Светлина в пукнатините

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На следващата сутрин четиримата се заеха да инсталират оборудването, което полицай Ивет Никол бе докарала от Монреал. Пренесоха всичко от къщата на Емили до старата сграда на училището горе на хълма.

Оливие бе дал ключа на Гамаш, без да задава въпроси. А Гамаш не бе дал обяснение. Когато отключи вратата, го лъхна застоял въздух, сякаш някогашното училище, което се помещаваше в една-единствена стая, бе притаявало дъх години наред. Беше прашно и все още миришеше на тебешир и учебници. Вътре бе кучи студ. В центъра на помещението стоеше черна чугунена печка на дърва, а по стените бяха окачени географски карти и учебни диаграми. Математика, естествени науки, граматика. В предната част на стаята, над бюрото на учителя, се издигаше грамадна черна дъска.

Повечето ученически чинове ги нямаше, но покрай стените бяха подредени няколко маси.

Гамаш се огледа и кимна. Щеше да свърши работа.

Появи се Жил и помогна да пренесат кабелите, терминалите, мониторите и клавиатурите.

— Старички са — отбеляза. — Сигурни ли сте, че все още работят?

— Работят — тросна се Никол и огледа прошарения мъж. — Вас ви познавам. Срещнахме се последния път, когато бях тук. Говорите с дърветата.

— Говори с дърветата? — промърмори Терез на Гамаш, когато той мина покрай нея, понесъл кашон, пълен с части. — Два на нула за вас, господин главен инспектор. Кой е следващият? Ханибал Лектър?

В рамките на един час цялото оборудване бе пренесено от къщата на Емили до старото училище. Полицай Никол се бе оказала по-полезна, отколкото можеха да се надяват всички, особено Гамаш. А това само го накара да се чувства още по-неудобно. Един-единствен път се бе противопоставила на нарежданията му.

— Наистина ли? — бе възразила, когато главният инспектор й каза какво трябва да се направи. — Това ли е планът?

— Имате ли по-добър, полицай Никол?

— Да инсталираме оборудването в дневната на Емили Лонпре. Така ще е най-удобно.

— За вас, да — обясни Гамаш, — но колкото по-малко е разстоянието, на което ще трябва да прекарваме кабели, толкова по-добре. Знаете, че е така.

Никол неохотно се бе съгласила с началника си.

Но той не бе споделил с нея другата причина. Ако ги откриеха, ако проследяха сигнала им, ако Франкьор, Тесие и останалите се появяха на билото на хълма, за предпочитане бе целта им да е изоставеното училище. А не къща насред Трите бора. Сградата на училището не бе много отдалечена от селото, но може би беше достатъчно.

Ако им провървеше, Гамаш подозираше, че всяка секунда, всеки милиметър ще бъдат решаващи.

— Нали сте наясно, че е много вероятно да не се получи? — рече Никол, като пропълзя на четири крака под старото учителско бюро.

Училището бе затворило врати преди години. Децата от Трите бора вече не можеха да ходят пеша до мястото, където учеха, и да се прибират у дома за обяд. Сега имаше автобус, който ги караше до Сан Реми всеки ден. До това водеше прогресът.

Щом оборудването бе подредено, Жил тръгна. Гамаш отправи поглед през мръсния прозорец на сградата към отдалечаващия се дървосекач с рижава брада, който се заизкачва по хълма над селото със снегоходки в ръка в търсене на ловджийското чакало. Много време бе минало, откакто Жил и Гамаш го бяха виждали, и детективът се молеше и се надяваше дървената конструкция все още да е на мястото си.

Удар на метал в метал привлече вниманието му и той се обърна към помещението. Комисар Брюнел тъпчеше стари вестници и подпалки в чугунената печка и се опитваше да запали огън. В този, момент училището беше като хладилна камера.

Докато полицай Никол и Жером Брюнел свързваха оборудването, главен инспектор Гамаш се приближи до картата на Квебек, закачена на една от стените. Усмихна се. Някой бе нарисувал малка точка южно от Монреал. На север от Вермонт. На брега на виещата се река Бела Бела. До точката с малки прегледни букви бе изписана една дума: "Дом".

