Светлина в пукнатините

ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Арман Гамаш спря колата си пред малката къща. От стрехите висяха гирлянди с коледни лампички, а на входната врата бе окачен венец. Всички празнични украси бяха налични. Липсваха само уют и радост. Гамаш се запита дали това бе видно дори за хората, които не знаеха каква мъка бе сполетяла този дом.

Натисна копчето на звънеца.

И зачака.

Комисар Терез Брюнел стана и отиде до вратата. Вървеше с изправени рамене и решителен поглед. Стиснала в ръка пистолета зад гърба си, тя отвори.

На верандата стоеше Мирна Ландерс.

— Трябва да дойдете у нас — заговори тя припряно и премести поглед от Терез към хората зад нея. — Побързайте, не знаем кога ще пристигнат.

— Кои? — попита Жером. Навел се бе и държеше Хенри за нашийника.

— Онези, от които се криете. Тук ще ви намерят, но едва ли ще дойдат да ви търсят у нас.

— Какво ви кара да мислите, че се крием? — поинтересува се Никол.

— Защо иначе ще идвате тук? — отговори с въпрос Мирна, която ставаше все по-неспокойна. — Не изглеждаше да сте на почивка, а и наоколо няма магазини с големи намаления, където да пазарувате. Когато видяхме, че цяла нощ работихте в училището, а после слязохте насам и носехте кашони с документи, предположихме, че нещо не е наред.

Тъмнокожата жена се загледа в лицата пред себе си и добави:

— Прави сме, нали? Открили са къде сте.

— Наясно ли сте какво ни предлагате? — попита Терез.

— Сигурно място — отвърна Мирна. — Всеки има нужда от такова място поне веднъж в живота си.

— Хората, които ни търсят, не идват с намерението просто да си поговорим — обясни комисар Брюнел, без да сваля поглед от очите на Мирна. — Не искат да преговарят, дори не искат да ни заплашват. Идват, за да ни убият. И ще убият и вас, ако ни намерят в дома ви. Боя се, че няма сигурно място за нас.

Терез искаше Мирна да разбере ситуацията. А Мирна стоеше пред нея, видимо уплашена, но и решителна. Комисар Брюнел си помисли, че й прилича на някого от "Гражданите на Кале"[90] или на онези момчета, които бяха изобразени на стъклописа в местната църква.

Мирна кимна без колебание:

— Арман не би ви довел тук, ако се съмняваше, че ще ви защитим. А той къде е? — попита едрата жена и надникна в стаята.

— Отклонява им вниманието — обади се Никол, която най-накрая бе разбрала защо началникът й бе взел мобилния си телефон и се бе качил на колата си, макар да беше ясно, че така със сигурност ще го проследят.

— Ще успее ли? — попита Мирна.

— Поне за известно време може би — рече Терез, — но въпреки това ще дойдат да ни търсят тук.

— И ние така предположихме.

— Вие?

Мирна се извърна и погледна към улицата, а Терез проследи погледа й. На затрупаната от снега пътека стояха Клара, Габри, Оливие и Рут с Роза.

Краят на пътя.

— Идвайте — подкани ги отново Мирна.

И те я последваха.

— Bonjour, казвам се Арман Гамаш и съм от Sûretè du Quèbec.

Говореше тихо. Не шепнеше, но бе снишил гласа си достатъчно, за да не го чуят момичетата, които го наблюдаваха от дъното на коридора, зад гърба на баща си.

Гаетан Вилньов изглеждаше съсипан. Стоеше на крака само защото знаеше, че ако си позволи да рухне, ще падне върху децата си. Момиченцата видимо бяха на не повече от десетина години и се взираха в непознатия пред вратата с ококорени очи. Гамаш се питаше дали новините, които им носи, щяха да ги облекчат, или да ги наранят още по-дълбоко. Или дори нямаше да раздвижат повърхността на техния океан от скръб.

