Светлина в пукнатините

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

Мисля, че това ще ви е интересно, сър.

Тесие настигна главен комисар Франкьор пред асансьора и нареди на всички останали да излязат. Вратите се затвориха зад тях и по-младият мъж подаде на началника си лист хартия.

Франкьор набързо прегледа съдържанието му.

— Откога е записът?

— Отпреди един час.

— Изпратил е всички да си вървят у дома? — Франкьор понечи да върне листа на Тесие, но размисли, сгъна го и го прибра в джоба си.

— Инспектор Лакост все още е там. Изглеждат съсредоточени върху случая "Уеле", но всички останали ги няма.

Франкьор погледна право пред себе си и видя неясното си отражение в издрасканата и очукана метална врата на асансьора.

— Чашата му е преляла — предположи Тесие.

— Не бъди глупак — сряза го Франкьор. — Според файловете, които свали от компютъра на психотерапевта, Гамаш все още е убеден, че го следим.

— Но никой не му вярва.

— Той самият го вярва и е прав. Не смяташ ли, че това може да е в наша полза? — Франкьор потупа джобчето на гърдите на сакото си, където преди малко бе пъхнал сгънатия препис. — Иска да знаем, че си подава оставката.

Тесие се замисли:

— Защо?

Франкьор гледаше напред. Към вратата. Спомняше си я как изглеждаше, когато беше нова. Когато неръждаемата стомана блестеше и отраженията в нея бяха съвършени. Пое си дълбоко въздух, отметна глава назад и затвори очи.

С какво се бе захванал Гамаш? Какви ги вършеше?

Франкьор трябваше да изпитва задоволство, но в главата му звъняха тревожни сигнали. Бяха толкова близо. А сега — това.

"Какво си намислил, Арман?"

Енорийският свещеник го посрещна с ключовете за старата каменна църква.

Отдавна бяха отминали времената, когато църквите стояха отключени. Изчезнаха в небитието заедно с бокалите, разпятията и всичко друго, което можеше да бъде откраднато или осквернено. Църквите вече бяха студени и пусти. Въпреки че вината далеч не лежеше само на плещите на вандалите.

Гамаш отупа снега от палтото си, сне шапката си и тръгна след свещеника. Свещеническата якичка на отец Антоан се криеше под износен шал и дебело палто. Мъжът бързаше и видимо не изглеждаше доволен, задето някой е прекъснал обяда му и го е отделил от камината в този снежен ден.

Беше възрастен и прегърбен. Гамаш предположи, че е на осемдесетина. Лицето му бе отпуснато, а по носа и бузите му личаха лилави изпъкнали вени. В очите му се четеше умора. Изтощен бе от търсенето на чудеса по тази корава земя. Макар че тя вече бе родила едно чудо, което свещеникът помнеше. Петзначките Уеле. Но, помисли си Гамаш, като че ли едно беше по-зле от нито едно. Бог бе дошъл веднъж. И повече не се бе върнал.

Отец Антоан знаеше какво е възможно и какво го подминаваше.

— Кой ви е нужен? — попита свещеникът, когато седнаха в неговия кабинет в задния край на църквата.

— От трийсетте години насам, моля — рече главният инспектор. Обадил се бе предварително и бе разговарял с отец Антоан, но въпреки това свещеникът изглеждаше объркан.

Огледа се, а Гамаш стори същото. Навсякъде из помещението бяха разхвърлени книги и папки. Главният инспектор виждаше, че някога стаята е била удобна и дори гостоприемна. Имаше две кресла, камина и етажерки за книги. Сега сякаш бе изоставена. Претрупана, но празна.

— Трябва да е ей там — свещеникът посочи една от етажерките до прозореца, остави ключовете на бюрото и си тръгна.

— Merci, mon pere[82] — извика Гамаш след него, после затвори вратата, светна настолната лампа на бюрото, свали палтото си и се захвана за работа.

Главен комисар Франкьор подаде листа на мъжа, в чиято компания обядваше. Наблюдаваше го как прочита, отново сгъва и оставя парчето хартия на масата, до чинийката от костен порцелан, в която бе сервирано топло пълнозърнесто хлебче. До сребърния нож стоеше фино парченце масло.

