Светлина в пукнатините

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Лаборантът подаде на Гамаш доклада и шапката.

— Готово

— Открихте ли нещо?

— Имало е три по-значителни контакта с тази шапка. Ако не броим вашето ДНК, разбира се. — Мъжът изгледа Гамаш укорително, задето бе замърсил вещественото доказателство.

— Кои са другите хора?

— Ами да започна с това, че са я държали повече от трима души. Намерих следи от ДНК на много хора и поне едно животно. Вероятно случаен контакт преди доста години. Всички тези хора са я взимали в ръце, може би дори са я носили, но не задълго. Принадлежала е на някой друг.

— На кого?

— Почакайте, ще стигна и до това.

Лаборантът хвърли раздразнен поглед към Гамаш. Главният инспектор вдигна ръка и с жест прикани мъжа да разказва нататък.

— Значи, както казах, имало е три значителни контакта. Единият от тях е бил външен човек, но другите двама са роднини.

Гамаш подозираше, че външният човек е Мирна, която бе държала шапката и дори се бе опитала да я сложи на главата си.

— Единият от резултатите съвпада с ДНК-то на жертвата.

— Констанс Уеле — уточни Гамаш. Не беше изненадан, но все пак беше по-добре да има потвърждение. — А другият?

— Именно тук става интересно и сложно.

— Споменахте, че са били роднини — побърза да каже Гамаш с надеждата да си спести някоя дълга, макар и несъмнено увлекателна лекция.

— Така е, но другото ДНК е старо.

— Колко старо?

— Бих казал, че е на десетилетия. Трудно е да се изчисли с точност, но със сигурност другият човек й е бил роднина. Може би брат или сестра.

Гамаш се взираше в ангелите.

— Брат или сестра? А възможно ли е да са били дете и родител?

Лаборантът се замисли и кимна:

— Възможно е.

— Майка и дъщеря — промърмори Гамаш под носа си. Значи бяха прави. Инициалите "МА" всъщност означаваха "мама". Мари-Ариет бе изплела шест шапки. По една за всяка от дъщерите си и една за себе си.

— Не — поправи го експертът от лабораторията. — Не са майка и дъщеря. Баща и дъщеря. Почти сигурно е, че старото ДНК е на мъж.

— Pardon?

— Няма как да сме сто процента уверени, разбира се — каза лаборантът. — Описано е в доклада. ДНК-то бе извлечено от косъм. Бих казал, че преди години шапката е принадлежала на мъж.

Гамаш се върна в кабинета си.

Отделът пустееше. Дори Лакост си бе отишла. Обадил й се бе от колата, преди да тръгне от църквата, и я бе помолил да открие Андре Пино. Повече от всякога Гамаш искаше да си поговори с човека, който бе познавал Мари-Ариет. Но по-важното е, че Пино бе познавал Изидор и момичетата.

Баща и дъщеря — така бе казал лаборантът.

Гамаш си представи Изидор с протегнати напред ръце, благославящ децата си. Примиреното изражение на лицето му.

Възможно ли бе, вместо да ги е благославял, да е молел за прошка?

Ще помири ли тя прощаваща и опростена.

Затова ли никоя от тях не се бе омъжила? Затова ли никоя не се бе върнала в родния си дом, освен за да се убеди, че наистина е мъртъв?

Затова ли Виржини се бе самоубила?

Затова ли са мразели майка си? Не заради стореното от нея, а заради онова, което не бе успяла да направи. Възможно ли бе правителството, макар и арогантно и безцеремонно, всъщност да е спасило момичетата, като ги е измъкнало от онази мрачна фермерска колиба?

Гамаш си спомни радостта в изражението на Констанс, докато баща й завързваше кънките й. Приел я бе за чиста монета, но сега се зачуди. Разследвал бе достатъчно много случаи на насилие над деца и знаеше, че ако детето се окажеше в една стая с двамата родители, почти винаги прегръщаше насилника.

Детското желание да угоди, да се хареса. Това ли бе изписано на лицето на малката Констанс? Не истинска радост, а маска, лепната по навик и от отчаяние?

Главният инспектор сведе поглед към шапката. Ключът към техния дом. Гамаш си напомни, че е по-добре да не прави прибързани заключения, които може да се окажат далеч от истината, но продължи да си задава въпроса дали това бе тайната, която Констанс бе държала заключена дълбоко в себе си. Тайната, която най-накрая бе решила да извади наяве.

