Светлина в пукнатините

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Звънчето над вратата иззвъня и Гамаш прекрачи в книжарницата. Детективът отупа ботушите си в прага, като се надяваше да се раздели поне с част от снега, полепнал по тях.

В Монреал едва прехвърчаше, когато заминаваха, но докато се изкачваха в планините южно от града, снегът се бе усилил. Зад гърба му се чу приглушено потропване — Изабел Лакост също изтърсваше ботушите си и след миг последва началника си вътре.

Дори с вързани очи главният инспектор можеше да опише познатия магазин. По всички стени бяха подредени библиотеки, препълнени с книги с меки и твърди корици: белетристика и биографии, наука и научна фантастика, криминалета и религия, поезия и готварски сборници. Стаята бе наситена с размисли и чувства, творби и желания. Нови и употребявани.

Върху дървения под бяха постлани износени ориенталски килими, които придаваха атмосфера на уютна домашна библиотека в стара провинциална къща.

На вратата на книжарницата за нови и употребявани книги на Мирна висеше празничен венец, а в ъгъла на стаята стоеше коледно дръвче. Под него бяха струпани куп подаръци. Носеше се лек сладникав аромат на балсам.

В центъра на помещението бумтеше черна чугунена печка на дърва, върху нея димеше чайник, а от двете й страни бе разположено по едно кресло.

Нищо не се бе променило от онзи ден преди много години, когато Гамаш за пръв път прекрачи прага на книжарницата на Мирна. Всичко си беше същото, от старомодния калъф на цветчета, който покриваше дивана, чак до удобните фотьойли край големия еркерен прозорец. До единия стол с хлътнала седалка се извисяваше купчина книги, а върху масичката за кафе бяха пръснати стари броеве на "Ню Йоркър" и "Нешънъл Джиографик".

Гамаш си помисли, че ако въздишката имаше физическа форма, тя щеше да изглежда така.

— Bonjour?[15] — подвикна главният инспектор и зачака. Отговор не дойде.

Стълбище в дъното на книжарницата водеше към горния етаж, където се намираше жилището на Мирна. Гамаш тъкмо се канеше да се качи, когато Лакост забеляза написана на ръка бележка, закрепена до касата.

Ще се върна след 10 минути. Оставете пари, ако си взимате нещо. (Рут, за теб се отнася.)

Не беше подписана. Нямаше нужда. Но отгоре бе отбелязан час — 11.55.

Лакост погледна ръчния си часовник, а Гамаш се извърна към големия часовник зад бюрото. Почти дванайсет.

Гостите прекараха следващите няколко минути край етажерките. Книгите на английски и на френски бяха приблизително равни на брой. Имаше и нови, но повечето бяха втора употреба. Гамаш задълбочено разучаваше заглавията. Накрая се спря на опърпан том с история на котките. Свали тежкото си палто и наля по една чаша чай за себе си и за Лакост.

— Мляко или захар? — попита.

— По малко и от двете, s'il vousplait[16] — долетя отговорът на колежката му от другия край на стаята.

Детективът седна край чугунената печка и отвори книгата. След миг Лакост се настани на отсрещното кресло и отпи от чая си.

— Да не би да обмисляте да си вземете?

— Котка ли? — Гамаш хвърли поглед към корицата. — Non. Флоранс и Зора искат домашен любимец, особено след като бяха на гости у нас наскоро. Чарът на Хенри ги плени и си пожелаха да имат своя немска овчарка.

— В Париж ли? — попита Лакост развеселено.

— Да. Струва ми се, че не осъзнават, че живеят в Париж — засмя се Гамаш при мисълта за малките си внучки. — Снощи Рен-Мари ми каза, че Даниел и Розлин мислят да вземат котка.

— Мадам Гамаш е в Париж?

— Да, за Коледа. Аз отивам следващата седмица.

— Сигурна съм, че нямате търпение.

— Oui — отвърна главният инспектор и отново се зачете в книгата. Лакост предположи, че така прикрива силното си желание да бъде при своите близки. Не искаше да показва и колко много му липсва съпругата му.

Шумът от отварянето на врата изтръгна Гамаш от изненадващо увлекателната история на котките с ивичеста окраска тип "таби". Вдигна очи и забеляза Мирна да влиза през страничния вход, който свързваше книжарницата с бистрото.

Тъмнокожата жена носеше купичка супа и сандвич, но се спря веднага щом забеляза новодошлите. На лицето й разцъфна усмивка, ярка като цвета на пуловера й.

— Арман, не очаквах да дойдете чак дотук!

