Светлина в пукнатините

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

— Констанс Уеле-Тъпако? — учуди се Габри.

Рут и Роза го изгледаха кръвнишки.

— Фак-фак-фак — промърмори патицата.

— Тя е Констанс Уеле — поясни Рут с леден тон, — а ти си тъпакът.

— Знаела си? — попита Мирна възрастната поетеса.

Рут подхвана Роза, сложи я в скута си и я погали като котка. Роза протегна шия, вдигнала човка нагоре към Рут, и се нагнезди върху старческото й тяло.

— Отначало не знаех. Мислех я за някоя скучна дъртачка. Като теб.

— Я почакайте — възрази Габри, като размахваше огромната си ръка пред себе си, сякаш се опитваше да прогони мъглата на объркването. — Констанс Пино всъщност е била Констанс Уеле?

Обърна се към Оливие:

— Ти знаеше ли?

Но беше ясно, че партньорът му е също толкова удивен.

Габри обходи с поглед събралите се хора и накрая спря очи върху Гамаш.

— За едно и също нещо ли говорим? За петзначките Уеле?

— C'est çа[31] — отвърна главният инспектор.

— Петзначките? — повтори Габри, тъй като явно още не проумяваше напълно.

— Именно — увери го Гамаш. Но този отговор сякаш усили още повече недоумението на Габри.

— Мислех си, че са мъртви — рече той.

— Защо хората все това повтарят? — попита Мирна.

— Ами всичко сякаш се е случило толкова отдавна. Едно време.

Настъпи мълчание. Габри неволно бе обобщил онова, което повечето си мислеха. Не бе толкова голямо удивлението, че една от петзначките Уеле е починала, колкото че изобщо някоя от тях бе жива. И именно тя се бе разхождала сред тях доскоро.

Петзначките имаха легендарен статут в Квебек. В Канада. В целия свят. Бяха феномен. Едва ли не циркови изроди. Пет малки момиченца, напълно еднакви. Родени в дълбините на Голямата депресия[32]. Заченати без каквито и да е медицински процедури. В нормални условия, а не в епруветка. Единствената петорка естествени близнаци, които остават живи след раждането. И така бяха преживели седемдесет и седем години. До вчера.

— Констанс бе последната — обясни Мирна. — Сестра й Маргьорит почина през октомври от инсулт.

— Омъжвала ли се е? — попита Оливие. — Оттам ли идва фамилията Пино?

— Не, никоя от петзначките не е била омъжена — отвърна Мирна. — Представяли са се с моминското име на майка си, Пино.

— Защо? — поинтересува се Габри.

— Как мислиш, идиот такъв? — изсумтя Рут. — Все пак не всеки иска да бъде център на вниманието.

— А ти как разбра коя е? — обърна се Габри към старата поетеса.

За всеобщо удивление това успя да запуши устата на Рут. Всички очакваха язвителен отговор, а не мълчание.

— Тя ми каза — призна накрая Рут. — Но повече не сме го обсъждали.

— О, я стига! — учуди се Мирна. — Казала ти е, че е една от петзначките Уеле, а ти не си й задала нито един въпрос?

— Не ме интересува дали ми вярвате — рече Рут. — Но, уви, това е самата истина.

— Самата истина? Не би разпознала истината, дори да се блъснеш в нея — сопна се Габри.

Рут не му обърна внимание, а насочи следващия си въпрос към Гамаш, който от известно време я наблюдаваше внимателно.

— Затова ли е била убита? Защото е била една от петзначките Уеле? — попита старицата.

— Вие как мислите? — отговори детективът.

— Не разбирам защо — призна Рут. — И все пак…

"И все пак" — каза си Гамаш, докато се изправяше. И все пак. Защо иначе би я убил някой?

Погледна часовника си. Почти девет. Време бе да върви. Извини се и тръгна към бара, за да използва телефона, след като навреме си спомни, че неговият мобилен нямаше покритие в Трите бора. Нямаше достъп и до електронната поща. Представяше си как съобщенията прелитат в небето над селото, но не успяват да слязат в долината. Чакат го да се изкачи по склона на хълма и да напусне Трите бора, за да се изсипят върху него като бомбардировка.

Но докато беше тук, не можеха да стигнат до него. Арман Гамаш подозираше, че това донякъде обяснява дълбокия му сън от предишната нощ. Предполагаше и че по същата причина Констанс Уеле постепенно е започнала да се отпуска по време на престоя си в селото.

