Светлина в пукнатините

ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Открих нещо — съобщи главен инспектор Ламбер по телефона. — Най-добре елате.

Главен комисар Франкьор и инспектор Тесие пристигнаха след няколко минути. Около монитора на Ламбер се бяха скупчили служители, които наблюдаваха случващото се, но се разпръснаха в мига, когато видяха кой влиза в стаята.

— Напуснете всички — нареди Тесие и те веднага излязоха. Инспекторът затвори вратата и застана пред нея.

Шарпантие седеше с гръб към началника си, пред друг компютър в кабинета. Пръстите му тракаха по клавиатурата със светкавична скорост.

Франкьор се надвеси над главен инспектор Ламбер:

— Покажете ми.

— Жером! — извика Терез Брюнел съпруга си и отиде при главен инспектор Гамаш и полицай Никол.

— Покажете ми — каза Гамаш.

— Когато отворих стария файл за "Акведукт", сигурно съм задействала аларма — рече Никол с пребледняло лице.

Появи се Жером, хвърли поглед към монитора, после се пресегна пред младата жена.

— Бързо! — каза той и незабавно набра няколко кратки команди. — Излезте от този файл.

Съобщението за грешка изчезна.

— Не просто сте задействали аларма, а направо сте настъпили мина. Господи!

— Може да не са видели съобщението — промълви бавно Никол, докато гледаше в екрана.

Всички чакаха и се взираха в черния монитор. Гамаш осъзна, че въпреки здравия разум очаква да види как от него изниква някакво същество. Сянка, силует.

— Трябва да се върнем във файла за "Акведукт" — заяви главният инспектор.

— Луд ли си? — възрази Жером. — Именно той задейства алармата. Това е единственият файл, който трябва да избягваме.

Гамаш дръпна един стол и седна по-близо до възрастния лекар. Погледна го право в очите и каза:

— Знам. Затова трябва да се върнем. Онова, което искат да скрият, е в този файл.

Жером отвори уста и след миг я затвори. Опита се да намери разумен аргумент против немислимото: съзнателно да влязат отново в капана.

— Съжалявам, Жером, но ние търсехме точно това. Слабото им място. И го открихме в "Акведукт". Някъде там трябва да е.

— Но това е трийсетгодишен документ за компания, която дори вече не съществува — намеси се Терез. — Какво толкова може да има в него?

Четиримата се взираха в екрана. Курсорът примигваше като пулс. Сякаш беше жив. Чакаше.

Тогава Жером Брюнел се наведе напред и започна да пише на клавиатурата.

— "Акведукт"? — възкликна Франкьор и отстъпи назад, сякаш някой го бе зашлевил. — Изтрийте файловете.

Главен инспектор Ламбер извърна очи към него, но само един поглед към главен комисар Франкьор беше достатъчен. Започна да изтрива.

— Кой е натрапникът? — попита Франкьор. — Знаете ли?

— Вижте, мога да върша по едно нещо — да трия файлове или да гоня хакер. Не може и двете едновременно — каза Ламбер, докато пръстите й не спираха да се стрелкат над клавишите.

— Аз ще се заема с хакера — обади се Шарпантие от другия край на кабинета.

— Действайте — нареди Франкьор. — Трябва да разберем кой е.

— Гамаш е — заяви Тесие. — Няма кой друг да е.

— Едва ли е главен инспектор Гамаш — възрази Ламбер и продължи да работи. — Като всички останали ръководни кадри и той има компютърна грамотност, но не е експерт. Не може да е той.

— Освен това е в някакво село в източните провинции — припомни си Тесие, докато наблюдаваше кипящата дейност. — Там няма интернет.

— Който и да е този, разполага с високоскоростен широколентов достъп.

— Божичко! — обърна се Франкьор към Тесие. — Гамаш е бил примамка.

— Тогава кой е това? — попита Тесие.

— Мамка му! — изруга Никол. — Трият файловете.

Погледна Жером, той погледна Терез, а тя — Гамаш.

— Тези файлове са ни нужни — настоя главният инспектор. — Вземете ги.

— Той ще ни разкрие — предупреди Жером.

— Вече ни е разкрил — отвърна Гамаш. — Сваляйте ги.

— Не е той, а тя — обади се Никол, която също реагира много бързо. — Знам с кого си имаме работа. Главен инспектор Ламбер. Няма кой друг да е.

— Защо смятате така? — попита Терез.

— Защото тя е най-добрата. Обучавала ме е.

— Цялата папка ще изчезне, Арман — рече Жером. — Отвличайте им вниманието.

— Добре — отвърна Никол. — Криптирането държи. Виждам, че е объркана. Не, почакайте. Нещо се промени. Това вече не е Ламбер. Някой друг е. Разделили са се.

Гамаш се приближи до Жером.

— Можеш ли да копираш някои файлове?

— Вероятно да, но не знам кои са важните.

Главният инспектор се замисли, докато стискаше с ръка облегалката на дървения стол на Жером.

— Остави файловете. Всичко е започнало с "Акведукт" преди трийсет или повече години. Арно е бил замесен по някакъв начин. Фирмата е фалирала, но може би не е изчезнала. Може само да е сменила името си.

Жером вдигна поглед към приятеля си:

— Ако изляза, не можем да спасим "Акведукт". Ще я разбият на пух и прах и ще затрият всичко, няма да остане и следа.

— Давай. Излизай. Открий какво е станало с "Акведукт".

— Опитват се да съхранят файловете — съобщи Ламбер. — Знаят какво правим.

— Това не е външен човек, нито случаен хакер — предположи Франкьор.

— Не знам кой е — призна Ламбер. — Шарпантие?

След кратко мълчание Шарпантие отговори:

— Не мога да разбера. Не успявам да засека конкретна регистрация. Като призрак е.

— Спрете да повтаряте това — нареди Франкьор. — Не е призрак, а човек, който седи пред компютър.

Главният комисар дръпна Тесие настрани.

— Искам да откриеш кой рови във файловете ни. — Снишил бе глас, но думите и яростта в тях бяха пределно ясни. — Разбери къде е. Ако не е Гамаш, кой е тогава? Намери го, спри го и изтрий всички улики.

Тесие тръгна. В него не бе останала и капка съмнение какво очакваше от него Франкьор.

— Добре ли сте? — обърна се Гамаш към Никол.

Лицето й изглеждаше напрегнато, но младата жена кимна отсечено. В продължение на последните двайсет минути тя успяваше да заблуди преследвача им, като го примамваше с фалшиви следи.

Гамаш остана да я наблюдава още няколко мига, сетне отиде до другото бюро.

"Акведукт" бе банкрутирала, но както често се случваше, се бе преродила под ново име. Една компания се бе преобразувала в друга. От канализация и водоснабдяване бе преминала към пътища и строителни материали.

Главният инспектор седна на един от столовете и продължи да чете текста на екрана, като се опитваше да проумее защо главният комисар на Sûreté отчаяно се стараеше да запази тези файлове в тайна. Дотук не просто изглеждаха безобидни, ами бяха направо скучни. В тях се говореше само за строителни материали, почвени проби, арматура и проверки за издръжливост на пътната настилка.

Тогава го осени идея. Подозрение.

— Може ли да се върнеш там, където се задейства първата аларма?

— Но онзи файл нямаше нищо общо с тази компания — възрази Жером. — Беше график на ремонтните дейности на автомагистрала 20.

Гамаш обаче не отместваше поглед от екрана и чакаше доктор Брюнел да изпълни молбата му. И той го направи. Или поне се опита.

— Изчезнал е, Арман. Вече го няма.

— Трябва да излизам, сър — обади се Никол с необичайно учтив тон. — Останах твърде дълго. Скоро ще ме открият.

— Още малко — докладва Шарпантие. — Само няколко секунди. Хайде, хайде! — Пръстите му хвърчаха по клавишите. — Пипнах те, лайненце!

— Деветдесет процента от файловете са унищожени — съобщи Ламбер от другия край на кабинета си. — Почти няма къде да отиде вече. Хвана ли го?

Цареше тишина, насред която се чуваше само скоростно тракане по клавиатурите.

— Хвана ли го, Шарпантие?

— По дяволите!

Тракането престана. Ламбер получи своя отговор.

— Излязох — рече Никол и се облегна назад за пръв път от няколко часа насам. — Бях на косъм. Почти ме хванаха.

— Сигурна ли сте, че не са успели? — попита Жером.

Никол се наведе, натисна няколко клавиша, после си пое дълбоко дъх:

— Не са. За една бройка. Боже!

Доктор Брюнел погледна към съпругата си, към Гамаш и към Никол. Сетне отново насочи поглед към Терез.

— И сега какво?

— И сега какво? — попита Шарпантие. Беше бесен. Мразеше да го побеждават, а човекът, с когото си имаше работа, бе направил точно това.

Измъкнал се бе на косъм. Шарпантие бе толкова близо, че за секунда бе повярвал, че го е хванал. Но в последния момент — пуф, и онзи бе изчезнал.