— Какво искате? — попита мосю Вилньов. Не се противопоставяше на главния инспектор. Не му бяха останали сили за това. Но и не го пускаше да прекрачи прага.

Гамаш се приближи към Вилньов с няколко сантиметра и добави:

— Аз съм началникът на отдел "Убийства".

При тези думи очите на мосю Вилньов се разшириха. Огледа Гамаш, сетне отстъпи встрани:

— Това са дъщерите ни, Меган и Кристиан.

Главният инспектор забеляза, че мъжът все още говори в множествено число.

— Bonjour — обърна се към момичетата и се усмихна. Не лъчезарно, а топло. След това отново насочи вниманието си към баща им. — Бих искал да поговорим на четири очи.

— Излезте навън да си поиграете, момичета — рече мосю Вилньов на дъщерите си. Подкани ги любезно. Не беше заповед, а молба и децата се подчиниха. Мъжът затвори вратата и отведе Гамаш в малка, но симпатична кухня в задната част на къщата.

Беше подредено, всички чинии бяха измити. Детективът се почуди дали Вилньов бе почистил, за да поддържа дома спретнат заради момичетата, или момичетата го бяха направили, за да помогнат на своя скърбящ и съкрушен баща.

— Кафе? — предложи мосю Вилньов. Гамаш прие и докато домакинът му наливаше чаша, разгледа кухнята.

Одри Вилньов бе навсякъде. В аромата на канела и индийско орехче от коледните курабийки, които сигурно бе изпекла, и в снимките на вратата на хладилника, където се виждаше усмихнатото семейство на излет сред природата и на рожден ден в "Дисни Уърлд".

Имаше и рисунки с пастели, поставени в рамки. Рисунки, които само в очите на един родител бяха произведения на изкуството.

Този дом бе пълен с щастие допреди няколко дни, когато една сутрин Одри Вилньов бе тръгнала за работа и така и не се бе върнала.

Мосю Вилньов сложи чашите с кафе на масата и двамата мъже седнаха.

— Идвам да ви съобщя новина и да ви задам няколко въпроса — започна Гамаш.

— Одри не се е самоубила.

Главният инспектор кимна:

— Още не е официално, а може и да греша…

— Но не смятате, че е така, нали? Според вас Одри е била убита. Някой й го е причинил. И аз мисля същото.

— Имате ли предположения кой може да го е направил? — Гамаш забеляза искрици на оживление и решимост в очите на човека пред себе си. Вилньов се замисли за миг. Сетне поклати глава.

— Забелязали ли сте нещо различно напоследък? Посетители, телефонни обаждания?

Вилньов отново поклати глава:

— Нищо. През последните седмици беше доста раздразнителна. Обикновено не беше такава. Нещо я тормозеше, но онази сутрин изглеждаше по-добре.

— Знаете ли защо е била разстроена? — поинтересува се Гамаш.

— Боях се да попитам… — мъжът замълча за миг и сведе поглед към чашата си с кафе —… защото можеше причината да е у мен.

— Съпругата ви имаше ли кабинет или работно място тук, в дома ви?

— Ето там — кимна Вилньов към малко бюро в кухнята. — Но другите полицаи взеха всичките й документи.

— Всичките? — попита Гамаш, изправи се и отиде до бюрото. — Да сте намирали нещо, което може би е държала скрито? Ако позволите…

Посочи с жест бюрото и Вилньов кимна.

— Огледах, след като си тръгнаха. Преобърнаха цялата къща.

Домакинът наблюдаваше как Гамаш умело и бързо претърси бюрото, но не откри нищо.

— Компютър? — попита детективът.

— Взеха го. Казаха, че ще го върнат, но още не са. Стори ми се необичайно за… — мъжът си пое въздух —… самоубийство.

— Необичайно е — съгласи се Гамаш, върна се до кухненската маса и седна. — Съпругата ви работеше в Министерството на транспорта, нали? С какво се занимаваше?

