Светлина в пукнатините

ДЕСЕТА ГЛАВА

Потропване на вратата събуди Гамаш в шест и половина на следващата сутрин.

— Merci, patron — извика детективът, отметна завивката и предпазливо прекоси студената стая, за да затвори прозореца.

Взе си душ и слезе на долния етаж в компанията на Хенри, като следваше аромата на силно кафе и бекон. В камината пращеше и танцуваше огън.

— Едно яйце или две, patron? — провикна се Габри.

Гамаш надникна в кухнята.

— Две яйца, моля. Благодаря ви за сандвичите снощи. — Остави празните чинии и чашата в мивката. — Бяха много вкусни.

— Добре ли спахте? — попита Габри, след като вдигна поглед от бекона, който разбъркваше в тигана.

— Много.

Така и беше. Спа дълбоко и си почина добре за първи път от много време насам.

— Закуската ще е готова след няколко минути — обяви Габри.

— Тъкмо ще съм се върнал.

На входната врата Гамаш срещна Оливие и двамата мъже се прегърнаха.

— Чух, че сте тук — рече собственикът на бистрото, докато наведени си обуваха ботушите.

След като се изправи, Оливие помълча няколко мига, преди да продължи:

— Габри ми каза за Констанс. Какъв ужас. Сърце?

Когато Гамаш не отвърна, очите на Оливие се разшириха бавно, докато мъжът проумяваше сериозността на онова, което виждаше в мрачното изражение на главния инспектор.

— Невъзможно — прошепна. — Някой я е убил?

— Боя се, че да.

— Боже мой — поклати глава Оливие. — Проклет град.

— Точно вие ли го казвате, мосю? — попита Гамаш.

Оливие стисна устни и излезе с детектива на верандата, където той закопча каишката за нашийника на Хенри. Наближаваше зимното слънцестоене, най-късият ден от годината. Слънцето все още не беше изгряло, но селото започваше да се разбужда. В някои от прозорците на къщите около площада грейнаха светлини, а въздухът се изпълни с лека миризма на дим от запалени дърва.

Двамата мъже и кучето заедно закрачиха към бистрото, където Оливие трябваше да се подготви за наплива на клиенти за закуска.

— Как? — поинтересува се Оливие.

— Била е нападната в дома си. Удар по главата.

Дори в тъмното Гамаш забеляза, че събеседникът му прави гримаса — Защо някой би направил такова нещо?

Именно това беше въпросът, помисли си Гамаш.

Понякога се питаше "как", почти винаги — "кой". Но въпросът, който не го напускаше по време на всяко разследване, беше "защо".

Защо някой бе убил седемдесет и седем годишната старица? И дали този някой бе убил Констанс Пино, или Констанс Уеле? Убиецът знаел ли е, че жената е една от знаменитите петзначки Уеле? И то не просто една от тях, а последната жива?

Защо?

— Не зная — призна Гамаш.

— Случаят ваш ли е?

Гамаш кимна. Главата му се поклащаше в ритъма на неговите стъпки.

Стигнаха до бистрото и спряха пред входа му, а Оливие тъкмо се канеше да се сбогува, когато главният инспектор се пресегна и докосна ръката му. Русокосият мъж сведе очи към ръката, скрита в ръкавица, сетне ги вдигна и срещна настоятелния кафяв поглед.

Оливие чакаше.

Гамаш отдръпна ръка. Никак не беше сигурен дали това, Което смяташе да направи, е разумно. Красивото лице на Оливие започваше да се зачервява от студа, а дъхът му излизаше от устата във вид на дълги и леки облачета.

Главният инспектор прекъсна зрителния контакт и насочи вниманието си към Хенри, който се търкаляше в снега и размахваше лапи във въздуха.

— Ще повървите ли с мен?

Оливие бе малко изненадан и доста резервиран. От опит знаеше, че рядко е за добро, когато началникът на отдел "Убийства" иска да поговори насаме с някого.

Утъпканият сняг на улицата проскърцваше, докато вървяха с отмерени крачки по периферията на селския площад. Един висок и солиден мъж и един по-нисък, по-слаб и по-млад. Приближили наведени глави една към друга, споделяха нещо тайно. Но не във връзка с убийството, а по съвсем друг въпрос.

Спряха пред къщата на Емили Лонпре. От комина не излизаше дим. Прозорците не светеха. Но домът бе пълен със спомени за една възрастна жена, на която Гамаш дълбоко се възхищаваше, а Хенри обожаваше. Двамата мъже гледаха къщата, докато детективът обясняваше какво иска.

— Разбирам, patron — кимна Оливие, след като изслуша желанието на главния инспектор.

— Благодаря ви. Може ли да си остане между нас?

— Разбира се.