Но това не обясняваше убийството й. Или пък го обясняваше? Дали Гамаш бе пропуснал да обърне внимание на някоя важна подробност, или да забележи някоя съществена връзка?

Все по-силно усещаше, че е жизненоважно да разговаря с вуйчото на момичетата.

Лакост бе изпратила имейл, в който казваше, че май го е открила. Възможно било да не е правилният Пино, името било често срещано, но възрастта му съвпадала и се бил нанесъл в малкия си апартамент преди четиринайсет години. Това съвпадаше с времето, по което е починал Изидор и фермата е била продадена. Лакост беше попитала дали началникът би искал тя да разпита Пино, но Гамаш й бе казал да си върви у дома. Да си почине. Той щеше да свърши тази работа на път към Трите бора.

Намери на бюрото си оставеното от Лакост досие, в което беше и адресът на мосю Пино в Източен Монреал.

Главният инспектор бавно се завъртя на стола си, обърна гръб на тъмния и пуст офис и се загледа през прозореца. Слънцето залязваше. Погледна часовника си. Четири и седемнайсет. Това беше обичаен час за залеза. Въпреки това винаги изглеждаше твърде рано.

Детективът се залюля леко на стола, зареял поглед към Монреал. Толкова хаотичен град. Винаги си е бил такъв. Но и динамичен. Кипящ от живот и разбъркан.

Доставяше му удоволствие да гледа Монреал.

Обмисляше да направи нещо, което можеше да се окаже титанична глупост. Със сигурност не бе логично, но идеята въобще не бе дошла от мозъка му.

Главният инспектор събра документите и тръгна, без да хвърля поглед назад. Не си направи труда да заключи вратата на кабинета си, дори не се обърна да я затвори. Нямаше нужда. Съмняваше се, че ще се върне.

Когато застана пред асансьора, натисна бутона за нагоре вместо за надолу. Щом стигна на желания етаж, излезе от асансьора и решително закрачи по коридора. За разлика от отдел "Убийства", този отдел не беше опустял. Докато минаваше, някои полицаи вдигнаха очи, дори имаше такива, които посегнаха към телефоните си.

Но главният инспектор не им обърна внимание. Вървеше право към целта си. Когато се озова пред вратата, не почука, а я отвори и след това я затвори плътно зад гърба си.

— Жан Ги.

Бовоар седеше на бюрото си. Вдигна очи и възрастният детектив усети как сърцето му се свива. Жан Ги потъваше. Залязваше.

— Ела с мен — каза Гамаш. Очакваше гласът му да прозвучи нормално, но с изненада чу от гърлото си да излиза само шепот. Едва чуваше собствените си думи.

— Вън! — Бовоар също проговори тихо. Обърна гръб на главния инспектор.

— Ела с мен — повтори Гамаш. — Моля те, Жан Ги. Още не е късно.

— За какво? За да продължите да ме разигравате? — Бовоар се обърна и изгледа гневно бившия си началник. — да ме унижите още повече? Майната ви!

— Те са откраднали досиетата от кабинета на психотерапевта — обясни Гамаш и се приближи към по-младия мъж, който изглеждаше много по-стар. — Знаят как да влязат в главите ни. В моята, в твоята и на Лакост. Всички.

— "Те"? Кои са "те"? Чакайте, не ми казвайте. "Те" не са "вие". Само това има значение, нали? Великият Арман Гамаш не носи никаква отговорност. Всичко е по "тяхна" вина. Винаги е било така. Е, хващайте си шибания идеален живот, безупречното си реноме и се разкарайте оттук. Аз съм просто боклук за вас, нещо досадно, залепнало за подметката ви. Не съм достоен за отдела ви, не съм достоен и за дъщеря ви. Не си заслужава да бъда спасен.

Последното изречение излезе с мъка от устата на Бовоар. Гърлото му се бе стегнало и думите едва се измъкнаха. Бовоар се изправи, а слабото му тяло се тресеше.

— Опитах се… — започна Гамаш.

— Изоставихте ме. Оставихте ме да умра в онази фабрика.

