Светлина в пукнатините

ШЕСТА ГЛАВА

Накъде? — попита Изабел Лакост.

Гамаш погледна към часовника на таблото на автомобила. Показваше почти седем.

— Трябва да се прибера у дома, за да изведа Хенри, а после да се върна в централното управление за няколко минути.

Знаеше, че може да помоли дъщеря си Ани да даде храна на Хенри и да го разходи, но на нея в момента други неща й бяха на главата.

— А мадам Ландерс? — попита Лакост и зави към дома на началника си в "Отремонт".

И Гамаш си задаваше същия въпрос.

— Ще отида при нея по-късно тази вечер, за да й съобщя вестта лично.

— Ще дойда с вас — предложи заместничката му.

— Merci, Изабел, но няма нужда. Може да отседна в пансиона. Главен инспектор Бро обеща да изпрати всички файлове, които има. Бих искал да ги изтеглиш утре сутринта. Аз ще видя какво ще открия в Трите бора.

Не се задържаха задълго в апартамента му — само толкова, колкото Гамаш да събере чанта е багаж за една нощувка за себе си и Хенри. Главният инспектор повика едрата немска овчарка и посочи задната седалка на автомобила. Хенри наостри уши като сателитни чинии и реагира на заповедта с ентусиазъм. Скочи вътре и явно от страх, че Гамаш може да промени решението си, веднага се сви на колкото се може по-малко кълбо.

Не ме виждаш. Неееее меее виждааааш.

Вълнението обаче, както и набързо погълнатата храна, принудиха Хенри да се издаде по добре познатия начин.

Главният инспектор и Изабел Лакост, настанени вече на предните седалки, свалиха надолу прозорците си — предпочитаха вледеняващия студ навън пред онова, което заплашваше да разтопи тапицерията вътре.

— Често ли го прави? — изпъшка тя.

— Било в знак на обич, така ми каза някой — отвърна детективът, без да поглежда заместничката си в очите. — Комплимент. — Гамаш замълча и извърна глава към прозореца. — Голям комплимент.

Изабел Лакост се усмихна. Свикнала бе да получава подобни "комплименти" от съпруга си, а вече и от малкия си син. Запита се защо ли хромозомата Y бе толкова миризлива?

Пред централата на Sûretè Гамаш се спря, за да сложи кожената каишка на врата на Хенри, и тримата влязоха в сградата.

— Задръжте го, моля! — извика Лакост на мъжа, който тъкмо влизаше в асансьора в дъното на коридора. Инспекторката тръгна забързано натам, а Гамаш и Хенри изостанаха няколко стъпки зад нея. Изведнъж Изабел рязко забави крачка. И спря.

Мъжът в асансьора натисна един от бутоните. И пак, и пак.

Лакост застина на метри от асансьора. Искаше вратите да се затворят веднага, за да може да се качат на следващия.

Но главен инспектор Гамаш не се поколеба. Поведе Хенри покрай Лакост и двамата влязоха, видимо незаинтересовани от мъжа, който с всички сили натискаше бутона за затваряне на вратите. Когато те се плъзнаха една към друга, Гамаш протегна ръка, за да ги спре, и погледна към Лакост:

— Идваш ли?

Лакост влезе при Арман Гамаш и Хенри. И Жан Ги Бовоар.

Детективът поздрави някогашния си заместник с кратко кимване.

Жан Ги Бовоар не отвърна на вежливия жест, а продължи да се взира някъде напред. Дори Изабел Лакост да не вярваше в разни неща от рода на енергии и вибрации допреди да влезе в асансьора, до излизането си щеше да е повярвала. Инспектор Бовоар целият пулсираше и излъчваше силна емоция.

Но каква? Изабел се втренчи в цифрите на екранчето — 2… 3… 4… — и се опита да анализира вълните, които струяха от Жан Ги Бовоар.

Срам? Смущение? Знаеше, че ако беше на негово място, самата тя щеше да изпитва такива емоции. Но не и сега. Струваше й се, че онова, което чувства Бовоар и което струи от него, е много по-първично. Сурово. Просто.

Инспекторът излъчваше гняв.

6… 7…

Лакост хвърли поглед към отражението на Бовоар в покритата с вдлъбнатини врата на асансьора. Почти не го бе виждала, откакто се премести от отдел "Убийства" в отдела на главен комисар Франкьор.

Изабел Лакост помнеше наставника си като пъргав, енергичен, понякога дори френетичен мъж. Стройната му фигура бе в контраст с по-масивната осанка на Гамаш. Логиката му допълваше интуитивния подход на шефа. А докато Гамаш по-скоро размишляваше, Бовоар бе винаги готов за действие.

Бовоар обичаше списъци. Гамаш харесваше мислите, идеите.

