Светлина в пукнатините

ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Гамаш се движеше по моста "Шамплен", съпътстван от мигащите светлини на снегорините, а островът, върху който се издигаше Монреал, оставаше зад гърба му.

Задръстването в час пик беше броня до заледена броня, а в своето огледало за задно виждане Гамаш забеляза и един огромен снегорин, заклещен сред колите, които почти не помръдваха.

Не можеше да направи нищо друго, освен да пълзи бавно напред в задръстването. Лицето му бе започнало да пулсира, но главният инспектор се опита да не му обръща внимание. По-трудно му беше да забрави как бе получил това нараняване. Но с усилие Гамаш успя да насочи мислите си към разговора с Андре Пино — единствения все още жив човек, който бе познавал петзначките и техните родители. Този мъж бе създал на Гамаш представа за разочарование, загуба и бедност, която не се изчерпваше само с парите.

Домът на семейство Уеле трябвало да бъде изпълнен с детска глъч. Вместо това Мари-Ариет и Изидор останали сами. В дом, изпълнен с неизказани обвинения и легенди. За едно чудо — подарено, а след това продадено. За пет момичета, спасени от жестока нищета и алчни родители.

Създаден бил мит. Той продавал билети, филми и храна в закусвалня "Петзначката". Продавал книги и пощенски картички. Продавал една представа за Квебек като просветлена, прогресивна, богобоязлива и богоугодна страна.

Място, където Бог крачел сред хората и изпълнявал желанията на онези, които падали на окървавени колене.

Мисълта накара нещо в ума на Гамаш да се раздвижи, докато той наблюдаваше как някои нетърпеливи шофьори се опитват да преминат в съседна лента, като може би си мислят, че така ще успеят по-бързо да се измъкнат от задръстването. Сякаш някое чудо, запазено само за другата лента, щеше изведнъж да накара всички коли пред тях да изчезнат.

Гамаш се взираше в пътя и разсъждаваше за чудесата и митовете. За това как Мирна бе описала онзи момент, когато Констанс за първи път й бе признала, че истинската й фамилия не е Пино и че всъщност е една от петзначките Уеле.

Мирна бе казала, че тогава сякаш пред нея се явила една от гръцките богини. Хера. По-късно Терез Брюнел бе посочила, че Хера не е просто коя да е богиня, а главното женско божество в Древна Гърция. Властна и ревнива.

Мирна бе възразила, твърдейки, че просто се е хванала за първото име на богиня, което й хрумнало. Можела да каже името на Атина или Афродита. Но не го бе сторила. Мирна бе назовала величествената и отмъстителна Хера.

Гамаш не преставаше да се пита дали Констанс е искала да сподели с Мирна какво й е било причинено. Вероятно от баща й. Или какво е сторила тя самата — или всички те — на някого другиго.

Констанс бе пазила тайна. Това бе очевидно. И Гамаш беше почти сигурен, че най-накрая последната петзначка бе решила да сподели тайната си, да хвърли своя албатрос в краката на Мирна.

Ами ако Констанс Уеле бе отишла първо при някого другиго? Някого, когото е познавала и комуто е вярвала. Кой може да е бил? Имало ли е друг човек освен Мирна, когото Констанс е считала за свой доверен близък?

Истината бе, че нямаше такъв човек. Вуйчото Андре не бе виждал сестрите от много години и въобще не изглеждаше да храни топли чувства към тях. Съседите се държаха на почтително разстояние. Ако Констанс е била склонна да се изповядва или да води съкровени разговори, за да спаси душата си, едва ли правилният човек за това е бил свещеникът Антоан, който сякаш считаше момичетата за стока и нищо повече. Нито човешки същества, нито божества.

Гамаш премисляше случая. Отново и отново. И не спираше да си задава въпроса дали Мари-Констанс Уеле наистина бе последната от своя род. Дали някоя от тях не се бе измъкнала? Дали не бе инсценирала смъртта си, сменила името си и започнала нов живот сама?

Това може да е било много по-лесно през петдесетте и шейсетте години. Дори през седемдесетте. Преди компютрите, преди всичко да бъде толкова подробно документирано.

А ако някоя от петзначките все още бе жива, дали бе възможно да е убила сестра си, за да й запуши устата? За да не допусне тя да разгласи тайната?

Но каква бе тази тайна? Че една от сестрите все още е жива? Че е инсценирала смъртта си?

Гамаш се взираше в стоповете пред себе си, които обагряха лицето му в червено сияние. Спомни си какво бе казал отец Антоан. Все някого трябва да са погребали.

Това ли беше тайната? Не че една от сестрите все още бе жива, а че някой друг бе умрял вместо нея, за да бъде погребан.

Главният инспектор съвсем забрави, че е на моста, само на няколко метра от ръба му, а далеч под него тече ледена река. Мозъкът му бе ангажиран с тази главоблъсканица. Отново прехвърли наум всичко, което знаеше за случая, като търсеше възрастна жена. На почти осемдесет години. Имаше няколко възрастни мъже. Свещеникът отец Антоан. Вуйчото Андре Пино. Но нямаше други жени освен Рут.

За момент Гамаш повъртя из ума си мисълта, че Рут може наистина да е изчезналата петзначка. Не въображаема сестра, както твърдеше старицата от Трите бора, а наистина една от тях. Може би това обясняваше защо Констанс бе отишла на гости у Рут и се бе сприятелила със заядливата възрастна поетеса, която пък бе написала стихотворение за чия смърт? На Виржини Уеле.

Възможно ли беше Рут Зардо да е Виржини? Петзначката, която не бе паднала по стълбите, а се бе спуснала в заешката дупка и бе изскочила от другия й край в Трите бора.

Колкото и да му харесваше тази идея, детективът бе принуден да я отхвърли. Въпреки че вечно ръмжеше и настояваше да бъде оставена на мира, Рут Зардо всъщност водеше доста неприкрит живот. Семейството й се преселило в Трите бора, когато била дете. Колкото и да бе забавна възможността да арестува Рут за убийство, Гамаш неохотно се отказа от тази перспектива.

Тогава го споходи друга мисъл. Имаше още една възрастна жена, която не бе пряко замесена в случая. Съседката. Онази, която живееше със съпруга си в съседната къща и веднъж бе ходила при петзначките по тяхна покана, за да пие лимонада на верандата им. Сприятелила се бе, доколкото това беше възможно, с крайно резервираните сестри.

Можеше ли тя да е Виржини? Или дори Елен? Избягала от живота на една от петзначките Уеле? Проправила си път обратно от гроба?

Осъзна, че разполагаше единствено с думите на съседката, че не е била поканена в дома на сестрите, а само на верандата, но дали наистина бе така? Може би тази жена беше нещо повече от съседка. Може би нямаше нищо случайно в това, че сестрите се бяха нанесли именно в къщата до нейната.

Най-сетне Гамаш мина по моста, взе първата отбивка след него и спря край пътя, за да се обади на Лакост.

— Медицинската документация изглежда наред, шефе — докладва младата инспекторка от дома си. — Възможно е нещо да е фалшифицирано, но и двамата знаем, че това е много по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Доктор Бернар може да го е уредил — предположи Гамаш. — Известно ни е, че цялото правителство е стояло зад петзначките Уеле. Това може да обяснява защо смъртният акт е бил толкова неясен. В него е написано, че става дума за нещастен случай, но е намекнато и за вероятно самоубийство.

— Но защо биха се съгласили на такова нещо?

Добър въпрос — същото си мислеше и Гамаш. Погледна изсъхналия сандвич със сирене на съседната седалка. Филийките бял хляб изглеждаха леко огънати под прозрачната опаковка. Снегът се ръсеше върху предното стъкло на автомобила и Гамаш се загледа в чистачките, които го разчистваха.

Защо би искала Виржини да инсценира смъртта си и защо Бернар и правителството биха й помогнали?

— Мисля, че знаем защо Виржини би го направила — рече главният инспектор. — Тя изглеждаше най-съсипана от живота си на публична личност.

Лакост мълчеше и размишляваше.

— А съседката, ако наистина тя е Виржини, е омъжена. Може би Виржини е осъзнала, че единствената й надежда за нормален живот е била да започне начисто. С нова самоличност.

— Как се казва съседката?

Детективът чу щракане на мишка, докато Лакост отваряше файла.

— Анет Мишо.

— Ако тя е Виржини, значи Бернар и правителството със сигурност са й помогнали — размишляваше на глас Гамаш. — Защо? Едва ли са го направили доброволно. Виржини може да е разполагала с някаква информация или разобличаващи факти срещу тях. Нещо, което е заплашила да издаде.

Главният инспектор отново се замисли за онова момиченце, което бе останало вън от дома си, а вратата се бе заключила. То бе обърнало клетото си личице към камерата, все едно умоляваше оператора да му помогне.

Ако Гамаш беше прав, това означаваше, че Виржини Уеле, едно от петте чудеса, беше и убийца. Може би дори двойна. Едното убийство бе извършила преди много години, за да се измъкне, а другото — преди няколко дни, за да запази тайната си.

— Ще я разпитам още веднъж тази вечер, patron — обеща Лакост.

По телефона се чуваха писъците и смехът на малките деца на Изабел. Гамаш обърна поглед към часовника на таблото на колата. Шест и половина. Една седмица преди Коледа. През разчистения от сняг полумесец на предното стъкло се виждаше светещ пластмасов снежен човек и гирлянда от лампички с формата на ледени висулки. Украсата на близкия автосервиз.

— Аз ще ида — предложи детективът. — Освен това съм по-близо. Тъкмо минах по моста.

— И бездруго за вас ще е дълга нощ, шефе — рече Лакост. — Нека аз да отида.

— Мисля, че ще бъде дълга нощ и за двама ни. Ще ти кажа какво съм разбрал. Междувременно се опитай да събереш колкото се може повече информация за мадам Мишо и съпруга й.

Детективът затвори телефона и се насочи с автомобила си обратно към Монреал. Към задръстването на моста. Докато бавно се движеше към града, размишляваше за Виржини. Която може би е избягала, но е стигнала само до съседната къща.

Гамаш слезе от моста и мина по няколко по-малки улички, за да се озове пред дома на петзначките Уеле. Тъмен и пуст. Дупка насред изпълнения с ведро коледно настроение квартал.

Паркира колата си и огледа къщата на семейство Мишо. Пътеката към входната врата беше разчистена от снега. Едно от дърветата в предния двор бе окичено с ярки коледни светлини. Лампите вътре бяха включени, макар че завесите бяха дръпнати така, че да закриват прозорците.

Къщата изглеждаше топла и гостоприемна.

Не бе по-различна от останалите къщи на същата улица. Една от многото.

За това ли бяха мечтали знаменитите петзначки? Не за слава, а за компания. Да бъдат нормални. Ако бе така и ако в този дом наистина живееше отдавна изгубената петзначка, то тя бе сбъднала мечтите си. И вероятно бе убила, за да го постигне.

Гамаш позвъни на входната врата. Посрещна го мъж, който според детектива изглеждаше на около осемдесет. Мъжът отвори вратата без колебание, без тревога, че човекът от другата й страна би могъл да му желае злото.

— Оиi?

Мосю Мишо беше облечен с жилетка и сив вълнен панталон. Изглеждаше спретнат и спокоен. Белите му мустаци бяха добре оформени, а в очите му не се забелязваше и зрънце съмнение. Всъщност дори гледаше Гамаш така, сякаш очакваше най-доброто, а не най-лошото.

— Мосю Мишо?

— Оиi?

— Аз съм от полицаите, които разследват случилото се в съседната къща — съобщи Гамаш и извади служебната си карта от Sûretè. — Може ли да вляза?

— Но вие сте пострадали!

Гласът долетя иззад мосю Мишо, възрастният мъж отстъпи и съпругата му направи крачка напред.

— Влезте. — Анет Мишо покани Гамаш.

Главният инспектор бе забравил за раната на лицето и окървавената си риза и в миг му стана неудобно. Двамата старци го гледаха загрижено. Не бяха загрижени за себе си обаче, а за него.

— Какво можем да направим за вас? — попита мосю Мишо, а през това време съпругата му ги отведе в дневната, където грееше украсено и осветено от лампички коледно дръвче. Под него бяха подредени подаръци в празнични опаковки, а на полицата над камината висяха две коледни чорапчета. — Нужен ли ви е бинт?

— Не, не, добре съм. Merci — увери ги Гамаш.

Мадам Мишо предложи да вземе тежкото му палто.

Тя беше дребна и пълна, облечена с домашна рокля, дебели чорапи и пантофи.

В къщата се носеше аромат на готвена храна и Гамаш си спомни за изсъхналия сандвич със сирене, който все още седеше недокоснат в студената кола.

Съпрузите Мишо седнаха на дивана един до друг и го загледаха в очакване.

Трудно можеше да се намерят хора, които да приличат на убийци по-малко от тези двамата. Но през дългата си кариера Гамаш бе арестувал много убийци, които нямаха вид на такива. Знаеше, че дълбоките и ужасни чувства, които дават сила на ръката да нанесе последния удар, могат да се таят у всекиго. Дори у тези приятни хора. Дори в такъв тих дом, който ухае на печено.

— Откога живеете в този квартал? — попита детективът.

— О, от петдесет години — отговори мосю Мишо. — Купихме къщата през 1958 г., когато се оженихме.

— През 1959-а, Албер — поправи го старицата.

Виржини Уеле бе починала на 25 юли 1958 г. Анет Мишо бе пристигнала през 1959 г.

— Нямате ли депа?

— Не — отвърна мосю Миттто.

Гамаш кимна.

— А кога се нанесоха съседките ви, сестрите Пино?

— Преди двайсет и три години — рече възрастният мъж.

— Колко точно — отбеляза с усмивка Гамаш.

— Мислехме за тях, разбира се — намеси се мадам Мишо. — Спомняхме си.

— Какво си спомняте?

— Бяха чудесни съседки — обясни жената. — Тихи. Сдържани. Като нас.

"Като нас" — каза си Гамаш, докато наблюдаваше старицата. Наистина беше с подходяща възраст и телосложение. Не се запита дали има необходимия темперамент, за да убие. Това нямаше значение. Повечето убийци сами се изненадваха от престъплението си. Изненадваше ги неочакваното избухване, неочакваният удар. Неочакваната промяна, която ги превръщаше от добри и мили хора в убийци.

Планирала ли бе нападението си, или то бе изненадало и нея самата, и Констанс? Дали бе отишла в къщата и чак тогава бе разбрала, че Констанс има намерение да се върне в селото, да разкаже всичко на Мирна, но не от злоба, не за да нарани сестра си, а за да се отърве най-после от бремето на тайната?

Виржини се бе освободила с помощта на престъпление, а Констанс щеше да се освободи с помощта на истината.

— Бяхте ли приятелки? — попита Гамаш.

— Е, държахме се приятелски. Сърдечно — отвърна мадам Мишо.

— Но те са ви поканили да ви почерпят с питие, доколкото разбрах.

— Да, веднъж ме поканиха на лимонада. Но това не може да се смята за приятелство.

Очите на старицата все още бяха топли, но и будни. Също като ума й.

Гамаш се наведе напред и насочи цялото си внимание към мадам Мишо.

— Знаехте ли, че това са петзначките Уеле?

Съпрузите се сепнаха. Мосю Мишо изненадано повдигна вежди, а челото на мадам Мишо се сбърчи. Детективът виждаше, че старицата се замисли.

— Петзначките Уеле? — повтори тя. — Онези петзначки Уеле?

Гамаш кимна.

— Но това е невъзможно! — възкликна Албер.

— Защо? — попита главният инспектор.

Мосю Мишо изломоти нещо неясно, умът му се препъна в думите. Той се обърна към съпругата си:

— Ти знаеше ли?

— Разбира се, че не. Щях да ти кажа.

Гамаш се облегна назад и се загледа в хората срещу себе си. Опитваха се да осмислят информацията. Изглеждаха искрено шокирани, но дали ги бе стреснала самата новина, или това, че Гамаш я знаеше?

— Никога ли не сте подозирали? — попита детективът.

Старците поклатиха глава — явно все още не можеха да намерят думи. За тяхното поколение подобна новина сигурно можеше да се сравни с това да научат, че съседите им са били марсианци. Нещо хем познато, хем далечно.

— Виждал съм ги веднъж — спомни си мосю Мишо. — Мама ни заведе в къщичката им. Излизаха на всеки час, обикаляха покрай оградата и махаха на тълпата. Беше вълнуващо. Покажи на господина какво имаш, Анет.

Мадам Мишо се изправи и двамата мъже също станаха на крака. Жената се върна след минута.

— Ето. Подарък от родителите ми, купили са го от магазин за сувенири.

Възрастната дама подаде на Гамаш преспапие със снимка на симпатичната къщичка и петте сестри пред нея.

— И моите родители са ме водили да ги видя. Беше точно след края на войната. Мисля, че баща ми се беше нагледал на всякакви ужаси и искаше нещо, което да му вдъхне надежда.

Гамаш разгледа преспапието и го върна на притежателката му.

— Наистина ли са живеели в съседната къща? — попита мосю Мишо, който най-сетне бе започнал да осъзнава какво им бе казал главният инспектор. — Познавали сме петзначките?

Старецът се обърна към съпругата си. Нещо я притесняваше. За разлика от мъжа си, тя сякаш все още си спомняше причината за посещението на Гамаш.

— Възможно ли е смъртта й да е свързана с това, че е била една от петзначките? — попита мадам Мишо.

— Не знаем.

— Но това е било толкова отдавна — рече жената, докато гледаше детектива в очите.

— Кое? — попита Гамаш. — Може да са пораснали, да са си сменили имената, но завинаги са си останали Петзначките. Нищо не е в състояние да промени този факт.

Гамаш и Анет Мишо продължаваха да се взират един в друг, а мосю Мишо промърмори:

— Не мога да повярвам. Петзначките.

Време бе Арман Гамаш да напусне този топъл дом. Ароматът на печено се бе просмукал в палтото му и го последва навън, чак до колата му.

Главният инспектор тръгна обратно по моста "Шамплен". Движението вече беше по-спокойно, след като пиковият час бе отминал. Гамаш не беше сигурен, че се е приближил до отговора. Дали не създаваше свой собствен мит? За изгубената петзначка? Възкръснала от мъртвите? Поредното чудо.

— Къде се намира в момента? — попита Франкьор.

— Шофира по моста "Шамплен" — отвърна Тесие. — Насочил се е на юг. Мисля, че се връща в онова село.

Франкьор се отпусна на облегалката на стола си и погледна Тесие, но по-младият инспектор познаваше това изражение. Началникът му не го виждаше. Главният комисар размишляваше върху нещо.

— Защо Гамаш все се връща в селото? Какво има там?

— Според досието на случая, по който работи в момента, петзначката, която е била убита, е имала приятели там.

Франкьор кимна, но някак разсеяно. Мислеше.

— Сигурни ли сме, че е Гамаш? — настоя главният комисар.

— Той е. Проследяваме мобилния телефон и колата му. Когато си тръгна оттук, отиде да се срещне с някакъв човек на име… — Тесие погледна записките си. — … Андре Пино. След това се обади на Изабел Лакост, преписът от разговора им е при мен. После се върна при къщата, където е било извършено убийството, и поговори със съседите. Току-що тръгна оттам. Изглежда съсредоточен върху този случай.

Франкьор присви устни и кимна. Намираха се в кабинета му, вратата беше затворена. Наближаваше осем вечерта, но Франкьор още нямаше намерение да се прибира у дома. Искаше да се увери, че всичко е подготвено. Всяка подробност е изпипана. Всеки възможен изход — предвиден. Единственото петънце на иначе чистия хоризонт беше Арман Гамаш. А сега Тесие казваше, че петънцето е изчезнало — потънало е в онова село, в нищото.

Франкьор знаеше, че трябва да чувства облекчение, но някакво неприятно усещане свиваше стомаха му. Може би дотолкова бе свикнал да е в схватка с Гамаш, толкова позната му бе борбата помежду им, че не можеше да приеме, че войната е свършила.

Искаше му се да повярва. Но Силвен Франкьор беше предпазлив човек и макар че доказателствата казваха едно, вътрешното му усещане беше на съвсем друго мнение.

Ако Арман Гамаш действително направеше последната крачка от ръба, това нямаше да се случи доброволно. След себе си щеше да остави следи от нокти. По някакъв начин поведението му беше капан. Но Франкьор не знаеше по какъв.

"Твърде късно е" — напомни си все пак. Но тревогата остана.

— Когато Гамаш беше тук, в централното управление, отиде при Жан Ги Бовоар — продължи доклада си Тесие.

Франкьор седна по-напред на стола си:

— И?

Тесие преразказваше събитията и докато го слушаше, главният комисар усети как се отпуска.

Ето ги следите от нокти. Не беше ли съвършено? Гамаш бе бутнал Бовоар, а Бовоар — Гамаш.

И двамата най-после бяха полетели в пропастта.

— Бовоар няма да създава проблеми — увери Тесие началника си. — Ще прави каквото му кажем.

— Добре.

Имаше още нещо, което Франкьор щеше да поиска от Бовоар.

— Има и друго, сър.

— Какво?

— Гамаш ходи до ПОП — съобщи Тесие.

Лицето на Франкьор посивя.

— Защо, по дяволите, не започна с това?

— Нищо не се случи там — побърза да го увери по-младият инспектор. — Не е слизал от колата си.

— Сигурен ли си? — Погледът на Франкьор бе способен да пробие дупка в Тесие.

— Абсолютно сигурен. Имаме записи от охранителните камери. Просто стои в колата си и гледа. Наблизо е гробището, където са погребани семейство Уеле — обясни Тесие. — Беше в района. Затова трябва да се е отбил.

— Отишъл е до ПОП, защото знае — рече Франкьор.

Погледът му вече не беше върху Тесие, а шареше насам-натам, сякаш прескачаше от мисъл на мисъл. Опитваше се да проследи врага, който се движеше бързо.

— Merde — прошепна главният комисар и отново се втренчи в своя подчинен. — Кой друг знае?

— Никой.

— Кажи ми истината, Тесие. Не ме баламосвай. На кой друг си казал?

— На никого. Вижте, това няма значение. Гамаш дори не слезе от колата. Не се е обаждал на надзирателя. На никого не се е обаждал. Просто седеше отвън. Какво може да знае?

— Знае, че Арно е замесен — изкрещя Франкьор, но после се овладя и си пое дълбоко дъх. — Направил е връзката. Не знам как, но я е направил.

— Може би подозира — рече Тесие, — но дори да знае нещо за Арно, няма как да знае всичко.

Франкьор отново отклони очи от младия инспектор и се загледа в далечината. Търсеше.

"Къде си, Арман? Въобще не си се отказал, нали? Какво се върти в главата ти?"

Тогава му хрумна друга мисъл. Като провала на плана с язовирната стена, като смъртта на Одри Вилньов и дори като факта, че хората на Тесие не бяха улучили реката, когато хвърляха тялото й, може би и това беше благословия.

Въпреки че Гамаш се бе сетил за връзката с Арно, не бе стигнал по-далеч от това. Тесие бе прав. Не беше достатъчно. Главният инспектор може и да подозираше, че Арно е замесен, но не виждаше цялата картина.

Арман Гамаш стоеше пред правилната врата, но още не бе намерил ключа. Сега времето беше на тяхна страна. Гамаш трябваше да се притеснява от часовника.

— Открийте го.

Когато Тесие не отговори, Франкьор го погледна. Инспекторът вдигна очи от своето "Блекбери".

— Не можем.

— Какво искаш да кажеш? — Гласът на главния комисар вече беше тих и напълно овладян. Нямаше и помен от паниката.

— Следяхме го — увери Тесие началника си, — но сигналът изведнъж изчезна. Мисля, че това всъщност е добре — побърза да добави.

— Как може да е добре, че сте изгубили главен инспектор Гамаш броени часове преди началото, след като той явно е свързал името на Арно с плана?

— Сигналът не е изключен, просто изчезна, а това означава, че е влязъл в район без сателитно покритие. Онова село.

Значи не бе тръгнал обратно.

— Как се казваше селото? — попита Франкьор.

— Трите бора.

— Сигурен ли си, че Гамаш е там?

Тесие кимна.

— Добре. Продължавай да го наблюдаваш.

"Ако е там — мислеше си Франкьор, — все едно е мъртъв. Умрял и погребан в село, което дори няма връзка със света." Гамаш не представляваше заплаха за тях, докато беше в Трите бора.

— Ако излезе от селото, докладвай незабавно.

— Да, сър.

— И не казвай на никого за ПОП.

— Да, сър.

Франкьор изпрати Тесие с поглед. Гамаш беше близо. Много близо. На метри от истината. Но бе спрял дотам. А сега го бяха хванали натясно в някакво забутано селце.

— Сигурно те е заболяло — каза Жером Брюнел и отстъпи назад, след като прегледа лицето и очите на Гамаш. — Няма сътресение.

— Жалко — обади се Терез, която седеше до кухненската маса и наблюдаваше. — Да му беше набил малко акъл в главата. Кой дявол те накара да се изправяш срещу инспектор Бовоар? Точно сега?

— Трудно ми е да обясня.

— Опитай.

— Честно казано, Терез, не мисля, че има значение на този етап.

— Той знае ли какво правиш? С какво сме се захванали всички ние?

— Дори не знае какво прави той самият — отвърна Гамаш. — Не представлява заплаха за плана ни.

Терез Брюнел понечи да каже нещо, но когато видя изражението на Гамаш и синината на лицето му, предпочете да замълчи.

Никол спеше на горния етаж. Съпрузите Брюнел вече бяха вечеряли, но бяха оставили храна за Гамаш. Главният инспектор сложи на подноса купичка супа, прясна франзела, пастет и сирена и ги занесе в дневната. Настани се пред камината, а Жером и Терез отидоха да седнат до него.

— Да я събудим ли? — попита Гамаш.

— Полицай Никол ли? — попита Жером с известна тревога. — Тъкмо я приспахме. Да се насладим на тишината.

Докато ядеше супата от леща, Гамаш си мислеше колко е странно, че никой не се обръщаше към Никол с малкото й име: Ивет. Винаги беше Никол или полицай Никол.

Не беше личност и определено не беше жена. Полицай — това беше всичко.

Когато приключиха с вечерята и измиха чиниите, тримата приятели си направиха чай и отново седнаха в дневната. По принцип биха изпили по чаша вино, докато се хранеха, или по един коняк след това, но сега дори не им мина през ум.

Не и тази нощ.

Жером погледна часовника си:

— Наближава девет. Мисля да се опитам да поспя. Терез?

— Ще се кача след малко.

Изпратиха Жером с поглед, докато се качваше по стълбите, сетне Терез се обърна към Арман:

— Защо си отишъл при Бовоар?

Гамаш въздъхна:

— Трябваше да опитам поне още веднъж.

Възрастната дама го изгледа продължително:

— Искаш да кажеш за последен път. Мислиш, че няма да имаш друга възможност.

Потънаха в мълчание за няколко мига. Терез мачкаше ушите на Хенри, а немската овчарка ръмжеше доволно и се усмихваше.

— Постъпил си правилно — наруши тя тишината. — Не съжалявай.

— А ти? Съжаляваш ли за нещо?

— Съжалявам, че забърках Жером в това.

— Аз го забърках — възрази Гамаш, — не ти.

— Но можех да те спра.

— Не мисля, че някой от нас е предполагал, че ще се стигне дотук.

Комисар Брюнел обгърна с поглед дневната, избелелите калъфи на мебелите и удобните кресла и дивани. Книгите, виниловите плочи и старите списания. Камината и прозорците, през които се виждаше тъмният заден двор от едната страна и селският площад — от другата.

Загледа се в трите огромни бора. Коледните лампички по клоните им се полюшваха от лекия ветрец.

— Щом е трябвало да се стигне дотук, поне сме на хубаво място, където да го дочакаме.

Гамаш се усмихна:

— Вярно е. Но все пак не чакаме. Подготвяме се за битка на тяхна територия. По-скоро Жером се подготвя. От мен е само грубата сила.

— Така е, mon beau[86] — съгласи се Терез с най-покровителствения си тон.

Гамаш задържа погледа си върху нея за няколко секунди, сетне попита:

— Всичко наред ли е с Жером?

— Питаш дали е готов? — рече Терез.

— Oui.

— Няма да ни разочарова. Знае, че всичко зависи от него.

— И от полицай Никол — подчерта Гамаш.

— Oui — съгласи се комисар Брюнел, макар да не прозвуча особено уверено.

Главният инспектор осъзна, че дори давещите се изпитваха колебание, ако спасителният пояс им е хвърлен от Никол. Не можеше да ги вини. И той самият се чувстваше така.

Не бе забравил, че я бе срещнал в пансиона, където тя нямаше никаква работа. Не и работа, свързана с техния план. Но явно младата жена преследваше някакви свои цели.

Не, Арман Гамаш не бе забравил.

След като Терез Брюнел се качи на горния етаж, Гамаш сложи още една цепеница в огнището, направи си кана с кафе и изведе Хенри на разходка.

Кучето се хвърляше напред и се опитваше да улови снежните топки, които стопанинът му мяташе. Беше идеална зимна нощ. Не беше твърде студено. Нямаше вятър. Все още валеше сняг, но по-кротко от преди. Гамаш предположи, че до полунощ ще спре.

Отметна глава назад, отвори уста и почувства как огромните снежинки падат върху езика му. Нито много твърди, нито много меки.

Точно такива, каквито трябваше да са.

Затвори очи и усети докосването на снежинките върху носа, клепачите, ранената буза. Като малки целувки. Като целувките, които Ани и Даниел му раздаваха, когато бяха бебета. И целувките, с които ги даряваше той.

Отвори очи и продължи бавно да обикаля красивото селце. Подминаваше къща след къща и се вглеждаше в прозорците, които хвърляха кехлибарени светлини върху снега. Зърна Рут, наведена над бялата пластмасова маса. Пишеше. Роза седеше върху масата и я наблюдаваше. Може би дори й диктуваше.

Продължи да крачи по периферията на селския площад и видя Клара, която четеше книга пред камината в дома си. Сгушила се бе в ъгъла на дивана и бе наметнала одеяло върху краката си.

Видя и Мирна, която се движеше напред-назад край прозореца на мансардния апартамент. Наливаше си чаша чай.

От бистрото долиташе смях. През стъклата се виждаше коледната елха, която блещукаше весело в ъгъла на салона. Клиентите довършваха вечерята си и отпиваха от питиетата си в този късен час. Разказваха си как е минал денят им.

Видя как в стаята си в пансиона Габри опакова коледни подаръци. Вероятно прозорецът му бе леко открехнат, защото се чуваше звънкият му тенор. Пееше "Хуронска коледна песен". Репетираше за службата на Бъдни вечер в малката църква.

Докато крачеше, Гамаш си затананика мелодията.

От време на време в ума му се мяркаше по някоя мисъл за убийството на Констанс. Но главният инспектор я прогонваше. Хрумваха му идеи за Арно и Франкьор. Но и тях отпращаше.

Насочи всичките си мисли към Рен-Мари. И Ани. И Даниел. И внуците си. Напомни си какъв късметлия е.

После двамата с Хенри се върнаха в къщата на Емили.

Докато всички спяха, Арман се взираше в огъня и размишляваше. Отново и отново прехвърляше в ума си случая "Уеле".

Малко преди единайсет започна да пише. Запълваше страница след страница с почерка си.

Огънят в камината угасна, но той не му обърна внимание.

Накрая пъхна написаното в пликове, облече си палтото, сложи си ботушите, шапката и ръкавиците. Опита се да събуди Хенри, но кучето хъркаше, мънкаше и ловеше снежни топки насън.

Затова главният инспектор излезе сам. Къщите в Трите бора вече тъмнееха. Всички спяха дълбоко. Лампичките на високите борове бяха угасени, а снегът бе спрял да вали. Небето отново бе обсипано със звезди. Пусна двата плика в две пощенски кутии и се върна в къщата на Емили. Съжаляваше само за едно — че не му се бе удала възможност да купи коледни подаръци за жителите на Трите бора. Надяваше се все пак да го разберат.

Час по-късно Жером и Терез слязоха по стълбите и откриха, че Гамаш спи на креслото, а Хенри хърка в краката му. Детективът държеше химикалка в ръка, а на пода лежеше плик, надписан с името на Рен-Мари. Вероятно се бе изплъзнал от подлакътника на креслото.

— Арман? — Терез го докосна по ръката. — Събуди се.

Гамаш веднага отвори очи и почти удари Терез, като вдигна рязко глава. Отне му няколко секунди да дойде на себе си.

Никол се спусна по стълбите, като трополеше с крака. Не можеше да се каже, че е разрошена, защото почти никога не беше сресана.

— Време е — обяви Терез. Почти тържествуваше. Със сигурност изпитваше облекчение.

Чакането бе свършило.