Главният инспектор отвори уста и понечи да отговори. Но какво можеше да каже? Че бе спасил Бовоар? Издърпал го бе настрани, до безопасно място. Превързал бе раната му. Повикал бе помощ.

Можеше ли да твърди, че няма вина за случилото се?

До края на живота си Арман Гамаш щеше да си спомня не раната на Жан Ги, а изражението на лицето му. Ужасът в очите му. Така уплашен бе, че ще умре. Внезапно. Неочаквано. Умоляваше Гамаш поне да не го оставя да умре самотен. Молеше го да не си тръгва.

Вкопчил се бе в ръцете на началника си и до ден днешен Гамаш си спомняше усещането — лепкаво и топло. В онзи миг Жан Ги не каза нищо, но очите му крещяха.

Тогава Арман целуна заместника си по челото и приглади сплъстената му коса. Прошепна нещо в ухото му. И тръгна. Да помогне на останалите. Той бе техният лидер. Отвел ги бе на място, където бяха попаднали в засада. Не можеше да си позволи да пренебрегне другите и да остане край един ранен полицай, без значение колко го обичаше.

Самият той бе прострелян. За малко не бе умрял. Погледнал бе нагоре и бе видял Изабел Лакост. Тя държа ръката му и го гледаше право в очите, докато Гамаш шепнеше. Рен-Мари.

Лакост не го изостави. Познал бе неописуемото облекчение да не остава сам в последните си мигове. И тогава бе осъзнал неописуемата самота, която Бовоар сигурно бе почувствал.

Арман Гамаш знаеше, че се е променил. Човекът, когото бяха вдигнали от бетонния под, не беше същият, който бе паднал прострелян. Но също знаеше, че Жан Ги така и не се изправи. Остана прикован към окървавения под на фабриката. Там още го държаха болката и болкоуспокояващите, жестокостта и пристрастяването към медикаментите, оковите на отчаянието.

Гамаш отново погледна в очите на доскорошния си заместник.

Бяха пусти. Даже гневът изглеждаше като заучена реакция, като ехо. Жан Ги вече не чувстваше дори гняв. Само здрач бе останал в тези очи.

— Ела с мен още сега — настоя Гамаш. — Позволи ми да ти помогна. Не е твърде късно. Моля те.

— Ани ме изрита, защото вие й казахте да го направи.

— Познаваш я, Жан Ги. По-добре, отколкото мога да я опозная аз. Знаеш, че никой не може да я накара да постъпи по определен начин. Решението й почти я уби, но го направи от любов. Отпрати те, защото искаше да потърсиш помощ и да се справиш със зависимостта си.

— Просто едни болкоуспокояващи — сопна се Бовоар. И това беше стар спор. Мрачен танц между двамата мъже. — По лекарско предписание.

— Ами това? — Гамаш се наведе и взе опаковката с успокоителни от бюрото на Бовоар.

— Мое си е. — Бовоар изби шишенцето от ръката на Гамаш и хапчетата се посипаха върху плота. — Отнехте ми всичко и ми остана само това. — Жан Ги със замах грабна празното шишенце и го запокити към главния инспектор. — Това. Всичко, което ми остана. А сега искате да ми отнемете и него.

Бовоар бе измършавял и целият трепереше. Въпреки това се изправи срещу по-едрия мъж.

— Знаете ли, че останалите агенти ми се подиграваха, че съм ваша кучка, защото все се влачех подире ви?

— Никой не те е наричал така. Винаги са те уважавали.

— Уважавали, значи? Но вече не? — изхриптя Бовоар. — Бях кучката ви. Лижех ви задника и ви целувах ръка. Станах за посмешище. А след акцията във фабриката казахте на всички, че съм страхливец…

— Никога!

— … казахте, че съм сломен и безполезен…

— Никога!

— Изпратихте ме на психиатър, а после и за лечение на зависимости, като че ли бях някакъв шибан слабак. Унижихте ме.

Докато говореше, по-младият мъж избутваше Гамаш назад. С всяко следващо изречение го изтласкваше. Отново и отново. Докато гърбът на главния инспектор не опря в тънката стена на кабинета на Бовоар.

Когато нямаше накъде повече да мръдне — нито напред, нито назад — Жан Ги Бовоар посегна под сакото на бившия си началник и извади пистолета му.