— Според вас какво означава това? — попита събеседникът на Франкьор. Както винаги гласът му бе топъл, дружелюбен и спокоен. Никога не показваше раздразнение, рядко бе гневен.

Франкьор с усилие сдържа усмивката си. За разлика от Тесие, този мъж нямаше да се хване на тромавия опит на Гамаш да ги извади от строя.

— Подозира, че подслушваме кабинета му — рече главният комисар. Беше гладен, но не искаше да изглежда разсеян пред този човек. — Това — кимна към листа, който лежеше върху ленената покривка — е било предназначено за нас.

— Съгласен съм. Но какво означава? Оттегля ли се, или не? Какво послание ни изпраща? Това — потупа хартията — капитулация ли е, или някаква измама?

— Ако трябва да съм честен, сър, според мен няма значение.

Изведнъж изражението на събеседника на Франкьор стана заинтересовано. Любопитно.

— Продължавайте.

— Много близо сме. Първоначално ни се струваше проблем, че трябва да се справим с онази жена…

— Като казвате да се "справим", имате предвид, че изхвърлихте Одри Вилньов от моста "Шамплен" — отбеляза мъжът. — Този проблем си го създадохте вие двамата с Тесие.

Франкьор се усмихна леко:

— Не, сър. Тя го създаде, като надвиши правомощията си.

Не каза, че е следвало въобще да не попада на тази информация. Тя обаче бе попаднала на нея. Да, знанието бе сила, но можеше да бъде и експлозив.

— Овладяхме ситуацията — рече Франкьор, — преди да е казала на някого.

— Но тя вече беше казала — изтъкна събеседникът му. — Имахме късмет, че е отишла при началника си, а той на свой ред дойде при нас. На косъм се разминахме с истинска катастрофа.

Изборът на тази дума се стори интересен на Франкьор и някак ироничен, като се имаше предвид какво предстоеше да се случи.

— Сигурни ли сме, че не е казала на никой друг?

— Досега щеше да се е разбрало — предположи Франкьор.

— Това не звучи особено успокоително.

— Нямала е ясна представа на какво точно е попаднала — обясни главният комисар.

— Не, Силвен. Имала е представа, но някак не е можела да повярва.

Вместо гняв на лицето на събеседника му бе изписано задоволство. Самият той усети трепет на въодушевление.

Разчитаха на две неща: способността си да прикрият случващото се и надеждата, че дори да ги разобличат, хората ще сметнат плана им за немислим. Невероятен.

— Файловете на Одри Вилньов бяха изтрити незабавно, колата й бе разчистена, а домът й — претърсен — увери Франкьор мъжа срещу себе си. — Дори най-бегло уличаващите следи бяха отстранени.

— С изключение на самата нея. Тялото й бе открито. Тесие и хората му не са улучили водата. Сложна задача, не мислите ли? Особено като се има предвид колко е голяма мишената. Да се чуди човек колко ли е добър прицелът им?

Франкьор се озърна. Бяха сами в залата на ресторанта, ако не се броеше групичката телохранители пред вратата. Никой не ги виждаше. Никой не записваше разговора им. Никой не ги подслушваше. И все пак Франкьор понижи глас. Не шепнеше — твърде много би приличало на заговор, но се постара да бъде още по-дискретен.

— Това се оказа най-доброто развитие на ситуацията — рече главният комисар. — Все още го водят като самоубийство, но фактът, че трупът й бе намерен под моста, даде възможност на Тесие и хората му също да слязат там. Без никой да им задава въпроси. Беше благословия.

Събеседникът на Франкьор повдигна вежди и се усмихна.

Изражението му бе привлекателно и някак момчешко. В лицето му имаше точно толкова характер и нужното количество недостатъци, за да изглежда искрено. В гласа му се долавяше някаква грубовата нотка и думите му никога не звучаха повърхностно. Костюмите, макар и шити по поръчка, му стояха съвсем малко не по мярка, а това го караше да изглежда едновременно като директор и човек от народа.

Един от нас за всички нас.

