Светлина в пукнатините

ТРЕТА ГЛАВА

Помислете внимателно — настоя Арман Гамаш. Гласът му бе почти неутрален. Почти. Погледът в дълбоките му кафяви очи обаче не можеше да се сбърка.

Беше твърд и студен. Непреклонен.

Детективът се взираше в полицая срещу себе си над полукръглите стъкла на очилата си за четене и чакаше.

Заседателната зала утихна. Шумоленето на листове хартия секна, наглото шушукане замря. Дори насмешливите погледи изчезнаха.

Всички насочиха вниманието си към главен инспектор Гамаш.

Инспектор Изабел Лакост, която седеше редом с него, премести очи от шефа си към събралите се полицаи и инспектори. Провеждаше се седмичната оперативка на отдел "Убийства" в Sûretè du Quèbec[9] — среща, на която колеги обсъждаха идеи и обменяха информация относно случаите, по които течаха разследвания. Макар преди сбирките да бяха ползотворни, напоследък Изабел ненавиждаше този един час от графика си.

Ако тя се чувстваше така, то какво ли му беше на главния инспектор?

Вече й се струваше все по-трудно да отгатне чувствата и мислите на началника си.

Изабел Лакост го познаваше по-добре от всеки друг в залата. С изненада установи, че е в екипа му от най-отдавна. Останалите от старата гвардия бяха преместени в други отдели или по тяхно собствено желание, или по нареждане на главен комисар Франкьор.

И на местата им бе дошла тази паплач.

Най-ефективният отдел за разследване на убийства в държавата бе изкормен и напълнен с мързеливи, нахални и некадърни хулигани. Но дали наистина бяха некадърни? За разследване на убийства със сигурност не ставаха, но това ли бе всъщност работата им?

Разбира се, че не.

Изабел се досещаше, а според нея и шефът й знаеше защо тези мъже и жени са в техния отдел. Целта им не беше да разрешават криминални случаи.

Въпреки това главен инспектор Гамаш някак успяваше да ги управлява. Да ги контролира. Но всичко висеше на косъм. Лакост усещаше, че везните вече се накланят. С всеки изминал ден новите агенти ставаха все повече. Виждаше как си разменят двусмислени усмивки.

Почувства прилив на гняв.

Лудостта на тълпата. Лудост бе нахлула в техния отдел. А главен инспектор Гамаш всеки ден я обуздаваше и поемаше контрола. Но дори той му се изплъзваше. Колко дълго щеше да удържи, преди напълно да изпусне юздите?

Инспектор Лакост имаше много страхове, повечето свързани с малките й деца — син и дъщеря. Боеше се да не ги сполети нещо лошо. Осъзнаваше, че в голяма степен тези страхове бяха неоснователни.

Но страхът от онова, което можеше да се случи, ако главният инспектор изгубеше контрол, не беше неоснователен.

Изабел срещна погледа на един от по-старите си колеги, който седеше отпуснат на стола, скръстил ръце пред гърдите си. Видимо отегчен. Инспектор Лакост го изгледа строго. Той сведе очи и се изчерви.

Засрами се от себе си. Така и трябваше.

Под гневния й взор мъжът се поизправи.

Инспектор Лакост кимна. Извоювала бе победа, макар и малка и със сигурност временна. Но напоследък дори малките победи се брояха.

Обърна се отново към Гамаш. Спокойно бе поставил големите си ръце върху седмичния доклад. До него стоеше химикалка — неизползвана. Дясната ръка на детектива потрепваше леко, а Изабел се надяваше, че никой друг не забелязва.

Беше гладко избръснат и на вид изглеждаше точно такъв, какъвто беше — мъж, който наближаваше шейсетте. Не можеше да се определи като красив — по-скоро бе представителен. Повече приличаше на професор, отколкото на ченге. Повече изследовател, отколкото ловец. Ухаеше на сандалово дърво с нотки на розова вода и всеки ден ходеше на работа със сако и вратовръзка.

