Светлина в пукнатините

ЧЕТИРЕСЕТА ГЛАВА

Необходими им бяха броени секунди, за да разбият катинара и да влязат в сградата на училището.

Тесие прекрачи прага първи, а след него вървяха двамата едри полицаи. Силвен Франкьор влезе последен и се озърна. Монитори, кабели, жици и кутии бяха струпани пред едната стена. В кръг около още топлата печка бяха подредени пет празни стола.

Франкьор си свали ръкавиците и протегна ръка над капака на чугунената печка.

Да. Били са тук, и то неотдавна. Бързали са да напуснат и са изоставили всичката техника, която ги уличаваше. Гамаш, съпрузите Брюнел и полицай Никол са били принудени да прекратят работа и да избягат. Не можеха да нанесат повече вреди. Въпрос на време бе да ги намерят.

— Как се досетихте? — обърна се Франкьор към Бовоар.

— Училището не работи от години — обясни инспекторът, — но пътят до него беше разчистен. Като пътеката до къщата на Лонпре.

— Гамаш май има навик да зарязва разни места — отбеляза главният комисар. — И хора.

Обърна гръб на Бовоар и отиде при останалите, които разглеждаха компютрите.

Жан Ги постоя за кратко, след това излезе.

Ботушите му скърцаха в снега, докато прекосяваше селския площад, който беше много, много тих. Подозрително тих. Обикновено децата играеха хокей върху замръзналото езеро, а родителите им или ги гледаха, или караха ски. Цели семейства се спускаха с шейни по склона на хълма и току изхвърчаше по някой пасажер, когато шейните подскачаха по неравностите.

Ала днес, въпреки слънчевото време, село Трите бора бе притихнало. Бовоар усещаше, че не е изоставено. Нямаше вид на призрачно селище. Трите бора сякаш се бе стаило в очакване. И наблюдаваше.

Жан Ги се приближи до пейката и седна.

Не знаеше какво правят Франкьор и Тесие. Нямаше представа защо са тук. Нито каква бе ролята на Гамаш. Не задаваше въпроси.

Извади от джоба си шишенце с хапчета, изтръска две в дланта си и ги глътна. Погледна опаковката оксиконтин. Имаше още две в апартамента си, както и почти пълно шишенце с успокоителни.

Щяха да свършат работа.

— Здрасти, тъпако — рече Рут и седна на пейката до Жан Ги. — Кои са новите ти приятели?

Рут махна с бастуна си към старото училище.

Бовоар наблюдаваше как един от агентите на Франкьор взима нещо от буса и го пренася в сградата.

Инспекторът не продумваше. Просто гледаше някъде пред себе си.

— Какво толкова интересно има там? — попита го Рут.

Оливие се бе опитал да я разубеди да не излиза навън, но когато възрастната поетеса забеляза Бовоар да сяда на пейката сам, тя си облече палтото, взе патицата и тръгна с думите:

— Не смяташ ли, че ще му се стори странно, ако селото е съвсем пусто? Нищо няма да му кажа. За каква ме мислиш? За луда?

— Всъщност…

Но вече бе твърде късно. Старицата бе излязла от бистрото. Оливие я изпрати с поглед и със свито сърце. Мирна и Клара наблюдаваха от прозореца на книжарницата. Габри, Никол и съпрузите Брюнел бяха горе в мансардата и също проследиха как Рут пресича улицата и се настанява до Бовоар на студената пейка.

— Ще има ли някакъв проблем? — обърна се Терез към Габри.

— О, не. Всичко ще бъде наред — увери я готвачът и изкриви лице в гримаса.

— Мога да стрелям, в удобна позиция съм — обади се Никол с надежда в гласа.

— Струва ми се, че Никол и лудата поетеса може да имат някаква роднинска връзка — каза Жером на съпругата си.

Долу на площада Рут, Роза и Жан Ги седяха един до друг и наблюдаваха суетенето около старото училище.

— Кой нарани те толкова непоправимо? — прошепна Рут на младия мъж до себе си.