Всеки тръгна по своя път — Оливие отиде да отвори бистрото, а Гамаш и Хенри се върнаха да закусят в пансиона.

Голяма чаша café au lait очакваше главния инспектор на старата борова маса пред камината. След като нахрани Хенри и му наля прясна вода, Гамаш се настани на масата и се зае да си нахвърля бележки, отпивайки от кафето. Хенри полегна в краката на стопанина си, но надигна глава, когато Габри влезе.

— Voilá.[29] — Съдържателят на пансиона сервира на масата чиния с две яйца, бекон, препечени английски кифлички и пресни плодове. Сетне направи cafe an lait и за себе си и седна при главния инспектор.

— Оливие се обади преди малко от бистрото — сподели Габри. — Каза ми, че Констанс е била убита. Вярно ли е?

Гамаш кимна и отпи глътка кафе. Беше силно, с богат аромат.

— Каза ли ви още нещо? — Гамаш се постара гласът му да звучи небрежно, но внимателно се вгледа в Габри.

— Че е била у дома си.

Гамаш почака, но изглежда, Оливие бе запазил остатъка от разговора им в тайна, както бе обещал.

— Вярно е — призна детективът.

— Но защо? — Габри посегна към една от препечените английски кифлички.

Ето, отново, помисли си Гамаш. Също като партньора си Габри не бе попитал "кой", а "защо".

Разбира се, главният инспектор все още не можеше да отговори на нито един от двата въпроса.

— Какво беше мнението ви за Констанс?

— Знаете, че беше тук само за няколко дни — отвърна Габри.

След това се замисли върху въпроса. Гамаш беше любопитен да чуе отговора и чакаше търпеливо.

— В началото беше дружелюбна, но сдържана — рече Габри накрая. — Очевидно не харесваше гейовете.

— Вие харесахте ли я?

— Да. Някои хора просто не са срещали много обратни, това им е проблемът.

— А след като се запозна с вас и Оливие?

— Е, не е като да е станала привърженичка на гейовете, но почти.

— В какъв смисъл?

Вместо да изтърси поредното остроумие, Габри придоби сериозен вид и продължи:

— Започна да се държи майчински с нас. А и с всички останали в селото. Освен с Рут.

— А с нея как се отнасяше?

— Отначало Рут не искаше да има нищо общо с Констанс. Намрази я от пръв поглед. Както знаете, дъртата се гордее с това, че мрази всички. Двете с Роза стояха надалеч и сипеха вулгарни думи от разстояние.

— Значи нормална реакция като за Рут — отбеляза Гамаш.

— Радвам се, че Роза се завърна — довери Габри шепнешком, а след това се озърна с престорена загриженост, — но не ви ли прилича малко на летяща маймуна?

— Да не се отклоняваме от темата, Дороти[30] — настоя главният инспектор.

— Странното е, че след като първо се държеше с Констанс все едно е нещо, което Роза е изакала, Рут изведнъж стана много мила с гостенката.

— Рут?

— Да, знам. Никога не съм виждал подобно нещо. Даже един ден вечеряха заедно в дома на Рут. Само двете.

— С Рут? — повтори Гамаш с недоверие.

Габри намаза мармалад върху кифличката си и кимна. Главният инспектор изгледа събеседника си изпитателно, но му се стори, че нищо не крие. Осъзна, че Габри явно не знаеше коя е Констанс. Ако знаеше, досега да беше казал нещо.

— Значи, доколкото можете да предположите, нищо от случилото се тук не дава обяснение за смъртта й? — попита детективът.

— Нищо.

Гамаш дояде закуската си с помощта на Габри, после стана от масата и повика Хенри.

— Да запазя ли стаята ви?

— Да, моля.

— И още една за инспектор Бовоар, разбира се. И той ще дойде, нали?

— Всъщност не. Има друг ангажимент.

Габри замълча за кратко, след това кимна:

— Ааа…

Нито единият от двамата мъже не знаеше какво трябва да означава това "ааа".

Гамаш се зачуди колко ли време ще мине, преди хората да спрат да виждат Бовоар редом с него всеки път, когато го погледнат. А кога ли самият той щеше да спре да очаква появата на Жан Ги? Не беше толкова трудно да понесе болката, мислеше си Гамаш, колкото тежестта.

Главният инспектор и Хенри пристигнаха в бистрото по време на сутрешния наплив, макар че "наплив" не беше точната дума. Никой не се блъскаше и заникъде не бързаше.

Много от селяните спокойно си пиеха кафето, удобно настанени на креслата край огньовете със сутрешни вестници в ръце — пресата пристигаше с един ден закъснение от Монреал. Някои посетители седяха край малки кръгли масички и похапваха пържени филийки, палачинки или бекон с яйца.

Слънцето тъкмо се издигаше и ярките му лъчи обещаваха ясен и приятен ден.