Тъмната му коса, посивяла тук-там и леко чуплива при слепоочията и около ушите, бе грижливо оформена. Лицето му бе нашарено от бръчки, издълбани от възрастта, грижите и смеха. Макар че напоследък не се случваше нищо, което да задълбочи тези бръчки. А лявото му слепоочие беше — и винаги щеше да бъде — прорязано от белег. Напомняше за събития, които никой от двама им нямаше никога да забрави.

Фигурата му, висока метър и осемдесет, беше едра, внушителна. Не беше точно мускулест, но не беше и пълен. Беше солиден.

"Солиден" — помисли си Лакост. Като континент. Като нос, който се вдава в безбрежния океан. Но сякаш неумолимият прибой започваше да прокопава все по-дълбоки прорези и цепнатини. Дали се появяваха пукнатини?

Понастоящем обаче главен инспектор Гамаш не даваше никакви признаци на ерозия. Така бе приковал поглед в провинилия се полицай, че дори Лакост неволно изпитваше съчувствие. Този нов колега бе взел континента за пясъчен нанос. Чак сега — но вече твърде късно — бе осъзнал с какво си има работа.

Изабел виждаше как наглостта се превръща в безпокойство, а след това прераства в тревога. Мъжът се обърна към приятелите си за подкрепа, но те се отдръпнаха подобно на глутница хиени. Почти нетърпеливи да видят как лъвът го разкъсва.

До този момент Лакост не бе осъзнала готовността на стадото да се обърне срещу своите. Или най-малкото да откаже помощ.

Извърна очи към Гамаш и непреклонния му поглед, който пронизваше сгърчения от притеснение полицай. Знаеше какво прави шефът й. Подлагаше ги на изпитание. Проверяваше лоялността им. Отделил бе един от стадото и наблюдаваше дали някой ще му се притече на помощ.

Никой обаче не реагира.

Изабел Лакост се поотпусна. Главен инспектор Гамаш все още държеше нещата под контрол.

Детективът продължи да се взира в полицая. Останалите започнаха да нервничат. Един от тях дори се изправи и намусено измърмори: "Имам работа".

— Седнете — нареди главният инспектор, без дори да го погледне. Мъжът се стовари обратно на стола си като камък.

Гамаш чакаше. И чакаше.

— Désolé, patron[10] — изломоти полицаят накрая. — Все още не съм разпитал заподозрения.

Думите увиснаха. Гнило признание. Всички бяха чули как колегата им лъже за разпита, а сега чакаха да видят какво ще направи главният инспектор. Как ще смаже този човек.

— Ще поговорим за това след оперативката — каза Гамаш.

— Да, сър.

Вълната от реакции около масата не закъсня.

Лукави усмивки. След демонстрацията на сила от страна на началника сега усещаха слабостта му. Ако главният инспектор беше разкъсал полицая на парченца, щяха да го уважават, да се страхуват от него. Но сега надушваха само кръв.

А Изабел Лакост си помисли: "Господ да ме прости, но дори на мен ми се иска шефът да бе унижил и засрамил този човек. Да го бе заковал на стената за назидание на всеки, който посмее да се опълчи на главен инспектор Гамаш".

Само толкова, не повече.

Но Изабел Лакост бе прекарала достатъчно дълго време в Sûretè, за да знае колко по-лесно е да се стреля, отколкото да се говори. Колко по-лесно е да се крещи, отколкото да се обсъжда разумно. Колко по-лесно е да унижаваш, да обиждаш и да злоупотребяваш с положението си, отколкото да си достоен и да се отнасяш с уважение дори към онези, които не се държат така.

Колко повече смелост се изисква, за да бъде човек добър, отколкото за да бъде жесток.

Но времената се меняха. Sûretè се бе променила. Превърнала се бе в организация, която възнаграждава жестокостта. Насърчава я.

Главен инспектор Гамаш разбираше това. Въпреки всичко току-що бе оголил врата си. Дали го бе направил нарочно, питаше се Лакост? Или наистина бе толкова обезсилен?

Вече не знаеше.

Но знаеше друго — че през последните шест месеца главният инспектор бе гледал, докато изкормят отдела му и го пълнят с некадърници. Унищожаваха плодовете на труда му. Видял бе как онези, които му бяха верни, напускат. Или се обръщат против него.

В началото се бе възпротивил, но ударите продължаваха да валят отгоре му. Колко пъти Лакост го бе виждала да се прибира в кабинета си след спор с главния комисар. Гамаш се връщаше разгромен. А сега й се струваше, че не са му останали сили да се бори повече.

— Следващият — прикани Гамаш.

Така продължиха още час. Всеки полицай изпитваше търпението на главния инспектор. Но носът в океана устояваше. Не даваше признаци на разрушение — всичко това сякаш не се отразяваше изобщо на началника. Накрая оперативката приключи и Гамаш се изправи. Инспектор Лакост също стана. Настъпи кратко колебание преди един, а после и останалите полицаи да се надигнат от столовете си. Когато стигна до вратата, главният инспектор се обърна и погледна към служителя, който бе излъгал. Само бърз поглед, но и той бе достатъчен. Полицаят последва Гамаш към кабинета му. Докато вратата се затваряше зад тях, инспектор Лакост успя да зърне за миг изражението на лицето на шефа си.

Изтощение.

— Седнете.

Гамаш посочи един от столовете в кабинета си, след което самият той се разположи на въртящия се стол зад бюрото. Служителят се опита да изглежда нахакан, но маската му бързо се разтопи при вида на строгото лице отсреща.

Когато началникът заговори, гласът му зазвуча властно без никакво усилие.

— Щастлив ли сте в отдела?

Въпросът изненада полицая.

— Предполагам, че да.

— Постарайте се малко повече с отговора. Въпросът не е труден. Щастлив ли сте в отдела?

— Нямам друг избор, освен да работя тук.

— Имате избор. Можете да напуснете. Никой не ви държи насила. Подозирам, че не сте такъв глупак, на какъвто се преструвате.

— Не се преструвам на глупав.

— Нима? Тогава как бихте обяснили пропуска да разпитате ключов заподозрян в разследване на убийство? Как бихте обяснили опита си да прикриете този пропуск, като излъжете някого, който знаете, че ще ви разобличи веднага?

Но беше ясно, че полицаят не бе очаквал да го хванат. Със сигурност не му бе минало през ума, че може да се озове в кабинета на началника си насаме с него.

Най-вече не му бе хрумнало, че вместо да го разкъса, да го направи на парчета, главен инспектор Гамаш просто ще се взира в него със замислени очи.

— Бих казал, че постъпих глупаво — призна служителят.

Гамаш продължи да го наблюдава:

— Не ме интересува какво е мнението ви за мен. Не ме интересува какво мислите за назначението си в отдела ми. Прав сте, че не сте се озовали тук нито по ваш собствен избор, нито по мой. Вие не сте обучен да разследвате убийства. Но сте служител на Sûreté du Quebec, една от най-добрите полицейски служби в света.

Полицаят се ухили подигравателно, а после на лицето му се изписа лека изненада.

Главният инспектор не се шегуваше. Наистина вярваше в думите си. Вярваше, че Sûretè du Quèbec е силна и ефективна полицейска служба. Стена между гражданите и онези, които искат да им навредят.

— Ако си спомням правилно, идвате от отдел "Тежки престъпления".

Служителят кимна.

— Сигурно сте виждали ужасни неща.

Мъжът не помръдна.