А главният инспектор не направи нищо, макар че можеше да го спре.

— Оставихте ме да умра, а след това ме направихте за смях.

Гамаш усети цевта на своя "Глок", опряна в корема си, и рязко си пое въздух, когато почувства още по-силен натиск.

— Отстраних те от длъжност временно — произнесе с мъка. — Изпратих те в клиниката за лечение на зависимости, за да ти помогна.

— Ани ме заряза — промълви Бовоар и очите му се насълзиха.

— Тя те обича, но не може да живее с наркоман. Ти си наркоман, Жан Ги.

Докато главният инспектор говореше, Жан Ги се приближаваше все повече и притискаше пистолета все по-дълбоко в корема му. Гамаш почти не можеше да диша, но въпреки това не се съпротивляваше.

— Тя те обича — повтори с дрезгав глас. — Трябва да потърсиш помощ.

— Оставихте ме да умра — задъхваше се Бовоар. — На пода. На шибания мръсен под.

Опрял тялото си плътно в Гамаш, по-младият мъж заплака. Почувства допира на сакото му върху небръснатото си лице и вдиша аромата на сандалово дърво. С лека нотка на рози.

— Върнах се за теб, Жан Ги — шепнеше Гамаш, докато устните му докосваха ухото на Бовоар. Думите му едва се чуваха. — Ела с мен.

Усети как ръката на Бовоар помръдва и пръстът му върху спусъка се напряга. Но главният инспектор не оказа съпротива. Не отблъсна нападението.

Ще помири ли тя прощаваща и опростена.

— Съжалявам — промълви Гамаш. — Бих дал живота си, за да те спася.

Или отново, както винаги, ще бъде твърде късно?

— Късно е. — Думите на Бовоар прозвучаха глухо от устата му, притисната в рамото на Гамаш.

— Обичам те — прошепна Арман.

Жан Ги Бовоар отскочи назад, замахна с пистолета и го стовари върху скулата на главния инспектор. Едрият мъж се олюля и залитна към близкия шкаф за документи, като протегна ръка към стената, за да се подпре и да не падне. Гамаш се извърна и видя Бовоар, насочил оръжието към него. Ръката му трепереше бясно.

Гамаш знаеше, че от другата страна на вратата има полицаи, които можеха да влязат. Да се намесят и да ги спрат. Все още можеха. Но не влизаха.

Изправи се и протегна ръка, оцапана със собствената му кръв.

— Мога да ви убия — заяви Бовоар.

— Oui. И може би ще съм си го заслужил.

— Никой няма да ме обвини. Няма да ме арестуват.

Гамаш знаеше, че това е истината. Не мислеше обаче, че ако някога загине от куршум, това ще се случи в централата на Sûretè и от ръката на Жан Ги Бовоар.

— Зная — изрече главният инспектор тихо. Направи една крачка към Бовоар, а той не отстъпи. — Колко ли си самотен?

Погледна Жан Ги право в очите и сърцето го заболя за това момче, което бе изоставил.

— Мога да ви убия — повтори Бовоар с отслабнал глас.

— Да.

Арман Гамаш стоеше лице в лице с Жан Ги. Пистолетът почти опираше в бялата му риза, вече опръскана с кръв.

Протегна дясната си ръка — ръка, която вече не трепереше — и докосна металната повърхност.

Гамаш обхвана с длан ръката на Жан Ги. Беше студена. Като пистолета. За няколко секунди двамата мъже останаха с погледи, вперени един в друг, а след това Жан Ги пусна оръжието.

— Оставете ме — проговори Бовоар. Всичките сили и почти целият му живец го бяха напуснали.

— Ела с мен.

— Вървете си.

Гамаш прибра пистолета в кобура и тръгна към вратата. Спря се пред нея.

— Съжалявам.

Бовоар стоеше насред кабинета си. Твърде уморен бе дори да се извърне.

Главен инспектор Гамаш излезе и се натъкна на група служители на Sûretè, на някои от които бе преподавал в академията.

Арман Гамаш винаги бе имал старомодни убеждения. Вярваше, че светлината може да разпръсне сенките. Че добрината е по-силна от жестокостта и че доброто съществува дори там, където нещата изглеждат най-отчайващи. Вярваше, че злото си има граници. Но сега гледаше тези млади мъже и жени, които се бяха втренчили в него, които почти бяха станали свидетели как се случва нещо ужасно и не бяха предприели нищо. И тогава главен инспектор Гамаш се запита дали не се е заблуждавал през цялото време.