— Въвеждаше доклади в компютъра. Казваше, че всъщност е доста интересно. Одри обича нещата да са подредени. Организирани. Когато пътуваме, винаги има план и резервен план. Често се шегувахме с нея заради това.

— В кой отдел работеше?

— Договори.

Гамаш отправи мислена молитва, преди да зададе следващия си въпрос:

— Какъв вид договори?

— Техническа документация. Когато някоя фирма спечели обществена поръчка, тя трябва редовно да подава доклади за текущия напредък при изпълнението на договора. Одри въвеждаше данните във файлове.

— Отговаряше ли за определен географски район?

Вилньов кимна:

— Одри беше старши експерт и отговаряше за ремонтите на територията на Монреал. Районът с най-натоварено движение. Често се шегувах с нея, защото винаги ми се е струвало иронично.

— Кое?

— Че работеше в Министерството на транспорта, но мразеше да се движи по магистралите и особено много ненавиждаше тунела.

Гамаш се вцепени.

— Кой тунел?

— "Вил Мари". Минаваше през него на път за работа.

Главният инспектор усети как сърцето му се разтуптява бясно. Това трябваше да е. Одри Вилньов се е страхувала, защото е знаела, че тунелът не е бил ремонтиран. "Вил Мари" се простираше на голямо разстояние под улиците на Монреал. Ако се срутеше, това щеше да доведе до верижна реакция в метрото, в целия подземен град. И щеше да повлече със себе си самото ядро на мегаполиса.

Детективът се изправи, но ръката на Гаетан Вилньов върху рамото му го спря.

— Почакайте. Кой я уби?

— Все още не мога да ви кажа.

— Можете ли поне да ми кажете защо?

Гамаш поклати глава:

— Скоро може да ви посетят други полицаи, които ще ви разпитват за моето идване.

— Ще им кажа, че не сте били тук.

— Не, недейте. Вече знаят, че съм идвал. Ако ви попитат, разкажете им всичко. Какво съм ви попитал и какво сте ми отговорили.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Двамата мъже тръгнаха към вратата.

— Мога да ви кажа, че съпругата ви е загинала, защото се е опитала да предотврати ужасна катастрофа. Искам и вие, и момичетата да го знаете. — Гамаш замълча за кратко. — Днес не излизайте. Стойте си у дома с момичетата. Не ходете в центъра на Монреал.

— Защо? Какво ще се случи? — попита Вилньов. Кръвта се бе отцедила от лицето му.

— Просто си стойте тук — повтори детективът категорично.

Вилньов се опита да разгадае изражението на Гамаш:

— Боже мой, опасявате се, че няма да можете да го спрете, нали?

— Наистина трябва да вървя, мосю Вилньов.

Главният инспектор си облече палтото, но се сети за нещо, което съпругът бе споменал за Одри.

— Казахте, че жена ви е изглеждала щастлива онази сутрин. Знаете ли каква е била причината?

— Предположих, че се радваше, защото щяха да имат коледно празненство в службата. Уши си нова рокля специално за случая.

— Вие бяхте ли поканен?

— Не. Имахме споразумение. Тя не идваше на коледните празненства в моята служба, а аз не ходех на нейните. Но ми се стори, че с голямо нетърпение очакваше това парти.

Вилньов изглеждаше смутен.

— Какво има? — попита Гамаш.

— Нищо. Лични работи. Нямат общо със случилото се.

— Кажете ми.

Вилньов се вгледа в лицето на главния инспектор и явно разбра, че няма какво да губи, затова призна:

— Просто се чудех дали не ми изневерява. Едва ли, никога не би постъпила така, но с тази нова рокля… От доста време не си бе шила рокли. И изглеждаше много щастлива. Отдавна не я бях виждал такава.

— Разкажете ми повече за това празненство. Само служители на министерството ли присъстват?

— Предимно. Министърът на транспорта винаги се появява, но за кратко. А тази година се носеха слухове, че ще имат специален гост.

