченгета и престъпни босове са подценявали рокерите. Те са войници. Може да изглеждат като разбойници, но не се заблуждавайте — тези мъже са дисциплинирани, предани и силно мотивирани да бранят територията си.

Тесие продължи, а на екрана проблясваха изображения, схеми, чертежи.

Но Бовоар чуваше само собствения си умолителен глас: "Мили боже, не искам да умирам!".

Главен инспектор Гамаш почука на вратата и влезе в кабинета на Терез Брюнел. Тя седеше зад бюрото си и вдигна поглед.

— Затворете вратата, ако обичате — рече Терез и свали очилата си. Тонът и отношението й бяха нетипично резки.

— Получих съобщението ти, но не бях в града. — Гамаш хвърли поглед към часовника на бюрото. Тъкмо минаваше дванайсет на обед. Жената му посочи един от столовете. Гамаш се поколеба за миг, после седна. Терез седна до него. Изглеждаше уморена, но въпреки това беше безупречно облечена и напълно владееше себе си и него.

— Стигнахме до края, Арман. Съжалявам.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво. Размишлявах, говорих с Жером и двамата сме на мнение, че няма какво да търсим повече. Гоним, си опашките.

— Но…

— Не ме прекъсвайте, господин главен инспектор. Цялата тази работа с видеозаписа излезе извън контрол и се разду прекомерно. Станалото-станало. Видеото изтече и не можем да направим нищо, за да върнем събитията назад. Трябва да се примирите.

— Не разбирам…

Гамаш се вгледа въпросително в лицето й.

— Много просто. Почувствали сте се наранен и ядосан и сте искали да си отмъстите. Напълно естествено. Но в един момент започнахте да вярвате, че има нещо повече от хакнатото видео. Прекалено много се разпалихте и успяхте да запалите всички около себе си. Включително и мен. Но това бе моя грешка, не ваша. Позволих си да ви повярвам.

— Какво е станало, Терез?

— Комисар — поправи го тя.

— Désolé. Комисар. — Детективът сниши глас. — Станало ли е нещо?

— Със сигурност. Осъзнах се и ви препоръчвам вие също да го направите. Почти не спах снощи, накрая станах от леглото и започнах да пиша. Искате ли да прочетете?

Гамаш кимна, докато се вглеждаше внимателно в Терез. Тя му подаде лист хартия, изписан на ръка. Главният инспектор си сложи очилата и зачете. Когато приключи, внимателно сгъна листа надве.

— Както виждате, изброила съм всички доказателства в подкрепа на вашето твърдение, че главен комисар Франкьор е пуснал видеозаписа от акцията във фабриката и зад това негово действие стои по-голяма злоумишлена цел…

— Терез! — възкликна Гамаш и рязко се наведе напред, сякаш физически да спре събеседничката си, да не й позволи да каже повече.

— О, за бога, господин главен инспектор, престанете! Кабинетът ми не се подслушва. Никой не ни чува. На никого не му пука. Всичко е във въображението ви. Погледнете бележките ми. Няма доказателства. Тежестта на нашето приятелство и уважението ми към вас замъглиха преценката ми. Съединили сте точки, които съществуват само във вашата глава. — Наведе се към него почти заплашително. — И всичко това почти със сигурност е мотивирано от личната ви неприязън към Франкьор. Ако продължавате в този дух, Арман, ще отида при него с доказателства за действията ви.

— Не би го направила — едва успя да продума Гамаш.

— Уморена съм, Арман — въздъхна Терез, изправи се и отиде да седне зад бюрото си. — Жером е изтощен. Въвлякохте и двама ни в тази ваша фантазия. Откажете се. Най-добре си подайте оставката. Отидете в Париж за Коледа, обмислете го, а когато се върнете…

Остави изречението да увисне в пространството между тях.

Гамаш стана.

— Правите грешка, госпожо комисар.