Може би тъмнината понякога побеждаваше. Може би злото не знаеше граници.

Мина сам по коридора до асансьора, натисна бутона за надолу и в уединението на кабинката покри лицето си с длани.

— Сигурен ли сте, че нямате нужда от лекар?

Андре Пино стоеше на вратата на банята, скръстил ръце пред широките си гърди.

— Да, ще се оправя.

Гамаш наплиска лицето си още няколко пъти и усети как раната му щипе. Към канала се стичаше розова течност, която след миг изчезна. Детективът вдигна глава и зърна отражението си в огледалото — назъбения белег на слепоочието и синината, която току-що се бе появила.

Но щеше да избледнее.

— Подхлъзнахте се на леда, значи? — Мосю Пино подаде на Гамаш чиста хавлиена кърпа, която главният инспектор пое и притисна към лицето си. — И аз съм се подхлъзвал така. Най-често в барове след няколко питиета. И други мъже се подхлъзваха. Навсякъде. Понякога ни арестуваха заради подхлъзванията.

Гамаш се усмихна, но почти веднага присви очи от болка. После пак се усмихна.

— Подло нещо е това ледът — съгласи се главният инспектор.

— Maudit tabarnac[83], право казвате — кимна Пино и тръгна пред госта си по коридора към кухнята. — Бира?

— Non, merci.

— Кафе?

Второто предложение дойде без ентусиазъм.

— По-скоро вода.

Ако Гамаш бе поискал пикня, Пино сигурно щеше да покаже по-голямо въодушевление. Въпреки това наля чаша вода и извади лед. Пусна едно кубче в чашата, а останалите зави в кърпа. Подаде напитката и студения компрес на главния инспектор.

Гамаш върна хавлиената кърпа, взе новата, в която бе увит ледът, и я притисна към лицето си. Веднага почувства облекчение. Явно Андре Пино бе правил това и преди.

По-възрастният мъж отвори бира, дръпна си стол и седна срещу Гамаш край масата с ламиниран плот.

— Е, patron — започна, — разбрах, че искате да поговорим за Изидор и Мари-Ариет. Или за момичетата?

Когато Гамаш позвъни на вратата, той се представи и обясни, че иска да зададе няколко въпроса за мосю и мадам Уеле. Авторитетът му обаче страдаше от външния му вид, който наподобяваше на човек, току-що победен в кръчмарско сбиване.

Но Андре Пино не бе счел това за кой знае колко необичайно. Гамаш се бе опитал да се избърше в колата, но не се бе справил особено добре. При други обстоятелства щеше да се прибере у дома, за да се преоблече, но сега нямаше време.

След като вече седеше в кухнята на мосю Пино, пиеше студена вода и половината му лице беше изтръпнало, започваше отново да се чувства като човек, и то компетентен човек.

Мосю Пино се облегна назад на стола си и изпъчи гърди и корем. Беше силен, здрав и видимо преживял какво ли не. Макар че според календара беше на повече от седемдесет години, на вид изглеждаше без възраст, почти безсмъртен. Гамаш не можеше да си представи някой или нещо да повали този човек.

Детективът бе срещал много квебекчани като него. Здрави мъже и жени, отгледани и научени да се грижат за ферми, гори и животни, както и за себе си. Яки, стабилни и способни да се справят сами. Порода, на която по-изнежените съвременни граждани гледаха с пренебрежение.

За щастие, хората като Андре Пино не се трогваха особено от това. А ако пък им пукаше, просто се подхлъзваха на леда и повличаха гражданчето със себе си.

— Помните ли петзначките? — попита Гамаш, свали кърпата от лицето си и я остави на кухненската маса.

— Невъзможно е да ги забравя, но не ги виждах много често. Живееха в онова подобие на увеселителен парк, което правителството беше построило за тях в Монреал, но си идваха за Коледа и за около седмица и нещо през лятото.

— Сигурно е било вълнуващо да си имате собствени местни знаменитости.