Гамаш стана на крака и Лакост го последва. Мирна остави чиниите на бюрото си и прегърна и двамата си гости.

— Прекъсваме обяда ви — извини се главният инспектор.

— А, отскочих набързо да си взема нещо, за да съм наоколо, ако се обадите. — Книжарката замълча и впери любопитен поглед в лицето на Гамаш. — Защо сте тук? Да не се е случило нещо?

За детектива бе някак тъжно, че присъствието му почти винаги се свързваше с лоши новини и навсякъде го посрещаха с тревога.

— Ни най-малко. Получих съобщението ви и ето — идвам да отговоря.

Мирна се засмя:

— Какво обслужване! Не ви ли хрумна да се обадите по телефона?

— По телефона? — Гамаш се обърна към Лакост: — Защо не ни хрумна?

— Нямам доверие на телефоните — рече инспекторката. — Дяволско изобретение.

— Това май се отнася по-скоро за електронната поща — отбеляза Гамаш и отново насочи вниманието си към Мирна: — Вашето съобщение ни даде повод да се измъкнем от града за няколко часа. А и винаги ми е приятно да идвам тук.

— Къде е инспектор Бовоар? — поинтересува се Мирна и се огледа. — Паркира колата ли?

— Работи по друг случай — отвърна главният инспектор.

— Разбирам — кимна Мирна.

В последвалата кратка пауза Арман Гамаш се зачуди какво ли е разбрала.

— Трябва да ви донеса обяд — възкликна книжарката. — Нали нямате нищо против да хапнем тук? По-спокойно е.

Отнякъде се появи меню на бистрото и не след дълго Гамаш и Лакост също получиха по една порция от special du jour[17], супа и сандвич. Тримата се настаниха край светлия еркерен прозорец — Гамаш и Лакост седнаха на дивана, а Мирна на големия удобен фотьойл, който за постоянно бе заел нейната форма и изглеждаше като продължение на пищната едра жена.

Гамаш разбърка заквасената сметана в борша си, докато тъмночервеният цвят на супата стана светлорозов. В купичката плуваха сочни парченца цвекло, зеле и крехко телешко месо.

— Съобщението ви беше малко неясно — проговори главният инспектор, като вдигна поглед към седналата срещу него чернокожа жена.

Изабел Лакост реши да започне със сандвича си — багета с плънка от печени домати, босилек и сирене "Бри".

— Предполагам, че е било целенасочено — добави детективът.

Познаваше Мирна от доста години, откакто бе пристигнал за първи път в това селце на име Трите бора, за да разследва убийство. Тогава книжарката бе сред заподозрените, а сега бе негова приятелка.

Понякога нещата се променяха към по-добро. А понякога — не.

Гамаш постави жълтото листче на масата до панера с франзели.

Извинявам се за безпокойството, но се нуждая от помощта ви. — Мирна Ландерс

Отдолу бе телефонният й номер. Детективът бе предпочел да не го използва, до известна степен за да има повод да се махне от щабквартирата на Sûretè, но най-вече защото Мирна никога досега не го бе молила за помощ. За каквото и да ставаше въпрос, дори да не беше особено сериозно, сигурно беше важно за нея. А тя бе важна за него.

Гамаш хапваше от борша, докато Мирна обмисляше как да отговори.

— Наистина не е кой знае какво — започна книжарката, но срещна очите на събеседника си и млъкна. — Разтревожена съм — призна след кратко колебание.

Гамаш остави лъжицата и съсредоточи цялото си внимание върху приятелката си.

Мирна погледна през прозореца и главният инспектор последва примера й. Там, зад стъклото, виждаше Трите бора — в пряк и в преносен смисъл. Три огромни борови дървета се извисяваха над китното селце. За пръв път Гамаш осъзна, че те са своеобразен щит, който предпазва селото, като смекчава силата на снежните виелици.

Въпреки боровете дебел снежен юрган покриваше всичко наоколо. Но това не бе мръсният градски сняг. Тук преспите бяха почти неопетнени, искрящо бели, прорязани само на места от пътечки, които ботуши, ски или снегоходки бяха утъпкали през тях.

Неколцина възрастни караха кънки върху замръзналото езеро и с широки лопати разчистваха леда за нетърпеливите деца, които чакаха край пързалката. Всяка от къщите около селския площад се различаваше от останалите и Гамаш ги познаваше до една. Отвън и отвътре. Влизал бе за разпити и за празненства.