— Сега ще повикаме останалите и ще опитаме пак — каза главен инспектор Ламбер.

— Според вас той все още ли е вътре в системата?

— Не успя да вземе това, за което бе дошъл. — Ламбер отново се обърна към монитора си. — Така че, да — мисля, че все още е вътре.

Шарпантие стана и тръгна към общото помещение на отдела, за да каже на останалите служители, които бяха до един специалисти по киберпретърсването, да се върнат в системата. Да намерят човека, който бе разбил собствените им защити и бе нахлул с взлом в дома им.

Когато затвори вратата зад себе си, се запита откъде инспектор Ламбер знаеше какво търси хакерът. И се почуди какво ли бе от толкова голяма важност за този натрапник, че бе готов да рискува всичко, за да го намери?

— Сега ще си дадем почивка — отвърна Гамаш и стана от стола. Мускулите го боляха и осъзна, че часове наред цялото му тяло е било напрегнато.

— Но сега ще започнат да ни търсят още по-усилено — възрази Никол.

— Да търсят. Имате нужда от почивка. Излезте да се поразходите, да си прочистите мислите.

Никол и Жером не изглеждаха убедени в думите на главния инспектор. Гамаш хвърли поглед към Жил, после пак към тях:

— Ще ме принудите да направя нещо, което не бих искал. Жил преподава йога в свободното си време. Ако не станете и не тръгнете към вратата в следващите трийсет секунди, ще ви заставя да вземете урок от него. Чувал съм, че прави невероятно "гледащо надолу куче"[88].

Жил стана, разкърши се и направи няколко крачки напред.

— Добре ще ми дойде да си пораздвижа чакрите — заяви дървосекачът.

Жером и Никол се надигнаха от столовете си и отидоха да си вземат връхните дрехи, след което се насочиха към изхода. Жил се приближи към Гамаш до печката.

— Благодаря, че ми съдействахте — рече му главният инспектор.

— За какво говорите? Та аз наистина водя курс по йога. Искате ли да ви покажа?

Жил застана на един крак, протегна ръце нагоре и бавно усука другия си крак около първия.

Гамаш повдигна вежди и се приближи до Терез, която също наблюдаваше.

— Чакам "гледащото надолу куче" — призна тя, докато си обличаше палтото. — Идваш ли с мен?

— Не, искам да почета още малко.

Комисар Брюнел проследи погледа на приятеля си, насочен към компютрите.

— Бъди внимателен, Арман.

Детективът й се усмихна:

— Не се тревожи. Ще гледам да не разливам кафе върху клавиатурата. Само искам да прегледам още веднъж файловете, които Жером успя да намери.

Възрастната жена излезе и взе Хенри със себе си, а Гамаш придърпа стола си по-близо до компютъра и зачете. Десет минути по-късно усети как някой го докосва по рамото. Беше Жером.

— Може ли да седна?

— Върнали сте се.

— Още преди няколко минути, но не исках да те прекъсвам. Откри ли нещо?

— Защо изтриха онзи файл, Жером? Не за "Акведукт", макар че и това е интересно, а първия, на който ти попадна. Ремонтния график на магистралата. Няма логика.

— Може би просто са изтрили всичко, което ние сме преглеждали — предположи Никол.

— Защо биха си направили труда? — попита Терез.

По-младата жена сви рамене:

— Знам ли?

— Трябва да влезете пак — каза Жером на Никол. — Колко близо бяха до вас? Успяха ли да засекат адреса ви?

— На училището в Бе де Шальор ли? Не мисля, но и без това трябва да го сменя. В Гранби има зоопарк с голям архив. Ще ползвам него.

— Воп — рече главният инспектор. — Готови ли сте?

— Готови — потвърди Жером.

Никол насочи вниманието си към терминала, а Гамаш се обърна към комисар Брюнел:

— Струва ми се, че първият файл е бил важен, може би дори ключов. Когато Жером го е отворил, те са изпаднали в паника.

— Но в това няма логика — възрази Терез. — Знам какви са правомощията на Sûreté, ти също. Патрулираме по пътищата и мостовете, но не ги ремонтираме. Няма причина някакво ремонтно досие да се съхранява в архива на Sûreté, още по-малко пък да е секретно.

— Затова е още по-вероятно файлът да не е имал нищо общо е официалната и законна дейност на полицията. — С тези думи Гамаш успя да задържи вниманието на събеседничката си. — Какво се случва, когато някоя магистрала има нужда от ремонт?

— Би трябвало да се обяви обществена поръчка — предположи Терез.