Това бе единствената съществуваща карта, на която фигурираше село Трите бора.

Комисар Брюнел вече слагаше в печката цепеници. Гамаш чуваше пукането на отдавна изсъхналите дърва и усещаше леко сладникавия аромат на пушека. Ако Терез Брюнел продължаваше да се грижи за огъня, скоро печката щеше да излъчва топлина и присъстващите щяха да се осмелят да свалят палтата, шапките и ръкавиците си. Но не веднага. Зимата бе завладяла старата сграда и нямаше да я напусне толкова лесно.

Гамаш се приближи до Терез и я попита:

— Мога ли да ти помогна?

Тя пъхна още една цепеница в печката, побутна я с ръжена и лумнаха искри.

— Добре ли си? — поинтересува се главният инспектор.

Терез откъсна очи от печката и сърдито погледна към другия край на помещението. Жером седеше пред едно бюро и подреждаше монитори, клавиатури и тънки метални кутии. Под бюрото се виждаше задникът на полицай Никол, която свързваше кабели.

Комисар Брюнел погледна Гамаш:

— Не, не съм добре. Това е лудост, Арман — проговори едва чуто. — Дори да не работи за Франкьор, не може да й се има доверие. Знаеш, че е лъжкиня и манипулаторка. Работеше за теб, а ти я уволни.

— Преместих я в подземието.

— Трябваше да я уволниш.

— На какво основание? Че е била арогантна и груба? Ако това беше причина за уволнение, в Sûretè нямаше да останат полицаи. Да, костелив орех е, но я я виж сега.

И двамата отправиха поглед към младата жена. Виждаха само задните й части, вирнати нагоре, сякаш териер заравяше кокал в пръстта.

— Е, може би моментът не е най-подходящият, за да я оценяваме — усмихна се Гамаш, но приятелката му не намери нищо забавно в ситуацията. — Пратих я в подземието да наблюдава информационния обмен, защото исках да я науча да слуша.

— И получи ли се?

— Не съвсем — призна Гамаш, — но се случи нещо друго.

Отново погледна към полицай Никол. Тя вече седеше под бюрото с кръстосани крака по турски и разплиташе внимателно купчина кабели. Рошава и неугледна, облечена в дрехи, които не бяха нейния размер. Пуловерът й бе на топчета и бе твърде тесен, дънките бяха с неподходяща кройка за фигурата й, косата й изглеждаше мазна. Но бе напълно съсредоточена в работата си.

— През дългите часове, докато полицай Никол седеше в подземието и слушаше, тя откри начин за комуникация — продължи Гамаш. — Не вербален, а електронен. Прекара часове наред в усъвършенстване на техники за събиране на информация.

— Шпиониране — уточни Терез. — Хакерство. Нали разбираш, че тези твои аргументи само подкрепят тезата, че вероятно работи за Франкьор.

— Oui — съгласи се главният инспектор. — Ще видим. Знаеш ли, че от отдел "Киберпрестъпления" я бяха поставили сред заподозрените?

— И какво стана?

— Отхвърлиха тази версия, защото според тях Никол била неуравновесена. Не вярвам Франкьор да работи с човек, когото не може да контролира.

— Затова ти я доведе тук?

— Не в качеството й на остроумен събеседник, а заради това.

С цепеницата, която държеше, детективът посочи към Никол и комисар Брюнел проследи с очи жеста му. И отново видя неугледната млада полицайка, която седеше под бюрото. Мълчаливо и методично превръщаше хаоса от кабели, жици и кутии в свързан ред.

Терез се обърна към Гамаш с непреклонен поглед:

— Полицай Ивет Никол може и да е добра в работата си, но моят въпрос, на който ти някак не успя да отговориш, е каква й е работата? Истинската й работа?