Тук е била в безопасност. Нищо не е можело да я достигне. Чак когато си е тръгнала, е била убита.

Или…

Докато телефонът звънеше, мислите му препускаха.

Или…

Разбра, че не е намерила смъртта си, когато е напуснала селото. Констанс Уеле е била убита, когато се е опитала да се върне в Трите бора.

— Bonjour; patron[33]' — долетя звънкият глас на инспектор Лакост от другия край на телефонната линия.

— Как разбра, че съм аз? — изненада се Гамаш.

— На екрана на телефона се изписва "Бистро". Това е кодовата ни дума за вас.

Детективът замълча, докато си мислеше дали наистина е така, и тогава Лакост се разсмя.

— Все още ли сте в Трите бора?

— Да, тъкмо се каня да тръгвам. Какви новини имаш?

— Получихме резултатите от аутопсията и криминалната експертиза от монреалската полиция. Сега чета протоколите от разпитите на съседите. Препратих всичко към вас.

Някъде сред съобщенията, които витаеха над главата му, помисли си Гамаш.

— Има ли нещо важно?

— Засега не. Изглежда, съседите й не са знаели коя е.

— А сега знаят ли?

— Не сме им казвали. Предпочитам да не вдигаме много шум, поне докато е възможно. Медиите ще гръмнат, когато се разбере, че последната жива петзначка не просто е починала, ами е била убита.

— Бих искал отново да огледам местопрестъплението. Да се срещнем в дома на мадам Уеле след час и половина?

— D 'accord[34] — отвърна Лакост.

Гамаш вдигна поглед към огледалото зад бара. Зърна своето отражение, а зад него — бистрото с коледната украса и прозореца, през който се виждаше заснеженото село. Слънцето вече се бе издигнало над върховете на дърветата, а небето се бе избистрило до най-бледото зимно синьо. Повечето клиенти на бистрото бяха увлечени в разговори помежду си и много от тях се вълнуваха и оживено обсъждаха сензационното откритие, че са познавали лично една от петзначките Уеле. Гамаш усещаше как емоциите наоколо се надигат и рухват. Новината изпълваше хората с въодушевление. След това си спомняха, че жената е мъртва. После отново разнищваха феномена на петзначките.

После убийството. Бяха като атоми, които се стрелкаха между два полюса. Не можеха да останат в покой.

Приятелите около камината съчувстваха на Мирна. И все пак… На главния инспектор му се бе сторило, че докато гледаше отражението, бе доловил някакво раздвижване. Някой го бе наблюдавал втренчено, но бързо бе свел очи.

Друг чифт очи обаче постоянно го следваше. Не мигваше, не се отклоняваше.

Хенри.

Немската овчарка седеше невъзмутимо и нехаеше за шума около себе си. Кучето бе вперило поглед в Гамаш. Като хипнотизирано. Чакаше. Способно бе да чака вечно, защото бе абсолютно уверено, че стопанинът му никога няма да го забрави.

Гамаш срещна погледа на немската овчарка и се усмихна на отражението в огледалото. Опашката на Хенри трепна, но тялото му остана неподвижно като скала.

— А сега, patron? — попита Оливие. Собственикът на бистрото заобиколи бара, докато детективът затваряше телефона.

— Сега тръгвам за Монреал. Боя се, че ме чака работа. Оливие взе слушалката:

— И мен също. Успех, господин главен инспектор.

— Успех и на теб, mon vieux.

Главен инспектор Гамаш се срещна с Изабел Лакост пред дома на Констанс и двамата влязоха заедно.

— Къде е Хенри? — попита Лакост, докато светваше лампите и къщата. Денят бе слънчев, но вътре бе някак сумрачно, сякаш стаите избледняваха.

— Оставих го в Трите бора при Клара. И двамата изглеждаха доволни от това.

Детективът бе уверил Хенри, че ще се върне, и немската овчарка му бе повярвала.

Гамаш и Лакост седнаха на масата в кухнята и започнаха да преглеждат разпитите и резултатите от криминалните експертизи. Служителите на полицията в Монреал бяха свършили добра работа, като бяха снели показания и бяха събрали проби и пръстови отпечатъци.