— Една приятелка ми беше на гости миналата седмица — обясни Мирна. — Замина си, но плануваше пак да дойде вчера и да остане за Коледа. Обади се по-миналата вечер и каза, че ще пристигне на следващия ден за обяд, но така и не се появи.

Гласът на Мирна бе спокоен. Говореше по същество. Беше идеалният свидетел, както Гамаш вече се бе убеждавал неведнъж. Не казваше нищо излишно, не добавяше тълкувания от себе си. Просто преразказваше събитията.

Но ръката, с която държеше лъжицата, леко трепереше и по дървената маса се поръсиха ситни червени капчици борш. В очите на чернокожата жена се четеше молба. Не за помощ. Погледът й търсеше утеха. Успокоение, че не е нужно да приема нещата толкова навътре, че няма за какво да се тревожи.

— Значи са минали около двайсет и четири часа — намеси се Изабел Лакост. Оставила бе сандвича си и бе напълно съсредоточена в разговора.

— Не е много, нали? — попита Мирна.

— Ако има съмнения за изчезнал пълнолетен човек, не започваме издирване, преди да са минали два дни — отговори Гамаш. — Всъщност официалното досие се разкрива, след като изтекат първите четиресет и осем часа.

В тона на главния инспектор имаше нещо недоизказано, затова Мирна изчака.

— Но ако се изгуби някой мой близък, не бих издържал четиресет и осем часа, преди да тръгна да го търся — добави. — Постъпили сте правилно.

— Може да няма повод за притеснение.

— Да — съгласи се детективът. Въпреки че не изрече думите, които Мирна се надяваше да чуе, самото му присъствие й действаше успокояващо. — Опитахте се да се свържете с нея по телефона, нали?

— Изчаках до вчера следобед, когато й се обадих на домашния. Тя няма мобилен телефон. Отговори ми телефонният секретар. Звънях… — Мирна замълча за миг —… много. Може би на всеки час.

— Докога?

Книжарката погледна часовника и отвърна:

— За последно опитах в единайсет и половина днес предиобед.

— Сама ли живее? — попита Гамаш. Гласът му бе превключил от сериозен разговор към разпит. Вече беше на работа.

Мирна кимна.

— На колко години е?

— На седемдесет и седем.

Последва по-дълга пауза, докато главният инспектор и Лакост осмисляха информацията. Изводът бе очевиден.

— Обадих се в болниците снощи — и френските, и английските — поясни Мирна, след като правилно разтълкува посоката, в която бяха поели разсъжденията на двамата инспектори. — И тази сутрин отново. Нищо.

— Когато е идвала тук, е шофирала, нали? — поиска да се увери Гамаш. — Не е взимала автобуса и не я е докарвал някой друг?

Мирна кимна:

— Има свой собствен автомобил.

Жената наблюдаваше главния инспектор внимателно и се опитваше да прозре отвъд замислените му тъмнокафяви очи.

— Сама ли трябваше да пристигне?

Мирна кимна отново:

— Да. Какво имате предвид?

Гамаш не отговори. Посегна към джоба на сакото си и извади малък бележник и химикалка.

— Каква марка и модел автомобил кара приятелката ви?

Лакост също извади бележник и химикалка.

— Не знам. Малка кола е. Оранжева на цвят. — След като никой от двамата инспектори не си записа нищо, Мирна попита: — Това ще помогне ли?

— Предполагам, че не знаете регистрационния й номер — обади се Лакост, без да възлага особени надежди. Все пак трябваше да попита.

Мирна поклати глава.

Инспекторката извади мобилния си телефон.

— Не работят тук, нали знаете? — напомни книжарката. — Заради планините.

Лакост знаеше, но бе забравила, че в Квебек все още има места, където телефоните са закачени на стените. Изправи се.

— Може ли да използвам телефона ви?

— Разбира се. — Мирна посочи бюрото си и когато Изабел се отдалечи, обърна поглед отново към Гамаш.

— Инспектор Лакост ще се обади на пътните патрули, за да провери дали няма регистрирани катастрофи на магистралата или по пътищата в околността.

— Но аз се обадих на болниците.

Когато Гамаш не отговори, Мирна осъзна — не всеки пострадал при катастрофа отиваше в болница. Двамата наблюдаваха Лакост, която стоеше на телефона и слушаше, но не си водеше записки.

Главният инспектор се запита дали Мирна осъзнаваше, че това е добър знак.

— Разбира се, ще ни трябва още информация — продължи Гамаш. — Как се казва приятелката ви?

Взе химикалката в ръка и придърпа тефтерчето по-близо до себе си. Тишината обаче се проточи и бе принуден да вдигне очи.