Главен инспектор Гамаш нямаше отговор. Комисар Брюнел продължи:

— И двамата знаем, че е вероятно да работи за Франкьор. Той е дал заповедта, тя я е изпълнила. Намерила е видеозаписа, монтирала го е и го е пуснала. За да те уязви. Знаеш, че не всички на този свят те обичат, нали?

Гамаш кимна:

— С такова впечатление оставам.

За пореден път Терез не се усмихна.

— Същите качества, които виждаш у нея, ги вижда и Франкьор. С едно изключение. — Комисар Брюнел се наведе по-близо до главния инспектор и понижи глас. Гамаш долови полъх от изтънчената й тоалетна вода и лекия аромат на мента в дъха й. — Той знае, че Никол е социопат. Без съвест. Би направила всичко, ако я забавлява. Или ако наранява някого. Особено теб. Силвен Франкьор е забелязал това качество. Подхранва го. Използва го. А ти? Какво виждаш ти?

Двамата погледнаха към бледата млада жена, която държеше кабел, а на лицето й бе изписано почти същото изражение като онова на Рут, когато предишната вечер бе държала горящите кибритени клечки.

— Виждаш поредната изгубена душа, която се нуждае от спасител. Взел си решение и си я довел тук, без да се допиташ до нас. Еднолично. Високомерието ти вероятно ще ни коства…

Терез Брюнел не довърши изречението си. Нямаше нужда. И двамата знаеха каква цена може да се наложи да платят.

Възрастната жена затръшна капака от ковано желязо на печката толкова силно, че трясъкът накара Ивет Никол да подскочи и да си удари главата в плота.

Изпод учителското бюро се изсипа такъв порой от ругатни, на какъвто малката училищна стая вероятно никога не бе ставала свидетел.

Но Терез не ги чу. Нито пък Гамаш. Комисар Брюнел напусна сградата, като хлопна вратата под носа на главния инспектор, който тръгна след нея.

— Терез! — викаше детективът. Настигна я чак към средата на разчистената в снега пътека. — Почакай!

Жената спря, но остана с гръб към него. Не можеше да го погледне в очите.

— Кълна се, Арман, ако можех да те уволня, щях да го направя. — Чак тогава се обърна. Изглеждаше по-ядосана, отколкото някога я бе виждал. — Ти си арогантен и егоистичен. Мислиш си, че имаш безупречна интуиция за човешката природа, но си несъвършен като всички нас. Виж какво направи сега.

— Съжалявам, Терез, трябваше да го обсъдя с теб и Жером.

— А защо не го стори?

Главният инспектор се замисли за миг и отвърна:

— Защото се боях, че ще ме спрете.

Комисар Брюнел го гледаше, все още ядосана, но и стъписана от откровеността му.

— Зная, че на полицай Никол не може да се има доверие — продължи Гамаш. — Зная, че може да работи за Франкьор и да е отговорна за разпространяването на видеозаписа.

— Господи, Арман, чуваш ли се какви ги говориш? — попита Терез. — "Зная, зная, зная."

— Искам да кажа, че нямах друг избор. Може и да работи за него, но ако не е така, тя е единствената ни надежда. Никой няма да забележи отсъствието й. Никой никога не слиза в онова подземие. Да, Никол е емоционално ощетена, груба е, не се подчинява, но също така се справя изключително добре с работата си. Да намира информация. Двамата с Жером ще бъдат страхотен екип.

— Ако тя не ни убие.

— Oui.

— Мислиш ли, че ако ни беше обяснил нещата по този начин, с Жером щяхме да сме твърде глупави, за да стигнем до същия извод?

— Съжалявам — повтори Гамаш. — Трябваше да ви кажа.

Огледа се наоколо и отправи острия си поглед към пътя, който се изкачваше по хълма над селото. Терез последва примера му.

— Ако работи за Франкьор, той вече е тръгнал насам — предположи тя. — Казала му е, че сме заедно, и му е обяснила какво сме намислили. И сигурно му е издала къде може да ни намери. Ако още не е, скоро ще го направи.

Гамаш кимна и продължи да се взира към билото на хълма, сякаш едва ли не очакваше група черни автомобили да се появят и да спрат там като купчина тор върху белия сняг.