Жан Ги се сепна, като че ли току-що бе забелязал, че не е сам. Погледна я и продума:

— Така ли изглеждам, Рут? — За първи път се обръщаше към старицата по име. — Непоправимо наранен?

— Ти как мислиш? — поетесата милваше Роза, но гледаше инспектора.

— Мисля, че може и да съм — отвърна той тихо.

Бовоар бе вперил поглед в старата училищна сграда. Вместо да изнасят компютри, полицаите внасяха още техника от буса. Кутии, жици и кабели. Оборудването изглеждаше познато, но Бовоар не си направи труда да се разрови в паметта си и да извади нужната информация.

Рут седеше мълчаливо до него. После изведнъж вдигна Роза от скута си и внимателно я постави на коленете на Жан Ги. Поетесата все още усещаше топлина на мястото, където бе седяла патицата.

Отначало инспекторът сякаш не забеляза, но не след дълго вдигна ръка и помилва Роза. Лекичко.

— Знаеш, че мога да й извия врата, нали? — продума.

— Знам — отвърна Рут. — Моля те, не го прави.

Старицата се взираше в тъмните патешки очи на Роза. А Роза гледаше Рут, докато Жан Ги галеше перата по гърба й и бавно приближаваше дланта си към дългата шия.

Рут не откъсваше очи от Роза.

Накрая Жан Ги спря и отпусна ръка.

— Роза се върна — рече.

Старицата кимна.

— Радвам се — добави Бовоар.

— Избра дългия път към дома — каза Рут. — С някои така се случва. Изглеждат изгубени. Понякога дори може да тръгнат в грешна посока. Много хора се отказват, решават, че няма да се върнат никога, но аз не мисля така. Някои в крайна сметка се връщат у дома.

Жан Ги вдигна Роза от скута си и се опита да я върне на Рут. Но старицата го спря с жест.

— Не. Задръж я.

Инспекторът погледна Рут объркано. Отново се опита да й даде патицата, ала Рут отново отказа внимателно, но твърдо.

— При теб ще живее добре — рече старата поетеса, без въобще да поглежда към Роза.

— Но аз нямам представа как да се грижа за патица — възрази Бовоар. — Какво да правя с нея?

— Не е ли въпросът какво тя ще прави с теб? — Рут се изправи и бръкна в джоба си. — Това са ключовете за колата ми. — Подаде ги на Бовоар и кимна към стария, очукан "Сивик". — Според мен сега е по-добре за Роза да е някъде далеч оттук, не мислиш ли?

Инспекторът погледна ключовете в шепата си, а после слабото, сбръчкано и окаяно старческо лице. Право в насълзените очи, които на яркото слънце изглеждаха така, сякаш от тях струеше светлина.

— Заминавай — рече поетесата. — Вземи Роза. Моля те.

Наведе се много бавно, като че ли преодоляваше всеки сантиметър с агония, и целуна Роза по главата. После се вгледа в ясните очи на патицата и прошепна: "Обичам те".

Рут Зардо им обърна гръб и се отдалечи с куцукане. Вдигнала високо глава, вървеше бавно напред. Към бистрото и към онова, което предстоеше.

— Това е някаква шега, нали? — дебелият полицай зад гишето гледаше Изабел Лакост подозрително. — Някой ще взриви моста?

Махна с ръка към мониторите около себе си и едва се сдържа да не нарече Лакост "госпожичка".

Инспекторката нямаше време за дипломация. Показала бе на служителя картата си от Sûretè и му бе обяснила какво предстои да се случи. Не се изненада, че той не изгаряше от желание да затвори моста.

Затова Лакост заобиколи зад гишето и опря своя "Глок" под брадичката на мъжа.

— Не се шегувам — каза тя и видя как очите му се разширяват от ужас.

— Почакайте — помоли се полицаят.

— На опорите са прикрепени експлозиви, които могат да избухнат всеки момент. Екипът за обезвреждане на взривни устройства ще пристигне след няколко минути, но трябва да затворите моста веднага. Ако не го сторите, ще гръмнете заедно с него.

