Светлина в пукнатините

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Мирна взе коледния подарък със себе си и седна на едно от креслата до витрината на книжарницата.

Докато развързваше лентата, всички се наведоха към нея, с изключение на Рут, която остана на мястото си, загледана през прозореца в неспирния снеговалеж.

— Какво ти е подарила? — проточи врат Оливие. — Дай да видя!

— Пак ръкавици — обади се Клара.

— Не, май е шапка — рече Габри. — Плетена зимна шапка.

Мирна вдигна подаръка. Беше светлосин на цвят и наистина бе плетена шапка. Украсена с мотив.

— Какви са тези фигурки? — попита Клара. Приличаха й на прилепи, но в това като че ли нямаше никаква логика.

— Ангели — каза Оливие.

Наведоха се по-близо.

— Красота, нали? — промълви Габри и отстъпи крачка назад. — Ти си била нейният ангел хранител.

— Чудесна е.

Мирна държеше шапката в протегнатите си ръце, любуваше й се, но в същото време се опитваше да прикрие разочарованието си. Допуснала бе да повярва, че изпод опаковката като по чудо ще се появи самата Констанс. Нейният личен живот. Надяваше се, че подаръкът най-сетне ще й позволи да прекрачи прага на дома на приятелката си.

Много мил жест, но не беше ключ за каквото и да било.

— Как разбрахте за подаръка? — обърна се Клара към Гамаш.

— Никак — призна детективът, — но ми се стори малко вероятно да подготви подаръци за вас, а да не донесе нищо за Мирна. Тогава ми хрумна, че ако е носела подарък за Мирна, го е направила още при първото си идване, защото тогава не е планирала да има второ.

— Е, мистерията е разгадана — обяви Габри. — Връщам се в бистрото. Идваш ли, Мегре?

— След теб, мис Марпъл — отвърна Оливие.

Рут се изправи с ръмжене. Погледна пакета, после Гамаш. Той й кимна, тя му кимна. Чак тогава старицата си тръгна с Роза.

— Вие двамата май сте развили телепатична връзка. — Клара изпрати с поглед възрастната поетеса, която стъпваше внимателно по заснежената пътека, понесла патицата в прегръдките си. — Не съм сигурна, че бих искала да е в главата ми.

— Не е в главата ми — увери я Гамаш, — но Рут често е в мислите ми. Знаете ли, че нейното стихотворение "Уви" е посветено на Виржини Уеле? Написано е след смъртта й.

— Не — призна Мирна. Отпуснала бе ръка върху плетената шапка и наблюдаваше през прозореца как Рут спира, за да даде наставления на хокеистите или пък да ги напсува. — Това стихотворение й донесе слава, нали?

Гамаш кимна:

— Мисля, че така и не я превъзмогна.

— Славата ли? — попита Клара.

— Вината — отвърна Гамаш. — Гузна бе, че е извлякла изгода на гърба на чуждото нещастие.

— Кой нарани те / толкова непоправимо, / та всеки флирт посрещаш / като облак черен?

Мирна прошепна думите от стихотворението, докато гледаше Рут и Роза, които със склонени глави си проправяха път през снега. Към дома.

— Всички си имаме свои албатроси — промълви тъмнокожата жена.

— Или патици — добави Клара и приклекна до креслото, където седеше приятелката й. — Добре ли си?

Мирна кимна.

— Искаш ли да останеш насаме?

— Само за няколко минути.

Клара се изправи, целуна Мирна по главата и излезе.

Но Арман Гамаш не си тръгна. Изчака да се затвори вратата, която свързваше бистрото с книжарницата, после седна на стола, който бе освободила Рут, и впери поглед в Мирна.

— Какво има? — попита детективът.

Мирна вдигна плетената шапка и си я сложи. Стоеше на главата й като светлосиня крушка. Свали я и я подаде на Гамаш. След като я огледа, той я остави върху коляното си.

— Не е плетена специално за вас, нали?

— Не. А и не е нова.

Главният инспектор бе забелязал, че вълната е износена и тук-там сплъстена на топчета. Забеляза и друго — от вътрешната страна на шапката бе пришито етикетче. Гамаш надяна очилата си за четене и поднесе шапката толкова близо към лицето си, че грубата вълна почти се отри в носа му.

Трудно му бе да разчете етикета — буквите бяха много ситни и размазани.

Свали очилата си и върна шапката на Мирна.

— Според вас какво пише?

Едрата жена се вгледа с присвити очи. Накрая рече:

— "МА".

Главният инспектор кимна, докато несъзнателно въртеше в ръце очилата си.

— "МА" — повтори той и насочи взор навън, през прозореца. Погледът му бе разфокусиран. Опитваше се да види нещо невидимо.

Идея, мисъл. Цел.

Защо някой бе пришил етикетче с буквите "МА" към шапката?

Детективът знаеше, че това етикетче бе същото като онези, които откриха на другите шапки в дома на Констанс. Шапката на Констанс бе украсена със северни елени и надписана с "МК". Мари-Констанс.

Маргьорит бе носила шапка с инициали "ММ". Мари-Маргьорит.

Шапката на Жозефин бе с буквите "МЖ".

Гамаш сведе поглед към шапката, която държеше в ръка. "МА".

— Може да е била на майка им — предположи Мирна. — Така ще да е било. Изплела е по една за момичетата и една за себе си.

— Толкова е малка! — удивляваше се главният инспектор.

— Хората са били по-дребни в онези времена — отбеляза Мирна и Гамаш кимна в съгласие.

Вярно беше. Особено за жените. Дори съвременните квебекчанки бяха по-скоро миньони. Детективът отново погледна шапката. Дали би станала на зряла жена?

Може би.

А и имаше логика Констанс да я е запазила, ако е била единственият й спомен от майка й. В дома на петзначките не бе открита нито една снимка на родителите им. Но бяха притежавали нещо много по-ценно. Шапки, които майка им бе изплела за тях.

По една за всяка и една за самата нея.

А какво бе пришила от вътрешната й страна? Не и инициалите си. Разбира се, че не. В мига, в който се бяха родили момичетата, тя бе престанала да бъде Мари-Ариет. Станала бе Мама. МА.

Може би все пак това бе ключът към същността на Констанс. И може би, когато го бе приготвила като подарък за Мирна, Констанс бе дала знак, че е готова най-сетне да се освободи. От миналото. От озлоблението.

Гамаш се почуди дали Констанс и сестрите й в крайна сметка са разбрали, че родителите им не са ги продали на държавата и че момичетата фактически са били "отчуждени" — насилствено отнети.

Дали накрая Констанс бе осъзнала, че майка й я е обичала? Това ли бе албатросът, който бе тежал на шията й през целия й живот? Не някакво ужасно зло, а ужасът, който бе съпътствал твърде късното осъзнаване, че никой не й е причинил зло. Че е била обичана през цялото време.

Кой нарани те толкова непоправимо?

Може би отговорът, поне за петзначките и за Рут, бе лесен.

Сами си го бяха причинили.

Рут бе написала стихотворението и си бе навлякла ненужното бреме на вината, а петзначките бяха повярвали в една лъжа и не бяха проумели, че родителите им ги обичат.

Гамаш отново сведе очи към шапката, завъртя я в ръцете си и огледа декорацията от ангелски силуети. После я остави.

— Как е възможно това да е ключ към дома й? — запита. — Ангелите означават ли нещо според вас?

Мирна отправи взор през прозореца, към селския площад и кънкьорите и поклати глава.

— Вероятно не означават нищо — предположи главният инспектор. — Защо пък северни елени, борчета или снежинки? Мотивите, които мадам Уеле е избрала за другите шапки, са просто весели символи на зимата и Коледа.

Мирна кимна. Мачкаше шапката в ръце и гледаше щастливите деца, които се пързаляха върху замръзналото езеро. След миг продума:

— Констанс ми е разказвала, че със сестрите й много обичали хокея. Събирали отбор и играели срещу другите деца от селото. Явно това е бил любимият спорт и на брат Андре.

— Не знаех — рече Гамаш.

— Струва ми се, че всички те са живеели с убеждението, че frére Андре е бил техният ангел хранител. Оттам и мотивът на шапката — посочи Мирна.

Главният инспектор кимна. В архивните документи брат Андре също се споменаваше много пъти. И двете страни се бяха позовавали на паметта на светия мъж.

— Но защо е решила да ми подари шапката? — запита се Мирна. — За да ми разкаже за брат Андре? Той ли е бил ключът към дома им? Не разбирам.

— Може би е искала да я изнесе от къщата си — предположи Гамаш и се изправи. — Може би това е бил ключът. Раздялата с легендата.

Може би, може би, може би… Така не се провеждаше разследване. А времето изтичаше. Ако това престъпление не бъдеше разкрито до момента, в който детективът, съпрузите Брюнел и Никол тръгнеха отново към училищната сграда, то нямаше никога да бъде разкрито.

Не и от него.

— Трябва отново да гледам филмите — реши главният инспектор и се насочи към стълбището, което щеше да го отведе на горния етаж, в мансардния апартамент на Мирна.

— Ето я — посочи Гамаш към екрана. — Виждате ли я?

Но за пореден път бе натиснал бутона за пауза секунда по-късно, отколкото трябваше.

Превъртя назад и опита отново. И отново. Мирна седеше на дивана до него. А той превърташе пак и пак един определен двайсетсекунден отрязък от записа. От стария филм, заснет в старата ферма.

Момичетата се смеят и се закачат. Констанс е седнала на грубата скамейка, а баща й е клекнал в краката й и завързва кънките й. Останалите сестри са на вратата, балансират на кънки и държат хокейни стикове.

Тогава майка им влиза в кадър и раздава шапките. Но има и още една, която мята някъде настрани, извън екрана.

Главен инспектор Гамаш превърташе отново и отново този момент. Допълнителната шапка оставаше видима само за кратко, а после изчезваше извън кадър. Накрая детективът успя да улучи онази частица от секундата между момента, в който шапката изхвърча от ръката на Мари-Ариет, и момента, когато излиза извън екрана.

Приближиха се още повече.

Шапката бе светла на цвят, поне това се виждаше. Но в този черно-бял филм бе невъзможно да се определи какъв бе точният й нюанс. Различиха обаче мотива. Беше разфокусиран, размазан, но все пак достатъчно ясен.

— Ангели — рече Мирна. — Това е тази шапка. — Сведе поглед към ръцете си. — Била е на майката.

Но Гамаш вече не гледаше замръзналата в полет шапка на екрана. Взираше се в изражението на Мари-Ариет. Защо бе толкова разстроена?

— Може ли да използвам телефона ви?

Мирна донесе апарата и детективът набра номера.

— Проверих смъртните актове, шефе — докладва инспектор Лакост в отговор на въпроса му. — Определено са мъртви всичките. Виржини, Елен, Жозефин, Маргьорит, а сега вече и Констанс. И петте сестри Уеле ги няма.

— Сигурна ли си?

Рядко се случваше началникът да подлага на съмнение разследванията й, а това я накара да се усъмни в себе си.

— Зная, че подозирахме, че някоя от тях може и да е жива — рече Лакост, — но открих смъртни актове и документи от погребенията на петте. Всичките почиват в гробище, което е в близост до дома им. Имаме доказателства.

— Имаше доказателства и за това, че доктор Бернар е изродил бебетата — напомни й Гамаш. — Доказателства, че Изидор и Мари-Ариет са продали децата си на Квебек. Доказателства, че Виржини е загинала при злополучно падане, но сега подозираме и сме почти сигурни, че не е станало така.

Инспектор Лакост разбра какво иска да й каже началникът.

— Били са извънредно необщителни — изрече младата жена бавно, докато осмисляше какво й бе казал току-що Гамаш. — Предполагам, че не е изключено.

— Не са били просто необщителни, а потайни. Криели са нещо. — Главният инспектор се замисли за момент. — Ако всичките са мъртви, възможно ли е да е имало нещо по-особено в обстоятелствата около смъртта на всяка сестра, за което ние не знаем?

— Искате да кажете както при Виржини? — попита Лакост. Умът й препускаше, за да догони неговия.

— Ако са излъгали за едната смърт, може да са излъгали за всичките.

— Но защо?

— Защо хората ни лъжат? — попита Гамаш.

— За да прикрият престъпление — отвърна неговата заместничка.

— За да прикрият убийство.

— Смятате, че са били убити? — Лакост не съумяваше да прикрие изненадата в гласа си. — Всичките?

— Знаем, че това е сполетяло Констанс. Също така знаем, че Виржини е починала от насилствена смърт. Какво по-точно ни е известно за нея? — попита главният инспектор. — В официалните документи е посочено, че е починала вследствие на падане по стълби. Потвърдено от Елен и Констанс. Но записките на лекаря и първоначалните полицейски доклади са били на друго мнение.

— Oui. Самоубийство.

— Но дори това може да е грешка.

— Смятате ли, че Елен или Констанс я е убила?

— Смятам, че се приближаваме до истината.

Гамаш се чувстваше така, все едно най-после бяха успели да проникнат в дома на сестрите Уеле. Двамата с Лакост се лутаха в тъмното, но скоро щяха да разкрият онова, което бе пазило в тайна това наранено семейство.

— Ще си прегледам пак бележките — заяви Лакост — и ще се разровя по-надълбоко в старите досиета, за да видя дали има дори и най-малък намек, че смъртта на някоя петзначка не е била естествена.

— Добре. Аз ще прегледам енорийския архив.

В този архив свещеникът съхраняваше данни за ражданията и погребенията. Главният инспектор знаеше, че ще види старателно и четливо записано раждането на петте сестри. Чудеше се колко ли записа за погребения ще намери.

Главен инспектор Гамаш влезе в града и се насочи право към криминалната лаборатория на Sûretè. Остави шапката там и поиска до края на деня да получи пълен доклад за резултатите.

— До края на деня? — попита лаборантът, но вече говореше на гърба на главния инспектор.

Гамаш се качи в кабинета си точно навреме за оперативката. Водеше я инспектор Лакост, но само неколцина полицаи си бяха направили труда да се явят. Младата жена стана, когато влезе началникът й. Другите не помръднаха от столовете си, поне отначало. Но когато видяха суровото изражение на старшия детектив, се изправиха на крака.

— Къде са останалите? — попита Гамаш строго.

— По задачи — отговори един от полицаите и с малко закъснение добави: — сър.

— Попитах инспектор Лакост. — Гамаш се обърна към нея.

— Уведомени бяха за срещата, но предпочетоха да не дойдат.

— Трябват ми имената им, ако обичате.

Главният инспектор тъкмо се канеше да си тръгне, но спря и се вгледа в полицаите, които все още стояха прави. Погледа ги замислено още няколко секунди, а после сякаш омекна.

— Вървете си у дома — рече най-накрая.

Служителите на Sûretè не бяха очаквали такова развитие и продължаваха да стоят, изненадани и несигурни. Така се чувстваше и Лакост, макар че полагаше усилия да не го показва.

— У дома ли? — обади се един от полицаите.

— Вървете си — повтори главният инспектор. — Правете каквото искате, само се махайте.

Полицаите се спогледаха и се ухилиха.

Гамаш им обърна гръб и тръгна към вратата.

— Ами случаите, по които работим?

Детективът спря и се обърна. Проговорил бе младият полицай, на когото Гамаш се бе опитал да помогне преди няколко дни.

— Ще постигнете ли някакъв особен напредък, ако останете?

Въпросът бе риторичен.

Знаеше, че тези служители, които го гледаха толкова победоносно, вече разпространяваха из Sûretè мълвата, че с главен инспектор Гамаш е свършено. Предал се е.

Сега им бе направил огромна услуга, като потвърждаваше тази мълва. На практика закриваше отдела си.

— Приемете го като коледен подарък.

Вече не се и опитваха да прикрият удовлетворението си. Превратът бе успешен. Накарали бяха главен инспектор Гамаш да падне на колене.

— Вървете си — отново проговори детективът уморено. — Аз смятам скоро да направя същото.

Излезе от помещението с изправен гръб и високо вдигната глава. Но вървеше бавно — като ранен лъв, който се опитва просто да оцелее до края на деня.

— Шефе? — настигна го инспектор Лакост.

— В кабинета ми, ако обичаш.

Влязоха в неговата стая и Гамаш затвори вратата, а след това покани колежката си да седне.

— Нещо ново по случая "Уеле"? — попита.

— Разговарях отново със съседката, за да разбера дали сестрите някога са приемали гости. Каза ми същото, което е казала на следователите при първия разпит. Никой не е ходил в къщата на Уеле.

— Освен нея, доколкото си спомням.

— Веднъж — потвърди Лакост. — На лимонада.

— Струвало ли й се е необичайно, че никога не са я канили да влезе?

