Светлина в пукнатините

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Излъгахте ме.

— Говориш като някоя ученичка — рече Рут Зардо. — да не си обиден? Знам какво ще ти помогне. Скоч?

— Десет сутринта е.

— Питам, не предлагам. Носиш ли скоч?

— Разбира се, че не.

— Ами тогава какво правиш тук?

Арман Гамаш се опитваше да си спомни отговора на този въпрос. Рут Зардо имаше странния талант да замъглява дори най-ясната цел.

Седнаха в кухнята й, на бели пластмасови столове край бяла пластмасова маса. Всички мебели бяха прибрани от контейнерите за смет. Гамаш бе идвал и преди, включително и на най-необичайната вечеря, на която някога бе присъствал, когато през цялото време подозираше, че гостите може и да не си тръгнат живи.

Но развитието тази сутрин, макар и влудяващо, поне беше очаквано.

Всеки, който дръзнеше да навлезе в орбитата на Рут, особено ако прекрачеше прага й, без да е подготвен за деменцията, можеше да се сърди само на себе си. Онова, което най-често изненадваше хората, беше, че деменцията поразяваше тях, а не Рут. Умът на старицата си оставаше бистър, макар и не много ясен.

Роза спеше на пода в гнездото си от старо одеяло, между Рут й топлата готварска печка. Пъхнала бе клюн под крилото си.

— Дойдох за книгата на Бернар, онази за петзначките — отвърна най-накрая Гамаш. — И да чуя истината за Констанс Уеле.

Рут присви тънките си устни и те застинаха някъде на границата между целувка и ругатня.

— Отдавна мъртва и погребана в друг град — изрецитира Гамаш небрежно, — мама още не напуска моя свят.

Устните се отпуснаха и изгладиха. Цялото лице на Рут омекна и за миг главният инспектор се притесни, че старицата може да е получила инсулт. Но погледът й оставаше все така ясен.

— Защо казваш това? — попита поетесата.

— Защо сте го написали?

Детективът извади от чантата си тънка книжка и я сложи на пластмасовата маса. Очите на Рут се спряха върху старото издание.

Корицата бе избледняла и скъсана. Беше синя. Просто синя, без илюстрация или мотив. Заглавието беше "Антология на съвременната канадска поезия".

— Купих я снощи от магазина на Мирна.

Рут вдигна очи от книгата и ги впери в мъжа срещу себе си:

— Кажи ми какво знаеш.

Детективът разгърна страниците и намери онова, което търсеше.

— Кой нарани те / толкова непоправимо, / та всеки флирт посрещаш / като облак черен? Вие сте написали тези думи.

— Е, й? Много думи съм написала.

— Това е било първото ви публикувано стихотворение и до днес остава едно от най-известните ви.

— Имам и по-добри.

— Възможно е, но малко са толкова проникновени. Вчера, докато говорехме за посещението на Констанс, казахте, че ви е признала коя е. Също така казахте, че след това не сте й задавали повече въпроси. Уви.

Възрастната поетеса погледна събеседника си в очите и по лицето й се плъзна уморена усмивка.

— Предположих, че си схванал.

— Това стихотворение се казва "Уви". — Затвори книжката и изрецитира по памет. — Когато смъртта ни събере отново, / ще помири ли тя прощаваща и опростена, / или отново, както винаги, ще бъде твърде късно?

Рут държеше главата си изправена, все едно се бе подготвила да посрещне нападение.

— Знаеш го?

— Да. И си мисля, че Констанс също го е знаела. Научил съм стихотворението наизуст, защото ми е любимо. Тя го е знаела, защото е обичала човека, от когото е било вдъхновено.

Гамаш отново разлисти книжката и прочете посвещението: "На В".

Внимателно положи томчето на масата.

— Посветили сте "Уви" на Виржини Уеле. Стихотворението е публикувано през 1959, в годината след смъртта й. Защо го написахте?

Рут мълчеше. Наведе глава и погледна към Роза, сетне отпусна слабата си, покрита със сини вени ръка и погали гърба на патицата.

— Знаеш ли, те бяха на моята възраст. Почти бяхме връстнички. Също като тях и аз израснах по време на Голямата депресия, а после дойде и войната. Бяхме бедни, родителите ми се бореха за оцеляването ни. Заети бяха с прекалено много други неща, за да обръщат внимание на нещастната си дъщеря, която беше и особнячка. Затова се обърнах навътре. Създадох си богат въображаем живот. В него и аз бях петзначка. Шестата. — Усмихна се на Гамаш и бузите й леко се зачервиха. — Да, знам. Шест петзначки. Абсурдно е.

Главният инспектор реши да не изтъква, че това не бе единственият логически пропуск.

— Винаги са ми изглеждали толкова щастливи, толкова безгрижни — продължи Рут.

Гласът й зазвуча някак далечен, а на лицето й се изписа изражение, което Гамаш никога преди не бе виждал. Замечтано.

Терез Брюнел вървеше след Клара по коридора от обляната в слънце кухня до ателието.

Минаха покрай призрачен портрет на статив. Художничката явно работеше по него в момента. Терез предположи, че е лице на мъж, но не беше напълно сигурна.

Клара се спря пред друго платно.

— Тази тъкмо я започнах — рече.

Терез нямаше търпение да види. Беше почитателка на творбите на Клара.

Двете жени застанаха една до друга. Едната беше с рошава коса, облечена с дебело долнище на анцуг и суитшърт, а другата — елегантно издокарана с панталон, копринена блуза, пуловер на "Шанел" и тънък кожен колан. И двете държаха димящи чаши билков чай и се взираха в платното.