Когато главният инспектор каза на Лакост коя е целта и й нареди да затвори моста "Шамплен", младата жена осъзна, че има проблем. На кого можеше да се довери?

Тогава я осени. Охраната на моста. Нямаше как да знаят какво предстои да се случи, иначе щяха да се махнат оттам по най-бързия начин. На хората, които все още работеха на моста, можеше да се има доверие. Оставаше въпросът дали ще успее да ги убеди.

— Извикайте патрулите си.

Изчака с пистолет, все още насочен към служителя, докато той се свързваше по радиостанцията с колите и им нареждаше да се върнат.

— Свалете тези файлове. — Подаде на охранителя USB флашпамет и проследи с поглед как той я включва към компютъра си и отваря файловете.

— Какво е това? — попита мъжът и се зае да прегледа съдържанието. Лакост не му отговори, но докато той четеше, челюстта му постепенно увисна.

Лакост прибра пистолета си в кобура. Охранителят вече не поглеждаше нито към оръжието, нито към нея. Очите и цялото му внимание бяха насочени към екрана. Двама от колегите му се върнаха на охранителния пост. Погледнаха Лакост, после и него.

— Какво става?

Но изражението на охранителя даваше ясно да се разбере, че няма място за шеги.

— Какво има? — попита единият от новодошлите.

— Обадете се на старшия, извикайте екипите за обезвреждане на бомби, затворете моста…

Лакост не чу останалото. Вече се бе качила в колата си и пътуваше по моста "Шамплен". Към отсрещния бряг. Към селото.

Гамаш караше бързо по познатия заснежен второкласен път. Автомобилът му поднесе върху заледен участък и главният инспектор дръпна крака си от педала на газта. Сега не беше моментът за катастрофи. Всичко, което се случваше оттук нататък, трябваше да е премислено и целенасочено.

Забеляза крайпътен магазин, отби и паркира пред него.

— Може ли да използвам телефона ви, ако обичате? — попита Гамаш и показа на касиера служебната си карта от Sûretè.

— Трябва да си купите нещо.

— Дайте ми телефона.

— Купете нещо.

— Добре. — Гамаш посегна и сграбчи първото, което му попадна. — Ето.

— Вие сериозно ли? — Касиерът изгледа купчината презервативи.

— Просто ми дай телефона, синко — настоя Гамаш, докато с усилие потискаше желанието си да удуши подигравателния младеж. Извади портфейла си и сложи двайсетачка на плота.

— Ако искате да ползвате кенефа, ще трябва да си купите още нещо — добави хлапакът, докато въвеждаше продажбата в касовия апарат, а сетне подаде телефона на Гамаш.

Главният инспектор набра. Телефонът звънна веднъж, втори път… Отново и отново.

"Моля те, моля те!"

— Франкьор. — Гласът беше рязък и напрегнат.

— Bonjour, господин главен комисар.

Настъпи мълчание.

— Ти ли си, Арман? А аз те търся.

Връзката беше лоша и често прекъсваше, но Силвен Франкьор вече говореше радостно и приветливо. Не звучеше като преструвка, а сякаш бе искрено доволен от обаждането. Сякаш бяха най-добри приятели.

Гамаш знаеше, че това бе един от многото таланти на главния комисар — способността дори преструвките му да изглеждат като искреност. Майстор на фалша. Всеки, който бе чул разговора им — а такива сигурно не липсваха — нямаше да се усъмни ни най-малко в откритостта на Франкьор.

— Да, съжалявам, че се изгубих за известно време — рече Гамаш. — Имах да довърша някои работи.

— И аз правя точно същото. С какво мога да ти бъда полезен?

Франкьор наблюдаваше, докато подчинените му работеха в старата училищна сграда. Притисна телефона към ухото си и се приближи до прозореца в опит да хване по-силен сигнал.

— Трябва да говориш по-високо — каза на главния инспектор. — Намирам се в едно село, където почти няма обхват.

Гамаш се почувства така, сякаш бе погълнал киселина от акумулатор.