Бовоар предпочиташе да разпитва, а Гамаш — да слуша.

Въпреки това между по-възрастния и по-младия мъж съществуваше връзка, която се простираше отвъд времето. Всеки от тях заемаше естествено, почти древно място в живота на другия. А връзката се бе задълбочила още повече, когато Жан Ги Бовоар се бе влюбил в Ани, дъщерята на шефа си.

Лакост малко се бе изненадала, че Бовоар се е увлякъл по Ани. Тя нямаше нищо общо с бившата съпруга на Бовоар, още по-малко с върволицата от разкошни квебекчанки, с които инспекторът бе излизал. Ани Гамаш предпочиташе практичното облекло пред модерното. Не беше нито красива, нито грозна. Нито слаба, нито прекалено пълна. Ани Гамаш никога нямаше да бъде най-привлекателната жена в стаята. Хората не се обръщаха след нея.

Докато не се засмееше. Докато не заговореше.

За най-голямо удивление на Лакост Жан Ги Бовоар бе осъзнал нещо, което за много други мъже оставаше съвсем непонятно. Разбрал бе колко красиво и колко привлекателно е щастието.

Ани Гамаш беше щастлива и Бовоар се бе влюбил в нея.

Изабел Лакост му се възхищаваше заради това. Всъщност възхищаваше се на много неща у наставника си, но най-вече на страстта му към работата и на безпрекословната лоялност към главен инспектор Гамаш.

Поне допреди няколко месеца. Въпреки че, ако трябваше да е честна, пукнатините бяха започнали да се появяват още по-рано.

Лакост премести погледа си към отражението на Гамаш. Шефът й изглеждаше спокоен, държеше каишката на Хенри в ръце, без да стиска, без напрежение. Изабел мярна белега сред прошарените коси на слепоочието му.

Всичко се бе променило в онзи съдбовен ден. Не можеше нещата да останат постарому. Не биваше. Но на Лакост й бе отнело известно време да осъзнае колко дълбоки бяха промените.

Сега тя стоеше сред руините, в купчина отломки, и повечето бяха от Бовоар. Гладко избръснатото му лице бе бледо и изпито. Изглеждаше на доста повече от своите трийсет и осем години. Не беше просто уморен, нито дори изтощен, а направо празен, кух. И в тази зейнала празнина бе скрил последното, което му бе останало. Гняв.

9… 10…

Стопи се крехката надежда, която бе таила, че началникът й и инспектор Бовоар само преиграват разрива помежду си. Нямаше пристан. Нямаше надежда. Нямаше съмнение.

Жан Ги Бовоар презираше Арман Гамаш.

Това не беше преструвка.

Изабел Лакост се запита какво ли щеше да се случи, ако я нямаше в асансьора. Двама въоръжени мъже. Единият имаше преимуществото — ако въобще можеше да се нарече така — на почти бездънната си ярост.

Този човек носеше пистолет и нямаше какво да губи.

Ако Жан Ги Бовоар ненавиждаше Гамаш, беше й интересно какви са чувствата на началника й.

Отново се вгледа в отражението му в надрасканата и очукана врата на асансьора. Изглеждаше напълно отпуснат.

Точно в този момент Хенри реши — ако въобще беше въпрос на избор — да поднесе един от своите големи комплименти. Лакост вдигна ръка към лицето си, водена от инстинкта си за Самосъхранение.

Без да забелязва вкиснатата атмосфера, кучето завъртя глава, за да се огледа, и плочките на нашийника му бодро издрънчаха. Животното вдигна огромните си кафяви очи към мъжа, който стоеше до него. Не онзи, който държеше каишката. Другият мъж.

Познато лице.

14… 15…

Асансьорът спря, вратата се отвори и нахлу свеж кислород. Изабел си помисли, че може и да се наложи да изгори дрехите си.

Гамаш задържа вратата за заместничката си и тя излезе по най-бързия начин в отчаян опит да се отърве от смрадта, само част от която бе по вина на Хенри. Но преди Гамаш да прекрачи навън, Хенри се обърна към Бовоар и облиза ръката му.

Бовоар се дръпна като попарен.

Немската овчарка последва стопанина си извън асансьора. Вратите се затвориха зад тях. Докато тримата крачеха към стъкления портал на входа на отдел "Убийства", Лакост забеляза, че ръката, която държеше каишката, трепереше.

Едва забележимо. Но несъмнено.

Тогава Лакост разбра, че Гамаш имаше пълен контрол над Хенри, макар и не над стомашно-чревния му тракт. Можеше да стегне каишката и да държи немската овчарка далеч от Бовоар.

Но не го бе направил. Позволил бе кучето да близне ръката на инспектора. Допуснал бе тази малка целувка.

