Светлина в пукнатините

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

— Разбира се, било считано за чудо — изрече Гамаш на глас мислите на Мирна. — Първата петорка близнаци, оцелели при раждането. Превърнали се в сензация.

Главният инспектор се наведе напред и сложи на масичката за кафе снимка.

На нея се виждаше бащата Изидор Уеле, застанал зад бебетата. Беше небръснат, със загоряло от слънцето отрудено лице на земеделец, с тъмна коса, стърчаща на всички страни. Изглеждаше така, сякаш цяла нощ бе рошил кичурите си с огромните си ръце. Дори на размазаната снимка се виждаха тъмните кръгове под очите му. Облечен бе със светла риза с яка и оръфано сако, като че ли в последната минута бе навлякъл най-хубавия си кат дрехи.

Дъщерите му лежаха на грубата кухненска маса пред него. Мъничките новородени бебета бяха увити в набързо събрани чаршафи, кухненски кърпи и парцали. Мъжът гледаше децата си удивено, с ококорени очи.

Щеше да бъде комично, ако на това отрудено лице не бе изписан такъв ужас. Изидор Уеле изглеждаше така, сякаш Бог бе дошъл за вечеря в дома му и бе опожарил къщата.

Мирна взе снимката и я погледна отблизо. Никога не я бе виждала.

— Предполагам, че сте я намерили в дома й — рече книжарката, все още завладяна от впечатлението, което й бе направил погледът на Изидор.

Гамаш сложи още една снимка на масата.

Мирна я вдигна. Кадърът беше леко разфокусиран. Бащата го нямаше, а зад бебетата се виждаше възрастна жена.

— Акушерката? — попита Мирна. Гамаш кимна.

Набитата жена изглеждаше непоклатима, опряла ръце в хълбоците си. Върху едрата й гръд бе опъната изцапана престилка. Усмихваше се. Уморена и щастлива. И също като Изидор имаше удивено изражение, но без нотката на ужас. Все пак нейните отговорности бяха приключили.

Тогава Гамаш постави на масата трета черно-бяла фотография. Нямаше я възрастната жена. Нямаше ги парцалите и грубата кухненска маса. Всяко новородено бе прилежно загърнато в чисто и топло вълнено одеялце и петте бебета бяха наредени на стерилна маса. Мъж на средна възраст, облечен от главата до петите в бяло, стоеше гордо зад децата. Това беше знаменитата снимка. Представянето на петзначките Уеле пред света.

— Лекарят — сети се Мирна. — Как му беше името? Бернар. Точно така, доктор Бернар.

Доказателство за славата на петзначките бе фактът, че почти осем десетилетия по-късно Мирна си спомняше името на лекаря, който ги бе изродил. Или по-скоро не бе.

— Искате да кажете — учуди се книжарката, докато разглеждаше пак първите две снимки, — че доктор Бернар всъщност не е изродил петзначките?

— Дори не е присъствал на раждането — потвърди Гамаш. — Като се замислите, защо да е там? През 1937 г. повечето съпруги на фермери са раждали с помощта на акушерки, а не на лекари. И макар вероятно да са предполагали, че Мари-Ариет е бременна с повече от едно дете, на никого не му е минавало през ума, че може да са пет. Било времето на Голямата депресия, семейство Уеле са живеели в нищета и е нямало как да си позволят лекар, даже да знаели, че ще имат нужда от такъв.

Гамаш и Мирна се загледаха в познатата снимка. Усмихнатият доктор Бернар. Уверен, със самочувствие, бащински грижовен. Идеален за ролята, която ще играе до края на живота си.

Великият човек, който извадил на бял свят чудото. Благодарение на уменията си успял да стори нещо, което никой друг лекар преди него не бил постигал. Изродил пет живи бебета. И ги опазил живи. Дори спасил майка им.

Доктор Бернар се превърнал в лекаря, когото всички жени искали. Образец за компетентност. За Квебек било гордост, че там се е образовал и е бил подготвен медицински специалист с такива умения и човечност.

"Жалко" — каза си Гамаш, след като надяна очилата си и отново разгледа снимката. Жалко, че беше лъжа.