— А после?

— Различни фирми подават оферти. Какво намекваш, Арман?

— Права си — каза Гамаш. — Sûretè не ремонтира пътищата, но провежда разследвания при различни случаи, сред които би била и опорочена тръжна процедура.

Двамата старши полицейски служители се спогледаха.

Sûretè du Quèbec разследваше корупционни схеми. А най-често такива схеми процъфтяваха в строителния бранш.

Почти всеки отдел на Sûretè в определен момент се бе занимавал с разследване на квебекски строителни компании. От твърдения за подкупи, опорочаване на тръжни процедури и връзки с организираната престъпност до заплахи и убийства. Самият Гамаш бе ръководил следствието при изчезванията и вероятните убийства на профсъюзен лидер и мениджър в строителна фирма.

— За това ли става въпрос? — попита Терез, без да отмества поглед от очите на Арман. — Нима Франкьор се е забъркал в тази мръсотия?

— Не само себе си — рече Гамаш. — Замесил е и Sûretè.

Строителният бранш беше гигантски, влиятелен и прояден от корупция. А със съучастието на Sûretè ставаше безконтролен. Непобедим.

Залогът беше огромен — договори на стойност милиарди долари. Строителните магнати не се спираха пред нищо, за да спечелят поръчките и да ги задържат. Способни бяха да заплашат всекиго, който се изпречеше на пътя им.

Ако в Квебек имаше стари грехове с дълги и тежки сенки, те бяха в строителния бранш.

— Merde — промълви комисар Брюнел едва чуто. Знаеше, че не просто са настъпили едно лайно, а цяла планина.

— Жером, моля те, влез отново — рече Гамаш с тих глас. Наведе се напред и опря лакти в коленете си. Най-сетне имаха представа какво трябва да търсят.

— Къде по-точно?

— Договори за строително-ремонтни работи. Големи поръчки, спечелени наскоро.

— Добре. — Доктор Брюнел се завъртя на стола си и затрака по клавиатурата. Пред другия компютър до него пръстите на Никол също играеха по клавишите.

— Не, почакай! — Гамаш сложи длан върху ръката на Жером. — Не търси нови строежи. — Замисли се за няколко секунди, преди да продължи: — Трябват ни договори за ремонти.

— D'accord — кимна Жером и започна търсенето.

— Ало, извинете за безпокойството. Надявам се, че не съм ви събудил?

— Кой се обажда? — попита съненият глас в другия край на телефонната линия.

— Казвам се Мартен Тесие и съм от Sûretè du Quèbec.

— Във връзка с майка ми ли звъните? — Женският глас изведнъж стана предпазлив. — Тук е пет часът сутринта. Какво се е случило?

— Смятате, че ви търся във връзка с майка ви? — попита Тесие с дружелюбен и спокоен тон.

— Ами тя работи в Sûretè. — Жената вече звучеше съвсем будна. — Когато пристигна, каза, че може някой да се обади.

— Значи комисар Брюнел е при вас във Ванкувър? — попита Тесие.

— Не звъните ли именно за това? Да не би да работите за главен инспектор Гамаш?

Тесие не знаеше как трябва да отговори. Нямаше представа какво е казала комисар Брюнел на дъщеря си.

— Да, той ме помоли да ви звънна. Може ли да разговарям с майка ви?

— Тя каза, че не иска да говори с него. Оставете ни на мира. Родителите ми пристигнаха изтощени. Кажете на шефа си да спре да ги тормози.

Моник Брюнел затвори, но продължи да стиска телефона си.

Мартен Тесие погледна слушалката в ръката си.

Какво трябваше да означава това? Искаше да разбере дали съпрузите Брюнел наистина са заминали за Ванкувър. Мобилните им телефони бяха там.

Тесие подслушваше и следеше апаратите, а те бяха летели до Ванкувър и пристигнали в дома на дъщеря им. През последните няколко дни бяха обикаляли града — магазини, ресторанти. Концертната зала на симфонията.

Но дали това бяха хората, или само техните телефони?

Тесие бе останал с убеждението, че са във Ванкувър, но вече не бе толкова сигурен.

Съпрузите Брюнел бяха прекъснали взаимоотношенията си с бившия си приятел и колега и бяха обявили Гамаш за параноик. Но някой бе възобновил интернет търсенето оттам, докъдето бе стигнал Жером Брюнел, преди да се откаже. А може би изобщо не се бе отказвал.

Когато дъщерята на Брюнел бе вдигнала телефона, Тесие бе доловил тревогата в гласа й.