— Намерени са само нейни отпечатъци, доколкото виждам — коментира Гамаш, без да вдига поглед от доклада. — Няма следи от взлом, а когато пристигнахме, вратата беше отворена.

— Това може и да не означава нищо — отбеляза Лакост. — Когато стигнете до показанията на съседите, ще видите, че повечето не заключват входните си врати през деня, ако са си у дома. Кварталът е стар и спокоен. Няма престъпност. От много години тук живеят семейства. В някои случаи дори поколения наред.

Гамаш кимна, но подозираше, че Констанс Уеле бе заключвала вратите си. Най-ценното й притежание като че ли бе личното пространство и едва ли й е било приятно, ако доброжелателни съседи са се натрапвали и са й го отнемали.

— Съдебният лекар потвърждава, че е била убита преди полунощ — прочете главният инспектор. — Значи е била мъртва от ден и половина, когато я намерихме.

— Това обяснява защо никой нищо не е видял — заключи Лакост. — Било е тъмно, студено и всички са били по домовете си — хората са спели, гледали са телевизия или са опаковали подаръци. После валя сняг цял ден и това е заличило всякакви следи, които може да са останали отвън.

— Как ли е влязъл? — попита Гамаш, вдигна очи и срещна погледа на колежката си. Старомодната кухня сякаш чакаше някой от двамата да приготви чай или да хапне от бисквитите в кутията. Беше гостоприемна кухня.

— Ами вратата беше отключена, когато дойдохме, което значи, че или Констанс я е оставила така и убиецът е влязъл сам, или пък е било заключено, убиецът е позвънил и тя го е пуснала.

— Тогава той я е убил и си е тръгнал — довърши Гамаш, — като е оставил отключено след себе си.

Лакост кимна, но началникът й се облегна назад на стола и поклати глава:

— Констанс Уеле не би го пуснала. Мирна каза, че потайността й е била почти болестно състояние, а това — потупа с пръст доклада — само доказва твърденията й. Кога за последен път си попадала на дом, в който има отпечатъци само от един човек? Никой не е идвал тук. Или най-малкото никой не е бил канен.

— Тогава вратата трябва да е била отключена и той сам да е влязъл.

— Да, но отключената врата също не би била характерна за нея — разсъждаваше главният инспектор. — Нека предположим, че е придобила навика да държи отключено като останалите хора в квартала. Било е късно вечерта и се е приготвяла да си легне. Дотогава е трябвало да се заключи, поп?

Лакост кимна. Или Констанс бе отворила на убиеца си, или той сам си бе отворил.

Нито една от двете хипотези не изглеждаше вероятна, но едната отговаряше на истината.

Гамаш дочете докладите, а инспектор Лакост се зае да претърсва щателно къщата, като започна от мазето. Детективът я чуваше как мести предмети долу. Но като се изключи този шум, не се чуваше нищо друго освен тракането на часовника над мивката, който отмерваше отлитащите мигове.

Накрая главният инспектор остави докладите и свали очилата си.

Съседите не бяха видели нищо. Най-възрастната жена, която бе живяла на тази улица през целия си живот, си спомняше как три сестри се бяха нанесли в къщата преди трийсет и пет години.

Констанс, Маргьорит и Жозефин.

Доколкото старицата знаеше, Маргьорит е била най-голямата, макар че Жозефин бе починала първа преди пет години. Рак.

Сестрите били любезни, но доста затворени. Никога не приемали гости, но винаги си купували кутии портокали, грейпфрут и коледни шоколадови бонбони от децата, които обикаляли домовете, за да събират пари за благотворителност. Спирали се да поговорят с хората през топлите летни дни, докато вършели работа в градината.

Били сърдечни, без да се натрапват на никого. И без да приемат натрапници.

"Идеалните съседки" — така ги бе определила жената.

Живееше в най-близката къща и бе споделила, че веднъж пила лимонада с Маргьорит. Седели заедно на верандата и гледали как Констанс мие колата. Подвиквали й насърчително и шеговито й показвали местата, които била пропуснала.

Гамаш можеше да си ги представи. Усещаше сладко-киселия вкус на лимонадата и миризмата на студената вода от маркуча, шуртяща върху горещите плочки на тротоара. Запита се как бе възможно тази възрастна съседка да не е знаела, че е в компанията на една от петзначките Уеле.