— Ако е така, ще греша във Ванкувър при дъщеря ни. А докато сме там, с Жером ще обсъдим и моето бъдеще. Време е да се оттеглите, Арман. Не се разпада Sûretè, а вие. Ние сме динозаври, а метеоритът вече е паднал.

— Готов ли си? — Тесие потупа Бовоар по гърба.

"Не."

— Готов съм — отвърна Бовоар.

— Добре. Искам да водиш екипа, който ще нахлуе на второто ниво на бункера.

Тесие се усмихваше така, сякаш току-що бе връчил на инспектора билет за Бахамите.

— Да, сър.

Жан Ги едва успя да се добере до тоалетните. Заключи се в една от кабинките и се наведе да повърне. Тялото му се гърчеше от спазми, но от дълбините му извираше само зловонен въздух.

— Търсят ви, шефе.

— Важно ли е?

Секретарката надничаше иззад отворената врата на кабинета. През всичките години, откакто работеше за главен инспектор Гамаш, той никога не й бе задавал този въпрос. Доверяваше й се, че ако прехвърля обаждането към него, то според нейната преценка разговорът е важен.

Но детективът изглеждаше разсеян, откакто се бе върнал от срещата си с комисар Брюнел, и през последните двайсет минути просто се взираше през прозореца.

— Да помоля ли да оставят съобщение? — попита секретарката.

— Не, не — Гамаш посегна към телефона. — Свържи ме.

— Salut, patron — прозвуча ведрият глас на Оливие. — Надявам се, че не ви притеснявам.

Продължи, без да дочака отговор:

— Габри ми каза да ви се обадя, за да се уверим, че все още искате да ви пазим стаята за довечера.

— Мисля, че вече говорих с него по този въпрос. — Главният инспектор усети как лекото раздразнение прозира в гласа му, но не промени тона си.

— Вижте, просто предавам съобщение.

— Да не би да е дублирал резервацията или нещо такова?

— Не, стаята все още е свободна, но иска да знае колко души ще бъдете.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ще дойде ли и инспектор Бовоар?

Гамаш въздъхна шумно в слушалката:

— Voyons[37], Оливие — започна, но се овладя. — Слушайте, Оливие, и за това вече говорихме. Инспектор Бовоар има други ангажименти. Инспектор Лакост ще остане в Монреал и ще продължи разследването оттук, а аз ще пристигна в Трите бора, за да работя по случая от другата страна. Оставих Хенри при мадам Мороу, затова при всички положения трябва да дойда.

— Няма нужда да се ядосвате толкова, господин главен инспектор — сопна се Оливие. — Просто питах.

— Не се ядосвам — отвърна Гамаш, макар че очевидно бе раздразнен, — просто съм зает и нямам време за губене. Ако в пансиона има свободно място, добре. Ако не, ще взема Хенри и ще се върна в Монреал.

— Non, поп. Свободно е. Можете да останете колкото желаете. Габри не приема резервации в периода преди Коледа. Твърде зает е с концерта.

Гамаш не искаше да бъде въвлечен в този разговор. Благодари на Оливие, затвори телефона и погледна към малкия часовник на бюрото си. Почти един и половина.

Главният инспектор се облегна назад в стола си, сетне се завъртя така, че се обърна с гръб към кабинета и с лице към огромния прозорец, от който се откриваше гледка към заснежения Монреал.

Един и половина.

Беше един и половина.

Бовоар отново си пое дълбоко дъх и се облегна на вибриращата стена на буса. Опита се да затвори очи, но от това му прилоша още по-силно. Обърна глава настрани и притисна горещата си буза в студения метал.

След час и половина започваше полицейската акция. Искаше му се бусът да има прозорци, за да види града. Познатите сгради. Стабилни, предсказуеми. Жан Ги винаги се бе чувствал по-удобно сред цивилизацията, отколкото сред природата. Опита се да си представи къде бяха. Дали вече бяха минали по моста? Отвън постройки ли имаше, или гори?

Къде беше той?

Гамаш знаеше къде е Бовоар. Изпратен бе на мисия, която щеше да започне в три.