"Във връзка с майка ми ли звъните?" — бе попитала тя.

Не "Какво има?". Не "Искате ли да говорите с майка ми?".

Не, това бяха думи, които би използвал човек, който се притеснява, че нещо може да се е случило с майка му. А никой не би задал такъв въпрос, ако родителите му спят в съседната стая.

Тесие набра колегата си във Ванкувър.

— Чакай! — каза Гамаш. Сложил си бе очилата за четене и се бе навел напред, вторачен в екрана. — Върни малко назад, моля те.

Жером го направи.

— Какво има, Арман? — попита Терез Брюнел.

Главният инспектор изглеждаше пребледнял. Комисар Брюнел никога не го бе виждала такъв. Ядосан, засегнат, изненадан — да. Но през всичките години, откакто работеха заедно, никога не го бе виждала толкова шокиран.

— Господи! — прошепна Гамаш. — Невъзможно!

Детективът помоли Жером да отвори други файлове, които на пръв поглед нямаха нищо общо. Някои бяха много стари, други — съвсем скорошни. Едни бяха от участъци далеч на север, а други — от сърцето на Монреал.

Но във всички ставаше въпрос за някакви строително-ремонтни работи. По пътища, мостове и тунели.

След известно време главният инспектор се облегна назад и продължи да се взира невиждащо някъде пред себе си. На екрана стоеше доклад във връзка с извършени наскоро пътни ремонти, но Гамаш сякаш гледаше отвъд думите. Опитваше се да улови някакъв по-дълбок смисъл.

— Имаше една жена — изрече най-накрая. — Самоубила се е преди няколко дни. Скочила е от моста "Шамплен". Можеш ли да намериш информация за нея? Марк Бро от монреалската полиция разследваше случая.

Жером не попита защо Гамаш се интересува от този случай. Захвана се за работа и бързо го намери сред файловете на полицията в Монреал.

— Казва се Одри Вилньов. На трийсет и осем години. Тялото й е било открито под моста. Досието е приключено преди два дни. Самоубийство.

— Лична информация? — попита Гамаш, докато търсеше с поглед по екрана.

— Съпругът й е учител. Имат две дъщери. Живеят на "Папино" в Източен Монреал.

— А тя къде е работела?

Жером потърси надолу във файла, после се върна нагоре и отговори:

— Тук не пише.

— Трябва да пише — настоя Гамаш. Изтика Жером настрани и сам започна да превърта съдържанието на файла и да преглежда полицейското досие.

— Може да не е ходела на работа — предположи Жером.

— Щеше да е изрично упоменато — намеси се и Терез, която също се бе надвесила и четеше досието.

— Работела е в транспортния сектор — спомни си Гамаш. — Марк Бро ми каза. Информацията е била в досието, а сега я няма. Някой я е изтрил.

— Скочила е от моста, значи? — попита Терез.

— Ами ако Одри Вилньов не е скочила сама? — Гамаш се извърна от екрана и погледна двамата си приятели. — Ако някой я е бутнал?

— Защо?

— Защо местоработата й е заличена от досието? — попита детективът. — Попаднала е на нещо.

— Какво? — зачуди се Жером. — Това е доста смело предположение, не мислиш ли? От действията на някаква отчаяна жена стигна до убийство.

— Може ли да се върнеш — помоли Гамаш, без да обръща внимание на забележката на приятеля си — във файла, който разглеждахме преди малко?

На екрана се появи отново договорът за пътните ремонти. Стотици милиони долари бюджет за поправка на пътната инфраструктура, и то само в рамките на същата година.

— Ами ако всичко това е лъжа? — продължи главният инспектор. — Ако работата, която виждаме описана тук, така и не е била свършена?

— Искаш да кажеш, че фирмите са взели парите, но не са направили ремонтите? — попита Терез. — Според теб Одри Вилньов е работела за една от тези фирми, разбрала е какво се случва и се е опитала да ги изнуди?

— Още по-лошо — рече Гамаш. Лицето му бе посивяло. — Нищо не е било ремонтирано.

Замълча и позволи на останалите да възприемат напълно казаното. Във въздуха насред старата училищна стая изплуваха образи. Надлези в центъра на града, тунели под земята. Мостове. Огромни, дълги отсечки, по които всеки ден преминаваха десетки хиляди автомобили.

Нищо не бе ремонтирано вероятно в продължение на десетилетия. А парите влизаха в джобовете на строителните магнати, на профсъюзите, на престъпните групировки и дори на онези, от които обществото очакваше да пресичат подобни схеми. Полицаите от Sûretè. Милиарди долари. А километри пътища, тунели и мостове щяха всеки момент да рухнат.