Остави тази фотография настрана и се върна на първата, където бяха запечатани новородените петзначки и ужасеният им баща. Това бе първата от хилядите снимки на момичетата, които щяха да бъдат заснети през живота им. Бебетата бяха набързо омотани в чаршафи, оцапани с кръвта на майка им, с фекалии, слуз и околоплодна течност. Беше чудо, но и голяма бъркотия.

Снимката бе първата, но и последната, която показваше истинските момичета. Часове след раждането си петзначките се бяха превърнали в измислица. Това бе началото на лъжите, преструвките и измамите.

Детективът обърна снимката и погледна на гърба й. Там с прилежни и заоблени букви, като от ученическа ръка, бяха изписани имената на децата.

Мари-Виржини, Мари-Елен, Мари-Жозефин, Мари-Маргьорит, Мари-Констанс.

Вероятно бяха набързо увити в каквото бе попаднало на акушерката и на мосю Уеле и бяха положени върху кухненската маса в реда, в който се бяха родили.

Сетне Гамаш взе снимката с доктор Бернар, направена само няколко часа по-късно. Някой бе написал на гърба: "М-М, М-Ж, М-В, М-К, М-Е".

Тук не бяха изброени пълните им имена, а само инициали. "В наши дни сигурно щяха да са просто баркодове" — помисли си главният инспектор. Можеше да предположи чий е почеркът. Отново погледна добрия селски лекар, чийто живот също се бе преобърнал през онази нощ. Родил се бе напълно нов доктор Бернар.

Гамаш извади още една снимка от джобчето на гърдите на сакото си и я сложи на масичката за кафе. Мирна я взе. Видя четири млади жени, вероятно малко над трийсетгодишни, прегърнати и усмихнати за пред обектива.

Книжарката обърна снимката, но на гърба нямаше надпис.

— Момичетата? — попита. Детективът кимна.

— Изглеждат толкова различни — продума удивено Мирна. — Прически, начин на обличане, даже и телосложение. — Вдигна поглед от снимката към Гамаш, който я наблюдаваше. — Човек дори не би се досетил, че са сестри. Според вас нарочно ли е?

— Вие как мислите? — отвърна главният инспектор.

Мирна отново погледна снимката, но вече знаеше отговора.

Кимна.

— И аз мисля така — потвърди главният инспектор, свали очилата си и се облегна назад в креслото. — Очевидно са били много близки. Не са се опитвали да се разграничат една от друга, а от обществото.

— Като маскировка — отбеляза Мирна и остави фотографията. — Превърнали са телата си в костюми, за да не познае никой кои са всъщност. Даже по-скоро като броня, отколкото като маскировка. — Потупа с пръст снимката. — Тук са четири. Къде е петата?

— Мъртва.

Мирна наклони глава към събеседника си:

— Pardon?

— Виржини е починала на двайсет и няколко — припомни Гамаш.

— Вярно. Бях забравила. — Книжарката се разрови в паметта си. — Било е нещастен случай, нали? Катастрофа? Удавяне? Не си спомням точно. Някаква трагедия.

— Паднала по стълбите в къщата, където живеели петте заедно.

Мирна помълча за кратко, сетне проговори:

— А дали не е имало и още нещо? Имам предвид, че двайсетгодишните обикновено не падат ей така по стълбите.

— Колко сте подозрителна, мадам Ландерс — отбеляза Гамаш. — Констанс и Елен са били свидетели. Казали са, че се е спънала. Не е правена аутопсия. Няма некролог, публикуван във вестника. Виржини Уеле била погребана тихомълком на семейния парцел в гробището на Сен-Антоансюр-Ришельо.

Новината изтекла няколко седмици по-късно от моргата. Обществената реакция била повсеместна скръб.

— Защо да потулват смъртта й? — почуди се Мирна.

— Доколкото разбирам, останалите четири сестри са искали да не ги безпокоят по време на траура.

— Да, звучи логично — съгласи се книжарката. — Казахте: "Казали са, че се е спънала". Това е малко двусмислено. Казали са го, но истина ли е било?

Гамаш се подсмихна.

— Слушате внимателно. — Детективът се приведе напред и така двамата се гледаха право в очите над масичката за кафе, а лицата им бяха наполовина осветени от огъня, наполовина в мрак. — Ако знаете как да четете полицейските доклади и смъртните актове, ще забележите колко много има в онова, което не е изказано.

— Предполагали ли са, че може някой да я е блъснал?

— Не. Но е имало намеци, че макар смъртта й да е била нещастен случай, не е дошла съвсем неочаквано.

— Какво имате предвид? — попита Мирна.

— Констанс разказвала ли ви е нещо за сестрите си?

— Само общи приказки. Исках да науча повече за живота на Констанс, не за нейните сестри.

— Сигурно е било облекчение за нея да общува с вас — отбеляза Гамаш.

— Мисля, че беше, да. Облекчение и изненада — рече Мирна. — Повечето хора се интересуват от петзначките като цяло, а не от индивидуалността на всяка една. Но ако трябва да бъда честна, в началото нямах представа, че е една от петзначките. Разбрах чак около година по-късно, след като започна да идва на сеанси при мен.

Гамаш се взираше в събеседничката си и се мъчеше да прикрие усмивката си.

— Не е смешно — възрази Мирна, но и на нейното лице се появи усмивка.

— Не е — съгласи се главният инспектор и изведнъж изражението му стана по-сериозно. — Никак даже. Наистина ли не сте разбрали, че тя е една от най-известните личности в страната?

— Добре, ето как стояха нещата — обясни Мирна. — Жената се представи като Констанс Пино и споменаваше семейството си само ако й зададях някой въпрос в тази връзка. Не ми е минало през ума да я питам дали е петзначка. Почти никога не питам клиентите си такива неща. Но вие не отговорихте на въпроса ми. Какво имахте предвид, когато казахте, че най-малката от сестрите е загинала при нещастен случай, но това не е било изненада?

— Най-малката ли? — учуди се Гамаш.

— Ами да… — Мирна спря и поклати глава. — Колко странно. Смятам онази, която е починала първа…

— Виржини.

— … за най-малка, а Констанс — за най-голяма.

— Предполагам, че е съвсем естествено. Май и аз мисля за тях по този начин.

— Е, господин главен инспектор, защо смъртта на Виржини не е била изненадваща?

— Макар че не й е била поставена диагноза и не е било провеждано лечение, почти сигурно е, че Виржини е страдала от клинична депресия.

Мирна си пое въздух бавно и дълбоко, а след това издиша бавно и дълбоко.

— Решили са, че сама е посегнала на живота си?

— Никой никога не го е казвал, не и толкова директно, но останах с впечатлението, че са подозирали самоубийство.

— Горкичката — рече Мирна.

"Горкичката" — помисли си Гамаш и си спомни полицейските коли на моста "Шамплен" и жената, която бе скочила от високото и бе загинала предишната сутрин. Хвърлила се бе в ледовитите води на Сейнт Лорънс. Колко ли ужасен трябва да е проблемът, за да реши човек, че да скочи в смразяваща река или надолу по стълбите е единственият изход?

"Кой нарани те — мислеше си главният инспектор, докато гледаше снимката на ревящата новородена Виржини върху кухненската маса редом със сестричките й — толкова непоправимо?"

— Констанс разказвала ли ви е нещо за детството си?

— Почти нищо. Направи огромна крачка, когато си призна коя е, но не беше готова да говори в подробности.

— Как изобщо разбрахте, че е една от петзначките Уеле? — попита Гамаш.

— Иска ми се да кажа, че успях благодарение на забележителната си прозорливост, но май изпуснах този влак.

— Боя се, че той направо дерайлира — рече детективът.

Мирна се изсмя:

— Вярно е. Сега като се замисля, тя не спираше да ръси намеци. В продължение на една година ме засипваше. Каза, че имала четири сестри. Но не ми хрумна, че може да са на същата възраст. Каза също, че родителите й били обсебени от брат Андре, но на нея и на сестрите й им било забранено да говорят за него. Щели да си навлекат неприятности. Каза, че хората непрекъснато се интересували от живота им. Но аз си помислих, че просто са имали досадни съседи, които са си врели носа навсякъде, или че самата тя е параноичка. Никога не ми е минавало през ума, че като е казвала "хората", е имала предвид цяла Северна Америка, включително и репортажните киноленти. И не е преувеличавала. Вероятно съм я изкарвала извън търпение. Срам ме е да си призная, че може би никога нямаше да загрея, ако в крайна сметка не ми го беше казала направо.

— Иска ми се да бях присъствал на този разговор.

— Никога няма да го забравя, това поне е сигурно. Мислех си, че отново ще обсъждаме проблема й с близостта. Седях си аз с химикал в ръка и тетрадка в скута — Мирна изигра ситуацията, като застана в същата поза — и тогава тя каза: "Фамилията на майка ми беше Пино. Фамилията на баща ми — Уеле. Изидор Уеле". Гледаше ме така, сякаш това трябваше да ми говори нещо. Смешното е, че ми говореше. Мярна ми се някакъв бегъл спомен. А когато не реагирах, тя продължи: "Представям се като Констанс Пино. Вече самата аз възприемам себе си като Пино, но повечето хора ме познават под името Констанс Уеле. С четирите ми сестри сме родени в един ден". Срам ме е да го кажа, но дори след тези думи минаха няколко секунди, докато проумея истината.

— Съмнявам се, че и аз щях да повярвам — призна Гамаш.

Мирна клатеше глава, като че ли все още не можеше да приеме фактите.

— Петзначките Уеле бяха почти художествена измислица. Със сигурност бяха митични. Сякаш жената, която познавах под името Констанс Пино, току-що бе обявила, че е гръцка богиня. Самата Хера от плът и кръв. Или еднорог.

— Сторило ви се е невероятно?

— Стори ми се невъзможно, дори налудничаво. Но тя беше толкова спокойна, толкова невъзмутима. Изглеждаше почти облекчена след признанието си. Трудно можеше да се намери по-трезв човек. Според мен забелязваше как се мъча да й повярвам и си мисля, че й беше забавно.

— И тя ли страдаше от депресия? Затова ли идваше на терапия при вас?

Мирна поклати глава:

— Не. Имала е моменти, когато е изпадала в депресивни състояния, но всички минаваме през това.

— Тогава защо посещаваше кабинета ви?

— Отне ни доста време да разберем — призна някогашната психоложка.

— Звучи така, сякаш самата Констанс не е знаела причината.

— Не я знаеше. Дойде при мен, защото се чувстваше нещастна. Искаше да й помогна да разбере какво не е наред. Каза, че се чувствала като човек, който внезапно е осъзнал, че е далтонист, а всички останали живеят в много по-пъстър свят.

— Далтонизмът не може да се излекува — отбеляза Гамаш. — Такъв ли бе случаят и с Констанс?

— Ами първо трябваше да задълбаем в същността на проблема. Не вълнението на повърхността, а дълбините.

— И стигнахте ли до тези дълбини?

— Мисля, че да. Според мен беше много просто. С повечето проблеми е така. Констанс беше самотна.

Главен инспектор Гамаш се замисли. Една жена, която никога не е била сама. Нито в майчината утроба, нито в дома си. Имала е общи родители, обща маса, общи дрехи и всичко друго общо със сестрите си. Постоянно е живеела сред тълпа. Около тях винаги е имало хора — в къщата, пред къщата. Зяпали са ги.

— Бих предположил, че е търсила уединение — рече детективът.

— О, да, всички те са жадували за уединение. Но странното е, че според мен именно затова Констанс се е чувствала толкова самотна. Веднага щом им се удала възможност, момичетата се отдръпнали от общественото внимание, но избягали прекалено далеч. Станали твърде затворени. Твърде изолирани. Онова, което отначало било механизъм за оцеляване, се обърнало срещу тях. В малкия си дом били в безопасност, в свой собствен свят, но били сами. Самотни деца, които пораснали и станали самотни възрастни. Никога обаче не са познавали друг живот.

— Като далтонисти — каза Гамаш.

— Но Констанс виждаше, че има и друго. Беше в безопасност, но не беше щастлива. А искаше да бъде. — Мирна поклати глава. — Не бих пожелала слава и на най-заклетия си враг. Родителите, които причиняват такова нещо на децата си, трябва да бъдат кастрирани.

— Според вас вината е била у родителите на петзначките?

Мирна се замисли.

— Май Констанс смяташе така.

Гамаш кимна към снимките, които лежаха върху масичката за кафе между него и Мирна:

— Попитахте ме дали съм ги намерил в къщата на Констанс. Не, не бяха там. В дома й не открихме никакви лични снимки. Нито в рамки, нито в албуми. Намерих ги в националния архив. Освен тази — детективът вдигна фотографията, на която бяха четирите млади жени. — Констанс я бе опаковала в багажа си, за да я донесе тук.

Мирна впери поглед в мъничката снимка в ръката на детектива и продума:

— Чудя се защо ли?

Жером Брюнел затвори книгата си.

Завесите бяха дръпнати пред прозорците, а голямото легло бе покрито с мек пухен юрган. Терез бе заспала, докато четеше. Жером погледа известно време как съпругата му диша дълбоко и равномерно. Склонила бе брадичка върху гърдите си, а вечно заетият й ум бе в покой. В мир. Най-накрая.

Мъжът остави книгата си на нощното шкафче, пресегна се, свали очилата на Терез и измъкна книгата от ръката й. Целуна жена си по челото и вдъхна аромата на нощния й крем. Мек и деликатен. Когато тя заминаваше в командировки, Жером намазваше малко от крема й по ръцете си и заспиваше с длани до лицето си.

— Жером? — Терез се разбуди. — Всичко наред ли е?

— Напълно — прошепна той. — Тъкмо щях да угася лампите.

— Арман върна ли се?

— Още не, но оставих лампите на верандата включени, както и част от осветлението в дневната.

Терез го целуна и се обърна на другата страна.

Жером угаси нощната лампа и придърпа завивката върху себе си и съпругата си. Прозорецът бе отворен, през него нахлуваше студен свеж въздух и правеше топлото легло още по-примамливо.

— Не се тревожи — прошепна в ухото на жена си. — Арман има план.

— Надявам се, че няма нищо общо с космически кораби или пътуване във времето — промърмори тя в просъница.

— Има друг план — рече Жером и чу как Терез се изсмя тихичко, а сетне в стаята отново се възцари тишина, ако не се брояха леките проскърцвания и стонове на старата къща, която се наместваше около тях.

Арман Гамаш стоеше до прозореца в книжарницата на Мирна и забеляза, когато в къщата на Емили угасна светлината в спалнята на горния етаж.

Последвал бе Мирна на долното ниво, в магазина й. Сега домакинята му стоеше объркана пред една от етажерките с книги.

— Сигурна съм, че беше тук.

— Кое?

Детективът се обърна, но чернокожата жена бе изчезнала сред стелажите.

— Книгата, която е написал доктор Бернар за петзначките. Имах я, но сега не мога да я намеря.

— Не знаех, че е написал книга — рече Гамаш и тръгна между етажерките, като разглеждаше какво има по рафтовете. — Хубава ли е?

— Не съм я чела — изломоти Мирна и разсеяно зяпаше заглавията, изписани на гръбчетата. — Но не ми се вярва да е, като се има предвид какво разбрахме.

— Е, разбрахме, че не ги е изродил — призна Гамаш, — но въпреки това им е посветил по-голямата част от живота си. Вероятно ги е познавал по-добре от всеки друг.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Мисля, че те самите почти не са се познавали. В най-добрия случай книгата би дала представа как е протичало ежедневието им, но едва ли казва нещо повече за самите момичета.

— Тогава защо я търсите?

— Предположих, че дори това би било полезно.

— Възможно е — съгласи се детективът. — Защо не сте чели книгата?

— Доктор Бернар е взел нещо, което е трябвало да остане лично, и го е направил публично. Действията му са били ежедневно предателство спрямо петзначките, като същото може да се каже и за родителите им. Не исках да имам нищо общо с това.

Книжарката положи едрата си длан на един от рафтовете и се втренчи озадачено.

— Възможно ли е някой да я е изнесъл? — подхвърли Гамаш от пътечката пред съседния стелаж.

— Това не е библиотека. За да я изнесе някой, трябва да ми я плати. — Настъпи кратка тишина и Мирна проговори отново: — Проклетата Рут.