Поредната акция. Ненужно нападение, поръчано от Франкьор.

Главният инспектор затвори очи. "Вдишай дълбоко. Издишай дълбоко."

Стана и си облече палтото. Спря се на вратата на кабинета си и се загледа как инспектор Лакост дава нареждания на група полицаи. Или поне се опитва.

Тези агенти бяха от новите, които бяха изпратени в отдела на Гамаш, след като неговите хора бяха пръснати из другите дирекции на Sûretè. За всеобща изненада главният инспектор не бе възразил. Не се бе възпротивил. Даваше вид, че едва ли не нехае или не забелязва, че отделът му е разбит.

Такава реакция минаваше отвъд границите на невъзмутимостта. Някои бяха започнали да си задават въпроса — първо тихо, а след това по-дръзко — дали Арман Гамаш съвсем не е загубил интерес към работата си. Но все пак, когато детективът наближи групата служители, те се умълчаха и станаха по-бдителни.

— Може ли да поговорим, инспекторе? — обърна се Гамаш към Лакост и след това се усмихна на другите полицаи.

Изабел Лакост последва началника си в кабинета му. Той затвори вратата.

— За бога, сър, защо трябва да търпим това? — възкликна възмутено младата жена и извърна глава към общото помещение на отдела отвън.

— Просто трябва да действаме по възможно най-добрия начин.

— Как? Като се предадем?

— Никой няма да се предава — отвърна главният инспектор с уверен тон. — Трябва да ми се довериш. Ти си чудесен следовател. Упорита, интуитивна. Интелигентна. И имаш безкрайно търпение. Трябва да го използваш сега.

— Не е безкрайно, patron.

Гамаш кимна:

— Разбирам.

Сграбчи с ръце бюрото си от двете страни и се наклони към колежката си:

— Не си позволявай да им се дразниш и това да те отклонява от целите ти. Не се разсейвай и не губи фокуса си. И винаги, винаги се доверявай на инстинкта си, Изабел. Какво ти подсказва той в този момент?

— Че сме прецакани.

Гамаш се отпусна назад и се разсмя:

— Тогава се довери на моя инстинкт. Не всичко е такова, каквото бих искал да бъде, това е ясно. Но не всичко е свършило. Не тънем в бездействие, а просто си поемаме дълбоко дъх.

Лакост хвърли поглед към служителите отвън, които лентяйстваха зад бюрата си, пренебрегнали нарежданията й.

— И докато ние си поемаме дъх, те ни превземат. Унищожават отдела.

— Да — съгласи се началникът й.

Инспекторката зачака да чуе "но", ала не последва нищо.

— Може би трябва да ги заплаша — предположи Лакост. — Единственото, което вдъхва респект у един лъв, е по-големият лъв.

— Това не са лъвове, Изабел. Дразнещи са, но са незначителни. Мравки или крастави жаби. Можеш да ги прескочиш или да ги заобиколиш. Но не е необходимо да ги настъпваш. С жаби не се води война.

Жаби или лайна. "Екскрементите на много по-голямо същество" — помисли си Лакост, след като си тръгна. Но главен инспектор Гамаш беше прав. Онези новоназначени полицаи не заслужаваха усилията й. Щеше да ги заобикаля. Засега.

Гамаш паркира колата си на запазеното място. Знаеше, че служителката, която обикновено го ползваше, сега няма нужда от него. Беше в Париж.

Часът бе два. Детективът спря и затвори очи. Сетне ги отвори и решително закрачи по заледената пътека към задния вход на Bibliotheque nationale[38]. Когато стигна до вратата, набра кода на Рен-Мари на клавиатурата и чу изщракване, което съпровождаше отключването на бравата.

— Мосю Гамаш! — Лили Дюфур вдигна поглед от бюрото си. Изглеждаше объркана, но това бе напълно разбираемо. — Мислех си, че сте в Париж с Рен-Мари.

— Не, тя замина по-рано.

— Какво мога да направя за вас?

