Светлина в пукнатините

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Оливие и Габри внесоха багажа, оставиха го в спалните и излязоха от къщата. Гамаш ги последва навън на студената веранда, за да благодари:

— Merci, patron.

— Няма защо — отвърна Оливие. — Добре си изиграхте ролята по телефона. Почти повярвах, че сте раздразнен.

— И вие бяхте много убедителен — похвали го Гамаш. — Достоен за награда "Оливие"[44].

— По някаква случайност — обади се Габри — и аз планирам да го наградя тази вечер.

Двамата мъже се запътиха към бистрото, а Гамаш ги изпрати с поглед, затвори вратата и се обърна с лице към стаята. Усмихна се.

Най-сетне можеше да си отдъхне.

Терез и Жером бяха в безопасност.

Жан Ги също беше в безопасност. Главният инспектор бе преслушвал честотата на Sûretè по целия път до Трите бора и не бе чул някой да вика линейка. Всъщност от дочутите разговори дори бе разбрал, че бункерът е бил изоставен. "Рок машината" вече не бяха там.

Информаторът бе излъгал. Или по-скоро нямаше никакъв информатор.

Гамаш едновременно изпита облекчение и тъга, докато осмисляше новините.

Жан Ги беше в безопасност. Засега.

Детективът огледа дома на Емили Лонпре.

От двете страни на каменната камина един срещу друг бяха разположени два дивана. Облечени бяха в избелели платнени калъфи. Между тях стоеше чамова кутия за одеяла. Върху кутията бе оставена дъска за игра на крибидж[45] и карти.

В ъгъла бяха скътани два фотьойла, а между тях — маса и ниска табуретка, на която човек можеше да опъне уморени крака. Лампион с абажур, поръбен с ресни, хвърляше мека светлина върху фотьойлите.

Стените бяха боядисани в успокояващо светлосиньо, а една от тях бе заета с рафтове за книги от пода до тавана.

Атмосферата бе тиха и спокойна.

Оливие бе прекарал сутринта в търсене на настоящия собственик на къщата на Емили и бе проверил дали имотът се отдава под наем. Оказа се, че далечна роднина на старицата — племенница, която живееше в Реджина — бе наследила дома и още не бе решила какво да прави с него. Охотно се бе съгласила да го даде под наем за коледните празници.

Тогава Оливие бе позвънил на Гамаш и му бе казал уречената фраза: "Габри ми каза да ти се обадя, за да се уверим, че все още искаш да ти пазим стаята за довечера". Това бе закодирано послание — главният инспектор можеше да ползва къщата на Емили.

След това Оливие бе събрал останалите жители на селото, за да помогнат. И ето какъв бе резултатът.

Чаршафите, които покриваха мебелите, бяха смъкнати, леглата бяха оправени и в баните бяха оставени чисти хавлиени кърпи. Къщата беше почистена с прахосмукачка, а прахът от всички повърхности бе забърсан и те бяха полирани. Камината бе приготвена за запалване, а ако се съдеше по аромата, който се разнасяше, във фурната се претопляше вечеря.

Сякаш Гамаш и съпрузите Брюнел бяха излезли за няколко часа и сега се връщаха у дома.

В панер върху мраморния плот в кухнята стояха две прясно изпечени франзели от пекарната на Сара, а мосю Беливо бе заредил килера и хладилника с мляко, сирене и масло, както и с домашно приготвени сладка. В центъра на дългата маса за хранене имаше дървена купа, пълна с плодове.

Имаше дори коледна елха — украсена и огряна от светлини.

Гамаш разхлаби възела на вратовръзката си, приклекна пред камината и поднесе запалена кибритена клечка към клонките и хартията в огнището. Наблюдаваше като омагьосан как подпалките пламнаха и огънят се разгоря.

Детективът въздъхна. Чувстваше се сякаш от раменете му бе паднало наметало, подобно на призрачните чаршафи, които доскоро покриваха мебелите в къщата.

— Терез? — повика той приятелите си. — Жером?

— Oui? — долетя отговор отдалеч.

— Излизам.