Асансьорът стигна до последния етаж на щабквартирата на Sûretè. Вратите се отвориха с тракане, а в коридора насреща стояха двама мъже.

— Дявол да те вземе, Бовоар, каква е тази воня? — навъси се единият от тях.

— Не е от мен.

Бовоар усещаше влажната и топла следа върху ръката си, оставена от езика на Хенри.

— Добре — подсмихна се мъжът и се спогледа с другия.

— Майната ти — промърмори Бовоар, разбута ги с лакти и се устреми към офиса.

Главен инспектор Гамаш огледа своя отдел за разследване на убийства. Преди време тук и нощем цареше оживление, мотивирани следователи работеха до късно, а сега бюрата пустееха.

Искаше му се това спокойствие да означава, че всички убийства са разкрити. Или още по-добре — че няма повече убийства. Че вече не съществува толкова силна болка, която е способна да накара някого да отнеме живот. На друг човек или своя.

Като на Констанс Уеле. Като на онази жена под моста. И като неговия собствен, който бе почувствал застрашен в асансьора преди малко.

Но Арман Гамаш беше реалист и знаеше, че дългият списък с убийства само може да расте. Намаляваше обаче неговата способност да ги разгадава.

Главен комисар Франкьор не стана. Не вдигна поглед. Не обърна никакво внимание на Бовоар и останалите, докато заемаха местата си на столовете в просторния му личен кабинет.

Бовоар вече бе свикнал. Главен комисар Франкьор беше на най-високия пост в квебекската полиция и му личеше. Беше достолепен на вид, с прошарена коса и самоуверено поведение и излъчваше авторитет. С този човек шега не биваше. Главен комисар Франкьор общуваше с премиера, обядваше с министъра на обществената сигурност и беше на "ти" с кардинала на Квебек.

За разлика от Гамаш, Франкьор даваше пълна свобода на подчинените си. Не го интересуваше как постигат резултати. "Искам свършена работа" — така казваше.

Единствената върховна власт бе главен комисар Франкьор. Единствената граница, която не биваше да се прекрачва, очертаваше пространството около него. Властта му бе абсолютна и безпрекословна.

Да работиш с Гамаш открай време беше твърде сложно. Препалено много сиви зони. Винаги имаше спорове как е правилно да се постъпи, като че ли това беше труден въпрос.

Да работиш с главен комисар Франкьор беше лесно.

Почтените граждани, които спазваха законите, бяха в безопасност, а престъпниците — не. Франкьор се доверяваше на хората си и оставяше те да преценяват кой принадлежи към едните и кой — към другите, и как да постъпят с човека според случая. А ако допуснеха грешка? Тогава взаимно си пазеха гърбовете. Защитаваха се.

За разлика от Гамаш.

Бовоар разтърка ръката си в опит да изтрие следата от облизването на Хенри, като че ли беше удар от камшик. Замисли се за всичко онова, което трябваше и можеше да каже на бившия си шеф. Но бе замълчал.

— Остави си нещата и се прибирай у дома — настоя Гамаш, спрял пред вратата на кабинета си.

— Сигурен ли сте, че не искате да дойда с вас? — попита Лакост.

— Сигурен съм. Както казах, вероятно ще остана да пренощувам. Благодаря ти, Изабел.

Докато я гледаше в този момент, пред погледа му изплува за кратко, както почти винаги напоследък, сцена от спомените. Лакост, наведена над него. Викаше го. Отново усети дланите й, стиснали главата му, докато тялото му лежи проснато на бетонния под.

Смазваща тежест притискаше гърдите му, в главата му свистеше шум. А сред него — две думи, които напираха да бъдат изречени. Само две. С очи, вперени в Лакост, я умоляваше да го разбере.

Рен-Мари.

Само това му бе останало да каже.

След като се възстанови и си спомни лицето на Изабел, толкова близо до своето, отначало се смути, засрамен от собствената си уязвимост.

Неговото задължение бе да води хората си и да ги защитава. Но се бе провалил. Вместо това тя го бе спасила.

Сега, докато я гледаше и споменът изведнъж лумна между тях, осъзна, че са завинаги свързани от онзи миг насам. Изпитваше към заместничката си само огромна привързаност. И признателност. Защото бе останала до него и бе чула онези едва прошепнати думи. Тя бе съдът, в който Арман Гамаш бе излял последната си мисъл.

Рен-Мари.

Винаги щеше да помни огромното облекчение, когато бе осъзнал, че Изабел Лакост е разбрала. Можеше спокойно да си отиде.

Но разбира се, не си отиде. До голяма степен благодарение на Лакост той бе оцелял. Но в онзи ден много от полицаите, които бе повел на мисията, нямаха този късмет.