— Какво е това? — попита Терез най-накрая, след като бе опитала да наклони глава на едната и на другата страна.

Клара изсумтя:

— Искате да кажете: "Кой е това?". За първи път рисувам портрет по памет.

Възрастната дама се зачуди колко ли е добра паметта на Клара.

— Това е Констанс Уеле — обясни художничката.

— Ах, oui? — Терез отново килна глава, но колкото и да я въртеше, не можеше да види на платното образа на една от знаменитите петзначки. Или въобще на човешко същество. — Така и не е завършила сесиите, в които е трябвало да ви позира?

— Не ги и започна. Констанс ми отказа — рече Клара.

— Наистина ли? Защо?

— Не ми каза защо, но според мен не искаше да видя твърде много или да издам твърде много чрез портрета й.

— Защо поискахте да я нарисувате? Защото е една от петзначките?

— Не, тогава не знаех за тази подробност. Просто ми се стори, че лицето й е интересно.

— Какво ви заинтригува? Какво видяхте в нея?

— Нищо.

Тогава комисар Брюнел спря да се вглежда в платното, обърна се и впери поглед в събеседничката си:

— Pardon?

— О, Констанс беше чудесна. Забавна, мила и добра. Чудесен гост. Дойде на вечеря у нас няколко пъти.

— Но? — подсказа Терез.

— Но така и не успях да я опозная. Беше скрита зад някаква лъскава маска. Сякаш самата тя бе портрет. Нещо изкуствено и не съвсем истинско.

Известно време се взираха в петното боя върху платното.

— Питах се дали можете да ми препоръчате човек, който да монтира сателитна чиния? — попита Терез, след като си спомни с каква мисия бе дошла.

— Мога, но това няма да ви помогне.

— Какво искате да кажете?

— Тук сателитните чинии не работят. Можете да опитате със стайна антена, но телевизионният сигнал е много слаб. Най-често научаваме новините от радиото. Ако се случва важно събитие, отиваме в СПА хотела горе на хълма и гледаме техния телевизор. Мога да ви предложа някоя хубава книга назаем вместо това.

— Merci — усмихна се Терез, — но ако все пак може да намерите онзи човек, който разбира от сателитни чинии, ще бъде чудесно.

— Ще се обадя тук-там.

Клара остави гостенката си сама в ателието да размишлява върху картината и жената, която не беше съвсем истинска, а сега бе мъртва.

Рут държеше томчето с поезия в кокалестите си ръце и го притискаше между дланите си, за да не се отвори.

— Констанс дойде при мен още първия следобед, след като пристигна в селото. Каза ми, че харесвала стихотворенията ми.

Гамаш направи гримаса. Имаше две неща, които човек никога не биваше да казва на Рут Зардо: "Алкохолът свърши" и "Харесвам поезията ви".

— А вие какво й отговорихте? — попита почти боязливо.

— Какво според теб съм й отговорила?

— Сигурен съм, че сте били любезна и сте я поканили да влезе.

— Е, поканих я да направи нещо.

— И тя послуша ли ви?

— Не. — Рут все пак звучеше изненадана. — Просто стоеше пред вратата на къщата и каза: "Благодаря".

— А вие какво направихте?

— Какво може да направи човек при това положение? Тръшнах вратата под носа й. Изпроси си го.

— Да, изглежда, ви е изкарала извън нерви с провокативното си поведение — рече Гамаш и поетесата го стрелна с пронизващ, преценяващ поглед. — Знаехте ли коя е?

— Да не мислиш, че дойде с думите: "Здрасти, аз съм петзначка. Може ли да вляза?". Много ясно, че не знаех коя е. Помислих си, че е някоя дъртофелница, която иска нещо от мен. Затова я разкарах.

— А тя какво направи?

— Върна се. Донесе бутилка "Гленливет". Изглежда, си бе поприказвала с Габри от "При гейовете". Той сигурно й е разкрил, че единственият път към дома ми минава през бутилка скоч.

— Пробив в системата ви за сигурност — отбеляза Гамаш.

— Седна ето там — Рут посочи неговия пластмасов стол, — а аз седнах тук. И започнахме да пием.

— На какъв етап ви каза коя е?

— Не ми го е казвала направо. Заяви, че съм написала стихотворението много точно. Попитах я кое стихотворение и тя ми го изрецитира. Както ти преди малко. После каза, че Виржини се е чувствала точно така. Попитах я коя Виржини има предвид, а тя каза, че става дума за сестра й. Виржини Уеле.

— Тогава ли ви стана ясно? — попита Гамаш.

— Господи, човече, и на шибаната патка й стана ясно тогава.

Рут стана и след малко се върна с книгата на доктор Бернар за петзначките. Хвърли я на масата и отново зае стола си.

— Гадна книга — процеди през зъби.

Гамаш погледна корицата. На нея бе отпечатана черно-бяла снимка на доктор Бернар, който седи на стол, обкръжен от петзначките Уеле. Момичетата бяха на около осемгодишна възраст и го гледаха с възхищение.

Рут също се взираше в корицата. В петте момиченца.

— Като малка се преструвах, че съм била осиновена и че един прекрасен ден родните ми сестри Уеле ще ме намерят.

— И един прекрасен ден Констанс ви намери — продума Гамаш тихо.

В края на живота си и в края на пътя Констанс Уеле бе дошла в този рушащ се стар дом, при тази разпадаща се стара поетеса. И именно тук най-накрая бе открила сродна душа.

А Рут бе открила сестра си. Най-сетне.

Старицата го погледна в очите и се усмихна:

— … но дали, както винаги, /ще закъснее този ден!

Уви.