Но можеше да се досети какъв бе отговорът.

Петзначките съществуваха само на стари черно-бели снимки и в репортажни киноленти. Живееха в идеални миниатюрни замъци и се обличаха с невъзможно бухнали роклички на волани. И винаги вървяха по пет в комплект.

Не три. Не една.

Пет момиченца, завинаги деца.

Петзначките Уеле не бяха реални. Не остаряваха и не умираха. И със сигурност нямаше как да пият лимонада в "Поант-Сан-Шарл".

Затова и никой не ги разпознаваше.

Разбира се, голяма роля играеше желанието им да не бъдат разпознати. Както бе отбелязала Рут, не всеки иска да бъде център на вниманието.

"Уви, това е самата истина" — бе казала възрастната поетеса.

"Уви" — помисли си главен инспектор Гамаш. Излезе от кухнята и започна своето собствено търсене.

Клара Мороу остави купа с прясна вода на пода, но Хенри беше твърде развълнуван, за да забележи. Тичаше из къщата и душеше наред. Клара го гледаше и сърцето й едновременно преливаше от радост и се разкъсваше от мъка. Неотдавна й се бе наложило да приспи своя голдън ретривър Люси. Мирна и Габри я бяха придружили до ветеринаря, но въпреки това се бе почувствала съвсем сама. Питър го нямаше.

Колебаеше се дали да не му се обади и да му каже за Люси, но осъзнаваше, че това бе просто извинение, за да се свърже с него.

Бяха се разбрали да изчакат една година, а не бяха минали и шест месеца, откакто съпругът й бе заминал.

Клара тръгна по петите на Хенри, който се вмъкна в ателието й и там си намери стара кора от банан. Художничката взе кората и се спря пред последната си картина, която засега беше едва видимо очертание.

Този призрак на платното беше нейният съпруг.

Понякога сутрин, понякога вечер тя идваше и разговаряше с него. Разказваше му как е минал денят й. Дори имаше няколко случая, когато приготвяше вечеря, запалваше свещ и се хранеше на светлината й пред този намек за Питър. Вечеряше и си бъбреше с картината, разправяше за събитията от деня. Дребните неща, от които би се интересувал само добър приятел. Както и големите неща — като убийството на Констанс Уеле.

Клара рисуваше и говореше на портрета. Плъзгаше четката по платното, мацваше тук-там. Съпруг, който бе изцяло нейно творение. Съпруг, който слушаше и който проявяваше загриженост.

Хенри все още обикаляше ателието, душеше и сумтеше. След като бе намерил една бананова кора, имаше основание да се надява, че ще има още. Клара спря да рисува за момент и разбра, че кучето не търси бананова кора. Хенри търсеше Арман.

Художничката бръкна в джоба си, извади едно от лакомствата, които Гамаш й бе оставил, клекна и повика немската овчарка. Хенри прекрати тършуването и се обърна да я погледне, а сателитните му уши уловиха любимия му канал, като се настроиха по посока на гласа й. Каналът на лакомствата.

Кучето се приближи, седна и внимателно пое в устата си бисквитката с форма на кокал.

— Няма страшно — успокои го Клара, като опря челото си о неговото. — Той ще се върне.

След това художничката отново се обърна към портрета.

— Помолих Констанс да ми позира — каза тя на мократа боя, — но тя не се съгласи. Не съм много сигурна защо й предложих. Прав си, аз съм най-добрата художничка в Канада, може би дори в целия свят, така че трябваше да се поласкае.

Можеше да преувеличава колкото си иска — този Питър нямаше да завърти очи към тавана.

Клара се дръпна по-далеч от платното и захапа четката. Тъмнокафявата боя оцапа бузата й.

— Снощи останах у Мирна — продължи художничката. Разказа на Питър как се бе завила с топлия юрган, бе положила стария брой на списание "Лайф" на коленете си и се бе взряла в корицата. Докато я гледаше, снимката на момиченцата се трансформираше — от умилителна през необичайна до някак обезпокоителна.

— Всичките бяха еднакви, Питър. Изражение, настроение — не просто подобни, а напълно еднакви.