Чернокожата жена гледаше някъде настрани, към книгите в книжарницата. Детективът се зачуди дали е чула въпроса му.

— Мирна?

Тя премести поглед отново към него, но устата й остана затворена, със здраво стиснати устни.

— Как се казва?

Мирна все още се колебаеше. Гамаш изненадано наклони глава.

Изабел Лакост се върна, седна на мястото си и се усмихна утешително:

— От вчера насам няма никакви сериозни пътни произшествия по магистралата от Монреал дотук.

Мирна изпита облекчение, но само за кратко. Отново насочи вниманието си към главен инспектор Гамаш и неговия въпрос, който все така оставаше без отговор.

— Ще трябва да ми кажете — рече детективът. Наблюдаваше я с нарастващо любопитство.

— Знам.

— Не разбирам, Мирна. Защо не искате да ми кажете?

— Приятелката ми може все пак да пристигне. Не искам да я поставям в неудобно положение.

Гамаш познаваше Мирна достатъчно добре, за да е сигурен, че в този момент не му казва истината. Продължи да я гледа съсредоточено още миг, след това реши да опита по друг начин:

— Можете ли да опишете външния й вид?

Книжарката кимна утвърдително. Докато говореше, си представяше Констанс седнала точно там, където сега беше Арман Гамаш. Приятелката й четеше и от време на време сваляше очи от книгата, за да се загледа през прозореца. Разговаряше с Мирна. Слушаше. Помагаше да приготвят вечерята горе в апартамента или пък пиеше скоч с Рут пред камината в бистрото.

Спомни си как Констанс се качи в колата си и помаха. След това пое нагоре по хълма и се отдалечи от Трите бора.

Изчезна.

Бяла. Френскоговореща. Около метър и шейсет. Леко пълна, с побеляла коса и сини очи. Седемдесет и седем годишна.

Това си записа Лакост. Това представляваше Констанс.

— Името й? — попита Гамаш. Тонът му вече бе твърд. Гледаше Мирна право в очите, както и тя него.

— Констанс Пино — изрече накрая жената.

— Merci — тихо й отвърна Гамаш.

— Това пот de naissance[18] ли е? — обади се Лакост.

След като Мирна не отговори, инспекторката поясни, в случай че френското словосъчетание е непознато за англоговорещата книжарка:

— Фамилията й моминската ли е, или по мъж?

За Гамаш бе ясно, че Мирна много добре е разбрала въпроса. Отговорът обаче я объркваше.

Виждал бе жената срещу себе си уплашена, тъжна, весела, раздразнена. Дори озадачена.

Но никога не я бе виждал объркана. По реакцията й си личеше, че усещането бе ново и за самата нея.

— Нито едното от двете — рече накрая Мирна. — Ох, господи, ще ме убие, ако кажа на когото и да е.

— Ние не сме "когото и да е" — увери я Гамаш. Макар че думите му бяха примесени с лек укор, той ги изрече тихо и внимателно.

— Май е по-добре да изчакам още малко.

— Може би — кимна детективът.

Изправи се и отиде до печката в средата на стаята, сложи две цепеници в нея и се върна с чаша чай за Мирна.

— Merci — рече жената, като пое чашата и я обгърна с длани. Недояденият й обяд стоеше на масата. Така и щеше да си остане.

— Инспекторе, бихте ли опитали да се свържете с домашния й телефон още веднъж?

— Absolument.[19]

Лакост стана, а Мирна записа номера на лист хартия.

Докато инспекторката натискаше бутоните, в другия край на помещението чуваха кратките сигнали при набиране. Гамаш наблюдава колежката си известно време, след което се обърна към Мирна и понижи глас:

— Коя е тази жена, ако не Констанс Пино?

Книжарката го гледаше в очите и мълчеше. Но и за двамата бе ясно, че ще каже. Неизбежно бе.

— Пино е фамилията, с която я познавам — рече тихо накрая. — С нея се представя. Това е моминското име на майка й. Но истинската й фамилия, нейното пот de naissance, е Уеле. Констанс Уеле.

Мирна се взираше в събеседника си и очакваше някаква реакция, но Арман Гамаш не оправда очакванията й.

В другия край на стаята Изабел Лакост държеше слушалката и слушаше. Не говореше. Телефонът звънеше ли, звънеше в един празен дом.

Домът на Констанс Уеле. Констанс Уеле.

Мирна наблюдаваше внимателно главния инспектор.