Значи Силвен вече беше в Трите бора. Арман не бе преценил правилно, защото бе очаквал на Франкьор да му отнеме повече време да намери селото. Но тогава следващата порция киселина обля вътрешностите му. Франкьор сигурно бе взел със себе си някого, който познаваше пътя.

Жан Ги.

Гамаш си пое дълбоко въздух и овладя гласа си. Опита се да звучи непринудено, учтиво, леко отегчено.

— Тъкмо тръгвах към вас, сър. Питах се дали ще е удобно да се срещнем.

Франкьор повдигна вежди. Очаквал бе да му се наложи да гони Гамаш. Въобще не му бе минавало през ума, че самонадеяността на главния инспектор може да е погълнала всяка следа от здрав разум.

Но явно бе станало точно така.

— Нямам нищо против — отвърна весело Силвен Франкьор. — Да се срещнем тук. Инспектор Тесие ми каза, че намерил в гората някаква интересна сателитна чиния. Още не съм я видял. Според него може да са я поставили ацтеките. Знаеш ли за нея?

Настъпи мълчание.

— Да.

— Чудесно. Хайде да се срещнем там.

Франкьор затвори телефона. Знаеше, че Гамаш няма да се появи на уреченото място. Изпратените агенти се приближаваха до целта си и всеки момент щяха да заловят главния инспектор.

Франкьор се обърна към заместника си:

— Знаят какво трябва да правят, нали? — посочи той двамата полицаи. Единият беше под бюрото, а другият стоеше край входната врата на училището и се занимаваше с някакви кабели.

Тесие кимна. Същите полицаи го бяха придружавали, докато "очистваше" Пиер Арно, Одри Вилньов и други, и винаги следваха нарежданията му.

— Ела с мен.

Когато стигна до вратата, Тесие се обърна към двамата служители:

— Не забравяйте за Бовоар. Ще ни е нужен тук.

— Да, сър.

Бовоар вече не седеше на пейката, но Тесие не се тревожеше. Сигурно спеше в джипа.

— Това какво означава според вас? — прошепна Жером, докато наблюдаваха как Франкьор и Тесие излизат от селото и се изкачват по хълма. — Тръгват ли си?

— Пеша? — усъмни се Никол.

— По-скоро не — съгласи се доктор Брюнел. — Но поне Бовоар изчезна.

Обърнаха погледи към празното място в снега, където допреди малко бе паркирана хондата на Мирна.

Долу в книжарницата Мирна се обърна към Рут:

— Дала си му моята кола?

— Е, нямаше как да му дам моята. Защото нямам кола.

— Откъде взе ключовете?

— Бяха върху бюрото, където винаги ги оставяш.

Мирна поклати глава, но не можеше да се сърди на Рут. Макар че Бовоар бе тръгнал с колата на книжарката, от поетесата бе взел нещо много по-ценно.

Чуха как вратата на магазина се затваря и се обърнаха да погледнат към нея, а после и през прозореца. Габри бързаше по улицата без палто, шапка и ботуши. Подхлъзна се, но успя да запази равновесие.

— По дяволите! — изруга Никол и хукна по стълбите. — Къде отива?

Съпрузите Брюнел я последваха и Терез спря младата полицайка, преди тя да излезе навън след Габри.

— В църквата — обясни Клара. Художничката набързо си облече палтото и почти беше стигнала до вратата, когато Никол я сграбчи за лакътя.

— А, не, никъде няма да ходите!

Клара освободи ръката си с рязко и силно движение, което хвана Никол неподготвена.

— Габри ми е приятел и няма да го оставя сам.

— Той бяга — заяви полицайката. — Вижте го, напълнил е гащите от страх.

— Съмнявам се — обади се Рут. — Габри никога не би го направил. В такива големи гащи винаги има още място.

— Това Габри ли беше? — Оливие се втурна през вратата, която свързваше бистрото и книжарницата.

— Отива в църквата — рече Клара. — И аз ще ида с него.

— Аз също — заяви Оливие.