Включително и Жан Ги Бовоар. Напереният и дразнещо самоуверен многознайко бе влязъл в онази фабрика, но оттам бе излязъл някой друг.

— Върви си у дома, Изабел — повтори Гамаш.

Главният комисар продължи да чете документа пред себе си, като бавно отгърна поредната страница.

Бовоар разпозна доклада от акцията, в която бе участвал преди няколко дни.

— Тук виждам — бавно произнесе Франкьор с дълбокия си спокоен глас, — че не всички веществени доказателства са стигнали до хранилището.

Погледна Бовоар право в очите, които в този момент се разшириха.

— Изглежда, липсват някакви лекарства.

Мислите на Бовоар препускаха, но главният комисар отново насочи вниманието си към доклада.

— Не мисля, че това ще се отрази на разследването — заключи най-сетне Франкьор, като се обърна към Мартен Тесие: — Изтрийте го от доклада.

Подхвърли документите на заместника си.

— Да, сър — откликна Тесие.

— Имам среща за вечеря с кардинала след половин час. Негова Светлост е доста разтревожен от насилието, което упражняват рокерските банди. Какво да му кажа?

— Много жалко, че онова момиче е било убито — рече Тесие.

Франкьор се втренчи в заместника си:

— Не смятам, че трябва да му казвам това. А ти?

Бовоар знаеше за какво говорят. Всички в Квебек знаеха. Седемгодишно дете бе загинало при взрив, заложен в автомобил, а освен него бяха убити неколцина членове на бандата "Ангелите на ада". Във всички новини се споменаваше за този случай.

— Доскоро съвсем успешно подавахме информация на враждуващите банди — обясни Тесие, — а те се нападаха едни други.

Бовоар бе започнал да оценява красотата на тази стратегия, макар че в началото го бе шокирала. Да оставят на престъпниците да се избият взаимно. Служителите на Sûretè трябваше само мъничко да ги насочват да пуснат информация тук и там, а след това да се махнат от пътя им. Враждуващите банди щяха да се погрижат за останалото. Беше лесно, безопасно и преди всичко ефективно. Е, да, понякога цивилен неволно попадаше под ударите, но хората на Sûretè разпространяваха чрез медиите теории, че убитият човек вероятно не е бил чак толкова невинен, колкото твърдят от семейството му.

Получаваше се.

Докато не загина онова момиченце.

— Какво ще предприемете? — поинтересува се Франкьор.

— Трябва да отвърнем, като нанесем удар по някой от бункерите им. Понеже от "Рок машината" са поставили бомбата, която уби хлапето, трябва да планираме нападение над тяхното леговище.

Жан Ги Бовоар сведе очи и заразглежда килима и ръцете си.

"Само не аз. Не пак аз."

— Не ме интересуват подробностите. — Франкьор се изправи и всички последваха примера му. — Искам свършена работа. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да, сър! — отговори Тесие и тръгна след шефа си, който излезе от кабинета.

Бовоар проследи с поглед как двамата мъже напускат стаята и въздъхна с облекчение. Беше в безопасност.

Пред асансьора главният комисар подаде на Тесие малко шишенце.

— Струва ми се, че новият ни колега е малко нервен, как мислиш? — Франкьор бутна опаковката с хапчета в ръката на Тесие. — Включи Бовоар в акцията.

С тези думи се обърна и влезе в асансьора.

Бовоар седеше на бюрото си, отправил празен поглед към екрана на компютъра. Мъчеше се да си избие от главата скорошната среща. Не с Франкьор, а с Гамаш. Старателно бе организирал дните си, всичко възможно бе правил само и само да не се вижда с бившия си началник. Месеци наред бе успявал — до тази вечер. Усещаше цялото си тяло като натъртено. С изключение на едно малко петно на опакото на дланта си. Там все още чувстваше влагата и топлината, независимо колко усърдно го бе търкал.

Бовоар усети, че някой стои наблизо, и вдигна очи.

— Добри новини — обяви инспектор Тесие. — Франкьор е впечатлен от теб. Иска да участваш в акцията.

Стомахът на Бовоар се сви. Вече бе взел две таблетки оксиконтин, но болката отново го връхлетя.

Тесие се наведе през бюрото и постави шишенце с лекарство до ръката на Бовоар.

— Всички имаме нужда от помощ от време на време — Тесие потупа капачето на шишенцето, понижи глас и добави небрежно: — Вземи си едно. Не е нищо страшно. Просто слабо успокоително. Всички го пием. Ще се почувстваш по-добре.

Бовоар се втренчи в шишенцето. В главата му иззвъня предупредителен сигнал, но беше твърде дълбоко и твърде бе закъснял.