— Кой?

— Премиерът. На мен не ми изглеждаше кой знае какво, но Одри беше много развълнувана.

— Жорж Ренар?

— Oui. Може би затова си уши роклята. Искала е да го впечатли.

Вилньов отправи поглед към дъщерите си, които правеха снежен човек в дворчето пред къщата. Арман стисна ръката на Гаетан Вилньов, помаха на момичетата и се качи в колата си.

Поседя няколко минути, докато осмисляше информацията. Подозираше, че на прицел е тунелът "Вил Мари".

Почти бе сигурно, че Одри Вилньов бе осъзнала нередностите, докато е въвеждала данните от докладите. Години наред бе работила с документация за ремонтни дейности и можеше да разбере кога работата е била свършена добре или зле. Или изобщо не е била свършена.

Дори бе възможно да си е затваряла очите, както са постъпвали много от колегите й. Докато един ден осъзнала, че не може повече да продължава така. Какво бе направила Одри Вилньов в онзи момент? Била е организирана и дисциплинирана жена. Сигурно се бе заела да събира доказателства, преди да каже на когото и да е.

И докато е търсела доказателства, е попаднала на неща, които не е трябвало да вижда. Много по-лоши от умишлената безстопанственост, от корупцията, от неизвършените ремонти на места, където е имало отчайваща нужда от тях.

Попаднала е на намеци за план, който да ускори катастрофата.

И тогава? В мислите си Гамаш трескаво свързваше събития и факти. Как би постъпила една чиновничка, ако открие данни за огромна по размери корупция и конспирация? Би отишла при началника си. А ако той не й повярва, би отишла при неговия началник.

Въпреки това никой не бе реагирал.

Това обясняваше напрежението. Раздразнителността й.

А каква ли беше причината за радостта й в последния й ден?

Организираната Одри Вилньов трябва да е имала план "Б". Решила да си ушие нова рокля за коледното празненство. Рокля, която би направила впечатление на един възрастен политик. Одри щяла да се приближи към него уж случайно. Може би да пофлиртува, да се опита да останат насаме.

Тогава щяла да му разкаже какво е открила.

Премиерът Ренар щял да й повярва, била уверена в това.

"Да — мислеше си Гамаш, докато потегляше с колата към центъра на Монреал, — Ренар със сигурност е знаел, че жената казва истината."

Няколко пресечки по-нататък спря, за да се обади от уличен телефон.

— Домът на семейство Лакост — чу се тъничък гласец. — Мелани е на телефона.

— Майка ти вкъщи ли си е, Мелани?

"Моля те — повтаряше наум Гамаш, — моля те!"

— Момент, s'il vous plait. — После се раздаде вик: — Мамо, мамо! На телефона!

След няколко секунди се чу гласът на инспектор Лакост:

— Оиi?

— Изабел, не мога да говоря дълго. Целта им е тунелът "Вил Мари".

— Боже мой! — промълви Лакост.

— Трябва да го затворим. Незабавно.

— Ясно.

— Още нещо, Изабел. Подадох си оставката.

— Да, сър. Ще кажа на всички. Предполагам, че ще искат да разберат.

— Успех — пожела й Гамаш.

— А вие? Къде ще отидете?

— Връщам се в Трите бора. Оставих нещо там. — Замълча за миг, сетне добави: — Можеш ли да намериш Жан Ги, Изабел? Моля те да се погрижиш днес да е в безопасност.

— Ще се постарая да го държа колкото се може по-далеч от това, което предстои.

— Merci.

Гамаш затвори, обади се на Ани да я предупреди да не се приближава до централната част на града и след това се качи в колата си.

Силвен Франкьор се возеше на задната седалка на черния джип. До него седеше Тесие. В огледалото за обратно виждане забеляза бус без никакви обозначения, в който пътуваха още двама полицаи заедно с необходимото оборудване.

