Светлина в пукнатините

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Пред Терез Брюнел и главен инспектор Гамаш се появиха чаши с горещ ябълков сайдер.

Край камината се бяха настанили Клара и нейна приятелка. Те помахаха на новодошлите да седнат при тях, но след като се отбиха, за да благодарят на Клара за вечерята предишния ден, двамата служители на Sûretè предпочетоха относително по-изолираните кресла пред нишата с прозорците.

Стъклата бяха леко заскрежени, но селото се виждаше добре през тях. Двамата полицаи се загледаха навън и потънаха в някак неловка тишина за минута-две. Терез разбърка сайдера си с канелената пръчица в чашата, сетне отпи една глътка.

Вкусът й напомни за Коледа, за пързаляне с кънки на лед и за дълги зимни следобеди в провинцията. Двамата с Жером никога не пиеха сайдер в Монреал и сега възрастната жена се замисли защо.

— Всичко ще бъде наред, нали, Арман? — попита тя накрая. В гласа й нямаше отчаяние, нито страх. Беше силен и ясен. И изпълнен с любопитство.

Гамаш също разбърка сайдера си. Вдигна поглед и го впери в очите на събеседничката си. За пореден път Терез се възхити на спокойствието в този поглед. И на още нещо. Нещо, което бе забелязала преди много години в онази претъпкана зала в полицейската академия.

Дори от средата на аудиторията бе успяла да види добротата в очите му. Качество, което някои хора погрешно приемаха за слабост и това ги караше по-късно да съжаляват.

Но в тези очи нямаше само доброта. Арман Гамаш бе като снайперист. Наблюдаваше, чакаше и се прицелваше внимателно. Почти никога не стреляше, в пряк и в преносен смисъл, но когато го правеше, рядко пропускаше целта.

Ала преди десетилетие бе пропуснал. Улучил бе Арно. А не Франкьор.

Сега Франкьор бе събрал армия и планираше нещо ужасяващо. Въпросът бе дали Гамаш имаше още един изстрел. И дали щеше този път да уцели мишената си.

— Oui, Терез — отвърна й детективът. Усмихна се и дълбоки бръчици набраздиха кожата около очите му. — Всичко ще бъде наред.

— Юлиана от Норич[75] — отбеляза възрастната жена, когато разпозна думите. "Всичко ще бъде наред."

Тя се загледа през заскрежения прозорец. Жил и Никол мъкнеха оборудване нагоре по хълма и изчезваха в гората. Комисар Брюнел отмести очи към събеседника си и забеляза кобура и пистолета на колана му. Арман Гамаш щеше да стори необходимото. Но не и преди да стане наложително.

— Всичко ще бъде наред — изрече Терез и се зачете отново.

Гамаш й бе дал документите, които бе намерил в Националната библиотека, докато търсеше информация за петзначките Уеле. Коментирал бе, че нещо го тревожи, откакто бе гледал документалните филми предишната вечер.

— Само едно нещо ли? — попитала го бе Терез. Изгледала бе записите на сутринта на един стар лаптоп, който Никол бе донесла. — Горките момичета. Знаеш ли, едно време им завиждах. Всяко малко момиченце искаше да бъде някоя от петзначките или младата принцеса Елизабет.

Когато пристигнаха в бистрото и се настаниха на креслата до прозореца, комисар Брюнел отвори папката с информацията за петзначките, а главен инспектор Гамаш се зачете в книгата на доктор Бернар. Терез затвори досието около час по-късно.

— Е? — попита я Гамаш и свали очилата си за четене.

— Тук има много неща, които стоварват вината върху родителите.

— Тук също — потвърди главният инспектор, като положи едрата си длан върху книгата. — Имаше ли нещо, което ти направи особено впечатление?

— Всъщност да. Къщата.

— Продължавай.

По изражението му личеше, че и той намираше същото за тревожно.

— Според документите Изидор Уеле е продал семейната ферма на правителството малко след раждането на петзначките. Платена е висока цена, далеч надхвърляща реалната стойност на имота.

— Всъщност с тези пари са откупили дъщерите му — уточни главният инспектор.

— Правителството на Квебек поемало попечителството над момичетата, а съпрузите Уеле можели да си живеят щастливо, отървани от бремето на пет гърла, които не можели да изхранят. — Терез с отвращение остави картонената папка на масата. — Създава се впечатление, че семейство Уеле са били прекалено бедни и неуки, за да се грижат добре за петзначките, които в крайна сметка и бездруго щели да им бъдат отнети от социалните служби.

Гамаш кимна. В документите не се споменаваше, че по онова време, в най-тежките години на Голямата депресия, всички домакинства имали финансови затруднения. Семейство Уеле нямали вина за икономическата криза. Въпреки това се намекваше, че те сами си били виновни за своето тежко положение. А добронамереното правителство щяло да спаси и тях, и дъщерите им.

— Така правели услуга на съпрузите Уеле — поясни Гамаш. — Откупували бремето им. Мадам Уеле родила тяхното избавление от Голямата депресия. В книгата на доктор Бернар пише горе-долу същото. Няма директни обвинения, разбира се. Никой не е искал да изглежда така, като че ли критикуват родителите, но в онези години не било много трудно да се пробута образа на невежия квебекски селянин.

— Но в крайна сметка те въобще не са получили парите — отбеляза Терез. — Поне така изглежда на документалните кадри. Онзи ритуал с benediction paternelle[76] се е състоял, когато момичетата са били почти на десет години. Вижда се, че Уеле все още са били в старата си къща. Не са я продали.

Гамаш потупа папката с очилата си:

— Това е лъжа. Официалните документи са били фалшифицирани.

— Защо?

— За да представят съпрузите Уеле в лоша светлина, ако някога информацията стане обществено достояние.

Изведнъж писмата на Изидор Уеле придобиха съвсем различен смисъл. Онова, което изглеждаше като крънкане, настояване и просене на пари, се оказваше самата истина.

Правителството бе откраднало децата им. И Уеле си ги искаха обратно. Да, наистина са били бедни и са го признавали, но твърдели, че могат да дадат на момичетата това, от което имат нужда.

Гамаш си спомни старата селска къща, спомни си как Изидор връзваше кънките на дъщерите си, а измъчената Мари-Ариет им подаваше шапките.

Но не какви да е шапки. Даваше им техните лични шапки. Всяка една различна от другите.

После раздразнено бе захвърлила последната шапка някъде извън кадър.

Гамаш се бе впечатлил от този жест. Гневният изблик бе засенчил момента на нежност по-рано, когато майката се бе отнесла с всяко дете като с отделна личност. Изплела им бе техни собствени, неповторими шапки. За да ги предпази от суровия свят.

— Извини ме.

Детективът се изправи и се поклони леко на приятелката си, облече си палтото и излезе навън в зимния ден.

Терез Брюнел остана на креслото си и го изпрати с поглед. Загледа се през прозореца, докато Гамаш крачеше бързо по улицата, която опасваше селския площад. Стигна до пансиона на Габри и изчезна вътре.

— Да, шефе — отговори му инспектор Лакост. — При мен са.

Гамаш я чу как трака по клавиатурата. Позвънил бе на мобилния й телефон и я бе заварил в дома й в този неделен следобед.

— Само момент.

Гласът й заглъхваше и главният инспектор си я представи как притиска телефона с рамо към ухото си, докато пръстите й шарят по клавишите. В търсене на нещо привидно незначително и скрито.

— Не бързай — успокои я детективът и седна на ръба на леглото в стаята в пансиона, която смяташе за "своя". Все още беше "негова". Запазил я бе, платил бе за нея и дори бе оставил няколко лични вещи.

В случай че някой дойдеше да го търси.

Винаги когато трябваше да позвъни в Монреал или в Париж, идваше тук. Ако се бе досетил правилно, щяха да ги проследят. Не искаше никакви следи да водят до къщата на Емили Лонпре.

— Намерих ги — каза Лакост и гласът й отново стана ясен, докато четеше от файла. — В стаята на Маргьорит… да видим… два чифта ръкавици. Още няколко чифта дебели зимни ръкавици с един пръст. Четири зимни шала. Да, ето ги. Две шапки. Една плътна, купена от магазин, и една, която изглеждаше ръчно изплетена.

Гамаш се изправи и помоли колежката си:

— Би ли ми описала ръчно изплетената?

Затаи дъх. Лакост не разглеждаше самите предмети, които бяха останали в малката къща. Четеше от записките, които си бе направила.

— Червена на цвят — прочете, — с мотив на борчета. Има пришит етикет с буквите ММ.

— Мари-Маргьорит. Друго?

— За шапката ли? Съжалявам, шефе, това е всичко.

— А в другите спални? Констанс и Жозефин също ли са имали такива ръчно изплетени шапки?

Отново мълчание и още тракане по клавиатурата.

— Да. Тази на Жозефин беше зелена, със снежинки. На етикета пишеше МЖ. Шапката в стаята на Констанс беше със северни елени…

— И етикет с буквите МК.

— Как се досетихте?

Гамаш се засмя кратко. Лакост продължи да описва другите две шапки, които бяха намерили в дъното на гардероба в антрето. Техните инициали бяха MB и МЕ.

Пълен комплект.

— Защо това е важно, шефе?

— Може и да не е, но тези шапки са изплетени от майка им. Изглежда, са единствените вещи, които са запазили от детството си. Единствените сувенири.

"Спомен за майка им, помисли си Гамаш, за нейните грижи. И за това, че всяка от тях е била отделна личност."

— Има още нещо, patron.

— Какво?

Толкова бе съсредоточен върху откритието, че за части от секундата не обърна внимание как тонът на Лакост се промени, стана по-мрачен. Това бе предупредителният сигнал преди сблъсъка. Понечи да се изправи, да се подготви. Да вдигне защитата си.

Но закъсня.

— Изпратили са инспектор Бовоар на поредната акция. Хванахте ме у дома, защото следях комуникациите. Този път е зле.

Главен инспектор Гамаш усети как едновременно бузите му пламват и кръвта се отдръпва от тях. Стори му се, че въздухът около него в миг изчезва, сякаш се бе озовал в камера за сензорна депривация[77]. Всичките му сетива отказаха наведнъж и той се почувства като в безтегловност. А после започна да пада.

След по-малко от секунда задиша отново и сетивата му се възстановиха. Изострени. Внезапно всичко беше отчетливо, шумно и ярко.

— Разкажи ми — прикани той колежката си.

Взе се в ръце, овладя тялото си. С изключение на дясната ръка. Държеше я стегната в юмрук и продължаваше да я стяга.

— Взели са решението в последния момент. Самият Мартен Тесие води групата. Доколкото успях да разбера, са само четирима полицаи.

— Каква е целта? — Тонът на главния инспектор бе отсечен, заповеден. Преценяваше фактите.

— Лаборатория за метамфетамини на южното крайбрежие. Трябва да е в Бушервил, ако се съди по маршрута им.

Настана мълчание.

— Инспекторе? — обади се Гамаш настойчиво.

— Извинете, шефе. Явно е в Бросар[78]. Минаха по моста "Жак Картие".

— Мостът е без значение — отвърна Гамаш раздразнено. — Рейдът започнал ли е?

— Преди секунди. