Светлина в пукнатините

ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Арман Гамаш се качи на моста "Шамплен". Все още нямаше никакви признаци, че може да бъде затворен, но главният инспектор знаеше, че ако някой е способен да го постигне, това е Изабел Лакост.

Гъмжеше от автомобили, а пътят все още бе покрит със сняг. Гамаш подмина една кола и надзърна в нея. На предните седалки имаше мъж и жена, а отзад бе настанено бебе, закопчано с колани в детско столче. През две ленти забеляза девойка, която беше сама в колата си, почукваше с пръсти по волана и кимаше в такт с музиката, която слушаше.

Червените светлини на стоповете грейнаха. Движението се забави. Едва помръдваха. Автомобилите почти бяха залепени един зад друг.

А пред тях се издигаше огромната стоманена конструкция.

Гамаш не разбираше много от инженерство. Не знаеше нищо за тестовете за натоварване, нито за свойствата на бетона. Но беше наясно, че по този мост всеки ден минаваха сто и шейсет хиляди коли. Това бе най-натовареният мост в Канада и всеки момент щеше да бъде взривен и да рухне в река Сейнт Лорънс. Зад това нямаше да стои някой откачен чуждестранен терорист, а двама от най-уважаваните хора в Квебек.

Министър-председателят и началникът на полицията.

Отнело бе известно време на Гамаш да се досети каква бе мотивацията им, но мислеше, че вече я разбира.

С какво този мост се различаваше от другите мостове, от тунелите, от занемарените надлези? Защо бяха избрали точно него?

Трябваше да има причина и цел. Може би парите. Ако мостът рухнеше, трябваше да бъде възстановен. А това означаваше поръчки за стотици милиони долари, които можеха да се озоват в нечии джобове из цял Квебек. Но Гамаш знаеше, че не става въпрос само за пари. Познаваше Франкьор и разбираше какво го мотивира. Едно-единствено нещо. Винаги бе то.

Жаждата за власт.

По какъв начин разрушаването на моста "Шамплен" щеше да му даде повече власт, отколкото той вече имаше?

От прозореца на една кола в съседната лента надникна момченце. Погледна право към главния инспектор. И се усмихна.

Гамаш му отвърна с усмивка. Принуден бе да спре колата си и да се нареди на дългата опашка от неподвижни автомобили насред моста. Дясната ръка на детектива трепереше леко и той стисна волана още по-здраво.

Всичко бе започнало от Пиер Арно преди десетилетия в онзи отдалечен резерват на индианците.

Там Арно се бе запознал с друг млад мъж, който бил в началото на кариерата си. Жорж Ренар.

Бъдещият главен комисар работел в местния участък на Sûretè, а Ренар бил инженер от компанията "Акведукт", която строяла язовирната стена.

И двамата били умни, енергични и амбициозни и всеки от тях отключил нещо в другия. Така с времето умните младежи станали хитри. Енергичността им се превърнала в маниакалност. Амбициозността — в безмилостност.

Сякаш съдбоносната им среща променила самите гени на тези мъже. Дотогава и двамата били целеустремени, но все пак свестни. Имали граници, които не прекрачвали. Но когато Арно се запознал с Ренар, а Ренар се запознал с Арно, тези граници се стопили.

Гамаш бе работил с Пиер Арно и дори се бе възхищавал на някои черти от характера му. Но сега, докато бавно напредваше в задръстването към най-високата точка на моста, си задаваше въпроса какво щеше да се случи с Арно, ако не бе срещнал Ренар?

А какво ли щеше да стане с Ренар, ако не бе срещнал Арно?

Гамаш бе виждал при други хора последствията от неправилния избор на близко обкръжение. Един човек с леко съмнителен морал беше проблем. Двама такива на едно място бяха катастрофа. Нужна бе само една съдбоносна среща. И някой, който да ти казва, че най-подлите ти желания и най-долните ти мисли всъщност не са чак толкова лоши. Дори да споделя същите желания и мисли.

Тогава немислимото се обмисляше. И планираше. Накрая планът влизаше в действие.

Жорж Ренар бе участвал в построяването на огромната водноелектрическа централа "Ла Гранд". Значи бе способен и да я срине. С помощта на Пиер Арно.

Ролята на Арно бе елементарна и болезнено лесна. Хората, които вербуваха за терористични организации, за полицията и за армията, разчитаха на една проста истина: ако успееш да хванеш някого, докато е още млад, после можеш да го накараш да направи почти всичко.