Малко бяха хората, на които Силвен Франкьор се възхищаваше. Рядкост бяха тези, които не предизвикваха у него незабавно и силно отвращение. И този човек бе един от тях. Познаваха се от повече от трийсет години. Запознали се бяха още като младежи и всеки от тях се бе издигнал в професията си.

Събеседникът на Франкьор разчупи топлото хлебче надве и го намаза с масло.

Главният комисар знаеше, че мъжът, с когото обядва сега, бе изминал труден път, докато се издигне. Но бе успял. От работник на язовирната стена на залива Джеймс до един от най-влиятелните хора в Квебек.

Властта бе на първо място за него. Създаваше я. Използваше я. Отнемаше я от другите.

— Да не би да имате предвид, че бог е на наша страна? — усмихна се събеседникът на Франкьор.

— И късметът — добави главният комисар. — Труд, търпение и план. И късмет.

— А късметът ли подсказа на Гамаш с какво сме се заловили? На късмет ли успя да спре взривяването на язовирната стена миналата година?

Разговорът бе тръгнал в друга посока. Дружелюбният глас бе станал твърд.

— С години работим по този план, Силвен. С десетилетия. И накрая ти го проваляш.

Франкьор разбираше, че следващите секунди са от решаващо значение. Не можеше да си позволи да изглежда слаб, но не биваше и да се противопоставя. Затова се усмихна, взе хлебчето си и го разчупи надве.

— Да, прав сте. Но според мен и това ще се окаже благословия. Язовирът винаги е бил проблемен. Нямахме гаранция, че взривовете ще го съборят. А и щеше да нанесе толкова големи щети на електропреносната мрежа, че щяха да са нужни години, за да я възстановят. Това ще е в пъти по-добро.

Франкьор отправи поглед през огромните прозорци, които стигаха от пода до тавана, към снега, който падаше навън.

— Убеден съм, че е по-добро дори от първоначалния план. Има огромното предимство, че ще е видимо. Няма да се случи в някой забутан пущинак, а точно тук, в центъра на един от най-големите градове в Северна Америка. Само помислете как ще изглежда по телевизията и на снимките във вестниците.

Двамата мъже се умълчаха. Представяха си.

Не размишляваха върху акта на разрушение, а върху съзиданието. Щяха да произведат ярост, гняв с опустошителна сила. Врящ котел. А това щеше да предизвика призив за действие. За действието пък щеше да е необходим лидер.

— Ами Гамаш?

— Той вече няма значение — заяви Франкьор.

— Не ме лъжете, Силвен.

— Изолиран е. Отделът му е в руини. Днес той лично го унищожи. Няма повече съюзници, а приятелите му го изоставиха.

— Гамаш е жив. — Събеседникът на Франкьор се наведе напред и заговори по-тихо. Не за да скрие това, което искаше да каже, а за да придаде повече тежест на думите си. — Убили сте толкова хора, Силвен. Защо се колебаете за Гамаш?

— Не се колебая. Повярвайте ми, не искам нищо повече от това да се отърва от него. Но дори хората, които вече не са му верни, ще си задават въпроси, ако трупът му внезапно изплува в Сейнт Лорънс или ако го блъсне кола и шофьорът избяга от местопроизшествието. Нямаме нужда от подобни усложнения в този момент. Съсипахме кариерата и отдела му. Унищожихме доверието в него и сломихме духа му. Не е необходимо да го убиваме, поне засега. Освен ако не се приближи твърде много. Но това няма да се случи. Ще продължим да отклоняваме вниманието му.

— Как?

— Като държим скъп за него човек на ръба на пропастта. Гамаш отчаяно се опитва да го спаси…

— Жан Ги Бовоар?

Франкьор млъкна, удивен от осведомеността на събеседника си. После му хрумна една мисъл. Докато самият той шпионираше Гамаш, дали този мъж не шпионираше него?

"Няма значение — каза си Франкьор. — Нямам какво да крия."

Въпреки всичко усети как вниманието му се изостря. Застана нащрек, в защитна позиция. Знаеше на какво е способен самият той. Дори се гордееше с това. Считаше се за пълководец, който не бяга от трудни решения. Не се боеше да изпраща хора на сигурна смърт; Или да заповядва да убиват други. Беше неприятно, но необходимо.

