Светлина в пукнатините

ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Полицай Никол коленичи на прашния под и пропълзя на четири крака под бюрото. Хвана кабела и го приближи към металната кутия.

— Готови ли сте?

Терез Брюнел погледна Арман Гамаш. Арман Гамаш погледна Жером Брюнел. А доктор Брюнел не се поколеба:

— Готов съм — заяви.

— Сигурен ли сте вече? — разнесе се заядливият глас в краката им. — Или искате да го обмислите още веднъж на чаша хубав горещ шоколад?

— Просто го направете, за бога! — тросна се Жером.

И тя го направи. Чу се изщракване и след миг главата на полицай Никол надникна изпод бюрото.

— Готово — обяви.

Младата жена изпълзя, изправи се и зае стола до доктор Брюнел. Пред тях стоеше техника, която Джейн Нийл, последната учителка, седяла на същото бюро, не би могла да си представи. Монитори, терминали, клавиатури.

Гамаш подаде кода за достъп на Жером и той го въведе символ по символ, докато остана да натисне само още един клавиш.

— След това няма връщане назад, Арман.

— Знам. Действай.

Жером Брюнел го направи. Натисна клавиша "Enter".

И… не се случи нищо.

— Конфигурацията е стара — обади се Никол някак нервно. — Може да отнеме известно време.

— Струва ми се, че казахте, че ще е ултрабързо — рече Жером и в тона му се прокрадна нотка на паника. — Трябва да е бързо.

— Ще бъде. — Никол тракаше скоростно по клавиатурата на своя терминал. Като че ли танцуваше степ с пръсти.

— Не работи — оплака се Жером.

— По дяволите! — изруга Никол и се оттласна от бюрото. — Боклук!

— Вие го донесохте — отбеляза Жером.

— Да, а вие отказахте да го тествате снощи.

— Спрете — намеси се Гамаш и вдигна ръка. — Просто помислете. Защо не работи?

Никол отново се пъхна под бюрото, извади сателитния кабел и след миг го свърза пак.

— Става ли нещо? — извика изпод плота.

— Нищо — отвърна Жером и младата жена се върна на стола си. Двамата се взираха в екраните пред себе си.

— Какъв може да е проблемът? — повтори Гамаш.

— Tabarnac — изруга отново Никол, — може да е какво ли не. Това да не ви е белачка за картофи?

— Успокойте се и ми обяснете подробно.

— Хубаво. — Полицайката хвърли химикалката си на бюрото. — Може да е лоша връзка. Дефект на кабела. Някоя катеричка може да е прегризала проводниците…

— Да се придържаме към вероятните причини — настоя Гамаш и се обърна към Жером: — Какво е според теб?

— Мисля, че може би е сателитната чиния. Всичко друго работи добре. Ако искаш, можеш да редиш пасианси до припадък. Проблемът възниква, когато се опитаме да се свържем.

Гамаш кимна:

— Трябва ли ни нова сателитна чиния?

Молеше се, надяваше се отговорът да е…

— Не, не мисля — успокои го Жером. — Сигурно е затрупана със сняг.

— Шегуваш се, нали? — обади се Терез.

— Може и да е прав — съгласи се Никол. — Някоя виелица може да е навяла сняг върху чинията и да е прецакала възможността да получава сигнал.

— Но вчерашният сняг не беше виелица — възрази главният инспектор.

— Така е — кимна Жером, — но валя много, а ако Жил е насочил чинията почти право нагоре, то тя се е превърнала в идеалния съд, в който да се събира всичко.

Гамаш поклати глава. Ако ситуацията им не беше толкова сериозна, можеше да види поетичното в нея: крехките снежинки парализират съвременните технологии.

— Обади се на Жил — обърна се детективът към Терез. — Кажи му, че ще го чакам до дървото, на което е инсталирана сателитната чиния.

Облече се набързо за студа навън, грабна едно фенерче и се гмурна в тъмнината.

Оказа се по-трудно да намери горската пътека, отколкото бе предполагал. Беше тъмно и тя се оказа почти напълно затрупана от снега. Гамаш насочваше фенерчето си на всички страни и се надяваше, че е на правилното място. Накрая откри едва загатнати очертания в дебелата снежна покривка. Пътеката. Надяваше се да е тя. Нагази в преспите.