Но не се случи нищо такова. Засега.

— Трябва да се подготвим за най-лошото. Да предположим, че той знае, че двамата с Жером не сме във Ванкувър — каза Терез. — Че не сме ти обърнали гръб. — Изглеждаше така, сякаш й се искаше да го бе направила. — Че всички сме тук, в Трите бора, и все още се опитваме да съберем информация за него.

Възрастната дама се обърна отново към Гамаш и го погледна замислено:

— Как да ти се доверим, Арман? Как можем да сме сигурни, че няма да направиш още нещо, без да го обсъдиш с нас?

— Само аз ли крия информация? — отвърна главният инспектор с въпрос и изненада себе си колко ядосано прозвуча. — Пиер Арно.

Изрече името така, като че ли го изплю.

— Кое е по-изобличаващо? По-опасно? — попита. — Полицай, който може да работи, а може и да не работи за Франкьор, или масов убиец? Психопат, който познава Sûretè отвътре по-добре от когото и да било? Арно има ли нещо общо с всичко това?

Гамаш се взираше в събеседничката си ядосано. Бузите й пламнаха и тя кимна отсечено:

— Според Жером има. Още не знае какво точно, но ако успеят да накарат онова нещо да работи, ще открие.

— И откога пази в тайна това име от теб? От мен? Не мислиш ли, че щеше да е по-добре, ако знаехме?

Неусетно детективът бе повишил глас, но се стараеше да се върне към нормалния тон, да се овладее.

— Oui — съгласи се Терез. — Щеше да е по-добре.

Гамаш кимна рязко:

— Станалото-станало. Грешката му не оправдава моята. Не постъпих правилно. Обещавам за в бъдеще да се съветвам с теб и Жером. — Протегна облечената си в ръкавица ръка. — Не можем да си позволим да се караме.

Терез се вгледа в протегнатата длан. След миг я стисна. Но не отвърна на леката усмивка.

— Защо не арестува Франкьор заедно с Арно и останалите? — попита, след като пусна ръката му.

— Нямах достатъчно доказателства. Опитах се да събера, но всичко беше само инсинуации. Франкьор беше заместник на Арно. Трудно бе да си представи човек, че не е замесен в убийствата в племето кри. Най-малкото трябваше да знае за тях. Но не можах да открия пряка връзка.

— Но си открил връзка с главен комисар Арно? — настоя Терез.

Засягаше тема, която отдавна не даваше мира на главния инспектор. Как така бе намерил преки уличаващи доказателства против главния комисар, но не и против неговия заместник?

Това още тогава го тревожеше. Тревожеше го и сега. Дори още повече.

Навеждаше го на мисълта, че не просто не бе успял да прочисти полицията от покварата, а и бе пропуснал да открие източника й.

Навеждаше го на мисълта, че някой бе покрил Силвен Франкьор. Отклонил бе вниманието от него. Но не бе защитил Арно. Хвърлил го бе на вълците. Възможно ли бе?

— Oui — отговори. — Трудно бе да ги намеря, но все пак съществуваха доказателства, които уличаваха Арно в убийство на хора от племето кри.

— Но той пледираше невинен, Арман. Нали не е възможно…

— Наистина да е бил невинен? — Гамаш поклати глава. — Не. Никакъв шанс.

Въпреки това детективът си помисли, че може би Пиер Арно не е бил чак толкова виновен, колкото е предполагал. Или пък е имало друг, който е носел много повече вина. Някой, който още бе на свобода.

— Защо главен комисар Арно е извършил тези престъпления? — попита Терез. — Това така и не се изясни по време на съдебния процес, нито пък фигурира в секретните документи по случая. Изглежда, че Арно е уважавал и дори се е възхищавал на индианците кри в началото на кариерата си. Трийсет години по-късно се оказва въвлечен в избиването на хора от племето. Без да има ясна причина.

— Е, той не е извършил убийствата собственоръчно, както знаеш — отвърна Гамаш. — Създал е атмосфера, в която употребата на груба сила с цел умъртвяване е била насърчавана. Дори награждавана.