Жената се изправи, заобиколи бюрото и протегна ръка към Гамаш за поздрав. Беше стройна и сдържана. Държеше се приятно, но хладно — на границата с формалността.

— Трябва да проведа едно проучване и си мислех, че можете да ми помогнете.

— На каква тема?

— Петзначките Уеле.

Библиотекарката повдигна вежди.

— Наистина ли? Защо?

— Не очаквате да ви кажа, нали? — подсмихна се Гамаш.

— Значи и вие не очаквате да ви помогна, нали?

Усмивката му се стопи. Рен-Мари му бе разказвала за мадам Дюфур, която пазеше документите в Националната библиотека и архива, като че ли бяха нейна частна колекция.

— Полицейски работи — заяви детективът.

— Библиотечни работи, господин главен инспектор — отвърна жената и кимна към масивните затворени врати.

Гамаш проследи погледа й. Намираха се в кабинетите, където работеха главните библиотекари. Зад вратите се простираше общественият салон.

Повечето пъти, когато бе посещавал съпругата си, главният инспектор се бе задоволявал да изчака в просторната нова публична библиотека, където на редиците бюра с настолни лампи седяха студенти и професори, изследователи и просто любопитни граждани. Бюрата бяха оборудвани с розетки за включване на лаптопи, а безжичният интернет даваше достъп до файловете на библиотеката.

Но не до всички файлове. В Bibliotheque et Archives nationales du Quebec[39] се съхраняваха десетки хиляди документи. Не само книги, но и географски карти, дневници, писма, нотариални актове. Много от тях бяха на стотици години. И повечето още не бяха въведени в компютърната система.

Множество специалисти работеха часове наред, за да ги сканират и дигитализират, но щеше да отнеме години, дори десетилетия.

Гамаш обичаше да върви по пътеките между рафтовете и да си представя цялата история, съхранена тук. Карти, начертани от Картие[40]. Дневниците на Маргьорит Д'Ювил[41]. Оцапаните с кръв планове за битката на Авраамови поля[42].

А може би, може би и историята на петзначките Уеле. Не онази, която бе известна на обществеността, а личният им живот. Истинското ежедневие, което се случваше, когато камерите не снимаха.

Ако тази история съществуваше някъде, тя щеше да е тук.

И Гамаш се нуждаеше от нея.

Обърна се отново към мадам Дюфур:

— Проучвам петзначките Уеле във връзка със случай, който разследвам. Имам нужда от помощта ви.

— Досетих се.

— Трябва да прегледам частните ви архиви.

— Те са засекретени.

— Защо?

— Не знам, не съм ги чела. Засекретени са.

Гамаш усети раздразнение, но тогава забеляза леката усмивка на лицето на жената.

— Искате ли да ги прочетете? — попита детективът.

Библиотекарката се поколеба, видимо разкъсвана между правилния отговор и истината.

— Опитвате се да ме подкупите ли? — отвърна.

Сега бе ред на главния инспектор да се усмихне. Знаеше какво цени събеседничката му — същото, което и той. Информацията, познанието. Разкриването на факти, за които никой друг не подозираше.

— Дори да ви допусна, не можете да използвате онова, което намерите, в съда — рече мадам Дюфур, — защото ще е незаконно придобито. Титулярите са все още живи.

Гамаш знаеше, че жената има предвид самите петзначки Уеле.

Когато детективът не каза нищо, тя потъна в мълчание, а интелигентният й поглед преценяваше и него, и тишината.

— Елате с мен.

Мадам Дюфур обърна гръб на големите врати, които водеха към обществения салон на библиотеката, облицован в стъкло и метал, и поведе главния инспектор в противоположната посока. По коридор. Надолу по стълби. Накрая набра някакъв код и огромна метална врата се отвори с леко свистене.

Веднага щом вратата се отключи, автоматично светнаха нажежаеми крушки. Помещението нямаше прозорци и вътре бе хладно.