Като Чърчил, който бе разрешил бомбардировката над Ковънтри. Пожертвал бе неколцина в името на мнозинството. Франкьор спеше спокойно през нощта, защото знаеше, че далеч не бе първият командир, който върви по този път. За общото благо.

Мъжът отсреща отпи глътка червено вино и впери поглед в главния комисар над ръба на чашата си. Франкьор знаеше на какво бе способен самият той. Знаеше на какво бе способен и събеседникът му и какво вече бе сторил.

Силвен Франкьор удвои защитата си.

Арман Гамаш намери дебелите, подвързани с кожа томове на енорийските архиви точно там, където свещеникът бе предположил, че са. Издърпа две книги от прашните купчини и занесе на бюрото едната, в която бяха описани събития от трийсетте години на XX век.

Облече си палтото. В помещението бе студено и влажно. И бе огладнял. Пренебрегна къркорещия си стомах, сложи очилата за четене и се наведе над старата книга, в която се редяха раждания и погребения.

Франкьор сряза тестената коричка, в която бе запечена сьомгата, и разкри крехкото розово месо на рибата, покрито с листенца воден кресон. От многолистното тесто потече ароматно масло с лимонов сок и естрагон.

Главният комисар набоде с вилицата си парченце риба. През това време събеседникът му се наслаждаваше на печено агнешко бутче с чесън и розмарин. На масата между двама им стояха сребърни подноси с крехък зелен фасул и спанак.

— Не отговорихте на въпроса ми, Силвен.

— Кой въпрос?

— Наистина ли главният инспектор подава оставката си? Предава ли се, или се опитва да ни отклони вниманието?

Очите на Франкьор отново се спряха на листа, сгънат прилежно върху масата. Препис от разговора в кабинета на Гамаш, състоял се по-рано през същия ден.

— Тъкмо казвах, че според мен това няма значение.

Събеседникът му остави вилицата и поднесе ленената салфетка към устните си. Успя да придаде доста мъжественост на префърцунения жест.

— Но не обяснихте какво имате предвид.

— Имам предвид, че е закъснял. От наша страна всичко е готово. Само чакаме знак от вас.

Ръката на Франкьор, която държеше вилицата, застина на милиметри от чинията. Главният комисар отправи поглед към отсрещния край на масата.

Ако сега подадяха сигнал, след минути щяха да приключат започнатото преди десетилетия. Нещо, което се бе зародило като прошепнат разговор между двама млади идеалисти, щеше да бъде доведено до край. Трийсет години по-късно косите им вече бяха посивели, по ръцете им личаха старчески петна, а лицата им бяха нашарени от бръчки. На масата между тях лежаха колосани ленени салфетки и полирани сребърни прибори, червено вино и изтънчени блюда. Започнатото с шепот щеше да завърши с гръм и трясък.

— Скоро, Силвен. Остават часове, най-много ден. Да се придържаме към плана.

Главен комисар Франкьор, също като своя събеседник, разбираше, че търпението е сила. Трябваше му още мъничко от едното, за да постигне другото.

Всичките бяха тук.

Мари-Виржини.

Мари-Елен.

Мари-Жозефин.

Мари-Маргьорит.

И Мари-Констанс.

Открил бе записа за тяхното раждане. Дълъг списък с имена под фамилията Уеле. Смъртта им също бе регистрирана. На Изидор, на Мари-Ариет и на техните деца. Освен смъртта на Констанс, разбира се, която все още не бе записана, но скоро и това щеше да се случи. Така регистърът щеше да бъде завършен. Раждане, а после смърт. Страницата щеше да бъде затворена.

Гамаш се облегна назад на стола. Въпреки бъркотията тази стая му действаше успокояващо. Почти със сигурност знаеше, че се дължи на тишината и мириса на стари книги.

Върна тежките томове на местата им и излезе от църквата. Пътят му до жилището на свещеника минаваше покрай гробището. Поляната, осеяна със стари сиви камъни, бе частично затрупана със сняг, което й придаваше усещане за покой. Снегът бе валял цял ден и продължаваше и сега. Не валеше силно, а по-скоро упорито. Големите меки снежинки падаха право надолу.