И Арно бе сторил точно това. Години по-рано бе напуснал резервата на индианците кри и се бе издигнал до поста на главен комисар в Sûretè du Quèbec. Но бе запазил влиянието си в северните райони. Там го уважаваха. Гласът му се чуваше.

Арно бе изпратил свои служители на ключови позиции в резервата. Задачата им била да открият, а ако е нужно и да създадат, най-недоволните и най-ощетените хлапета сред местните индианци. Да поощряват омразата им. Да я подсилват и да я възнаграждават.

Децата, които не се поддавали или заплашвали да разкажат на някого за разговорите с тези служители, ставали жертви на "инциденти". Или на "самоубийства". Изчезвали безследно в горите.

Избраните били две малтретирани и отчаяни момчета, които пораснали и станали младежи, дишащи лепило и склонни към насилие. Те били най-недоволните. С най-големи вътрешни празноти.

Качили ги на два камиона, натоварени с експлозиви, и ги насочили към най-слабите места на язовирната стена. Казали им, че ще умрат, но като истински герои. Като звезди. Щели да се пеят песни за тях. Щели да се разказват и преразказват истории за смелостта им. Да се превърнат в легенда. Мит.

Ренар бе осигурил информацията за слабите места на язовирната стена. За уязвимите й точки. С такава информация можел да разполага само човек, който е участвал в строежа на съоръжението.

Това беше първият им план, но Гамаш го бе осуетил. В последния момент. Множество млади служители бяха загинали под негово командване. Почти бе загубил Жан Ги.

Може би все пак бе загубил Жан Ги, помисли си Гамаш.

Вече наближаваше най-високата точка на моста. От двете му страни се извисяваха огромните стоманени подпори. Момченцето в съседната кола бе заспало, главата му бе клюмнала и русата му коса бе притисната от вътрешната страна на стъклото. Главният инспектор виждаше, че на предните седалки са бащата, който шофираше, и майката, която държеше голям опакован подарък в скута си.

Да, Гамаш бе спрял разрушаването на язовирната стена, но не бе успял да стигне до дълбините на покварата. Тъмното й ядро бе оцеляло и продължаваше да се разраства. След като се бе отърсила от временното поражение, тази поквара бе станала още по-тъмна и по-силна.

Арно бе влязъл в затвора, а мястото му бе заел неговият заместник. В лицето на Силвен Франкьор премиерът Жорж Ренар бе открил истинското си вдъхновение. Човек, с когото толкова си приличаха, сякаш бяха двете половинки на едно цяло. А когато се събрали заедно, резултатите били катастрофални.

Променил се обектът, но не и крайната цел.

Причината, поради която мостът "Шамплен" бе съвършената мишена, всъщност бе много проста.

Мостът представляваше федерален обект.

А ако той паднеше и погребеше под себе си хиляди хора, вината щеше да бъде хвърлена върху правителството на Канада заради продължаващите години наред административни неуредици, небрежност, некачествени материали и корупция.

Всичко това бе документирано от Министерството на транспорта на провинция Квебек.

От отдела, където бе работила Одри Вилньов.

По телевизионните екрани в цял свят денонощно щяха да се въртят кадри от ужасяващата трагедия. От страниците на вестници и списания щяха да гледат лицата на загиналите родители, деца и семейства.

Гамаш се огледа, плъзна поглед по автомобилите около себе си и го спря отново върху момченцето в съседната кола. Вече беше будно. Зяпаше навън с оцъклени от скука очи. Изведнъж детето се загледа в стъклото, което се бе запотило от дъха му. Вдигна пръст и написа нещо.

"инаД" — прочете детективът.

Казваше се Дани.

Това момченце носеше същото име като сина на Гамаш. Даниел.

Ако смъртта го застигнеше точно сега, дали щеше да е бърза? Дали Дани щеше да разбере какво се случва?

Да, снимките им щяха да се въртят в новинарските емисии. Имената им щяха да бъдат изписани на паметни плочи. Мъченици в името на каузата.

А хората, които отговаряха за моста — канадското правителство — щяха да бъдат обявени за злодеи и демонизирани.

Гамаш прочете надписа върху калната табелка с регистрационния номер на колата отпред: "Je me souviens". Девизът на Квебек. "Аз помня". Никога, никога нямаше да забравят деня, в който бе рухнал мостът "Шамплен".