На Гамаш изведнъж му се стори, че може би това е истинското име на Рут. Със сигурност беше собственото й име. Представи си как е протекло кръщенето.

"Как именувате това дете?" — пита свещеникът.

"Проклетата Рут" — отговарят кръстниците й. Какъв прозорлив избор!

Мирна го откъсна от унеса:

— Тя единствена е решила, че това тук е библиотека. Взима си книги, после ги връща и взима други.

— Поне ги връща — отбеляза Гамаш и си спечели пронизващ поглед от Мирна. — Значи предполагате, че Рут е взела книгата на Бернар за петзначките?

— Кой друг би могъл да е?

Добър въпрос.

— Ще я попитам утре — обеща детективът и надяна палтото си. — Сещате ли се за онова стихотворение на Рут, което цитирахте?

— Кой нарани те? Това ли? — попита Мирна.

— Имате ли стихосбирката?

Книжарката извади тънкото томче и Гамаш й го плати.

— Защо Констанс спря да идва в кабинета ви като пациент? — попита главният инспектор.

— Стигнахме до задънена улица.

— В какъв смисъл?

— Стана ясно, че ако Констанс наистина иска да има близки приятели, трябва да премахне стените и да допусне някого до себе си. Животът на човек е като къща. Позволява на някои от околните да влязат на моравата, други — на верандата, а трети стигат до вестибюла или кухнята. Добрите приятели каним по-навътре в дома си, в дневната.

— А някои имат достъп до спалнята — добави Гамаш.

— Да, това са най-интимните взаимоотношения — потвърди Мирна.

— А Констанс?

— Нейната къща беше красива на вид. Чудесна, съвършена. Но заключена. Никой не можеше да влезе — каза Мирна.

Детективът слушаше, без да казва на събеседничката си, че аналогията е много сполучлива. Констанс бе издигнала барикади около емоциите си, но никой не можеше да прекрачи прага на истинската й къща от камък и тухли.

— Вие казахте ли й го? — попита Гамаш, а Мирна кимна.

— Разбра ме и започна да се опитва, наистина се стараеше да преодолее себе си, но стените й се оказаха твърде високи и дебели. Затова се наложи да прекратим сеансите. Не можех да направя нищо повече за нея. Но продължихме да поддържаме връзка. Като познати. — Мирна се усмихна. — Дори си мислех, че при следващото си идване в селото най-после ще се отпусне. Надявах се, че след като и последната от сестрите й почина, няма да се притеснява, че издава семейни тайни.

— Но не каза нищо?

— Нищо.

— Искате ли да знаете какво си мисля? — попита Гамаш.

Мирна кимна.

— Мисля, че първото й идване е било приятна разходка. Когато е решила да се върне обаче, причината е била съвсем друга.

Книжарката впери очи в неговите:

— Каква?

Детективът извади снимките от джоба си и избра онази, на която бяха запечатани четирите млади жени.

— Мисля, че е искала да ви донесе това. Най-ценното и най-личното си притежание. Мисля, че е била готова да отвори вратите и прозорците на дома си и да ви пусне вътре.

Мирна въздъхна дълбоко и взе фотографията от ръката му.

— Благодаря ви — промълви тихо и се вгледа в изображението. — Виржини, Елен, Жозефин, Маргьорит, а сега и Констанс. Няма ги. Преминали са в света на легендите. Какво има?

Гамаш държеше първата снимка на петзначките Уеле, където бяха заснети като новородени, подредени подобно на самуни хляб върху нащърбената кухненска маса. Зашеметеният им баща стоеше зад тях.

Главният инспектор обърна снимката и прочете думите, които почти със сигурност бяха изписани на гърба от майката или бащата. Прегледно и внимателно. С ръка, която не бе привикнала към писането. В един живот, в който нямаше кой знае какво за записване, това си струваше усилието. Изредени бяха имената на момичетата в последователността, в която бяха положени на масата.

Мари-Виржини.

Мари-Елен.

Мари-Жозефин.

Мари-Маргьорит.

Мари-Констанс.

Почти нямаше съмнение, че това бе поредността, в която се бяха родили, но също така, даде си сметка той, и поредността, в която бяха починали.