Обу си ботушите, облече палтото и в хладната вечер закрачи бързо към малката къщичка с отворена порта на оградата и виеща се пътечка.

— Арман — посрещна го Клара, като отвори вратата в отговор на почукването му. Хенри бе толкова развълнуван, че не можеше да реши дали да подскача, или да се свие на топка пред Гамаш. Затова немската овчарка започна да се умилква около краката на стопанина си и да скимти от радост.

— Набих го, естествено — рече Клара, докато гледаше кучето с престорено отвращение.

Гамаш приклекна и си поигра с Хенри за кратко.

— Изглеждате така, сякаш един скоч би ви дошъл добре — отбеляза художничката.

— Не ми казвайте, че изглеждам като Рут — намръщи се Гамаш и Клара се разсмя.

— Само мъничко.

— Всъщност не искам нищо, merci.

Главният инспектор съблече палтото си, събу се и последва домакинята в дневната, където в камината гореше огън.

— Благодаря ви, че се грижихте за Хенри. И благодаря за това, че сте помогнали с оправянето на къщата на Емили, за да може да се настаним в нея.

Неспособен бе да обясни как изглеждаше тази къща в очите на едни уморени странници, които бяха стигнали до края на пътя.

Хрумна му мигновена мисъл, която го стресна. Дали малкото селце не беше точно това — краят на пътя? И като повечето краища въобще да не е край.

— За мен беше удоволствие — отвърна Клара. — Габри го съчета с репетиция за коледния концерт и ни накара да пеем "Хуронската коледна песен" отново и отново. Подозирам, че ако ударите някоя от възглавниците, и тя ще запее тази песен.

Гамаш се усмихна. Допадаше му идеята за дом, напоен с музика.

— Хубаво е да виждаме отново светлина в дома на Емили — рече Клара.

Хенри тихомълком се покатери на дивана. Бавно. Бавно. Сякаш ако се промъкваше пълзешком и гледаше настрани, никой нямаше да забележи. Зае две трети от дивана, когато се изтегна в пълната си дължина, и внимателно отпусна глава в скута на Гамаш. Главният инспектор погледна към домакинята си извинително.

— Няма проблем. Питър никога не е харесвал кучетата да се качват по мебелите, но аз нямам нищо против.

Тези думи дадоха на Гамаш повод да продължи разговора в желаната посока:

— Как я карате без Питър?

— Чувството е много странно — призна художничката след кратко размишление. — Като че ли връзката ни не е мъртва, но не е и жива.

— Немъртва — рече Гамаш.

— Вампирски брак — разсмя се Клара. — Но без готината част с пиенето на кръв.

— Липсва ли ви?

— В деня, когато той замина, останах отвън да гледам, докато колата му напусна пределите на Трите бора, сетне се прибрах и облегнах гръб на вратата отвътре. Осъзнах, че всъщност я подпирам за всеки случай, ако Питър реши да се върне и иска да влезе. Проблемът е, че го обичам. Просто ми се иска да знам дали бракът ни се е изчерпал и мога да продължа живота си — обясни Клара, — или има шанс да го закрепим.

Гамаш я изгледа продължително. Спря очи върху посивялата й коса, удобните и небрежно подбрани дрехи. Забеляза объркването й.

— Ще позволите ли да ви дам един малък съвет? — попита тихо.

Художничката кимна.

— Според мен можете да се опитате да живеете така, сякаш сте сама. Ако Питър се върне и осъзнаете, че животът с него е по-хубав, чудесно. Но ще знаете, че ви е добре и без никого.

Клара се усмихна:

— Мирна ми каза същото. С нея много си приличате, да знаете.

— Често ме взимат за едра чернокожа жена — съгласи се Гамаш. — Казват, че това ми е най-добрата черта.

— Мен пък никога не ме бъркат с нея. И това ми е най-големият недостатък — рече Клара.

Тогава забеляза замислените кафяви очи. Неподвижната фигура. И ръката, която трепереше едва доловимо. Но все пак ВИДИМО;

— Добре ли сте? — попита тя главния инспектор.

Той се усмихна, кимна и се изправи.

— Добре съм.