Франкьор се радваше на тази възможност да се измъкне от града предвид онова, което се очакваше да се случи. Далеч от неприятностите и далеч от възможните обвинения. Нито едното от двете нямаше да го застигне, ако успееше да се добере до селото навреме.

Наближаваше решаващият момент.

— Гамаш не е отишъл в централното управление — прошепна Тесие, след като провери устройството си. — Намира се в източната част на Монреал. В дома на Вилньов. Да изпратя ли колеги да го заловят?

— Защо да си правим труда? — отвърна Франкьор с усмивка. Всичко се нареждаше идеално. — Претърсихме там. Нищо няма да намери. Остава му толкова малко време, а той го пропилява. Мисли си, че ще тръгнем след него. Нека си мисли.

Тесие не бе успял да намери Трите бора на нито една карта, но това нямаше никакво значение. Знаеха приблизителното местоположение, защото сигналът на Гамаш винаги изчезваше в тази околност. Но "приблизително" не беше достатъчно за прецизния Франкьор. Главният комисар не искаше никакво бавене, никакви неизвестни. Затова бе заложил на сигурно. На човек, който знаеше точно къде се намира селото.

Франкьор погледна измъчения мъж, който седеше зад волана.

Жан Ги Бовоар здраво стискаше кормилото и с безизразно лице караше право към Трите бора.

Оливие погледна през прозореца. От мансардния апартамент на Мирна се разкриваше панорамна гледка над селото, отвъд трите огромни иглолистни дървета и към главния път, по който се излизаше от Трите бора.

— Нищо — обяви русокосият мъж и отново седна до Габри, който отпусна едрата си длан върху финото коляно на Оливие.

— Отмених репетицията на хора — каза Габри. — Май не трябваше. По-добре всичко да си върви постарому. — Погледна Оливие. — Страхувах се да не се изпусна.

— Да се изпуснеш? — попита Никол.

След кратко и напрегнато мълчание Габри се разсмя.

— Браво, моето момиче — обади се Рут.

Сетне отново се спусна тишина. Тежестта на очакването.

— Ще ви разкажа една приказка — рече Мирна и придърпа стола си по-близо до печката.

— Не сме в детската градина — заяде се Рут, но въпреки това настани Роза в скута си и се обърна към Мирна.

Оливие и Габри, Клара, Жил и полицай Никол също се приближиха със столовете си и образуваха кръг около сгряващото огнище. Жером Брюнел направи няколко крачки към групата, но Терез остана до прозореца, загледана навън. Хенри легна до Рут и се вторачи в Роза.

— Страшна ли е тази приказка? — попита Габри.

— Донякъде — отвърна Мирна. Взе дебел плик от масичката за кафе. На него с прилежен почерк бе изписано: "За Мирна".

На масата лежеше още един такъв плик. Той бе надписан: "За инспектор Изабел Лакост. Моля, предайте лично".

Тъмнокожата книжарка бе намерила двата плика в пощенската си кутия рано сутринта. Докато си пиеше кафето, бе прегледала съдържанието на плика, който бе адресиран до нея. Другият, предназначен за Изабел Лакост, стоеше запечатан, макар да подозираше, че в него има абсолютно същото.

— Имало едно време един беден фермер — започна Мирна. — Двамата със съпругата му се молели за деца. Земята им била безплодна и като че ли жената — също. Тя толкова отчаяно искала дечица, че тръгнала на път за Монреал и отишла чак в Ораторията, при брат Андре. Изкачила многобройните каменни стъпала, като пълзяла на колене. През цялото това време повтаряла молитвата "Аве Мария"…

— Варварщина — смотолеви под носа си Рут.

Мирна млъкна и изгледа възрастната поетеса:

— Слушай внимателно, де! Това има значение за историята по-нататък.

Някоя от двете — Рут или Роза — промърмори: "Фак-фак-фак". Но се заслушаха.