Клара Мороу — художничката, портретистката — бе търсила в лицата им някакъв, макар и бегъл, признак на индивидуалност. И не бе намерила. После се бе облегнала на възглавниците в леглото и си бе спомнила старицата, с която се бе запознала. Клара не предлагаше на много хора да й позират за портрет. Такава работа поглъщаше огромна част от енергията й и не можеше да се захваща с нея ей така, когато й щукне. Но явно й бе щукнало да постави въпроса пред Констанс. А тя категорично бе отклонила предложението.

Художничката не преувеличаваше чак толкова, когато се изтъкна пред Питър няколко минути по-рано. Клара Мороу изненадващо бе придобила голяма популярност заради портретите си. Поне за самата нея бе изненада. Със сигурност и за нейния съпруг, който също беше художник.

Спомни си какво бе казал Джон Сингър Сарджънт[35]: "Всеки път, когато нарисувам портрет, губя приятел".

Клара бе загубила съпруга си. Не защото го бе нарисувала, а защото го бе нарисувала. Понякога, в тъмните зимни нощи, й се приискваше да бе продължила с гигантските крака и вагините воини.

— Но не картините ми те прогониха от дома ни, нали? — попита Клара платното. — Твоите собствени демони го направиха. Най-накрая те настигнаха.

Вгледа се внимателно в силуета на мъжа си върху статива.

— Колко ли болезнено е било? — изрече тихо. — Къде си сега, Питър? Спря ли да бягаш? Изправи ли се лице в лице с онова, което изяждаше щастието, вдъхновението, здравия ти разум? Любовта ти?

То бе изяло неговата любов, но не и любовта на Клара.

Хенри се разположи върху износения килим в краката на художничката. Тя отново хвана четката и се приближи към платното.

— Той ще се върне — прошепна. Може би на Хенри.

Главен инспектор Гамаш отваряше чекмеджета, гардероби и шкафове и разглеждаше покъщнината в дома на Констанс Уеле. В гардероба в коридора намери палто, няколко шапки и чифт ръкавици.

Жената не бе трупала вещи.

Погледна върху лавиците за книги и на полицата над камината. Коленичи на пода и на четири крака се наведе да провери под мебелите. Според докладите на монреалската полиция Констанс не бе станала жертва на обир. Портмонето й все още си беше там, от него не липсваха нито пари, нито друго. Колата й си стоеше паркирана на улицата. По стените не се виждаха бледи петна там, където някога бе висяла картина, не зееха празнини на рафтовете на витрината, където е била изложена изненадващо ценна джунджурия.

Нищо не липсваше.

Но детективът продължи да търси.

Знаеше, че монреалската полиция вече е прегледала тази територия, но неговата цел бе различна. Първоначалното претърсване имаше за задача да открие улики, които водят до убиеца. Кървава ръкавица, резервен ключ, заплашително послание. Отпечатък от пръсти, от обувка. Доказателства за грабеж.

Но Гамаш търсеше улики за живота на жертвата.

— Нищо, шефе — съобщи Лакост, докато бършеше от ръцете си праха от мазето. — Изглежда, не са били сантиментални. Няма бебешки дрехи, стари играчки, шейни или снегоходки.

— Снегоходки? — развесели се главният инспектор.

— Мазето на родителите ми е пълно с такива работи — призна Лакост, — Когато починат, и моето мазе ще стане като тяхното.

— Няма ли да изхвърлиш старите вещи?

— Не бих могла. А вие?

— С мадам Гамаш сме запазили няколко неща от родителите ни. Както знаеш, тя има триста братя и сестри, затова въобще не е ставало въпрос наследството да се прехвърли само на нас.

Изабел Лакост се разсмя. Всеки път, когато началникът й разказваше за семейството на мадам Гамаш, броят на роднините растеше. Предполагаше, че за единствено дете като главния инспектор сигурно е било потресаващо изведнъж да се озове в толкова голямо семейство.

— Какво имаше долу? — попита Гамаш.

— Кедрова ракла с летни дрехи, градински мебели, прибрани за зимата. Най-вече от онези евтините, пластмасовите. Градинарски маркучи и инструменти. Нищо лично.

— Нищо от детството им?

— Нищичко.

И двамата знаеха, че дори за строго несантиментални хора това беше необичайно. А за петзначките? Около тях бе изградена цяла индустрия. Сувенири, книги, кукли, пъзели. Почти сигурен беше, че ако претърсеше дома си достатъчно старателно, щеше да открие нещо за петзначките. Лъжичка от колекцията на майка му. Пощенска картичка от семейството на Рен-Мари със снимка на усмихнатите личица на момичетата.