— Не — възрази комисар Брюнел, — трябва да останете и да се погрижите за бистрото.

— Вие се погрижете за него.

Русокосият мъж хвърли кърпата си към Терез и побърза да излезе след Клара.

Когато Франкьор и Тесие се изкачиха по хълма и влязоха в гората, устройствата им започнаха да вибрират. Сякаш бяха преминали през някаква мембрана, която разделяше два свята.

Франкьор спря насред пътеката и прегледа съобщенията си.

Нарежданията му бяха изпълнени бързо и ефективно. Кашата, която бе забъркал Гамаш, бе овладяна и вече се разчистваше.

— Merde — изруга Тесие. — Мислехме, че Гамаш вече ни е вързан в кърпа.

— Изпуснахте ли го?

— Изхвърлил е мобилния си телефон и устройството за проследяване от колата.

— А твоите подчинени чак сега ли разбраха?

— Не, още преди половин час, но в шибаното село съобщенията не стигаха до нас. Освен това…

— Оui?

— Мислели са, че го следват, но се оказало, че е оставил проследяващите устройства на платформа от коледния парад.

— Да не искаш да ми кажеш, че елитът на Sûretè се е влачел след Дядо Коледа през целия център на Монреал?

— Не е бил Дядо Коледа, а Снежанка.

— Господи! — изпуфтя Франкьор. — И все пак, няма значение. Гамаш идва към нас.

Преди да върне телефона в джоба си, главният комисар забеляза кратко съобщение, изпратено до всички служители преди около половин час, в което се обявяваше, че главен инспектор Гамаш е подал оставка. Колко типично за Арман, помисли си Франкьор. Държеше се така, сякаш целият свят се интересува от него.

Терез Брюнел видя как единият от служителите на Sûretè излиза от старата училищна сграда. Докато го наблюдаваше, мъжът обгърна с поглед селото, отиде в къщата на Емили, а след това в пансиона. Около минута по-късно излезе и отвори задните врати на джипа.

Комисар Брюнел чу как една от вратите на колата се затръшва и видя полицая да се оглежда с раздразнение.

"Изгубил е нещо" — помисли си Терез Брюнел. Можеше да предположи какво — или кого. Търсеха Бовоар. Тогава мъжът отправи очи в нейната посока и острият му поглед се плъзна край прозореца на мансардата. Терез побърза да се дръпне назад и да се притаи до стената.

— Какво има? — попита Жером.

— Идва насам — каза Терез и извади пистолета си.

Полицаят тръгна към редицата магазини. Бистрото, книжарницата и пекарната. Възможно бе Бовоар да е влязъл в някой от тях, за да си почине. Или да изпадне в несвяст.

Нямаше да му е трудно да го намери.

Служителят на Sûretè усещаше пистолета, който висеше на колана му, но в джоба му беше най-ефективната вещ. Пликчето с таблетки, което Тесие му бе дал. Всяка таблетка беше като куршум в главата.

Другият полицай довършваше работата си в училищната сграда и сега оставаше само да намерят Бовоар.

Но служителят спря и се замисли. Няколко минути по-рано бе забелязал едра чернокожа жена и старица с бастун да се отправят към църквата.

Същата старица, която бе разговаряла с Бовоар на пейката.

Ако Бовоар бе изчезнал, може би тя знаеше къде е.

Полицаят смени посоката и тръгна към църквата.

Арман Гамаш паркира колата си в началото на пътеката, която водеше към гората. Пътеката, която двамата с Жил бяха разчистили само преди няколко дни. Виждаше, че сега бе прясно утъпкана.

Тръгна по нея. Навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Вървеше към чакалото.

Най-напред зърна Силвен Франкьор, застанал в основата на белия бор. Сетне вдигна поглед. На старата дъсчена площадка, до сателитната чиния, стоеше Мартен Тесие. Инспектор Тесие от отдел "Тежки престъпления" се канеше да извърши много тежко престъпление. Насочил бе оръжие към главен инспектор Гамаш.