— Хванах ги — обяви Ламбер.

— Кои са? — попита Франкьор. Върнал се бе в своя кабинет и проследяваше търсенето от личния си компютър.

— Все още не знам, но са влезли през участъка на Sûretè в Шефервил.

— Намират се в Шефервил?

— He. Tabarnac! Използват архивите. Библиотечната мрежа.

— Което означава?

— Че могат да се намират навсякъде в провинцията. Но вече ги засякохме. Само въпрос на време е да разберем точното им местоположение.

— Нямаме повече време — възрази Франкьор.

— Е, ще трябва да намерите.

— Можем ли да им се изплъзнем? — попита Терез, а съпругът й поклати глава.

— Тогава не им обръщай внимание — рече Гамаш. — Трябва да продължим. Влез в строително-ремонтните файлове. Търси колкото се може по-навътре. Има нещо планирано. Не е само ежедневната корупция, а някакво конкретно събитие.

Жером загърби предпазливостта и се гмурна сред файловете.

— Спрете го! — изкрещя Франкьор в слушалката на телефона.

На екрана на компютъра му се бе появило име и след по-малко от секунда бе изчезнало. Но той го бе видял. Те — също.

Одри Вилньов.

Наблюдаваше втрещено как на екрана се отваряха файл след файл. Строителни работи. Договори за ремонти.

— Не мога да го спра — призна Ламбер. — Не и преди да установя къде е, откъде се е свързал.

Франкьор гледаше с безсилие как натрапникът отваряше файлове, зарязваше ги и продължаваше. Ровичкаше, а после бързо минаваше нататък.

Главният комисар погледна часовника. Почти десет сутринта. Почти бе дошъл моментът.

Но и натрапникът почти бе стигнал до целта си.

И тогава изведнъж бясното претърсване на мрежата спря. Курсорът примигваше на екрана, сякаш бе замръзнал на едно място.

— Господи! — възкликна Франкьор с широко отворени очи.

Гамаш и Терез се взираха в екрана. В името, което се бе появило. Заровено на най-дълбокото ниво. Под законните досиета. Под подправените документи. Под ремонтираното и фалшифицираното. Под дебел пласт merde. Там се криеше едно име.

Главен инспектор Гамаш се обърна към Жером Брюнел, който също се взираше в екрана. Но не с удивлението, което изпитваха съпругата му и приятелят му. Обзело го бе друго натрапчиво чувство.

Вина.

— Знаел си — прошепна Гамаш, почти неспособен да говори.

Кръвта се бе отцедила от лицето на Жером и едрият мъж дишаше плитко. Устните му бяха побелели.

Знаеше. От няколко дни. Откакто бе задействал алармата, заради която бяха дошли тук да се крият. Донесъл бе тайната си в Трите бора. Влачил бе това име със себе си навсякъде — от училището и бистрото до леглото си.

— Знаех.

Думата се отрони тихо от устните му, но изпълни цялата стая.

— Жером? — промълви Терез, без да знае от кое е по-шокирана. Дали от името, на което бяха попаднали току-що, или от това, че съпругът й знаеше за него от толкова време.

— Съжалявам — рече Жером. С усилие избута стола си назад и краката му изскърцаха върху пода като тебешир върху черна дъска. — Трябваше да ви кажа.

Погледна лицата им и разбра, че тези думи въобще не се доближаваха до онова, което е трябвало да стори, а не бе сторил. Но очите им бяха отново вперени в монитора и в курсора, който примигваше пред името.

Жорж Ренар. Министър-председателят на Квебек.

— Знаят — съобщи Франкьор по телефона. Разговаряше със своя началник и му бе разказал всичко. — Трябва да задействаме плана. Незабавно.

Жорж Ренар не отговори веднага.

— Не можем да започнем — каза премиерът накрая. Гласът му бе спокоен. — Освен вашата роля има и други елементи от плана, както знаете. Ако Гамаш е толкова близо, спрете го.

— Все още търсим натрапника — призна Франкьор. Постара се да овладее гласа и дишането си. Да звучи едновременно убедително и разумно.

— Натрапникът вече няма особено значение, Силвен. Очевидно работи за Гамаш. Подава му информацията. Ако главният инспектор е единственият човек, който е способен да свърже фактите, тогава оставете хакера и тръгнете след него. По-късно ще имате предостатъчно време да се занимаете с останалите. Споменахте, че Гамаш е в някакво село в източните провинции?