— Сигурно. Но никой не ги смяташе за местни. В града се продаваха сувенири с лицата на петзначките Уеле и хората кръщаваха мотели и кафенета на тях. Закусвалня "Петзначка" — такива работи. Но момичетата не бяха местни. Вече не.

— Имаха ли приятели наоколо? Хлапета от квартала, с които излизаха?

— Да излизат? — изсумтя Пино. — Тези момичета не "излизаха". Целият им живот минаваше по график. Човек би си помислил, че са кралиците на Англия.

— Значи никакви приятели?

— Само онези, на които филмовите екипи плащаха, за да си играят с тях.

— Момичетата знаеха ли?

— Че хлапетата са били подкупени? Сигурно.

Гамаш си спомни какво бе казала Мирна за Констанс. Как й е липсвала компания. Не сестрите й, които винаги били с нея, а поне една приятелка, която не е била платена. Дори на Мирна плащала, за да я изслушва. Но в един момент Констанс бе спряла да ходи на психотерапия при Мирна. И Мирна не я бе изоставила.

— Що за хора бяха?

— Според мен нормални. Задружни.

— Надменни? — предположи Гамаш.

Пино се размърда на стола си:

— Не мога да кажа.

— Харесвахте ли ги?

Въпросът като че ли озадачи Пино.

— Били сте горе-долу на тяхната възраст… — опита отново Гамаш.

— Малко по-малък — ухили се мъжът. — Не съм чак толкова стар, колкото може да ви изглеждам.

— Играехте ли с тях?

— Понякога на хокей. Изидор събираше отбор, когато момичетата бяха у дома за Коледа. Всеки искаше да бъде Ришар Ракетата[84] — усмихна се Пино. — Дори момичетата.

Гамаш забеляза лека промяна у събеседника си.

— Харесвахте Изидор, нали?

Андре изръмжа:

— Беше като животно. Човек би си помислил, че е измъкнат от земята — като голям и кален стар пън. Имаше огромни ръчища.

Пино разпери собствените си масивни длани на кухненската маса, сведе поглед и се ухили. Усмивката му, както и на Изидор, беше щърбава, но искрена. Поклати глава:

— Не беше много приказлив. Бих се изненадал, ако за последните десет години от живота му съм му изкопчил и пет думи.

— Доколкото разбрах, сте живели с него.

— Кой ви каза?

— Енорийският свещеник.

— Антоан? Дърта кикимора, все си е такава клюкарка, откакто се помня. Той беше вратарят. Мързеше го да се размърда. Просто си стоеше като паяк в мрежата си. Тръпки ни побиваха от него. А сега се разпорежда в онази църква и на практика взима пари от туристите, за да им покаже къде са кръстени петзначките. Води ги дори на гробовете на семейство Уеле. То пък като че ли остана някой, на когото да му пука.

— Когато момичетата пораснаха, спряха да се прибират у дома, за да видят баща си, нали?

— Това пак ли ви го каза Антоан?

Гамаш кимна.

— Ами прав е. Но това не беше проблем. Двамата с Изидор си живеехме добре. Береше билки в градината в деня, когато умря. Почти на деветдесет беше и буквално се гътна в лехата с босилека. — Разсмя се, когато осъзна какво бе казал току-що. — Гушна босилека.

Пино надигна бирата, отпи и се усмихна:

— Надявам се да е наследствено. И аз искам да умра така.

Огледа се в малката подредена кухничка и си спомни къде е. И как бе вероятно да умре. Гамаш подозираше, че да паднеш в лехата с босилек не е чак толкова забавно, колкото звучеше.

— Помагахте ли във фермата? — попита детективът.

Пино кимна:

— Освен това чистех и готвех. Изидор се справяше чудесно с полската работа, но мразеше къщната. Все пак му беше приятно да живее в подреден дом.

Нямаше нужда Гамаш да се оглежда, за да се убеди, че Андре Пино също харесваше да му е подредено. Запита се дали годините, прекарани покрай взискателния Изидор, си бяха казали думата, или домакинът му имаше вродена склонност към чистотата и реда.

— За мой късмет любимата му храна бяха онези макарони от консерва. Буквичките. И кренвирши. Вечер играехме крибидж или седяхме на верандата.

— Но не разговаряхте?

— Нито дума. Изидор се взираше в далечината оттатък полята, аз също. Понякога отивах в града, в някой бар, а когато се върнех, той все още си беше на същото място.