— Извинете за осветлението. Стараем се да го свеждаме до минимум — обясни жената и се обърна да заключи, преди да поведе Гамаш нататък.

Когато очите му привикнаха, главният инспектор разбра, че се намира в голяма зала, но тя бе само една от многото. Погледна надясно. Погледна наляво. После направо. Зала след зала, свързани една с друга, се простираха в подземията на библиотеката.

— Идвате ли? — попита мадам Дюфур и тръгна. Гамаш осъзна, че ако я изгубеше, и той щеше да се изгуби. Затова се постара да не я изпуска от поглед.

— Помещенията са разделени така, че всяко отговаря на четвърт век — поясни жената, докато бързо крачеше от стая в стая.

Гамаш се опита да прочете табелките на чекмеджетата, покрай които минаваха, но мъждивото осветление го затрудняваше. Стори му се, че на една от тях пишеше "Шамплен", и се запита дали самият Шамплен[43] се съхраняваше там. По-нататък, в едно от следващите помещения, видя табелка "Войната от 1812 г."

След известно време реши да насочи погледа си право напред, като го съсредоточи върху стройния гръб на мадам Дюфур. По-добре беше да не знае какви съкровища подминава.

Накрая библиотекарката спря и Гамаш почти се блъсна в нея.

— Ето тук — кимна жената към едно от чекмеджетата.

На табелката бе изписано "Петзначките Уеле".

— Някой друг виждал ли е тези документи? — поинтересува се детективът.

— Не и доколкото ми е известно. Нито веднъж от момента, в който са били събрани и запечатани.

— Кога е станало това?

Мадам Дюфур се приближи към чекмеджето и се вгледа внимателно в табелката.

— 27 юли 1958 г.

— Защо именно тогава? — зачуди се той.

— Защо точно сега, господин главен инспектор? — попита го библиотекарката в отговор и Гамаш осъзна, че тя стои между него и онова, което трябва да научи.

— Тайна е — отвърна с небрежен тон, но без да отклонява поглед от нейния.

— Добра съм в пазенето на тайни — увери го събеседничката му и се загледа в дългата редица от стелажи с архиви.

Гамаш се поколеба за миг, сетне продума:

— Констанс Уеле почина преди два дни.

Мадам Дюфур прие новината с разтревожено изражение на лицето.

— Съжалявам да го чуя. Доколкото знам, е била последната от тях.

Гамаш кимна, а библиотекарката се вгледа в него по-настойчиво, преди да зададе следващия си въпрос:

— Но не просто е починала, нали?

— Не.

Лили Дюфур вдиша дълбоко и въздъхна:

— Майка ми е ходила да ги види в онази къщичка, нали знаете, която бяха построили за тях тук, в Монреал. Часове наред се е редила на опашка. По онова време са били деца. Мама разказваше за тази случка до последния си ден.

Гамаш кимна. Петзначките бяха обградени от някакъв магичен ореол, а извънредната тайнственост на вече порасналите сестри само усилваше тази мистериозност.

Мадам Дюфур отстъпи встрани и главният инспектор посегна към чекмеджето, в което се пазеше личният живот на петзначките Уеле.

Бовоар погледна часовника си. Три без десет. Притиснал се бе о тухлена стена. Зад него се спотайваха трима полицаи от Sûretè.

— Стойте тук! — прошепна, прекрачи напред и зави зад ъгъла. За кратко зърна изненадата, която се изписа на лицата им. Изненада и разтревоженост. Не заради рокерската банда, която щяха да нападнат, а заради водача им.

Бовоар знаеше, че имат причина да се тревожат.

Отпусна глава на тухлената стена с леко тупване. Сетне клекна, прибрал колене към гърдите си, и започна да се люлее. Докато се люлееше, чуваше как снегът скърца под тежките му ботуши. Като конче люлка, което има нужда от смазка. Има нужда от нещо.

Три без осем.