Във времената, когато квебекчани бяха започнали да се отвръщат от църквата, петзначките бяха станали тяхната нова религия. Фантастична смесица от чудо и развлечение. За разлика от строгата Католическа църква, петзначките бяха забавни. За разлика от Църквата, чийто най-могъщ символ олицетворяваше саможертвата и смъртта, образът на петзначките Уеле, който оставаше в паметта, навяваше щастие. Пет усмихнати момиченца, енергични и жизнени. Светът бе на колене пред тях. Изглежда, единствените, които не бяха влюбени в петзначките, бяха самите петзначки.

Гамаш и Лакост тръгнаха по коридора и се разделиха, като всеки от тях влезе в една от спалните. Срещнаха се няколко минути по-късно и сравниха записките си.

— Нищо — заяви Лакост. — Чисто. Подредено. Никакви дрехи или лични вещи.

— И никакви снимки.

Инспекторката поклати глава.

Гамаш въздъхна дълбоко. Наистина ли животът им бе преминал толкова стерилно? И все пак, къщата не изглеждаше студена. Създаваше усещане за топло и гостоприемно място. Имаше лични вещи, но нищо прекалено лично.

Влязоха в спалнята на Констанс. По килима все още личаха петна от кръв. Куфарът беше оставен върху леглото. Оръжието на убиеца бе отнесено, но полицейска лента ограждаше мястото, където бе захвърлено.

Гамаш се приближи до малкия куфар, извади няколко вещи и ги подреди върху леглото. Пуловери, бельо, дебели чорапи, пола и удобен панталон. Топли долни дрехи и вълнена нощница. Все неща, които човек би сложил в багажа си, ако заминаваше в студената провинция за Коледа.

Между зимните облекла намери три подаръка, опаковани в декоративна хартия на захарни пръчици. Стисна ги и опаковката изшумоли. Съдържанието явно беше меко.

Досещаше се, че са дрехи, тъй като през годините бе получил доволно количество чорапи, вратовръзки и шалове от децата си. Погледна етикетите.

Един подарък за Клара, един за Оливие и един за Габри.

Връчи ги на Лакост:

— Би ли ги разопаковала, ако обичаш?

Докато колежката му отваряше подаръците, детективът продължи да опипва съдържанието на куфара. Един от пуловерите не поддаваше на натиск така, както би се очаквало. Гамаш го извади и разгъна вълнената дреха.

— Шал за Клара — съобщи Лакост, — ръкавици за Оливие и за Габри.

Зави ги отново в хартията.

— Виж това. — Гамаш вдигна находката, която бе открил, увита в пуловера. Беше снимка.

— Нямаше я в доклада от обиска на монреалските полицаи — отбеляза Лакост.

— Лесно е да я пропусне човек — обясни Гамаш. Можеше да си представи какво са си мислели. Било е късно, студено, били са гладни и скоро случаят дори нямало да бъде техен.

Не ставаше въпрос толкова за некомпетентност, колкото за немарливост. А и малката черно-бяла снимка бе добре скрита в дебелия вълнен пуловер.

Детективът отнесе находката си до прозореца и двамата с Лакост я разгледаха.

От снимката им се усмихваха четири жени, според Гамаш на около трийсет години. Бяха се прегърнали една друга през кръста и гледаха право към обектива. Гамаш усети, че също се усмихва, забеляза подобно изражение и на лицето на Лакост. Усмивките на момичетата не бяха широки, но бяха искрени и заразителни.

Четирите изглеждаха щастливи.

И докато израженията им бяха еднакви, всичко останало се различаваше. Дрехи, коси, обувки, стил. Дори фигурите им бяха различни. Две от тях бяха закръглени, една — слаба, и една — със средно телосложение.

— Какво мислиш? — попита детектив Лакост.

— Очевидно това са четири от сестрите, но си личи как са се постарали всячески да не приличат една на друга.

Гамаш кимна. И неговото впечатление беше такова.

Погледна на гърба на снимката. Там нямаше нищо.

— Защо са само четири? — зачуди се Лакост. — Какво ли се е случило с петата?

— Мисля, че едната е починала доста млада — отвърна главният инспектор.

— Едва ли ще е трудно да се провери — рече колежката му.