— Да, Трите бора.

— Заловете го.

— Колко време ни остава, докато ни намерят? — попита Гамаш и се насочи към вратата. Когато я наближи, Жил пусна предните крака на стола си да стъпят на пода с глухо тупване, изправи се и дръпна стола настрани.

— Час или два — предположи Жером. — Арман…

— Зная, Жером. — Гамаш взе палтото си от закачалката до вратата. — Никой от нас не е невинен. Съмнявам се, че иначе щеше да е по-различно. Сега трябва да се съсредоточим и да продължим напред.

— Трябва ли да тръгваме? — попита Терез, докато гледаше как Гамаш се облича.

— Няма къде да отидем.

Изрече тези думи тихо, но твърдо, за да не остави у никого фалшиви надежди. Ако се наложеше да се защитават, трябваше да го направят тук.

— Вече знаем кой е замесен — рече главният инспектор, — но все още нямаме представа какво са намислили.

— Смяташ ли, че има нещо повече от укриване на стотици милиони долари в подкупи? — попита Терез.

— Да — кимна Гамаш. — Парите са само приятен бонус, с който купуват мълчанието на партньорите си. Но истинската цел е друга. Нещо, по което работят от години. Започнало е с Пиер Арно и сега приключва с премиера.

— Ще видим какво можем да намерим за Ренар — каза Жером.

— Не, оставете Ренар — прекъсна го Гамаш. — Ключът е Одри Вилньов. Тя е разбрала нещо и е била убита. Открийте за нея всичко, което можете. Къде е работила, с какво се е занимавала. Какво може да е разбрала.

— Не може ли просто да се обадим на Марк Бро? — попита Жером. — Той е разследвал смъртта й. Информацията трябва да е в записките му.

— Някой е променил доклада му — поклати глава Терез. — Не знаем на кого можем да имаме доверие.

Гамаш извади ключовете за колата си от джоба на палтото.

— Къде отиваш? — попита го комисар Брюнел. — Нали няма да ни изоставиш?

Главният инспектор я погледна в очите и там видя същото, което бе видял в очите на Бовоар във фабриката. Когато го бе оставил.

— Трябва да вървя.

Пъхна ръка под сакото, извади пистолета си и го подаде на приятелката си.

Терез Брюнел поклати глава:

— Нося си моето оръжие…

— Така ли? — учуди се Жером.

— Да не мислиш, че работя в столовата на Sûretè? — погледна Терез съпруга си. — Никога не съм го използвала и се надявам да не ми се наложи, но ако ситуацията го изисква, няма да се поколебая.

Гамаш отправи поглед към другия край на помещението, където Ивет Никол седеше пред компютъра си и работеше.

— Полицай Никол, елате с мен до колата, моля ви.

Младата жена остана с гръб към тях.

— Полицай Никол.

Вместо да повиши тон, главен инспектор Гамаш заговори по-тихо. Гласът му се понесе през училищната стая и се вкопчи в слабия женски гръб. Видяха я как се напряга.

Тогава Никол се изправи.

Гамаш почеса ушите на Хенри и отвори вратата.

— Почакай, Арман — спря го Терез. — Къде отиваш?

— В ПОП. Да разговарям с Пиер Арно.

Комисар Брюнел отвори уста и понечи да възрази, но осъзна, че няма значение. Вече бяха разкрити. Сега само бързината беше важна.

Гамаш изчака Никол отвън, под навеса пред входа на училището.

Габри, който беше тръгнал към бистрото, ги видя, помаха, но не се приближи. Беше почти единайсет предиобед и слънчевите лъчи искряха върху снега. Селото изглеждаше така, сякаш бе посипано със скъпоценни камъни.

— Какво искате? — попита Никол, след като най-сетне излезе от училищната сграда и затвори вратата зад себе си.

На Гамаш му приличаше на първата петзначка, която бе избутана навън от къщата и запратена пред широкия свят против волята й. Главният инспектор заслиза по стъпалата, а после пое по пътеката към колата си, но не погледна към младата жена, докато й говореше.

— Искам да разбера какво търсехте в пансиона преди няколко дни.

— Казах ви.

— Излъгахте ме. Нямаме много време. — Сега вече я погледна. — Онзи път в гората знаех, че ме излъгахте и въпреки това избрах да ви се доверя. Знаете ли защо?

Очите на Никол пламтяха, а дребничкото й личице почервеня:

— Защото нямахте друг избор.

— Защото въпреки поведението ви вярвам, че имате добро сърце. Да, странна глава — усмихна се Гамаш, — но и добро сърце. Сега обаче трябва да разбера. Защо бяхте там?