За пореден път почувства как ботушите му се пълнят със сняг, който се разтапя и чорапите му подгизват. С усилие местеше краката си напред, затънал дълбоко, а лъчът на фенерчето му попадаше ту на дървета, ту на издатини, които през пролетта бяха разлистени храсти.

Накрая стигна до стария бял бор. На дебелия му ствол бяха заковани дървени стъпала. Поспря да си поеме дъх, но само за миг. Всяка минута беше от значение.

За крадци, които действаха през нощта, беше необходима нощ. А тя се изплъзваше през пръстите им. Само след няколко часа хората щяха да се събудят. Да отидат на работа. Да седнат пред мониторите си и да ги включат. Повече очи щяха да видят онова, с което Гамаш и приятелите му се занимаваха.

Главният инспектор вдигна глава. Дъсчената площадка сякаш се отдалечаваше от него и се издигаше все по-далече и все по-нагоре по дървото. Детективът сведе поглед към снега и се подпря на грапавата дървесна кора.

Изключи фенерчето, прибра го в джоба си и след като за последно си пое дълбоко дъх, сграбчи първото стъпало. Заизкачва се нагоре и нагоре. Бързо. Опитваше се да изпревари мислите си. Все по-бързо и по-бързо се катереше, защото се боеше да не изгуби куража си и да го обземе страхът, който бе издишал в студената и тъмна нощ.

Веднъж вече се бе качвал на това дърво преди няколко години. Дори тогава бе изпитал ужас, а беше слънчев есенен ден. Никога не си бе представял, че ще му се наложи отново да се набира по разнебитените дървени стъпала, покрити с лед и сняг. През нощта.

Сграбчваше, издърпваше се нагоре и пренасяше крака си на следващото стъпало. Отново хващаше. Набираше се.

Но страхът го бе догонил и дращеше по гърба му. Впиваше се в мозъка му.

— Дишай, дишай — заповяда си Гамаш. И пое голяма глътка въздух.

Не смееше да спре. Не смееше да погледне нагоре. Но накрая разбра, че ще трябва. Сигурно вече почти бе стигнал. Застина за миг и отметна глава назад.

До дъсчената площадка оставаха още пет-шест стъпала. Едва се сдържа да не изхлипа. Усети как започва да му се вие свят и кръвта се отцежда от стъпалата и дланите му.

— Продължавай, продължавай — прошепна с лице, почти залепено за грапавата кора.

Звукът на собствения му глас го успокои и Гамаш се протегна към следващото дървено стъпало. Не можеше да повярва, че го прави. Започна да си тананика последната мелодия, която бе чул. "Хуронска коледна песен".

Запя я тихичко:

— Изгрява зимната луна — издиша близо до дървесната кора, — когато птиците на юг са отлетели.

По-скоро декламираше, отколкото пееше коледната песен, но това беше достатъчно да успокои пощурелия му ум.

— А могъщият Гичи Маниту[87] ни изпраща хор от ангели бели.

Удари длан о старата дъсчена площадка и без колебание се промуши през отвора й. Легна по корем с буза, заровена в снега, а с дясната си ръка продължаваше да се държи за ствола на бора. Тежкото му дишане разпръсваше снежинките пред устата му и ги отпращаше в малка вихрушка. Опита се да овладее дъха си, защото се страхуваше да не хипервентилира. Бавно се изправи на колене и остана приклекнал, сякаш нещо отвъд парапета можеше да се пресегне, да го сграбчи и да го издърпа от площадката.

Но Гамаш знаеше, че врагът не се намира отвъд парапета. Беше на дървената платформа заедно с него.

Извади фенерчето от джоба си и го включи. Сателитната чиния беше закрепена за малък триножник, който Жил бе завинтил за перилата на ловджийското чакало.

И сочеше нагоре.

— О, господи! — въздъхна Гамаш и за миг се запита колко ли пък страшен можеше да е планът на Франкьор. Може би нямаше нужда да го осуетяват. Можеше да се върнат по леглата си и да се завият презглава. — Изгрява зимната луна — промърмори главният инспектор, докато се движеше напред на колене. Струваше му се, че площадката се накланя. Усети как залита, но стисна очи и се опита да запази равновесие. — Изгрява зимната луна — повтори. "Махни снега от сателитната чиния и слизай."