— За какво си мислеше?

Пино присви устни и погледна през прозореца. Нямаше какво да види. Само тухлената стена на съседната сграда.

— Мислеше си за момичетата. — Андре отново обърна очи към Гамаш. — Когато се родиха, това бе най-щастливият миг в живота му, но не мисля, че въобще успя да превъзмогне шока.

Гамаш си спомни снимката на младия Изидор Уеле, който гледа втрещено петте си дъщерички, увити в чаршафи, мръсни кърпи и парцали.

Да, било е голям шок.

Няколко дни по-късно обаче Изидор бе приведен във вид като дъщерите си. Спретнат за пред камерите. На следващата снимка държеше едно от момичетата, макар и малко непохватно, малко неуверено, но толкова нежно. Така бащински. В сигурната прегръдка на онези загорели, мускулести ръце. От снимката гледаше грубоват фермер, който все още не бе обучен да се преструва.

Изидор Уеле бе обичал дъщерите си.

— Защо момичетата не му идваха на гости, когато пораснаха? — попита Гамаш.

— Откъде да знам? Трябва тях да попитате.

"Тях ли?" — помисли си Гамаш.

— Не мога.

— Е, ако сте дошли при мен, за да ми искате адреса им, нямам го. Нито съм ги виждал, нито съм ги чувал от години.

И тогава на Андре Пино като че ли му просветна. Оттласна се от масата, далеч от главния инспектор, и краката на стола му бавно и продължително изскърцаха върху линолеума на пода.

— Защо сте тук?

— Констанс е починала преди няколко дни.

Детективът наблюдаваше Пино, докато говореше. Засега нямаше никаква реакция. Едрият мъж просто възприемаше казаното.

— Съжалявам.

Но Гамаш не му вярваше. Макар че домакинът му видимо не се зарадва на новината, не изглеждаше и нещастен. Доколкото можеше да прецени главният инспектор, Андре Пино не го беше грижа.

— Колко останаха? — попита Пино.

— Нито една.

— Нито една? — Този път новината като че ли го изненада. Мъжът облегна гръб на стола си и грабна бирата. — Е, значи това беше.

— Какво беше?

— Последната. Няма повече петзначки.

— Не изглеждате разстроен.

— Вижте, убеден съм, че са били много мили момичета, но доколкото можех да преценя, Изидор и Мари-Ариет са потънали в merde в момента, в който са се родили дъщерите им.

— За това се е молела майка им — напомни му Гамаш. — Цялата онази история с брат Андре.

— Какво пък знаете вие за нея? — попита Пино.

— Е, не бих казал, че е някаква тайна, нали? — оправда се главният инспектор. — Вашата сестра е посетила брат Андре в Ораторията. Изкачила стълбите на колене, за да се помоли за деца и да потърси неговата помощ. Момичетата се родили в деня, след като починал брат Андре. Това била важна част от историята им.

— О, да, знам — рече Пино. — Бебетата чудо. Човек би си помислил, че самият Исус Христос ги е изродил. Мари-Ариет беше просто бедна съпруга на фермер, която искаше семейство. Но ще ви кажа нещо. — Пино приведе тежкото си тяло към Гамаш. — Ако Бог го е сторил, трябва да я е мразел.

— Чели ли сте книгата на доктор Бернар? — попита детективът.

Очакваше Пино да се ядоса, но вместо това мъжът замълча и поклати глава.

— Чувал съм за нея. Всички я знаят. Купчина лъжи. В тая книга Изидор и Мари-Ариет са представени като малоумни фермери, които са прекалено глупави, за да отгледат собствените си деца. Бернар чул за посещението при брат Андре и го превърнал в някаква холивудска простотия. Разказал на редакторите на кинопрегледите, на репортерите. Описал го в книгата си. Мари-Ариет не е била единствената, която е ходила в Ораторията, за да помоли за благословията на брат Андре. Хората все още го правят. Никой не разказва за останалите, които изкачват онова стълбище на проклетите си колене.

— Останалите не са родили петзначки.

— Късметлийки.

— Не харесвахте ли момичетата?

— Не ги познавах. Всеки път, когато си идваха у дома, с тях имаше камери, бавачки, онзи лекар и куп други хора. В началото беше забавно, но после стана… — Пино търсеше думата. — Merde. И превърна живота на всички ни в merde.