— Не. Каза, че с годините човек свиква със странностите на другите. Някои съседи били нахални, други харесвали купоните, а трети били много тихи. Кварталът е стар и спокоен, а сестрите са живеели там от много години. Това като че ли не е пораждало въпроси у никого.

Гамаш кимна и се умълча, докато си играеше с химикалката върху бюрото си.

— Трябва да ти кажа, че реших да се оттегля.

— Да се оттеглите? Сигурен ли сте?

Младата жена се опита да разгадае изражението му. Тона на гласа. Наистина ли имаше предвид това, което казваше?

— Ще си напиша оставката и ще я подам тази вечер или утре. Ще влезе в сила веднага. — Главният инспектор седна по-близо до бюрото и за миг се загледа в ръцете си. Забеляза, че треперенето е изчезнало. — Работим заедно отдавна, инспекторе.

— Да, сър. Доколкото си спомням, ме намерихте на сметището.

— Ровеше в кофите за боклук — усмихна се началникът.

Не беше много далеч от истината. Главен инспектор Гамаш я бе взел в своя отдел в деня, когато бе подала оставката си в "Тежки престъпления". Не защото не си вършеше работата. Не защото се бе провалила. А защото беше различна. Защото колегите й я заварили със затворени очи и склонена глава на местопрестъплението, където било извършено особено жестоко посегателство над дете.

Грешката на Изабел Лакост била, че казала истината, когато я попитали какво прави.

Медитирала и изпращала на жертвата утешителни мисли, че няма да бъде забравена. От онзи момент останалите полицаи превърнали живота на Изабел Лакост в ад, докато един ден тя не издържала. Разбрала, че е време да си тръгне.

И била права. Просто нямала представа къде ще отиде.

Главен инспектор Гамаш бе разбрал за медитацията и бе пожелал да се запознае с младата полицайка, която бе станала за посмешище в Sûretè. Когато най-накрая я повикаха в кабинета на шефа й и тя влезе с оставката си в ръка, очакваше да са само двамата с него. Но от големия стол бе станал един друг мъж. Веднага го бе разпознала. Виждала бе главен инспектор Гамаш в академията. Гледала го бе по телевизията и бе чела за него във вестниците. Веднъж се бе качила в един асансьор с него и бе стояла толкова близо, че бе усетила одеколона му. Ароматът й се бе сторил много привлекателен и мъжът й бе подействал с такава мощна притегателна сила, че почти бе тръгнала след него, когато се бяха отворили вратите на асансьора.

Главен инспектор Гамаш се бе изправил от стола, когато Лакост бе влязла в кабинета на началника си, и леко се бе поклонил. На нея. Имаше нещо старомодно в излъчването му. И нещо неземно.

Той бе протегнал ръка и се бе представил: "Арман Гамаш".

Замаяна, тя бе поела ръката. Въобще не бе разбрала какво й се случва.

Оттогава неизменно бе до него.

Не буквално, разбира се. Но професионално и емоционално бе готова да го последва, където и да отидеше той.

А сега началникът й казваше, че смята да се оттегли.

Лакост не можеше да каже, че е изненадана. Всъщност от известно време го очакваше. Откакто отделът започна да се разпада и агентите се пръснаха по другите отдели. Откакто атмосферата в щабквартирата на Sûretè натежа от влажната и прокиснала миризма на поквара.

— Благодаря ти за всичко, което си правила за мен — рече Гамаш. Изправи се и се усмихна. — Ще ти пусна оставката си по имейл. Надявам се, че ще я разпратиш до колегите.

— Да, сър.

— Веднага щом я получиш, моля.

— Разбира се.

Двамата се спряха на вратата на кабинета. Гамаш подаде ръка на колежката си, както бе направил и в деня, когато се запознаха.

— Не минава и ден, в който да не се гордея с вас, инспектор Лакост.

Тя усети дланта му, силата й. Нямаше я умората, която бе допуснал да проличи пред останалите полицаи. Нямаше поражение или примирение. Беше решителен. Главният инспектор задържа ръката й и я погледна съсредоточено:

— Доверявай се на инстинкта си. Разбираш ли ме?

Лакост кимна.

Гамаш отвори вратата и тръгна, без да поглежда назад. Бавно и без колебание си отиваше от отдела, който бе създал, а днес бе унищожил.