Детективът спря насред пътеката и за един кратък миг се зачуди дали елените се чувстваха по същия начин. Погледна право към Тесие и леко се извърна към него. Откриваше гърдите си за стрелеца. Предизвикваше го да дръпне спусъка.

Гамаш си помисли, че ако имаше подходящ момент, в който проклетото нещо да се срине, този момент беше настъпил.

Но чакалото стоеше непокътнато, а Тесие бе застанал на площадката и държеше главния инспектор на прицел.

Гамаш отмести очи към Франкьор и разпери ръце.

Главният комисар даде знак и Тесие бързо и чевръсто слезе по разнебитените стъпала.

Полицаят влезе в църквата и се озърна. Изглеждаше празна. Тогава забеляза старицата, все още облечена със същото сиво платнено палто, със зимна шапка на главата. Седеше на един от задните редове пейки. Едрата чернокожа жена седеше по-напред.

Мъжът огледа ъглите, но не видя никого.

— Ей, ти! — извика. — Има ли някой друг тук?

— Ако говорите на Рут, губите си времето — обади се жената от предния ред. Изправи се и му се усмихна: — Не разбира френски.

Самата тя говореше френски много добре, макар и с лек акцент.

— С какво мога да ви помогна?

Полицаят тръгна по пътеката между пейките.

— Търся инспектор Бовоар. Познавате ли го?

— Да — отвърна чернокожата жена. — Идвал е и преди с главен инспектор Гамаш.

— Сега къде е?

— Бовоар ли? Мислех, че е с вас — рече Мирна.

— Защо ми е да…

Но служителят на Sûreté не успя да си довърши изречението. Усети как в тила му опира дулото на "Глок" и една умела ръка бръква и изважда пистолета му от кобура.

Мъжът се обърна. Старицата с платненото палто и плетената зимна шапка бе насочила към него служебно оръжие.

И всъщност изобщо не беше старица.

— Sûretè — каза полицай Никол. — Арестуван сте.

Жан Ги Бовоар шофираше по магистралата в посока Монреал. Роза седеше на пътническата седалка до него и не бе издала нито звук, откакто бяха потеглили. През цялото време не сваляше очи от инспектора.

Но Бовоар гледаше право напред. Все повече се отдалечаваше от селото. Не знаеше какво са намислили Франкьор, Тесие и останалите, а и не искаше да знае.

Когато излезе от Трите бора, телефонът му избипка няколко пъти. Всичките получени съобщения бяха от Лакост. Питаше го къде е.

Бовоар знаеше какво означава това. Означаваше, че Гамаш го търси, вероятно за да довърши онова, което бе започнал предишния ден. Тогава прочете последното й съобщение, разпратено до всички в системата.

Гамаш бе подал оставка. Вече не беше част от Sûretè.

Това бе краят.

Бовоар хвърли поглед към патицата. Защо, по дяволите, се бе съгласил да я вземе? Всъщност знаеше защо. Не че се бе съгласил, а просто нямаше достатъчно енергия или воля, за да се възпротиви.

Въпреки това се зачуди защо Рут му я бе дала. Знаеше колко привързана бе старицата към Роза и Роза към нея.

"Обичам те" — бе прошепнала Рут на патицата.

"Обичам те." Но този път гласът не бе на изкуфялата възрастта поетеса, а на Гамаш. Във фабриката. Куршуми рикошираха от бетонния под и от стените. Бамбамбам. Облаци задушаващ и заслепяващ прах. Оглушителен шум. Викове, изстрели, писъци.

Гамаш бе издърпал своя заместник настрани, на по-сигурно място, и бе спрял кървенето от раната му. Дори докато наоколо свистяха куршуми.

Главният инспектор го бе погледнал право в очите, навел се бе и го бе целунал по челото. И бе прошепнал: "Обичам те".

Същите думи бе казал и преди ден, когато си бе помислил, че Бовоар се кани да го застреля. Вместо да се съпротивлява и да се бори, просто бе казал: "Обичам те".

Тогава Жан Ги Бовоар осъзна, че двамата с Роза не бяха изоставени, а спасени.