— Направил е нещо повече от това, както доказа твоето разследване — допълни Терез. — От някои документи ставаше ясно, че е насърчавал убийствата и дори е разпоредил да бъдат извършени някои от тях. Доказателствата бяха неоспорими. Но така и не се разбра защо управленски кадър в полицията с отлична репутация би извършил подобни престъпления.

— Имаш право — съгласи се Гамаш. — Според уличаващите документи младежите, които са били убити, дори не са били престъпници. Даже напротив. Повечето изобщо не са имали полицейски досиета.

На място, където се ширеше престъпност, защо трябваше да бъдат убивани именно онези, които не бяха нарушили закона?

— Трябва да посетя Арно — заяви Гамаш.

— В ПОП? Не можеш. Ще разберат, че сме попаднали на името му, докато сме ровили в архивите на Sûretè. — Комисар Брюнел се вгледа внимателно в събеседника си. — Това е заповед, господин главен инспектор. Не ходете там. Ясно ли е?

— Ясно. Няма.

Възрастната жена продължи да се вглежда изпитателно в познатото лице. Изтерзаното и измъчено лице. В очите на Гамаш се виждаше как мисълта му работи. Докато съпругът й и онази дразнеща млада полицайка се мъчеха да свържат оборудването, виждаше как Арман се мъчи да свърже фактите. В ума си. Преравяше стари досиета, имена, събития. Опитваше се да намери някоя връзка, която му е убягнала.

На върха на хълма изникна фигурата на човек, който помаха.

Беше Жил. Изглеждаше доволен.

— Ето я и нея.

Жил положи длан върху грубата кора на дървото. Намираха се в гората над селото. Дървосекачът бе донесъл снегоходки за всички и Терез, Жером, Никол и Гамаш стояха до него, като затъваха само на няколко сантиметра в дълбокия сняг.

— Не е ли величествена?

Отметнаха глави назад, а когато Жером погледна нагоре, шапката му падна.

— Това е "тя"? — попита Никол.

Жил предпочете да не обръща внимание на саркастичния коментар и потвърди:

— Да, тя.

— Въобще не ми се мисли как е стигнал до този извод — рече Никол и дори не се постара дървосекачът да не я чуе. Гамаш я погледна строго.

— Висока е поне трийсет метра. Бял бор. Вековен — продължи Жил. — На стотици години е. Има един подобен в щата Ню Йорк. Смята се, че е почти на петстотин години. Трите бели бора в центъра на селото може би са били там, когато са пристигнали първите лоялисти по време на Американската революция. А тази тук — обърна се към дървото и се приближи, носът му докосваше петнистата кора, а думите му, меки и топли, попиваха в нея — вероятно е била фиданка, когато са дошли първите заселници от Европа.

Дървосекачът погледна останалите. На върха на носа и в брадата му бяха останали люспици от дървесната кора.

— Знаете ли как местните са наричали белия бор?

— Етел? — предположи Никол.

— Дървото на мира.

— А ние какво правим тук? — попита младата полицайка.

Жил посочи нагоре и всички вдигнаха поглед. Този път шапката на Гамаш падна, докато той отмяташе глава. Детективът я вдигна и я отупа в крака си, за да я почисти от мекия сняг.

Там горе, на около шест метра над земята, в короната на дървото на мира бе заковано ловното чакало. Създадено за убийства. Беше паянтово и прогнило, сякаш дървото го наказваше.

Но си беше там.

— Как можем да помогнем? — попита Гамаш.

— Може да ми помогнете да кача сателитната чиния горе — отговори Жил.

Гамаш пребледня.

— Мисля, че имаме решение за този проблем — обади се Жером. — А ти няма да прокарваш никакви кабели, нали?

Главният инспектор поклати глава.

— Тогава предлагам двамата с Терез да се разкарате, за да не пречите — рече Жером.

— Изпратени в изгнание в бистрото — обяви Гамаш и този път Терез Брюнел се усмихна.