— Мари-Ариет и Изидор също ли мислеха така?

— Откъде да знам? Бях хлапе. Със сигурност знам, че Изидор и Мари-Ариет бяха добри и свестни хора, които просто се мъчеха да свържат двата края. Повече от всичко на света Мари-Ариет искаше да бъде майка, а те не й позволиха. Отнеха й тази възможност, лишиха и Изидор от бащинството. В оная книга на Бернар пише, че са продали момичетата на правителството. Глупости, на които хората вярваха. Това уби сестра ми. Тя умря от срам.

— А Изидор?

— Стана още по-мълчалив. Вече не се усмихваше почти никога. Всички шушукаха зад гърба му. Сочеха го с пръст. След смъртта й той си стоеше най-често у дома.

— Защо момичетата не са идвали във фермата, когато са пораснали? — попита Гамаш. Вече бе задал въпроса и не бе получил отговор, но си струваше да опита още веднъж.

— Не бяха добре дошли и го знаеха.

— Но Изидор е искал да се върнат и да се грижат за него — възрази главният инспектор.

Пино се разсмя грубо:

— Кой ви каза?

— Свещеникът, отец Антоан.

— Той пък какво знае? Изидор не искаше да има повече нищо общо с момичетата. Не и след смъртта на Мари-Ариет. Според него те бяха виновни за кончината й.

— А вие не поддържахте ли връзка с племенниците си?

— Писах им, за да им съобщя за смъртта на баща им. Те дойдоха за погребението. Това беше преди петнайсет години. Оттогава не съм ги виждал.

— Изидор е завещал фермата на вас — отбеляза Гамаш, — не на дъщерите си.

— Вярно е. Беше ги отписал.

Гамаш извади от джоба си плетената шапка и я сложи на масата. За първи път от доста време видя искрена усмивка на лицето на Андре.

— Разпознавате я.

Мъжът я взе и се поинтересува:

— Къде я намерихте?

— Констанс я е подарила на своя приятелка за Коледа.

— Странен подарък. Чужда шапка.

— Описала я е като ключ към дома й. Имате ли представа какво е искала да каже с това?

Пино разгледа шапката и я остави обратно на масата.

— Сестра ми изплете по една за всяко от децата си. Не знам тази на кого е била. Ако Констанс я е подарила, вероятно е била нейна, не мислите ли?

— Защо я е нарекла ключ към дома й?

— Calice[85], нямам представа.

— Тази шапка не е принадлежала на Констанс — потупа Гамаш плетивото с пръст.

— Тогава сигурно е била на някоя от сестрите й.

— Виждали ли сте Изидор да я носи?

— Явно сте паднали по-лошо на леда, отколкото предполагате — изсумтя Пино. — Това е било преди шейсет години. Не помня какво съм носил аз, камо ли той. Знам само, че зиме и лете се обличаше с карирани ризи, които смърдяха. Други въпроси?

— Как се обръщаха момичетата към майка си? — попита Гамаш и се изправи.

— Tabarnac — изруга Пино. — Сигурен ли сте, че сте добре?

— Защо питате?

— Започнахте да задавате глупави въпроси. Как са викали момичетата на майка си?

— Е?

— Откъде да знам, по дяволите? Как викат хората на майките си?

Гамаш чакаше отговора.

— Мама, разбира се — рече Андре.

Не бяха направили и две крачки и Пино спря.

— Чакайте малко. Казахте, че Констанс е починала, но това не обяснява въпросите. Защо ме разпитвате за всичко това?

Гамаш се чудеше кога най-после Пино ще го попита. Доста време бе отнело на по-възрастния мъж, но може би глупавите въпроси бяха отклонили вниманието му.

— Констанс не си е отишла от естествена смърт.

— А от какво? — Андре впери пронизващ поглед в Гамаш.

— Била е убита. Аз съм от отдел "Убийства".

— Maudit tabarnac — промърмори Пино.

— Сещате ли се за някого, който може да я е убил? — попита главният инспектор.

Андре Пино се замисли и след малко бавно поклати глава.

Преди да излезе от стаята, Гамаш забеляза вечерята на Пино, която го чакаше на кухненския плот.

Консерва с макарони буквички и кренвирши.