Целта на престъпния план от самото начало не бяха парите, освен като средство за корупция. За купуване на мълчание и подчинение.

Ставаше въпрос за власт. Политическо влияние. Длъжността на премиер на провинция не удовлетворяваше Жорж Ренар. Искаше да бъде бащата на една нова държава. По-скоро бе готов да управлява в ада, отколкото да служи в рая.

За да постигне целта си, трябваше само да произведе гняв, а после да го насочи към федералното правителство. Щеше да убеди народа, че мостът се е срутил, защото управляващите на Канада съзнателно са използвали некачествени материали. Щеше да накара хората да вярват, че федералното правителство не го е грижа за гражданите на Квебек.

Думите му щяха да имат още повече тежест не защото самият той беше сепаратист, а именно защото не беше. Жорж Ренар бе федералист откакто се помнеше. През цялата си политическа кариера бе подкрепял оставането на Квебек в Канада. Аргументът му за отделяне щеше да има още повече сила, защото щеше да идва от човек, който никога не бе подкрепял тази кауза, не и до деня на ужасяващата катастрофа.

До Нова година Квебек щеше да обяви независимост. Денят, в който мостът "Шамплен" бе рухнал, щеше да е техният Ден на Бастилията. А жертвите щяха да се превърнат в легенди.

— Къде отиват? — прошепна Жером.

Тримата с Терез и полицай Никол се бяха скупчили около прозореца на Мирна и наблюдаваха как непознатият джип бавно заобикаля селския площад и тръгва по каменния мост.

— Към старата железопътна гара — рече Никол. — Преди време главен инспектор Гамаш устройваше временния си щаб там.

— А те откъде знаят? — попита Жером.

— Възможно ли е да са хванали главния инспектор? — зачуди се Никол.

— Никога не би ги завел там — каза Терез.

— Някой трябва да слезе — обади се Клара.

Присъстващите в стаята се спогледаха.

— Аз ще отида — заяви Никол.

— Не, трябва да е някой от нас — рече Клара, — някой от селото. Когато отидат в старата гара и не намерят нищо там, ще се върнат и ще разпитват. Някой трябва да им отговори, иначе ще разбият всичко на пух и прах.

— Според мен трябва да гласуваме — предложи Габри.

Всички бавно се обърнаха и погледнаха към Рут.

— А, не, не ме гледайте. Няма да ме изхвърляте зад борда — сопна се старата поетеса и заговори на Роза, докато я милваше по главата: — Всичките са лайнари, нали? Да, да, така е.

— Аз знам за кого ще гласувам — рече Габри.

— Аз ще отида.

Оливие бе произнесъл тези думи и вече вървеше решително към стълбището, по което се слизаше от мансардата на Мирна до книжарницата й.

— Почакай! — Габри хукна след него. — Остави Рут да иде.

— Вие трябва да отидете.

Сега бе проговорила комисар Терез Брюнел. Ясно и непоколебимо. Взела бе нещата в свои ръце. Всички хора, събрали се в мансардния апартамент, се извърнаха към нея. Думите й бяха насочени към Оливие.

— Върнете се в бистрото и ако влязат, преструвайте се, че не знаете кои са. Просто туристи, нищо повече. Ако се представят като служители на Sûretè, попитайте ги дали търсят главния инспектор…

Възраженията на останалите я прекъснаха, но Терез вдигна ръка.

— Вече знаят, че е бил тук по повод разследването на случая "Уеле". Няма смисъл да отричате. Всъщност е най-добре да се държите колкото се може по-услужливо. Трите бора трябва да изглежда така, сякаш няма нищо за криене. Разбрахте ли?

— Нека дойда и аз — предложи Габри с широко отворени очи.

— Да, гласуваме да отиде — заяви Рут, като вдигна ръка.

— Ти си най-добрият ми приятел — погледна Оливие партньора си. — Най-голямата ми любов. Но не би могъл да излъжеш, дори животът ти да зависеше от това. За щастие, аз мога и съм го правил. — Погледна съселяните си. — Всички знаете, че е така.

Някои направиха вял опит да отрекат, но това беше самата истина.

— Разбира се, просто се подготвях за днешния ден — добави Оливие.

— Тъпакът лъже и в момента — каза Рут почти със съжаление и застана до собственика на бистрото. — Трябват ти клиенти. И без това няма да ми се отрази зле един скоч.