— Точно така. Ето нещо, което звучи като задача за мен — заяви Гамаш. — Ти можеш да се заемеш с трудните неща.

Главният инспектор прибра снимката в джоба си и през следващите няколко минути с Лакост довършиха претърсването на стаята на Констанс.

Върху нощното шкафче бяха струпани няколко книги. Детективът се върна при куфара и намери романа, който старицата бе опаковала в багажа си. Ru от Ким Тюй[36].

Отвори книгата там, където бе поставен разделителят, и умишлено отгърна на следващата страница. Прочете първото изречение. Думи, до които Констанс Уеле никога нямаше да стигне.

Гамаш обичаше книгите и когато страниците им бяха отбелязани от наскоро починали хора, това винаги го натъжаваше. Самият той притежаваше две такива книги. Бяха на рафт от библиотеката в кабинета му. Баба му ги бе намерила на нощното шкафче в спалнята на родителите му, след като те бяха загинали в автомобилна катастрофа, когато Арман беше малък.

От време на време вадеше книгите и докосваше разделителите между страниците им, но досега не бе намерил сили да продължи оттам, докъдето бяха стигнали майка му и баща му. Да прочете историята до края.

Сега държеше книгата на Констанс в ръце. Отпусна ги и се загледа през прозореца към малкия заден двор. Предполагаше, че под снега има зеленчукови лехи. През лятото трите сестри вероятно седяха на евтините пластмасови столове под сянката на голямото кленово дърво и пиеха студен чай. Четяха или разговаряха. Или просто мълчаха.

Зачуди се дали някога си бяха приказвали за отминалите дни, когато бяха петзначките Уеле. Дали си спомняха? Едва ли.

Домът приличаше на убежище, а в него се криеха именно от това.

Обърна се и погледна петното на килима и полицейската лента около него. Погледна книгата в ръцете си.

Скоро щеше да научи цялата история.

— Е, разбирам защо сестрите Уеле не са искали всички да знаят, че са прословутите петзначки — рече Лакост, докато се приготвяха да си тръгват. — Но защо не са държали никакви снимки, картички и писма в собствения си дом? Не ви ли се струва необичайно?

Гамаш се спусна по стъпалата на верандата и отвърна:

— Мисля, че ще установим колко малко неща в живота им могат да се определят като обичайни.

Двамата закрачиха бавно по утъпканата снежна пътека. Яркото слънце се отразяваше в искрящия сняг и ги караше да примижат.

— Липсваше още нещо — добави детективът. — Забеляза ли?

Лакост се замисли. Знаеше, че това не е изпит. Главният инспектор бе над тези неща, както и тя. Но в момента умът й бе празен.

Поклати глава.

— Никакви родители — рече Гамаш.

"По дяволите" — възкликна мислено Лакост. Нито следа от родителите. Пропуснала бе да забележи. В тълпата от петзначки, или липсващи сестри бе пропуснала нещо друго.

Мосю и мадам Уеле. Едно бе човек да изтрие част от миналото си, но защо би скрил всякакви следи от родителите си?

— Какво означава това според вас? — попита Лакост.

— Вероятно нищо.

— Дали убиецът е взел именно това?

Гамаш се замисли:

— Снимки на родителите?

— Семейни снимки. На родителите със сестрите.

— Предполагам, че е възможно.

— Просто се чудя… — започна Лакост, когато се спряха пред колата й.

— Да?

— Не, всъщност е глупаво.

Детективът повдигна вежди, но не каза нищо. Само продължи да гледа колежката си.

— Какво знаем за петзначките Уеле? — попита Лакост. — Умишлено са избягвали публичност, станали са просто сестрите Пино. Били са изключително затворени и потайни…

— Говорете направо, инспекторе — окуражи я Гамаш.

— Може би Констанс не е била последната.

— Pardon?

— Откъде можем да сме сигурни, че другите са мъртви? Може би е останала една жива. Кой друг би могъл да влезе в къщата? Кой друг въобще е знаел къде живеят? Кой друг би отнесъл със себе си семейни снимки?

— Не знаем дали убиецът изобщо е осъзнавал, че тя е една от петзначките — подчерта главният инспектор. — И не знаем какви семейни снимки са били откраднати.

Но докато пътуваше в колата, предположението на Лакост не излизаше от ума му.

Може би Констанс не беше последната.