Бовоар бръкна в джоба на бронежилетката си. Там, където държеше бинтовете и пластирите, с които да спре кръвотечението, ако го ранят. Извади две шишенца с хапчета, развинти капачката на едното и набързо глътна два оксиконтина. Повърнал бе предишната доза и сега не можеше да се концентрира от болка.

И другото. Другото. Вперил поглед в шишенцето, Бовоар се чувстваше като човек, който наполовина е преминал моста.

Страхуваше се да вземе хапче, но се страхуваше и да не го направи. Страх го бе да влезе в бункера, страх го бе и да избяга. Страхуваше се от смъртта, страхуваше се и да продължи да живее.

Но най-много от всичко се страхуваше хората да не разберат колко уплашен е всъщност.

Бовоар отвори капачето и разклати шишенцето. Таблетките се разсипаха, отскочиха от треперещата му ръка и потънаха в снега. Но една оцеля. Гушеше се насред дланта му. Толкова огромна бе нуждата му, а това хапченце — толкова миниатюрно. Побърза да го глътне.

Три без пет.

Гамаш седеше на едно от бюрата в залата на архивите, четеше и си записваше. Пленен бе от това, което бе открил до момента. Дневници, писма, снимки. Свали очилата си, разтърка очи и погледна книгите и документите, които още не бе прочел. Нямаше начин да ги прегледа до края на следобеда.

Мадам Дюфур му бе показала бутона за звънеца и сега детективът го натисна. След три минути чу стъпки по бетонния под.

— Искам да ги взема — кимна към купчините на бюрото.

Библиотекарката понечи да каже нещо, но само отвори и затвори уста. Замисли се.

— Наистина ли Констанс Уеле е била убита? — попита.

— Да.

— И смятате, че нещо, което ще намерите там — погледна документите на бюрото, — може да ви помогне?

— Смятам, че е възможно.

— Знаете ли, излизам в пенсия през август догодина. Задължават ме.

— Съжалявам — рече детективът, а събеседничката му се огледа.

— Архивират ме — усмихна се жената. — Подозирам, че нито аз, нито този архив ще липсва на някого. Свободен сте да го вземете, мосю. Но ще ви помоля да го върнете. Да знаете, че глобата е доста солена, ако изгубите документите или кучето ви ги изяде.

— Merci — благодари Гамаш и се зачуди дали мадам Дюфур бе срещала Хенри. — Има още нещо, което бих искал да ми дадете.

— Бъбрек?

— Код.

Няколко минути по-късно стояха пред вратата на задния вход. Детективът бе облякъл палтото си и държеше с две ръце тежката кутия.

— Надявам се да намерите това, което търсите, господин главен инспектор. Предайте поздрави на Рен-Мари, когато се видите. Joyeux Noël.

Но преди вратата да се затвори и заключи, библиотекарката го повика отново:

— Бъдете внимателен — заръча. — Светлината и влагата могат да нанесат непоправими вреди. — Изгледа го продължително. — А вие, мосю, сигурно знаете за непоправимите вреди.

— Oui — отвърна Гамаш. — Joyeux Noël.

Когато Арман Гамаш пристигна в Трите бора, вече се бе стъмнило. Паркира колата си недалеч от пансиона и едва бе отворил вратата, когато Оливие и Габри излязоха от бистрото. На Гамаш му се струваше, че са наблюдавали пътя в очакване на пристигането му.

— Как пътувахте? — поинтересува се Габри.

— Не беше зле — отвърна Гамаш и взе сака си и тежката картонена кутия. — Ако не броим моста "Шамплен", разбира се.

— Винаги е кошмарен — съгласи се Оливие.

— Приготвих всичко — заяви Габри, който поведе останалите по стъпалата нагоре, мина през верандата и се насочи към входната врата. Отвори я, но главен инспектор Гамаш не влезе веднага, а отстъпи встрани, за да пусне преди себе си двамата си спътници.

— Добре дошли! — приветства ги Оливие.

Терез и Жером Брюнел прекрачиха прага на дома на Емили Лонпре. Дома, който Хенри им бе намерил.