— Трудно е да се спасите от цинизма — продължи началникът тихо. — Тук се занимаваме само с едно нещо, което ни дава голямо предимство. Ставаме специалисти. Недостатъкът е естеството на това, с което се занимаваме. Смъртта. Всеки път, когато телефонът иззвъни, става дума за края на един живот. Може да е било случайност. Понякога е самоубийство. Понякога дори се оказва, че смъртта е настъпила естествено. Но повечето пъти е твърде неестествена. Затова се намесваме ние.

Полицаят се вгледа проницателно в очите срещу себе си и му се стори, че макар и за миг зърна ужасната смърт, която под една или друга форма се бе трупала години наред, ден и нощ. Деца. Бащи и майки, дъщери и синове. Убити. Погубени животи. В краката на този човек се търкаляха трупове.

Сякаш Смъртта се бе присъединила към срещата им, атмосферата стана тежка и задушаваща.

— Знаете ли какво научих за тези три десетилетия смърт? — попита Гамаш. Наведе се към служителя и сниши глас.

Полицаят неволно също се наклони напред.

— Научих колко безценен е животът — изрече главният инспектор.

Мъжът го погледна в очакване да чуе още нещо, но когато началникът не продължи, се отпусна назад на стола си.

— Работата, която вършите, не е незначителна — заяви Гамаш. — Хората разчитат на вас. Аз разчитам на вас. Моля ви, отнасяйте се сериозно към нея.

— Да, сър.

Гамаш се изправи, полицаят също стана на крака. Началникът изпрати подчинения си до вратата и кимна, когато мъжът излезе от кабинета.

Целият отдел "Убийства" наблюдаваше и чакаше експлозията. Очакваха главен инспектор Гамаш да се разправи сурово с провинилия се служител. Дори Лакост очакваше и искаше да се случи.

Нищо обаче не се случи.

Останалите полицаи си размениха погледи и вече дори не си правеха труда да прикрият задоволството си. В крайна сметка легендарният главен инспектор Гамаш се бе оказал въздух под налягане. Още не бе на колене, но малко му оставаше.

Гамаш вдигна очи от четивото си, когато чу почукването на Лакост.

— Може ли да вляза, patron? — попита заместничката му.

— Разбира се. — Главният инспектор се изправи и посочи стола.

Лакост затвори вратата. Знаеше, че ако не всички, то поне някои от служителите в общото помещение на отдела все още наблюдават. Но не я интересуваше. Можеха да вървят по дяволите.

— Искаха да ви видят как го разкъсвате.

Главният инспектор кимна:

— Знам. — Погледна я внимателно. — А ти, Изабел?

Нямаше смисъл да лъже началника си. Въздъхна.

— Една част от мен също го искаше. Но по други причини.

— Какви бяха твоите причини?

Полицайката завъртя глава към колегите си отвън:

— Така щяхте да им покажете, че трябва да ви приемат сериозно. Те разбират само от жестокост.

Гамаш се замисли за момент, след това кимна:

— Права си, разбира се. Трябва да ти призная, че се изкушавах.

Усмихна й се. Отнело му бе известно време да свикне да вижда на стола срещу себе си Изабел Лакост, а не Жан Ги Бовоар.

— Смятам, че този млад човек някога е вярвал в работата си — продължи Гамаш, като погледна през стъклената преграда към служителя, който тъкмо вдигаше телефона. — Смятам, че с всички тях е било така. Искрено вярвам, че повечето полицаи започват работа в Sûretè, защото наистина искат да бъдат полезни.

— Да служат и да защитават? — попита Лакост с лека усмивка.

— "Служба, почтеност, справедливост" — изрецитира Гамаш мотото на квебекската полиция. — Да, знам, звучи старомодно.

Вдигна ръце в жест на капитулация.

— Какво се е променило? — попита Лакост.

— Защо свестни млади мъже и жени се превръщат в хулигани? Защо войниците мечтаят да станат герои, но вместо това злоупотребяват със затворници и стрелят по цивилни? Защо политиците стават жертви на корупцията? Защо ченгетата пребиват заподозрени и нарушават същите закони, които са се заклели да пазят?