Младата жена крачеше до него с наведена глава, вперила поглед в ботушите си, с които газеше в снега.

Спряха до колата на детектива.

— Тръгнах след вас, за да ви кажа нещо. Но вие много се ядосахте. Хлопнахте вратата под носа ми и не успях.

— Кажете ми го сега — помоли Гамаш тихо.

— Аз разпространих видеозаписа.

Облачетата, които излязоха от устата й и понесоха думите, едва се виждаха във въздуха и се стопиха за миг.

Очите на главния инспектор се разшириха. Той помълча за кратко, докато възприемаше казаното.

— Защо? — попита накрая.

По лицето на Никол се търкулнаха солени капки и оставиха топли дири след себе си. Тя се мъчеше да ги спре, но сълзите рукнаха още по-неудържимо.

— Съжалявам. Не го направих, за да нараня някого. Почувствах се толкова зле…

Затрудняваше се да говори. Гърлото й се бе стегнало и думите с мъка излизаха от него.

— … вината беше моя… — успя да промълви —… казах ви, че са шестима. Чух само…

Младата жена се разхлипа.

Арман Гамаш я обгърна с ръце и я притисна в прегръдките си. Тя се тресеше и хълцаше. И плака, и плака, докато изплака всичко. Не й остана нито звук, нито сълза, нито дума. Едва стоеше на краката си. Но Гамаш продължи да я държи в прегръдките си и да я подкрепя.

Когато Никол се отдръпна, лицето й беше цялото мокро и носът й течеше. Детективът разкопча палтото си и й подаде носната си кърпа.

— Казах ви, че има само шестима стрелци във фабриката — смогна най-сетне да каже младата жена сред хълцането и подсмърчането. — Чух само четирима, но добавих малко. За всеки случай. Така съм се научила от вас. Да бъда предпазлива. Мислех си, че съм, но е имало… — Сълзите потекоха отново, но този път тя не направи усилие да ги спре и те се спускаха свободно по бузите й. — … Още повече.

— Вината не беше твоя, Ивет — утеши я Гамаш. — Не носиш отговорност за случилото се.

Главният инспектор знаеше, че това е самата истина. Спомни си миговете в онази фабрика. Но никой видеозапис не беше в състояние да ги запечата. Арман Гамаш не си спомняше гледки и звуци. А чувства. Как се чувстваше, докато гледаше как застрелват неговите млади подчинени.

Докато държеше Жан Ги. Докато викаше лекар. Докато целуваше своя заместник за сбогом.

"Обичам те" — бе прошепнал в ухото на Жан Ги, а след това го бе оставил на студения окървавен бетонен под.

Образите щяха да избледнеят някой ден, но чувствата щяха да останат живи вечно.

— Вината не беше твоя — повтори Гамаш.

— Не беше и ваша, сър — рече Никол. — Исках хората да разберат. Но не съобразих, че… Близките… другите полицаи. Исках да го направя…

Погледна го, а в очите й се четеше молба да я разбере.

— Заради мен? — попита главният инспектор.

Младата жена кимна.

— Боях се, че ще ви обвинят. Исках да знаят, че нямате вина. Съжалявам.

Гамаш хвана лепкавите й ръце и се вгледа в дребничкото личице, цялото на петна, мокро, покрито със сълзи и сополи.

— Всичко е наред — прошепна. — Всички грешим. А това, което вие сте направили, може да се окаже, че изобщо не е грешка.

— Какво искате да кажете?

— Ако не бяхте разпространили видеозаписа, никога нямаше да разберем в какво се е забъркал главен комисар Франкьор. Може да се окаже благословия.

— Няма що, голяма благословия — промърмори Никол. — Сър.

— Да — усмихна се Гамаш и се качи в автомобила си. — Докато ме няма, искам да проучите министър-председателя Ренар. Произходът му, биографията му. Вижте дали ще изскочи някаква връзка с Пиер Арно или главен комисар Франкьор.

— Да, сър. Нали знаете, че сигурно следят колата и мобилния ви, телефон? Не е ли по-добре да оставите телефона си тук и да вземете нечия друга кола?

— Ще се оправя — увери я Гамаш. — Дръжте ме в течение за информацията, която откриете.

— Ако получите съобщение от зоопарка, ще знаете от кого е.

На главния инспектор му се стори подходящо. Запали двигателя и потегли, като напълно осъзнаваше, че ще го засекат в мига, в който излезе от селото, но именно на това се надяваше.