— Арман!

Гласът на Терез долетя отдолу, от основата на дървото.

— Oui — извика Гамаш и насочи фенерчето си натам.

— Добре ли си?

— Добре съм — отвърна детективът и се дръпна колкото се може по-далече от парапета. Ботушите му стържеха в снега. Гърбът му се блъсна в ствола на бора. Гамаш се обърна и сграбчи дървото. Не се страхуваше, че ще падне, но страхът, който бе впивал нокти в него, докато се катереше, най-накрая бе успял да го обгърне. И го влачеше към ръба.

Гамаш се боеше, че ще се хвърли от парапета.

Притисна гръб по-плътно към дънера.

— Обадих се на Жил, но той каза, че може да дойде най-рано след половин час. — Гласът на Терез се носеше от тъмнината.

Главният инспектор мислено се наруга. Трябваше да помоли Жил да остане с тях точно заради такива случаи. Жил сам бе предложил предишната вечер, но Гамаш го бе пратил да си ходи у дома. Сега човекът беше на половин час път, а всеки миг имаше значение.

Всеки миг имаше значение.

Думите се врязаха сред писъците в главата му. Разпръснаха страха, прогониха успокояващата песен.

Всеки миг има значение.

Пусна ствола на дървото, заби фенерчето в снега така, че да осветява сателитната чиния, и запълзя напред на четири крака колкото се може по-бързо.

Когато стигна дървения парапет, Гамаш се изправи и надникна в чинията. Беше пълна със сняг. Хвърли ръкавиците си на площадката и внимателно, но бързо започна да го изгребва. Стараеше се да не размести оборудването и да не бутне антената в центъра.

Когато най-сетне приключи, отскочи по-далече от ръба и се върна при дървото. Обгърна го с ръце и мислено благодари, че никой не го виждаше. Но честно казано, в този момент главен инспектор Гамаш нямаше да го е грижа, дори да го качат в интернет. За нищо на света нямаше да пусне дървото.

— Терез — провикна се и чу страха в гласа си.

— Тук съм. Сигурен ли си, че си добре?

— Почистих снега от сателитната чиния.

— Полицай Никол излезе на пътя — рече Терез. — Когато Жером успее да се свърже, тя ще присветне с фенерчето си.

Без да пуска ствола на бора, Гамаш извърна глава и се загледа над върхарите към пътя. Виждаше само тъмнина.

— Изгрява зимната луна — прошепна на себе си, — когато птиците на юг са отлетели.

"Моля те, Господи, моля те!"

— Изгрява зимната лу…

И тогава го видя. Проблясък. После тъмнина. И пак проблясък.

Връзката бе осъществена. Започваше се.

— Работи ли? — бяха първите думи на Терез, щом отвори вратата на старата училищна сграда.

— Идеално — отговори й Жером с почти превъзбуден глас. Въведе няколко команди, на екрана се появиха изображения и 'изчезнаха, а след тях се появиха други. — По-добре, отколкото очаквах.

Гамаш погледна часовника си. Един и двайсет.

Обратното броене бе започнало.

— Майко мила! — възкликна Никол с ококорени и блеснали очи. — Работи!

Главен инспектор Гамаш се опита да не обръща внимание на изненадата в гласа й.

— Какво следва сега? — поинтересува се Терез.

— Влязохме в националния архив — докладва Жером. — С полицай Никол обсъдихме ситуацията и решихме да се разделим. Така ще удвоим шансовете си да открием нещо.

— Аз ще вляза през терминал в училищна библиотека в Бе де Шальор — обясни Никол. Когато видя изненадата, изписана на лицата на съпрузите Брюнел, сведе очи и измънка: — Правила съм го и преди. Най-добрият начин за шпиониране.

Докато Жером и Терез изглеждаха удивени, Гамаш не беше. Полицай Никол бе дете на сенките. Родена бе да се движи на границата на закона. Отвътре й идваше да шпионира.

— Аз пък ще вляза през стаята за улики в участъка на Sûretè в Шефервил — рече Жером.

— Sûretè? — учуди се Терез, която надничаше над рамото му. — Сигурен ли си?