Полицаят, с когото Гамаш бе провел разговор, бе на телефона. Въпреки насмешливите забележки от страна на колегите си се бе заел да свърши това, което началникът бе поискал от него.

— Защото могат? — предположи Лакост.

— Защото всички правят така — обясни Гамаш и се намести по-напред на стола си. — Корупцията и бруталността се превръщат в модел, в очаквано и възнаграждавано поведение. Стават норма. И всеки, който се опълчва на това статукво и казва на извършителите, че грешат, бива сломен. Или по-лошо. — Гамаш поклати глава. — Не, не мога да виня онези млади служители, че са тръгнали по грешен път. Изключение са хората, които не биха го направили.

Началникът погледна Изабел и се усмихна:

— Значи искаш да знаеш защо не го разкъсах, след като можех? Ето затова. И преди да си помислиш, че съм постъпил героично, не е така. Постъпих егоистично. Имах нужда да докажа на себе си, че все още не съм паднал толкова ниско. Трябва да призная, че изкушението е голямо.

— Да се присъедините към главен комисар Франкьор? — попита Лакост, удивена от откровението на шефа си.

— Не, в отговор да създам моя собствена воняща бъркотия.

Вгледа се в заместничката си, като че ли претегляше думите си.

— Знам какво правя, Изабел — рече тихо. — Довери ми се.

— Не биваше да се усъмнявам.

Изабел Лакост разбра откъде тръгва гниенето. Как се случва — не за един ден, а на малки стъпки. Дребно съмнение пробива кожата. Започва да забира инфекция. Въпроси. Критики. Цинизъм. Недоверие.

Инспекторката погледна към служителя, с когото бе разговарял Гамаш. Затворил бе телефона и си водеше записки на компютъра — стараеше се да си свърши работата. Но колегите му го дразнеха и докато инспектор Лакост наблюдаваше, мъжът спря да пише и се обърна към останалите. Усмихна се. Отново бе един от тях.

Изабел насочи вниманието си обратно към главен инспектор Гамаш. Никога не би й минало през ума, че може да изгуби лоялността си към него. Но ако бе възможно да се случи на онези полицаи, вероятно можеше да се случи и на нея. Може би вече бе започнало. Франкьор изпращаше все повече свои служители в отдел "Убийства", все повече те предизвикваха Гамаш, защото вярваха, че е слаб. Може би това поведение я бе заразило.

Като че ли и тя бе започнала да се съмнява в шефа си.

Преди шест месеца никога не би й хрумнало да поставя под въпрос методите за дисциплина, които началникът й прилагаше върху подчинените си. Но току-що го бе направила. И една част от нея си бе задала въпроса дали все пак това, което виждаше — което всички бяха видели — не бе наистина слабост.

— Каквото и да става, Изабел — каза Гамаш, — трябва да се доверяваш на себе си. Разбираш ли?

Гледаше я толкова настоятелно, като че се опитваше да набие думите не просто в главата й, а още по-дълбоко. На някое тайно и безопасно място.

Жената кимна.

Началникът й се усмихна и напрежението се разсея.

— Bon.[11] Това ли дойде да ми кажеш, или има още нещо?

Отне й няколко секунди да си спомни — не веднага, а чак когато видя самозалепващо листче в ръката си.

— Получихме обаждане преди няколко минути. Не исках да ви притеснявам. Не съм сигурна дали е по личен, или по служебен въпрос.

Главният инспектор си сложи очилата, прочете бележката и се намръщи:

— И аз не съм сигурен.

Гамаш се облегна назад на стола си. Сакото му се отвори и Лакост забеляза пистолета "Глок" в кобура на колана му. Още не можеше да свикне с тази гледка. Началникът й мразеше оръжията.

Евангелието от Матей, глава 10, стих 36.

