Светлина в пукнатините

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Мирна го посрещна на горната площадка на стълбището:

— Добре дошли.

Облечена бе с огромна фланелена нощница с мотиви на скиори и хора със снегоходки, които се забавляваха по склоновете на планината Мирна. Нощницата стигаше до средата на прасците й, а оттам надолу започваха дебели плетени терлици. На раменете й бе наметнато традиционно вълнено одеяло от Hudson's Bay Company[52].

— Кафе? Сладкиш?

— Non, merci — отвърна детективът и седна на удобния стол край огнището, който му посочи домакинята. През това време Мирна си наля топла напитка в керамична чаша и донесе чиния с браунита, в случай че гостът размислеше.

Домът й ухаеше на шоколад, кафе и на някакъв друг богат, плътен и познат аромат.

— Вие ли приготвихте "Коковен"? — досети се Гамаш. Предположил бе, че вечерята е дело на Оливие или Габри.

Книжарката кимна:

— Рут се включи. Роза обаче изобщо не бе от помощ. За малко щеше да се превърне в патица във вино.

Гамаш се разсмя:

— Беше много вкусно.

— Помислих си, че ще ви дойде добре някаква питателна домашна храна — рече Мирна и се загледа в госта си.

Той отвърна на погледа й. Очакваше неизбежните въпроси. Защо бе дошъл? Защо водеше със себе си възрастната двойка? Защо се криеха и от кого?

Трите бора ги бяха приютили. Редно бе Трите бора да получат отговори на тези въпроси. Но Мирна просто си взе парче брауни и отхапа от него. Тогава Гамаш разбра, че наистина е в безопасност. Далеч от любопитни очи и въпроси.

Главният инспектор знаеше, че Трите бора не са неуязвими на ужасяващи загуби. На болка и мъка. Трите бора не бяха имунизирани срещу несгоди, но имаха рядко срещано умение — да се възстановяват от раните си. И точно това можеха да предложат — на него и на съпрузите Брюнел. Място и време за възстановяване.

И утеха.

Но също като мира утехата не идваше с укриване или бягство. Утехата изискваше на първо място смелост. Детективът си взе едно от браунитата, отхапа от него, а след това бръкна в джоба си и си извади бележника.

— Предположих, че ще искате да научите какво сме открили досега за Констанс.

— Доколкото разбирам, сред откритията ви не е името на убиеца й — каза Мирна.

— За съжаление, не — потвърди Гамаш, докато си слагаше очилата за четене и преглеждаше бележките си. — Прекарах по-голямата част от деня в проучване на информация за петзначките…

— Значи смятате, че това има нещо общо със смъртта й? Фактът, че е била една от петзначките Уеле?

— Не зная със сигурност, но този факт е необичаен, а когато стане убийство, търсим необичайното. Въпреки че, честно казано, в много от случаите установяваме, че мотивът на убиеца е бил банален.

Мирна се разсмя:

— Звучи ми подобно на психотерапията. Хората обикновено идват в кабинета ми, защото им се е случило нещо. Някой е починал или ги е предал. Любовта им е останала несподелена.

Загубили са работата си. Развели са се. Нещо сериозно. Но истината е, че макар това събитие да е било катализаторът, проблемът почти винаги се оказва нещо дребно, старо и скрито.

Гамаш изненадано повдигна вежди. Това описание наистина съвпадаше с естеството на работата му. Убийството бе катализаторът, но то почти винаги се коренеше в нещо дребно, невидимо с просто око. Често това нещо зрееше с години, дори десетилетия. Обида, която се загнездваше в гостоприемника си, глождеше го и растеше в него. Докато онова, което някога е било човешко същество, не се превърнеше в ходещо негодувание. Облечено в кожа. Уж човек. Уж щастлив човек.

Докато не се случеше нещо.

Нещо се бе случило в живота на Констанс или в живота на нейния убиец, което бе провокирало убийството. Може и да е било голямо и забележимо. Но по-скоро беше дребно. Лесно пренебрежимо.

Именно затова Гамаш знаеше, че трябва да търси внимателно, да се вглежда в подробностите. Докато други следователи се втурваха напред и се стремяха да стигнат колкото се може по-далеч, Арман Гамаш не бързаше. Разбираше, че дори за някои хора подходът му може да изглежда като бездействие. Да крачи бавно с ръце, сключени зад гърба. Да седи на пейка в парка и да се взира в пространството. Да пийва кафе в бистрото или ресторанта, да слуша.

Да размишлява.

И докато други с гръм и трясък префучаваха току покрай убиеца, главен инспектор Гамаш бавно се приближаваше към него. Намираше го скрит пред погледите на всички. Маскиран като всеки срещнат.

— Да ви кажа ли какво научих? — попита детективът.

Мирна се облегна назад в огромното си кресло, загърна се по-плътно с вълненото одеяло и кимна.

— Събрах информацията от най-различни източници, някои от тях бяха публични, но повечето бяха лични бележки и дневници.

— Продължавайте — подкани го Мирна.

— Родителите й били Изидор Уеле и Мари-Ариет Пино. Венчали се в енорийската църква на Сен-Антоансюр-Ришельо през 1928 г. Мъжът бил фермер. Навършил двайсет години в деня на сватбата. Мари-Ариет била на седемнайсет години.

Гамаш вдигна очи и погледна Мирна. Не можеше да прецени дали това, което й казва, е новост за нея. Така или иначе, трябваше да признае, че информацията не е никак сензационна. Интересното тепърва предстоеше.

— Момичетата се родили през 1937 г. — Детективът свали очилата си и се облегна назад, сякаш това бе всичко. Но и двамата знаеха, че и той, и разказът му далеч не са приключили. — И защо е минало толкова време? Почти десет години от сватбата до раждането на първото дете. Деца. Немислимо е да не са се опитвали да имат деца. По онова време Църквата и енорийският свещеник са оказвали най-голямо влияние върху живота на хората. Смятало се, че е дълг на всяка съпружеска двойка да зачене потомство. Всъщност единствената причина, поради която са се сключвали бракове и е имало полови контакти, било продължението на рода. Тогава защо Изидор и младата му съпруга не се справяли с тази задача?

Мирна държеше чашата си с кафе и слушаше. Знаеше, че главният инспектор не й задава въпроси. Още не.

— По онова време било обичайно семействата да имат десет, дванайсет, дори двайсет деца. Моята съпруга е израснала в семейство с дванайсет деца, а това е било едно поколение по-късно. В малко село в провинцията през 20-те години на XX век раждането на потомство трябва да е било свещен дълг. И всяка съпружеска двойка, която не успявала да зачене деца, била отбягвана. Смятали ги за ялови. Може би дори за прокълнати.

Мирна кимна. Такова отношение към бездетните семейства вече не се срещаше в Квебек, но до неотдавна е било широко разпространено. Все още съществуваше в паметта на живите поколения. Тихата революция[53] върна на жените властта над телата им и направи живота на квебекчани тяхна собствена територия. Изпрати Църквата далеч от утробата и ограничи влиянието на свещениците само между стените на храма. Почти успя.

Но дали бе така и в една малка земеделска общност през двайсетте и трийсетте години? Гамаш бе прав. С всяка изминала година на бездетие съселяните на съпрузите Уеле са ги отбягвали все повече и повече. Гледали са на тях със съжаление или подозрение. Странели са от тях, сякаш безплодието им е било заразно и е щяло да навлече проклятие върху всички околни. Хора, животни, земя. Всичко щяло да стане ялово. Заради една млада двойка.

— Сигурно са били отчаяни — продължи Гамаш. — Мари-Ариет разказва в дневника си, че прекарвала дните си в молитви в селската църква. Ходела да се изповядва. Покайвала се. А най-накрая, осем години по-късно, предприела дългото пътуване до Монреал. Трябва да е било ужасяващо премеждие за сама жена, тръгнала от област Монтережи чак до Монреал. Тази съпруга на земеделец, която никога не била излизала извън пределите на селото си, вървяла пеша от железопътната гара до Ораторията на Свети Йосиф[54]. Само това ще да й е отнело почти цял ден.

Докато говореше, детективът наблюдаваше Мирна. Тъмнокожата жена бе спряла да отпива от кафето си. Браунито й седеше недоядено в чинията. Напълно бе погълната и внимателно слушаше историята. Сякаш дори Хенри, свит на кълбо в краката на Гамаш, попиваше всеки звук с уши, обърнати така, че да улавят гласа на стопанина му.

— Било месец май през 1936 година — каза главният инспектор. — Знаете ли защо е отишла в Ораторията на Свети Йосиф?

— Заради брат Андре? — попита Мирна. — Бил ли е все още жив?