Когато Гамаш прекрачи прага, всички се обърнаха и приковаха очи в него. Вече бе свикнал. Разбира се, сигурно всички знаеха за Констанс. Чули бяха, че е изчезнала, а досега трябваше да са разбрали, че е мъртва. Убита.

Детективът огледа просторното помещение и в очите на събралите се селяни видя любопитство, в някои се четеше болка, други погледи търсеха, а трети просто бяха нахални, като че ли новодошлият бе пристигнал с торба с отговори, метната на рамо.

Докато оставяше якето си на закачалката, Гамаш забеляза няколко усмивки. Селяните бяха разпознали приятеля му, онзи с големите уши. Блудният син се завръщаше. Хенри също позна някои от тях и ги поздрави с облизване на ръцете, махане с опашка и невъзпитано подушване, докато Гамаш го водеше през бистрото.

— Насам!

Главният инспектор забеляза Клара, която стоеше в един от кътовете с фотьойли и диван. Отвърна й с помахване и се запровира между масите, за да стигне до нея. След малко се появи Оливие с кухненска кърпа, преметната на рамо, и влажен парцал в ръка. Избърса масата, докато Гамаш поздравяваше Мирна, Клара и Рут.

— Имате ли нещо против Хенри да остане? Ако предпочитате, ще го заведа в пансиона — предложи Гамаш.

Оливие хвърли поглед към Роза. Патицата се бе наместила на едно от креслата до камината, върху брой на монреалския вестник "Газет", а на страничната облегалка лежеше брой на "Ла прес" и чакаше да бъде прочетен.

— Мисля, че няма проблем — рече собственикът на бистрото.

Рут потупа мястото на дивана до себе си, което можеше да се тълкува като покана. Все едно да получиш персонален коктейл "Молотов".

Гамаш седна.

— Е, къде е Бовоар?

Главният инспектор бе забравил, че противно на очакванията и напук на всички природни закони Жан Ги и старата поетеса бяха завързали дружба. Или поне бяха започнали да се разбират.

— Има друг ангажимент.

Рут впери вледеняващ поглед в събеседника си, но Гамаш остана спокоен и не отклони очи.

— Най-накрая е разбрал що за стока си, а?

Гамаш се усмихна:

— Сигурно.

— А дъщеря ти? Още ли е влюбен в нея, или и там осра нещата?

Детективът все така не отместваше поглед от онези студени старчески очи.

— Радвам се, че Роза се е върнала — рече той най-накрая. — Изглежда добре.

Рут погледна Гамаш, после патицата, после пак Гамаш. И тогава се случи нещо, което главният инспектор никога не бе виждал. Старицата омекна.

— Благодаря ти — рече тя.

Арман пое дълбоко дъх. Бистрото ухаеше свежо на бор и на дим от горящи цепеници, с лека сладка нотка на захарни пръчици. Над камината висеше венец, а в ъгъла се извисяваше елха, окичена с най-различни коледни украшения и бонбони.

Детективът се обърна към Мирна:

— Как сте днес?

— Ужасно — призна книжарката и се усмихна едва. Наистина изглеждаше, че не е спала добре през нощта.

Клара се пресегна и хвана приятелката си за ръката.

— Тази сутрин инспектор Лакост ще получи всички улики, събрани по случая от монреалската полиция — обясни Гамаш. — Ще се върна в града и ще проведем разпитите. Един от най-важните въпроси е дали човекът, който е убил Констанс, е знаел коя е тя всъщност.

— Искате да кажете, дали е бил непознат — попита Оливие, — или някой, чиято цел е била именно Констанс?

— Този въпрос винаги го има — призна Гамаш.

— Мислите ли, че е била убита умишлено? — обади се Клара. — Или е станало по погрешка? Някой е влязъл, за да обере къщата, и нещата са излезли извън контрол?

— Имало ли е mens rеа, "виновен ум", или е станало случайно? — отвърна Гамаш. — Това са въпросите, които ще задаваме.

— Чакайте малко — намеси се Габри, който междувременно се бе присъединил към групичката, но до момента бе останал необичайно мълчалив. — Какво искахте да кажете с това "коя е тя всъщност"? Не просто "коя е тя", а "коя е тя всъщност". Какво имате предвид?

Габри премести очи от Гамаш към Мирна, после обратно.

— Коя е била тя?

Главният инспектор седна по-напред на дивана и се приготви да отговори, но насочи поглед към Мирна, която седеше на креслото си и мълчеше. Кимна й. Това беше тайна, която някогашната психоложка бе пазила в продължение на десетилетия. Трябваше тя да я разкрие, ако реши.

Мирна отвори уста, но прозвуча друг глас, ядосан и нетърпелив глас:

— Констанс Уеле, тъпако!