Това беше едно от първите неща, които научи, когато се присъедини към отдел "Убийства". Спомни си главен инспектор Гамаш, седнал точно там, където беше в момента.

"Матей 10:36, бе й казал, "и врагове на човека са неговите домашни"[12]. Никога не го забравяйте, полицай Лакост."

Приела бе, че според него разследването на всяко убийство трябва да започне от семейството. Но вече знаеше, че има много по-дълбоко значение. Главен инспектор Гамаш носеше оръжие. В щабквартирата на Sûretè. Сред своите "домашни".

Гамаш вдигна самозалепващото листче от бюрото си.

— Искаш ли да се разходим с колата? Може да сме там за обяд.

Лакост се изненада, но нямаше нужда от втора покана.

— Кого оставяме начело на отдела? — попита, докато взимаше палтото си.

— Кой е начело в момента?

— Разбира се, че вие, patron.

— Много мило от твоя страна, че го казваш, но и двамата знаем, че не е вярно. Само се надявам да не сме оставили кибрит на достъпно място.

Докато затваряше вратата зад себе си, Гамаш чу как служителят, с когото бе провел среща по-рано, казва на другите:

— "Става дума за края на един живот…"

Имитираше началника си с писклив, детински глас. Изкарваше го идиот.

Главният инспектор закрачи по дългия коридор към асансьора и се усмихна.

Двамата с Лакост влязоха в асансьора и се загледаха в числата на малкото екранче. 15, 14…

Имаше още един човек, който слезе и ги остави сами.

… 13, 12, 11…

Лакост се изкушаваше да зададе онзи въпрос, който никой не биваше да дочуе.

Погледна към началника си, който наблюдаваше числата. Имаше спокоен вид. Познаваше го достатъчно добре обаче, за да забележи новите, по-дълбоките бръчки. Тъмните кръгове под очите му.

"Да — помисли си Изабел, — да се махнем оттук. Да прекосим моста, да се разкараме от острова. Колкото се може по-далече от това проклето място."

8… 7… 6…

— Сър?

— Oui?[13]

Гамаш се обърна към нея и тя отново зърна онази преумора, която изплуваше на повърхността в моментите, когато шефът й сваляше гарда. Сърце не й даваше да попита какво се бе случило с Жан Ги Бовоар. Той беше заместник на Гамаш преди нея. Неин наставник. Протеже на главния инспектор. И много повече от това.

В продължение на петнайсет години Гамаш и Бовоар бяха ненадминат екип. Двайсет години по-младият от шефа си Жан Ги бе подготвян да заеме поста на началника на отдел "Убийства".

Но изведнъж, след като преди няколко месеца се завърнаха от работата по случай в отдалечено абатство, инспектор Бовоар бе прехвърлен в отдела на главен комисар Франкьор.

Беше истински ужас.

Лакост се бе опитала да разбере от Бовоар какво се случва, но той не искаше да има нищо общо с когото и да било от "Убийства". Главен инспектор Гамаш пък бе издал заповед: никой от отдел "Убийства" да няма никаква работа с Жан Ги Бовоар.

Наредено им бе да го отбягват. Инспекторът трябваше да изчезне. Да стане невидим.

Не просто persona non grata, a persona non exista[14].

Изабел Лакост не можеше да повярва. Времето минаваше, а тя все така не вярваше.

3… 2…

Това искаше да попита.

Истина ли бе?

Чудеше се дали не е хитър ход, който целеше да внедри Бовоар в лагера на Франкьор, за да разбере инспекторът какво е намислил главният комисар.

Навярно Гамаш и Бовоар все още бяха съюзници в тази опасна игра.

Но месеците се нижеха, поведението на Жан Ги ставаше все по-непредсказуемо, а на Гамаш — все по-решително. Пукнатината между тях бе зейнала като пропаст. Сега двамата сякаш живееха в различни светове.