Терез Брюнел се обърна към Мирна и й каза с извинителен тон:

— Добре е и вие да слезете.

— Ще отворя магазина — кимна книжарката.

Клара понечи да се присъедини към съселяните си, но комисар Брюнел я спря:

— Съжалявам, Клара. Виждала съм картините ви. Мисля, че и вие не сте много добър лъжец. Не можем да поемем този риск.

Художничката изгледа възрастната дама, а след това се обърна и отиде при приятелите си, които се бяха скупчили пред стълбището.

— И Мирна ще има нужда от клиент в книжарницата си — рече Клара. — Отивам с нея.

— Наричай я библиотека, скъпа — обади се Рут, — иначе ще разберат, че само се преструваш.

Старицата погледна Жером, посочи с показалец слепоочието си, описа няколко кръга с пръста си и завъртя очи.

— Пуснете Кракена[91]! — обяви Габри и изпрати приятелите си с поглед.

— Сигурно искате да кажете "Пуснете хакера" — пошегува се Жером, сетне се обърна към Терез и промълви: — Обречени сме.

— Разбийте я.

Главен комисар Франкьор кимна към вратата на старата железопътна гара.

Бовоар се приближи, натисна дръжката и отвори вратата с думите:

— Тук никой не се заключва.

— Трябва да гледат повече новини — рече Франкьор. Тесие влезе в сградата, следван от двамата едри полицаи от Sûretè.

Жан Ги Бовоар отстъпи встрани. Оттегли се. Наблюдаваше, сякаш пред него се прожектираше филм, с който няма нищо общо.

— Само пожарна кола и екипировка — докладва Тесие, когато излезе от сградата минута-две по-късно. — Няма и следа от нищо друго.

Франкьор се вгледа внимателно в Бовоар. Дали не им се подиграваше?

— Къде другаде може да са?

— В бистрото, предполагам.

Качиха се в автомобилите, минаха отново по каменния мост и паркираха пред селското заведение.

— Вие познавате тези хора — каза Франкьор на Бовоар. — Елате с мен.

Бистрото беше почти празно. До прозореца седеше Били Уилямс, отпиваше от бирата си и хапваше пай. В единия ъгъл се бе разположила Рут с Роза. Възрастната поетеса четеше нещо.

Камините в двата противоположни края на помещението бяха запалени. В тях горяха и пращяха кленови й брезови цепеници.

Жан Ги Бовоар огледа познатото помещение, но нищо не трепна в сърцето му.

Срещна очите на Оливие и видя как се разширяват от изненада.

Собственикът на бистрото наистина бе изненадан. Стъписа се не само от това, че виждаше Бовоар, а и че инспекторът бе в такава компания и в такова състояние. Изглеждаше празен, сякаш само полъх на вятъра или една лоша дума бяха способни да го повалят.

Оливие лепна усмивка на лицето си, но сърцето му хлопаше като обезумяло. Заобиколи дългия излъскан бар, излезе пред него и посрещна гостите си с думите:

— Инспектор Бовоар! Главният инспектор не спомена, че ще дойдете.

Тонът му беше твърде сърдечен и собственикът на бистрото мислено се смъмри да понамали ентусиазма.

— Главен инспектор Гамаш? — заговори другият мъж. Оливие неволно усети обаянието му и огромната притегателна сила, която струеше от увереността и авторитета на този човек. — Виждали ли сте го?

Това беше мъж, свикнал да се разпорежда. Беше малко над шейсетгодишен, с прошарена коса и атлетична фигура. Очите му бяха проницателни, търсещи. Движеше се с непринудена грация, като хищник.

До този жизнен човек Бовоар сякаш се стопяваше още повече. Превръщаше се в мърша. Труп, който още не беше разкъсан, но над него вече кръжаха лешояди.

— Разбира се — отвърна Оливие. — Главният инспектор е тук от… — замисли се —… почти една седмица, ако не се лъжа. Мирна го повика, когато приятелката й Констанс изчезна.

Русокосият мъж понижи глас и се озърна, сетне се наведе към Бовоар:

— Не знам дали разбрахте, но Констанс е била една от петзначките Уеле. Последната. Убили са я.

Оливие изглеждаше така, сякаш нямаше нищо на света, което можеше да му достави по-голямо удоволствие.

— Гамаш ни разпитваше. Пусна ни един филм, някакъв стар кинопреглед с петзначките. Вие гле…

— Къде е той сега? — попита непознатият мъж, като прекъсна бърборенето на Оливие.

— Главният инспектор ли? Не знам. Колата му не е ли отвън?

Собственикът на бистрото надзърна през прозореца и добави:

— Закуси в пансиона. Моят партньор Габри му приготви…

— Сам ли беше?

— Ами да. — Оливие премести поглед от по-възрастния мъж към Бовоар. — Обикновено е с вас, но сега каза, че сте имали друг ангажимент.

— И нямаше други хора с него? — отново попита непознатият.

Оливие поклати глава. Беше много умел лъжец, но знаеше, че гледа в очите човек, който го превъзхожда в изкуството на измамата.

— Главният инспектор не си ли устрои временен щаб? — поинтересува се мъжът.

Собственикът на бистрото отново поклати глава и не посмя да продума.

— Къде работеше?

— Тук или в пансиона — рече Оливие.

Непознатият се озърна, плъзна поглед покрай старицата и патицата и го спря върху Били Уилямс. Тръгна през бистрото към него.

Оливие наблюдаваше с растящо безпокойство. Имаше вероятност Били Уилямс да си каже всичко.

— Bonjour — поздрави го Франкьор.

В отговор Били Уилямс вдигна бирата си. На масата пред него бе сервирано огромно парче лимонов пай с целувки.

— Познавате ли главен инспектор Гамаш?

Били кимна и взе вилицата.

— Можете ли да ми кажете къде е?

— Няма дъга биде.

— Pardon?

— Няма дъга биде — повтори Били по-ясно.

— Търся главен инспектор Гамаш. — Франкьор премина от френски на английски и се постара да говори много, много бавно на този селяндур, който стоеше пред него. — Аз съм му приятел.

Били замълча за няколко секунди, после отговори също толкова бавно:

— Дама сей нивите.

Франкьор се вгледа в Били и след миг се извърна.

— Френски ли говори, или английски? — попита.

Оливие сви рамене, докато Били тъпчеше в устата си голямо парче пай, и мислено го благослови.

— Не знаем със сигурност — рече.

— Знаете ли къде е пансионът? — обърна се Франкьор към Бовоар. Инспекторът кимна. — Заведете ме там.

— Да ви предложа по едно кафе, преди да тръгнете? Обядвали ли сте?

Но двамата мъже вече бяха обърнали гръб на Оливие и излизаха. Собственикът на бистрото се върна зад бара, но остана нащрек. Не смееше да покаже колко сломен се чувства.

Оливие Брюле бе разбрал, че гледа в очите човек, който бе способен да го убие, ако се наложеше. А дори и да не се налагаше, осъзна Оливие. Просто така.

— Дама сей нивите — прошепна русокосият мъж.

Катастрофа някъде след моста бе блокирала движението досега. Безобидно огънати брони бяха станали причина за голямото задръстване.

Гамаш се измъкна от него и забеляза, че Дани, сестра му и родителите им също успяха да слязат от магистралата и вече влизаха в предградието Бросар. Невредими.

Но други Данита тъкмо наближаваха моста. Още родители, баби и дядовци и щастливи дечица в празнично настроение. Надяваше се, че Изабел Лакост ще пристигне скоро.

Главен инспектор Гамаш натисна газта. До Трите бора му оставаше още поне час път дори ако настилката беше суха. Позволи си да кара толкова бързо, колкото му стискаше. И малко отгоре.

Франкьор и Тесие претърсиха пансиона. Намериха следи от един-единствен гост — главен инспектор Гамаш. В банята му откриха тоалетни принадлежности. Стените на душкабината и сапунът все още бяха влажни, а в гардероба имаше окачени и сгънати дрехи. Стаята ухаеше деликатно на сандалово дърво.

Франкьор погледна през прозореца към селския площад и улицата, която го опасваше. Имаше няколко паркирани коли, но никоя от тях не беше волвото на главен инспектор Гамаш. И бездруго знаеха. Проследили го бяха първо до затвора, след това до дома на семейство Вилньов в Монреал. После пристигна информация, че е изпратил на инспектор Лакост имейл с прикачен голям файл, като е използвал компютър в къщата в съседство с Вилньов.

Агенти пътуваха към домовете на Лакост, Вилньов и неговата съседка. Продължаваше и издирването на Гамаш. Следваха сигналите от мобилния му телефон и от проследяващото устройство в колата му. Всеки момент щяха да го хванат.

Франкьор се обърна към Бовоар, който стоеше насред стаята като истукан.

— Излъга ли ни собственикът на бистрото? — попита главният комисар.

Насоченият директно към него въпрос сепна Бовоар.

— Възможно е. Той лъже доста често.

Чуха ругатни и когато се обърнаха, видяха как Тесие ръчка с пръст устройството си.

— Шибана мъртва зона — беснееше инспекторът. Посегна към стационарния телефон.

Докато Тесие набираше централата на Sûreté, Франкьор продължи разговора си с Бовоар:

— Гамаш е бил тук, но къде са останалите?

В погледа на Бовоар се четеше недоумение:

— Кои останали?

— Търсим комисар Брюнел и съпруга й. Според мен онзи човек в бистрото ни излъга. — Гласът на Франкьор бе приятен и разумен. — Гамаш може и да е заминал, но мисля, че те още са тук. Трябва да го убедим да ни каже истината.

— Екипите се приближават до целите си — прошепна Тесие на началника си, докато слизаха по стълбите към изхода. — Следват сигнала от колата на Гамаш. Ще го заловят до няколко минути.

— Знаят какво да правят, нали?

Тесие кимна.

— Какво беше последното съобщение, което Гамаш изпрати като отговор до зоопарка в Гранби? — попита Франкьор, когато излязоха на верандата.

— "Идете при Емили."

— Добре. — Франкьор се обърна към Бовоар с въпроса: — Коя е Емили?

— Не знам.

— Тогава какво е имал предвид Гамаш, като е поръчал на съпрузите Брюнел да идат при Емили? — тросна се главният комисар. — В това село има ли Емили?

Бовоар смръщи вежди:

— Имаше една, но тя почина преди няколко години.

— Къде живееше?

Инспекторът посочи надясно. Там, от другата страна на улица "Олд Стейдж", се намираше домът на Емили Лонпре — с просторна веранда отпред, с дървена облицовка, с прозорци, разделени с мулион, и тухлен комин.

Пътечката до входната врата бе разчистена от снега.

При последното идване на Бовоар в Трите бора къщата на Емили Лонпре беше празна. Но сега не беше.

— Божичко — възкликна Жером, застанал край прозореца в апартамента на Мирна и загледан навън. — Води ги право към дома на Емили.

— Кой? — попита Габри. Едрият мъж седеше край печката с полицай Никол, а съпрузите Брюнел наблюдаваха през прозореца и докладваха какво се случва.

— Инспектор Бовоар — рече Терез. — С Франкьор е.

— Невъзможно! — Габри скочи на крака и отиде до прозореца, за да се увери със собствените си очи.

Когато хвърли бърз поглед през заскреженото стъкло, Габри видя как широкоплещести полицаи влизат в дома на Емили. Жан Ги Бовоар не отиде с тях. Стоеше на покритите със сняг стъпала и оглеждаше селото. Габри се дръпна от прозореца само миг преди очите на Бовоар да се спрат на него.

— Не мога да повярвам! — прошепна готвачът.

— Инспектор Бовоар се бори със зависимост — обясни Терез, застанала от другата страна на прозореца. — От известно време е пристрастен към болкоуспокояващите.

— Откакто се случи онова във фабриката — промълви тихо Габри. — Зная. Но си мислех…

— Да, всички си мислехме — рече Терез. — Надявахме се. Зависимостта е ужасно нещо. Ограбва здравето, приятелствата, семейството и кариерата на човек. Разсъдъкът му. Открадва му душата. И когато вече не е останало нищо друго, отнема и живота му.

Габри се осмели да надникне за миг през прозореца. Бовоар все още стоеше на верандата и гледаше право напред. Имаше вид на човек, лишен от всичко, останал без нищо.

— Никога не би се обърнал срещу Гамаш.

— Жан Ги Бовоар не би постъпил така, прав сте — обади се Жером. — Но опиатите нямат приятели, нямат лоялност. Готови са на всичко.

— Може да се каже, че инспектор Бовоар е най-опасният от всичките хора, които пристигнаха преди малко — рече комисар Брюнел.

— Били са тук — каза Франкьор, след като излезе от къщата на Емили. — Но са си тръгнали. Трябва да изтръгнем истината от онзи собственик на бистрото.

— Знам къде са.

Бовоар слезе от верандата на Емили Лонпре и посочи.