— И се случило чудо — продължи разказа си Мирна. — Осем месеца по-късно, един ден след смъртта на брат Андре, в малка фермерска къщурка, в сърцето на провинция Квебек, се родили пет бебета с помощта на акушерка и на техния баща. Отначало фермерът бил в пълен потрес, но после взел дъщерите си на ръце, прегръщал ги и открил в себе си такава любов, каквато не бил изпитвал никога до онзи миг. Така се чувствала и жена му. Това бил най-щастливият ден в живота им. И последният такъв.

— Разказваш ни за петзначките Уеле — обади се Клара.

— Така ли мислиш? — попита Габри.

— Повикали лекар — говореше Мирна с мелодичен и спокоен глас, — но той не си направил труда да излезе във виелицата, за да иде в някаква бедняшка ферма, където щели да му платят с ряпа, ако изобщо можели да си платят. Затова лекарят се върнал в леглото си и оставил акушерката да свърши работата. На следващата сутрин, когато разбрал, че са се родили петорка близначки и всичките били живи и здрави, той все пак отишъл. Снимал се с новородените момиченца.

Мирна отново замълча и огледа събралите се около нея хора, като задържа погледа си върху всеки от тях. Снишила бе глас, сякаш канеше присъстващите да се включат в някакъв заговор.

— В онзи ден се родили не само петзначките. Родил се мит. Но освен него още нещо се появило на бял свят. Нещо с дълга и черна опашка. — Гласът на Мирна бе приглушен и всички се наведоха към нея. — Родило се убийство.

Колата на Арман Гамаш се носеше през тунела "Вил Мари". Детективът бе обмислил варианти, в които не минаваше през тунела. Заобикаляше го. Но това беше най-бързият начин да стигне до моста "Шамплен" и да излезе от Монреал, за да поеме по пътя към Трите бора.

Докато шофираше през дългия и тъмен тунел, забеляза пукнатините. Липсващите плочки и оголената арматура. Как бе възможно толкова често да бе минавал по този маршрут и да не бе обърнал внимание досега?

Вдигна крак от педала за газта и колата му дотолкова забави скоростта си, че останалите шофьори започнаха да натискат клаксоните си. Жестикулираха, когато го задминаваха.

Но Гамаш почти не ги забелязваше. В мислите си се връщаше към разговора с мосю Вилньов.

Взе следващата отбивка и намери телефон в някакво кафене.

— Bonjour — поздрави го тихият и уморен глас.

— Мосю Вилньов, обажда се Арман Гамаш.

В отговор получи мълчание.

— От Sûretè. Бях у вас преди малко.

— Да, разбира се. Не запомних името ви.

— От полицията върнаха ли автомобила на жена ви?

— Не, но ми дадоха вещите, които бяха намерили вътре.

— Някакви документи? Куфарче?

— Имаше куфарче, но не ми го върнаха.

Главният инспектор разтри лицето си и с изненада усети под дланите си наболата брада. Нищо чудно, че Вилньов не беше склонен да го покани в дома си. Гамаш си каза, че сигурно прилича на скитник с тази прошарена набола брада и синината на лицето.

Съсредоточи отново мислите си. Одри Вилньов се бе подготвяла за коледното празненство. Била е развълнувана, радостна, може би дори е изпитвала облекчение. Най-после е имала възможност да разкаже онова, което е открила, на някого, който е можел да предприеме мерки.

Вероятно е усетила как огромен товар пада от плещите й.

Но също така е осъзнавала, че министър-председателят на Квебек не може да приеме думите й за чиста монета, независимо колко привлекателна изглеждала в новата си рокля.

Трябвало да му предостави доказателства. Доказателства, които е носела със себе си на тържеството.

— Allo? — обади се Вилньов. — Още ли сте на телефона?

— Един момент, моля — отвърна Гамаш. Почти бе стигнал. Близо бе до отговора.

Одри може би е носела малка дамска чантичка, но не и куфарче, папка или просто листове хартия. Тогава как е смятала да връчи доказателствата на премиера?