Закачи каишката за нашийника на Хенри и метна чантата с багажа му на рамо.

Под червените, зелените и златните светлинки на трите огромни бора, украсени за Коледа, човек и куче се запътиха по обратния път през селото. Оставяха следи от стъпки в пъстро осветения като витраж сняг. Гамаш осъзна, че току-що бе казал на Клара същите думи, с които бе утешил и Ани.

Когато всичко бе ударило на камък — психотерапията, намесата, молбите да възобнови лечението — Ани бе помолила Жан Ги да напусне дома им.

В онази дъждовна есенна вечер Арман остана в колата си, паркирана от другата страна на улицата, срещу апартамента им. От дърветата падаха мокри листа, а поривите на вятъра ги улавяха и разпиляваха. Листата се плъзгаха по предното стъкло на автомобила и по улицата. Той бе останал да изчака. Да наблюдава. Да бъде наблизо, ако дъщеря му има нужда от него.

Жан Ги тръгна доброволно, но на излизане забеляза Гамаш, който не се бе и опитал да се скрие. Бовоар спря насред лъсналата под дъжда улица, обкръжен от вихрушка от мъртви листа, и изля цялата си жлъч в един-единствен поглед — толкова зъл, че потресе дори главния инспектор, който ръководеше отдел "Убийства". Но Гамаш намери и успокоение в този поглед. В онзи миг разбра, че ако Жан Ги бе склонен да нарани някого от семейство Гамаш, то нямаше да е Ани.

Същата вечер шофира обратно до дома си с облекчение.

Оттогава изминаха няколко месеца и доколкото му бе известно, Ани не бе общувала с Жан Ги. Но това не означаваше, че не й липсва човекът, който Бовоар бе преди. И можеше отново да бъде, ако му се дадеше възможност.

Когато Гамаш влезе в къщата на Емили, Терез се надигна от фотьойла, разположен край камината.

— Някой те познава добре — отбеляза възрастната дама, като подаде гравирана кристална чаша на главния инспектор. — Оставили са бутилка хубав скоч в бюфета и няколко бутилки вино и бира в хладилника.

— А във фурната има "Коковен"[46] — добави Жером, който се зададе от кухнята с чаша червено вино в ръка. — Тъкмо се топли. — Вдигна чашата си: — A votre sante.[47]

— За ваше здраве — отвърна Гамаш и също вдигна чаша за съпрузите Брюнел.

Щом Терез и Жером отново седнаха на местата си, Гамаш изпъшка и също се отпусна на дивана, като се стараеше да не разлее скоча си, докато сяда. До него лежеше мека възглавница и му скимна да я потупа с длан.

Не излезе нито звук, но детективът тихо изтананика първите няколко ноти на "Хуронска коледна песен".

— Арман — обърна се към него Терез, — как намери това място?

— Хенри го намери — отговори Гамаш.

— Кучето ли? — попита Жером.

Хенри надигна глава, когато чу името си, сетне отново я отпусна.

Съпрузите Брюнел се спогледаха. Хенри беше много хубаво куче, но никога нямаше да го приемат в "Харвард".

— Живял е тук, разбирате ли? — обясни Гамаш. — Когато е бил малък, мадам Лонпре го е взела от кучешки приют и го е осиновила. Затова и познаваше къщата. Мадам Лонпре почина малко след като се запознах с нея. Така с Рен-Мари се сдобихме с Хенри.

— Сега кой е собственик на къщата? — поинтересува се Терез.

Гамаш разказа за Оливие и поредицата от събития от сутринта.

— Ама че си хитрец, Арман — възкликна комисар Брюнел и се отпусна назад в креслото си.

— Не толкова хитър, колкото малката шарада в кабинета ти.

— Oui — призна Терез. — Извини ме за нея.

— Какво си направила? — попита Жером съпругата си.

— Извика ме в кабинета си и ме направи на пух и прах — отговори Гамаш. — Каза ми, че бълнувам и че не иска да я въвличам повече в моите игрички. Дори заплаши, че ще отиде при Франкьор и ще му каже всичко.