Докато вървеше след Гамаш към колата му, Лакост осъзна, че се бе въздържала да зададе въпроса не за да пощади неговите чувства, а своите. Не искаше да получи отговор. Искаше да вярва, че Бовоар е останал верен на началника си, а Гамаш има надежда да осуети плана на Франкьор, какъвто и да бе той.

— Искаш ли ти да шофираш? — Главният инспектор й подаде ключовете от колата.

— С удоволствие.

Минаха през тунела "Вил Мари" и се качиха на моста "Шамплен". Гамаш мълчеше и се взираше в полузамръзналата река Сейнт Лорънс. Движението се забави и почти спря, когато наближиха най-високата точка на моста. Лакост въобще не се страхуваше от височини, но усети как леко й прилошава. Едно беше да караш по моста, а съвсем друго — да си спрял на по-малко от метър от ниските перила. И дългото падане.

Някъде долу в далечината Лакост виждаше късове лед, които се блъскаха един в друг, понесени от студеното течение. Мътни води и киша се влачеха бавно под моста.

Главен инспектор Гамаш рязко пое въздух, след това издиша и нервно се размърда на седалката до нея. Изабел си спомни, че шефът й се страхува от височини. Забеляза, че е стиснал ръце в юмруци, които стягаше и отпускаше. Стягаше. Отпускаше.

— За инспектор Бовоар… — чу се как изрича. Усещането бе малко като да скочи от моста.

Гамаш я изгледа така, сякаш му бе ударила шамар. Което всъщност, като се замисли, бе целта й. Да го зашлеви. Да си пробие път до онова, което той криеше в главата си.

Разбира се, нямаше как физически да удари главен инспектор Гамаш. Но можеше да му нанесе емоционален удар. И го направи.

— Да?

Погледна я, но нито тонът, нито изражението му я поощряваха да продължи.

— Можете ли да ми разкажете какво се случи?

Колата пред тях помръдна на около метър, след това шофьорът й натисна спирачките. Бяха почти на върха. Най-високата точка на моста.

— Не.

Началникът й отвърна със словесен шамар. И младата жена почувства парене.

Прекараха около минута в неловко мълчание. Но Лакост забеляза, че главният инспектор вече не стиска юмруци. Само се взираше през прозореца. Зачуди се дали не му е нанесла твърде тежък удар.

Тогава изражението му се промени и Лакост осъзна, че сега погледът му не е насочен към тъмните води на река Сейнт Лорънс, а някъде встрани от моста. Преминали бяха височината и докато се спускаха, можеха да видят какво причинява задръстването. Най-дясната лента в края на моста, където той се свързваше с южния бряг, бе блокирана от полицейски коли и линейка.

Служители на реда изтегляха по насипа телена кошница, към която бе закрепено покрито тяло. Лакост се прекръсти по навик, а не защото вярваше, че жестът би въздействал по какъвто и да било начин на живите или на мъртвите.

Гамаш не се прекръсти. Но продължи да се взира напрегнато.

Смъртта бе взела жертва на южния бряг на Монреал. Не беше на тяхна територия, не беше техен труп. Sûretè du Quèbec обслужваше цялата провинция Квебек освен градовете, които имаха собствени полицейски служби. И така си имаха предостатъчно територия за покриване и предостатъчно трупове. Този не бе един от тях.

Освен това и Гамаш, и Лакост се досещаха, че вероятно става дума за някой клет самоубиец. Докаран до отчаяние с приближаването на коледните празници.

Гамаш се запита, докато подминаваха тялото, омотано в одеяла като новородено, колко ли лош живот трябваше да има човек, за да му се сторят студените мътни води по-добра алтернатива.

Най-накрая излязоха от задръстването, движението се отпуши и не след дълго се качиха на магистралата, като с висока скорост се отдалечиха от моста. От трупа. От щабквартирата на Sûretè. По посока на селцето Трите бора.