Одри Вилньов бе убита заради информацията, която бе открила, и заради онова, което не бе успяла да открие. Последната крачка е щяла да я отведе до човека, който стои зад всичко.

Същия човек, с когото смятала да разговаря. Премиера Жорж Ренар.

— Удобно ли е да се върна? — попита Гамаш. — Трябва да разгледам вещите, които са били в колата й.

— Не са много — рече Вилньов.

— Все пак искам да ги видя.

Главният инспектор затвори телефона, обърна колата и отново мина през тунела "Вил Мари" със затаен дъх като дете, което минава през гробище. Няколко минути по-късно спря пред дома на семейство Вилньов.

Жером Брюнел седна на подлакътника на креслото на Мирна. Всички останали се бяха навели по-близо до разказвачката, за да чуят историята. За чудеса, митове и убийства.

Изключение правеше Терез Брюнел. Тя стоеше край прозореца и слушаше разказа, но погледът й бе насочен навън. Наблюдаваше пътищата, които водеха към селото.

Слънцето грееше ярко и небето беше чисто. Прекрасен зимен ден. А зад нея се разказваше мрачна история.

— Момиченцата били отнети от майката и бащата още като бебета — продължи Мирна. — По онова време правителството нямало нужда да дава обяснения, но все пак се обосновало чрез добрия лекар, който намекнал, че макар да били свестни хора, съпрузите Уеле били умствено изостанали. Може би дори по рождение. Бивало ги да отглеждат крави и прасета, но не и пет малки ангелчета. Петзначките били дар от Бога, последното чудо, сътворено на Земята от брат Андре, и като такива принадлежали на цял Квебек, а не на някакъв фермер, който едва свързвал двата края. Освен това доктор Бернар намекнал, че съпрузите Уеле получили щедро заплащане, за да се откажат от момиченцата. И хората повярвали.

Клара погледна Габри, той погледна Оливие, а той — Рут. Всички бяха вярвали, че петзначките са били продадени от алчните си родители. Това беше ключов момент в приказната история. Сестрите не само били родени, но след това били спасени.

— Петзначките се превърнали в сензация — разказваше Мирна. — Хората по цял свят, угнетени от Голямата депресия, жадно търсели новини за бебетата чудо. Тези дечица сякаш били доказателство, че доброто съществува, дори и в толкова лоши времена.

Мирна държеше плика, в който бяха пъхнати листовете, старателно изписани от Арман Гамаш предишната нощ. В два екземпляра. Един за колежката му. Един за Мирна. Детективът знаеше, че Мирна бе обикнала Констанс и заслужава да разбере какво се е случило с приятелката й. Не бе подготвил коледен подарък за книжарката от Трите бора, но й бе подарил това.

— Бернар и правителството били наясно, че чрез момичетата могат да натрупат цяло състояние. Филми, сувенири, тематични екскурзии. Книги и статии в списания. Всичко, посветено на техния чуден живот.

Мирна подозираше, че Арман няма да е възхитен от факта, че разказва на всички какво е прочела в писмото му. Всъщност детективът с големи печатни букви бе написал "Поверително" на първата страница. А сега тя безгрижно споделяше всичко. Но когато бе видяла тревогата, изписана на лицата на своите съселяни, когато бе усетила колко сериозно бе положението, което ги притискаше, бе решила да ги разсее, за да не мислят за страховете си.

А какво можеше да свърши тази работа по-добре от една приказка за алчност и за любов, и то изкривена и истинска? За тайни и за гняв, за непоправимо ранени сърца. И накрая — убийство. Убийства.

Мирна вярваше, че главният инспектор би могъл да й прости. Надяваше се да получи възможност да поиска прошка.

— И животът наистина бил чуден за петте момиченца — продължи тъмнокожата книжарка, като се огледа в ококорените и напрегнати погледи около себе си. — Правителството им построило съвършената къщичка, като излязла от приказките. С градинка и с бяла оградка, която държала зяпачите надалеч, а на момичетата не позволявала да излязат. Петзначките се обличали с красиви дрешки, имали частни учители и вземали уроци по пиано. Имали играчки и сметанови тортички. Имали си всичко. Освен уединение и свобода. Това е проблемът на живота в златна клетка. В нея нищо не може да процъфтява.

В крайна сметка и най-красивото, затворено в такава клетка, изгнива.

— Изгнива ли? — обади се Габри. — Да не би да са се скарали?

Мирна го погледна:

— Едно от децата се настроило против останалите.

— Кое? — попита тихо Клара. — Какво се случило?

Гамаш спря пред къщата и докато слизаше от колата, едва не се подхлъзна на заледения тротоар. Преди да успее да позвъни, входната врата се отвори и той влезе.

— Момичетата са у съседката — обясни Вилньов. Явно осъзнаваше колко е важно посещението на детектива. Поведе го отново към кухнята, а там, на масата, лежаха две дамски чанти — една ежедневна и една официална.

Без да каже и дума, Гамаш отвори официалната чантичка. Беше празна. Опипа подплатата й, след това я вдигна да я огледа по-добре на светлината. Виждаше се, че неотдавна хастарът е бил зашит наново. Дали го бе сторила Одри, или полицаите, които бяха претърсили чантичката?

— Нали не възразявате да извадя подплатата? — попита главният инспектор.

— Правете каквото е необходимо.

Гамаш разкъса хастара и отново опипа вътрешността на чантата, но без резултат. И да е имало нещо там, вече го нямаше. Зае се с другата чанта и я претърси набързо, ала и в нея не откри нищо.

— Това ли беше всичко, намерено в колата на жена ви?

Вилньов кимна.

— Дадоха ли ви дрехите й?

— Онези, с които е била облечена? Предложиха да ми ги върнат, но аз им казах да ги изхвърлят. Не исках да ги виждам.

Макар и да се разочарова, Гамаш не беше изненадан. На мястото на мосю Вилньов и той би се чувствал по същия начин. Освен това подозираше, че ако Одри бе скрила нещо, то не беше в дрехите й за работа. А и да е било там, колегите му го бяха намерили.

— А роклята? — попита детективът.

— И нея не исках, но беше при останалите вещи, които ми донесоха.

Гамаш се огледа:

— Къде е?

— В кофата за боклук. Сигурно беше по-добре да я даря на някоя благотворителна организация, но просто нямах сили да се занимавам с това.

— Изхвърлили ли сте боклука?

Вилньов отведе посетителя си при кофите, които стояха до къщата, и Гамаш се разрови в тях, докато не намери изумруденозелената рокля. С етикет "Шанел".

— Не може да е тази — показа я главният инспектор на мосю Вилньов. — Пише, че е "Шанел". Не казахте ли, че Одри сама е ушила роклята си?

Мъжът се усмихна:

— Така е. Одри не искаше хората да разбират, че шие сама някои от дрехите си и роклите на децата, затова прикрепяше етикети на известни марки към тях.

Вилньов взе роклята, погледна етикета и поклати глава. Ръцете му бавно се стегнаха върху плата и след миг той вече го бе сграбчил здраво, а по бузите му се стичаха сълзи.

Няколко минути по-късно Гамаш сложи длан върху ръката на Вилньов и внимателно му помогна да отпусне стиснатите си юмруци. Сетне отнесе роклята вътре.

Опипа подгъва. Не намери нищо. Провери ръкавите. Отново нищо. Плъзна пръсти по извивката на врата. И там нямаше нищо. Докато… докато не стигна до долния ръб на умереното деколте. Там, където ставаше хоризонтално.

Взе ножицата, която Вилньов му подаде, и предпазливо разнищи шева. Той не беше минат на машина като останалите шевове на роклята, а много внимателно, бод по бод, бе направен на ръка.

Дръпна плата надолу и откри флашпамет.