Жером беше впечатлен:

— Терез! Измъчвала си и си подвела бедния човечец?

— Бях принудена, в случай че някой подслушваше.

— Е, беше много убедителна — призна Гамаш.

— Наистина ли? — Изглеждаше доволна. — Чудесно.

— Чувал съм, че е лесно да бъде измамен — рече Жером. — Известен е с доверчивостта си.

— Повечето детективи от отдел "Убийства" са такива — съгласи се главният инспектор.

— Как се усети в крайна сметка? — попита Жером.

— Дългогодишно обучение. Познаване в дълбочина на човешката природа — нареждаше Гамаш. — А и тя ми даде това.

Извади от джоба си прилежно сгънато листче и протегна ръка.

Ако Жером наистина е открил нещо, трябва да допусна, че домът ни и кабинетът ми се подслушват. Казах му да събира багажа за Ванкувър, но не искам да въвличам и дъщеря ни. Какво предлагаш?

— След като Оливие ми се обади и ми каза, че можем да отседнем в тази къща, написах бележка на гърба на тази, която ми даде Терез, и помолих инспектор Лакост да й я покаже — обясни Гамаш.

Жером обърна листчето. С почерка на Гамаш там бе написано набързо: "Идете на летището навреме за полета си, но не се качвайте на самолета. Вземете такси до търговския комплекс "Диз-Трант" в Бросар. Ще ви чакам там. Знам едно безопасно място".

Доктор Брюнел върна бележката на Гамаш. Забелязал бе първото изречение в съобщението на жена си: "Ако Жером наистина е открил нещо…".

Докато другите двама разговаряха, някогашният лекар отпиваше от виното си и се взираше в камината. Вече не можеше да става дума за "ако".

Не бе казал на Терез, но когато тя най-сетне заспа онази нощ, той направи една глупост. Отиде пред компютъра си и опита отново. Проправи си път все по-дълбоко и по-дълбоко в системата. От една страна, за да види какво ще открие, но от друга — за да привлече вниманието на наблюдателя. Ако имаше такъв. Искаше да го подлъже да излезе от бърлогата си.

И успя. Наблюдателят се появи, но не там, където Жером Брюнел очакваше. Не зад него, по петите му, а пред него. Примамил го бе.

И го бе отвел до капана.

Жером Брюнел бе побягнал и пътьом бе изтривал, изтривал, изтривал виртуалните си отпечатъци. Но наблюдателят продължи да го преследва. С уверени, бързи и безмилостни стъпки. Проследи Жером Брюнел чак до собствения му дом.

Вече нямаше "ако". Открил бе нещо. И го бяха открили.

— Безопасно място — рече Терез. — Не вярвах, че съществува такова.

— А сега вярваш ли? — попита Арман.

Приятелката му се огледа и се усмихна.

Жером Брюнел обаче не се усмихваше.

След съвещанието в края на деня полицаите от Sûretè започнаха да се разотиват по домовете си.

Бовоар седеше на бюрото си с клюмнала глава. Устата му зяпаше и всяко плитко вдишване звучеше неестествено шумно. Очите му бяха полуотворени. Имаше чувството, че се изплъзва напред.

Акцията бе приключила. Нямаше никакви рокери. Почти се бе разплакал от облекчение. Щеше наистина да ревне още там, в онази мръсна дупка — бункера, в който бяха нахлули — ако никой не го гледаше.

Всичко бе свършило. А той се бе върнал в кабинета си, беше в безопасност.

Тесие подмина вратата му, но направи няколко крачки назад и надникна.

— Надявах се да се засечем, Бовоар. Информаторът се издъни, но какво да се прави. Шефът е много недоволен, затова нареди да те включим в следващата акция.

Бовоар го зяпна, но едва фокусираше погледа си:

— Какво?

— Пратка от наркотици, която е на път за границата. Можем да оставим на митницата или на КККП[48] да я прихванат, но Франкьор иска. Да компенсира за днешния провал. Почини си. Изглежда, ще е голям удар.

Бовоар изчака, докато вече не чуваше стъпки в коридора. Когато остана сам в тишината, отпусна глава в ръцете си.

И заплака.