Можеше да попита. Изкушаваше се да го направи. И определено щеше да попита, ако му се налагаше. Но Гамаш искаше да стигне до отговора сам. Любопитно му бе да разбере дали изчезналата жена се крие някъде в дебрите на паметта му и ако бе така, какво щяха да му кажат спомените за нея?

Името му звучеше познато. Но беше неясно, неопределено. Ако мадам Уеле живееше в паметта му, вероятно се намираше отвъд няколко планини спрямо настоящето. Главният инспектор разрови дълбоко в ума си, като бързо преодоляваше върхове и падини.

Премина през личния си живот и се върна назад в колективната памет на Квебек. Констанс Уеле трябваше да е публична личност. Или по-скоро е била. Някоя знаменитост. Или печално известна знаменитост. Име, познато във всеки дом.

Колкото повече търсеше, толкова повече се убеждаваше, че е някъде там, скрита дълбоко в съзнанието му. Възрастна жена, която не искаше да се покаже.

А сега бе изчезнала. Или по собствен избор, или по нечие желание.

Вдигна ръка към лицето си, докато размишляваше. Приближаваше се все повече и повече до отговора.

Уеле. Уеле. Констанс Уеле.

И тогава си пое въздух и присви очи. Пред погледа му изплува избледняла черно-бяла фотография. Но на нея нямаше седемдесет и седем годишна старица, а усмихнато момиче, което махаше.

Намери я.

— Знаете за кого говоря, нали? — рече Мирна, когато забеляза как светнаха очите му.

Гамаш кимна.

Докато търсеше обаче, главният инспектор се натъкна на един друг, много по-скорошен спомен. И по-тревожен. Изправи се и се приближи към бюрото точно когато Лакост затваряше телефона.

— Нищо, шефе — сви рамене заместничката му и той кимна, като взе слушалката от ръката й.

Мирна се надигна от мястото си.

— Какво има?

— Хрумна ми нещо — отвърна детективът и набра някакъв номер.

— Марк Бро — разнесе се глас от слушалката. Рязък, официален.

— Марк, обажда се Арман Гамаш.

— Арман! — Гласът стана по-приятелски. — Как си?

— Добре съм, благодаря. Виж, Марк, извинявай, че те безпокоя…

— Няма нищо. С какво мога да ти помогна?

— Намирам се в източните провинции. Когато минавахме по моста "Шамплен" около единайсет без петнайсет тази сутрин… — Гамаш се обърна с гръб към Мирна и сниши глас —… забелязахме как твоите хора изтеглят тяло на южния бряг.

— Искаш да знаеш чие е?

— Не бих искал да се меся, знам, че случаят е в твоята юрисдикция, но — да.

— Нека погледна.

Гамаш чу тракане на клавиши, докато началникът на отдел "Убийства" в монреалската полиция отваряше файловете си.

— Така. Все още не знаем много за нея.

— Жена ли е?

— Да. Явно е била там от два дни. Назначена е аутопсия за днес следобед.

— Има ли данни за убийство?

— Едва ли. Намерихме колата й горе. Сигурно се е опитала да скочи от моста във водата, но не е успяла. Паднала е на брега и се е изтърколила под моста. Там са я намерили работниците тази сутрин.

— Знае ли се името й?

Гамаш се подготви. "Констанс Уеле."

— Одри Вилньов.

— Pardon?[20] — попита главният инспектор.

— Одри Вилньов, така пише тук. Почти четиресетгодишна. Преди два дни съпругът й се е обадил, за да съобщи за изчезването й. Не се е появила и на работа. Хмммм…

— Какво? — попита Гамаш.

— Интересно.

— Кое?

— Работела е в Министерството на транспорта, в отдел "Пътна инфраструктура".

— Инспектор ли е била? Възможно ли е падането от моста да е било нещастен случай?

— Да видим… — Настъпи мълчание, докато главен инспектор Бро четеше досието. — Не. Била е старши експерт. Почти със сигурност е самоубийство, но ще знаем повече след аутопсията. Искаш ли да ти изпратя резултатите, Арман?

— Няма нужда, благодаря ти все пак. Joyeux Noël[21], Марк.

Гамаш затвори телефона и се обърна към Мирна Ландерс.

— Какво има? — настоя книжарката. Детективът виждаше как се подготвя психически за отговора.

— Тази сутрин бе намерен труп встрани от моста "Шамплен". Опасявах се, че може да е на вашата приятелка. Оказва се, че не е тя.

Мирна затвори очи. Сетне ги отвори и попита:

— Тогава къде е Констанс?