— Едва. Бил на деветдесет години и бил много болен. Но продължавал да приема хора. По онова време прииждали от целия свят — обясни Гамаш. — Ходили ли сте в Ораторията?

— Да — отвърна Мирна.

Величественият купол, осветен нощем, видим от почти всяка точка в Монреал, беше невероятна гледка. Архитектите бяха създали дълга и широка пешеходна алея, която започваше от улицата и стигаше току до входната врата на базиликата.

Но имаше една подробност — храмът бе построен на склона на хълма. И единственият начин да се влезе в него бе след дълго изкачване. Нагоре и нагоре, по множество каменни стъпала. Деветдесет и девет на брой.

А вътре? От пода до тавана стените бяха покрити с патерици и бастуни. Изоставени, защото вече бяха станали непотребни.

Хиляди немощни и сакати поклонници се бяха влачили нагоре по каменните стъпала, за да стигнат до дребничкия старец. А брат Андре ги бе изцелил.

Бил на деветдесет години и краят на живота му наближавал, когато Мари-Ариет Уеле тръгнала на своето поклонение. Щяло да бъде разбираемо, ако се стараел да си пази малкото останали сили. Но сбръчканият нисък старик, облечен с проста черна роба, продължавал да дава изцеление на другите, докато самият той все повече гаснел.

Мари-Ариет Уеле пропътувала сама разстоянието от малката ферма до големия град, за да моли светеца за чудо.

Гамаш разказваше, без да поглежда записките си. Нямаше как да забрави какво се случило после.

— Ораторията на Свети Йосиф не била такава, каквато я познаваме днес. На същото място се издигала църква, а към нея водела дълга пешеходна улица и стълбище, но куполът не бил завършен. Днес пред храма се тълпят туристи, но по онова време посетителите са били почти само пилигрими. Болни, умиращи, сакати, отчаяно търсещи помощ. Мари-Ариет била една от тях.

Детективът замълча и си пое дълбоко дъх. Мирна, която се взираше в гаснещия огън, го погледна в очите. Почти бе сигурна какво следваше.

— При портата в началото на дългата пешеходна алея тя паднала на колене и произнесла за първи път молитвата "Аве Мария"[55] — проговори отново Гамаш.

Гласът му бе дълбок и топъл, но равнодушен. Нямаше нужда да насища думите си със своите собствени чувства.

Докато говореше, образите оживяваха. Двамата с Мирна си представяха младата жена. Млада според техните схващания, възрастна по стандартите на нейното време.

Двайсет и шест годишната Мари-Ариет паднала на колене.

Богородице, Дево, радвай се! Благодатна Мария, Господ е с Тебе — молела се тя. — Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба.

В притихналата мансарда Арман Гамаш шепнеше словата на познатата молитва.

— Цяла нощ се изкачвала на колене по стръмната алея, като спирала да изрече молитвата на всяко стъпало — разказваше Гамаш. — Мари-Ариет не се поколебала в началото на пътя. Поела нагоре по стълбището, а ожулените й колене окървавили най-хубавата й рокля.

Мирна си каза мислено, че сигурно е изглеждало като менструация. Кръв върху женска рокля. И молитва за деца.

Благословен е плодът на Твоята утроба.

Книжарката си представяше младата жена — изтощена, страдаща, отчаяна — как пълзи на колене нагоре по каменните стъпала. И се моли.

— Призори Мари-Ариет най-сетне се добрала до върха — рече Гамаш. — Вдигнала очи и на прага на църквата зърнала брат Андре, който явно я очаквал. Помогнал й да се изправи, двамата влезли в храма и се помолили. Свещеникът изслушал молбите й и я благословил. Сетне тя си тръгнала.

В стаята се възцари тишина и Мирна си пое дълбоко въздух. Олекна й, че дългото изкачване бе приключило. Усещаше парене в собствените си колене. Болка в собствената си утроба. И чувстваше вярата на Мари-Ариет, че с помощта на един целомъдрен свещеник и една отдавна мъртва дева най-после може да се сдобие с дете.

— Получило се — завърши разказа Гамаш. — Осем месеца по-късно, през януари 1937 г., в деня след смъртта на брат Андре, Мари-Ариет Уеле родила пет здрави дъщери.

Въпреки че знаеше какъв е краят на историята, Мирна бе удивена.

Разбираше защо случилото се е било считано за чудо. Доказателство за съществуването на Бог и за неговата благосклонност. И щедрост. Почти прекомерна, помисли си Мирна.