— Не — призна съпругът й. — Но единственото ни преимущество е да бъдем дръзки. Ако ни проследят до някакъв отдалечен участък на Sûretè, това може да ги заблуди за достатъчно дълго време, че да изчезнем.

— Така ли смяташ? — попита Гамаш.

— Теб успя да те заблуди.

— Вярно е — кимна с усмивка главният инспектор.

Терез също се усмихна:

— Давайте тогава и не забравяйте да играете против правилата.

Терез и Гамаш бяха донесли вълнени одеяла от къщата на Емили и се заловиха за работа, като ги закачиха от вътрешната страна на прозорците. Това нямаше да попречи на външен наблюдател да се досети, че в училищната сграда има някого, но нямаше да се вижда какво точно правят.

Жил пристигна и донесе още дърва за огрев. Напълни с цепеници печката и от нея започна да се лее приятна топлина.

През следващите няколко часа Жером и Никол работеха в почти пълно мълчание. От време на време разменяха по някоя дума или фраза като "418", "файъруол" или "симетрични ключове".

Иначе работеха тихо и единствените звуци, които огласяха училищната стая, бяха познатото тракане по клавиатурите и бумтенето на печката.

Гамаш, Жил и Хенри отидоха до къщата на Емили и се върнаха с бекон, яйца, хляб и кафе. Приготвиха храната на печката и помещението се изпълни с аромата на бекон, пушек и кафе.

Но Жером така се бе концентрирал, че сякаш не забелязваше. С Никол разговаряха за пакети и криптиране, портове и нива на абстракция.

Когато сложиха пред тях закуската, двамата почти не вдигнаха очи. Потопили се бяха в техен собствен свят, където имаше само системи за предотвратяване на проникванията и контрамерки.

Гамаш си наля чаша кафе и се облегна на старата карта, окачена до прозореца. Наблюдаваше отдалече и се бореше с изкушението да се приближи и да наднича зад гърбовете на Жером и Никол.

Нещо му напомни за стаите на преподавателите му в Кеймбридж. Високи купчини от книжа и доклади. Бележници, нахвърляни мисли, чаши с изстинал чай и недоядени печива. Топлината идваше от печка, а наоколо се носеше мирисът на влажна вълна.

Жил седеше на стола, който всички вече припознаваха като негов — до вратата на училищната сграда. Изяде закуската си и когато приключи, си наля още една чаша кафе и облегна стола си на вратата. Дървосекачът беше тяхното резе.

Гамаш погледна часовника си. Беше четири и двайсет и пет. Идваше му да крачи из помещението, но знаеше, че така ще изнерви останалите. Умираше да попита как върви, но знаеше, че ще развали концентрацията на Жером и Никол. Затова повика Хенри, облече си палтото и пъхна ръцете си дълбоко в джобовете. В паниката си бе забравил ръкавиците на площадката, където беше монтирана сателитната чиния, и нямаше сила на света, която можеше да го накара да се върне и да си ги вземе.

Терез и Жил тръгнаха заедно с него на разходка.

— Добре върви — сподели комисар Брюнел.

— Да — отвърна Гамаш. Навън бе студено, ясно, свежо и тъмно. И тихо.

— Като крадци в нощта, а? — обърна се главният инспектор към Жил.

Дървосекачът се разсмя:

— Надявам се да не съм ви обидил с това.

— Ни най-малко — рече Терез. — Съвсем естествено развитие на кариерата ми. Студентка в "Сорбоната", главен уредник в Музея на изящните изкуства, комисар в Sûretè и накрая — черешката на тортата. Крадец в нощта. — Обърна се към Гамаш. — Всичко това е благодарение на теб.

— За мен е удоволствие, мадам — поклони се детективът тържествено.

Седнаха на една пейка и се загледаха в училището. Светлината бе приглушена от одеялата. Главният инспектор се запита дали кроткият дървосекач, който седеше до него, има представа какво ще се случи, ако се провалят. И какво — ако успеят.

И в двата случая адът щеше да се отприщи. И да стигне дотук.

Но в този момент бе тихо и спокойно.

Тръгнаха обратно към училището, а по пътя Хенри подскачаше и ловеше снежни топки, които веднага се разтапяха в муцуната му. Но той не преставаше да ги гони, не се отказваше.

Час по-късно Жером и Никол задействаха първата аларма.