— О, какво пък? — възкликна на глас Гамаш и стъпи встрани от пътеката. Кракът му веднага потъна до средата на прасеца и ботушите му се напълниха със сняг. Запроправя си бавно път напред, като на моменти затъваше до колене, но се придвижваше от плоча до плоча. Докато не ги откри.

Изидор и Мари-Ариет. Погребани един до друг, а имената им — издълбани в камъка за вечни времена. Мари-Ариет бе починала твърде млада, поне според съвременните разбирания. Малко преди да навърши четиресет. Изидор си бе отишъл на преклонна възраст. Малко преди да стане на деветдесет. Преди петнайсет години.

Главният инспектор се опита да разчисти надгробния камък, за да прочете другите имена и дати, но имаше твърде много сняг върху него. Огледа се, а след това тръгна обратно по стъпките си.

Видя да се приближава свещеникът и го поздрави.

— Намерихте ли това, което търсехте? — попита отец Антоан.

Сега звучеше по-приветливо. Гамаш си помисли, че може би отецът по-скоро страдаше от ниска кръвна захар, отколкото от зъл нрав или хронично разочарование от Господ, който го бе захвърлил тук и бе забравил за него.

— Донякъде — отвърна детективът. — Опитах се да разгледам гробовете, но има твърде много сняг.

— Ще донеса лопата.

Няколко минути по-късно отец Антоан се върна и Гамаш успя да разчисти пътека до гроба, а след това разкопа и почисти самия надгробен камък.

Мари-Виржини.

Мари-Елен.

Мари-Жозефин.

Мари-Маргьорит.

И Мари-Констанс. Рождената й дата бе изписана, но липсваше дата на смъртта. Явно се приемаше по подразбиране, че ще бъде погребана при сестрите си. Заедно и в смъртта, както и в живота.

— Нека ви попитам нещо, mon pere — рече Гамаш.

— Oui!

— Възможно ли е да се фалшифицира погребение? И записа за него в регистрите?

Отец Антоан се смая от въпроса:

— Да се фалшифицира ли? Защо?

— Не съм сигурен, но все пак, възможно ли е?

Свещеникът се замисли.

— Не записваме смъртта в регистъра, без да видим смъртния акт. Ако той е подправен, тогава предполагам, че и записът в регистъра ще е погрешен. Но погребението? Това би било по-сложно, поп? Искам да кажа, че ще трябва да погребем все някого.

— Не може ли ковчегът да е празен?

— Това не звучи вероятно. От погребалния дом едва ли биха изпратили празен ковчег.

Гамаш се усмихна:

— Да, едва ли. Но не е задължително да знаят кой е в него. Ако не познавате покойника, може и вие да се подведете.

— Намеквате, че в ковчега е имало някого, но е бил друг човек?

Отец Антоан изглеждаше скептичен. И с право, помисли си главният инспектор.

И все пак, толкова голяма част от живота на петзначките Уеле бе фалшификат, какво пречеше и смъртта им да е подменена? Но с каква цел? И коя от тях вероятно все още бе жива?

Детективът поклати глава. Обикновено най-простият отговор беше най-правилен. И петте бяха мъртви. А той трябваше да си задава въпроса не дали са мъртви, а дали са били убити.

Огледа съседните паметни плочи. Отляво имаше още от рода Уеле. Семейството на Изидор. Отдясно бяха Пино. Роднините на Мари-Ариет. Имената на всички момчета от рода Пино започваха с Марк. Гамаш се наведе по-близо и установи, както се очакваше, че всички женски имена започват с Мари.

Погледът му отново се върна на Мари-Ариет.

Отдавна мъртва и погребана в друг град, / мама още не напуска моя свят.

Гамаш се зачуди какво ли бе останало недовършено между майката и дъщерите. Мама. Ма.

— Напоследък идвал ли е някой да разпитва за петзначките? — поинтересува се Гамаш, докато вървеше зад свещеника по тясната пътечка, която бе разчистил в снега.

— Не. Повечето хора отдавна са ги забравили.

— Откога сте свещеник на тази енория?

— От около двайсет години. Когато дойдох да служа в църквата, петзначките отдавна се бяха изнесли.

Значи този уморен отец така и не се бе порадвал на чудото. Получил бе само мъртвите тела.

— Момичетата връщали ли са се някога?

— Не.

— И въпреки това са погребани тук.

— Ами че иначе къде да ги погребат? Накрая повечето хора се прибират у дома.

Гамаш си каза, че сигурно е вярно.

— А родителите? Познавахте ли ги?

— Познавах Изидор. Живя дълго. Така и не се ожени повторно. Все се надяваше, че момичетата ще си дойдат и ще се грижат за него на стари години.

— Но те така и не се върнаха.

— Само за погребението му. А после и за своите.

Гамаш подаде връзката стари ключове на свещеника и се сбогува с него. Но преди да тръгне обратно за Монреал, трябваше да се отбие на още едно място.

Няколко минути по-късно главен инспектор Гамаш спря на паркинга и угаси двигателя на колата си. Вдигна поглед към високите стени, увенчани със спирали бодлива тел. Пазачите го наблюдаваха от своите кули, притиснали автомати пред гърдите си.

Нямаше за какво да се тревожат. Главният инспектор нямаше намерение да слиза от автомобила, макар че се изкушаваше.

Църквата бе само на няколко километра от ПОП — затвора, където беше Пиер Арно. Там го бе пратил именно Гамаш.

Възнамеряваше, след като говори със свещеника и прегледа енорийския архив, да се върне направо в Монреал. Но вместо това изкушението го бе довело тук. Привлечен бе от Пиер Арно.

Деляха ги само няколкостотин метра, а Арно разполагаше с всички отговори.

Все повече се усилваше убеждението на Гамаш, че каквото и да назряваше, Арно бе посял семената. Но главният инспектор знаеше, че не е по силите на Арно да спре започнатото. Гамаш и неговите хора трябваше да го сторят.

Макар да се изкушаваше да се изправи лице в лице с някогашния началник на Sûretè, Арман искаше да спази обещанието, което бе дал на Терез. Запали двигателя на автомобила си, включи на скорост и потегли. Но вместо да се насочи към Монреал, зави в обратната посока и се върна при църквата. Когато стигна, паркира пред жилището на свещеника и почука на вратата.

— Пак вие — посрещна го отецът, но не изглеждаше недоволен.

— Désolé, mon pere — рече Гамаш, — но исках да ви попитам дали Изидор е живял в собствения си дом до края на дните си?

— Да.

— Сам си е готвил, чистил и цепил дърва?

— Старата генерация — усмихна се свещеникът. — Разчиташе само на себе си. Гордееше се с това. Никога не е търсил помощ.

— Но старото поколение почти винаги имаха помощници — възрази Гамаш. — Поне едно време. По-младите в семейството се грижеха за родителите, бабите и дядовците си.

— Вярно е.

— Тогава кой се е грижел за Изидор, ако не децата му?

— Помагаше му един от шуреите му.

— Още ли е тук? Мога ли да поговоря с него?

— Не. След смъртта на Изидор замина. Старият мосю Уеле му остави фермата, предполагам в знак на благодарност. На кого иначе щеше да я завещае?

— Но този човек сега не живее във фермата, така ли?

— Не, Пино я продаде и се премести в Монреал, доколкото знам.

— Имате ли адреса му? Бих искал да поговоря с него за Изидор, Мари-Ариет и момичетата. Познавал е всичките, нали? Дори и майката.

Гамаш затаи дъх.

— О, да, тя беше негова сестра. А той се падаше вуйчо на момичетата. Нямам адреса му — отвърна отец Антоан, — но името му е Андре. Андре Пино. Сигурно самият той вече е старец.

— На колко години трябва да е?

Отец Антоан се замисли и след малко отговори:

— Не съм сигурен. Може да проверим в енорийския регистър, ако искате, но бих казал, че минава седемдесетте. Беше най-младият от неговото поколение, с доста години по-малък от сестра си. Семейство Пино бе многобройно. Добри католици.

— Сигурен ли сте, че е жив?

— Не съм, но го няма тук. — Свещеникът отправи поглед в далечината зад Гамаш, към гробището. — А къде иначе би отишъл?

У дома. Но не във фермата, а в гроба.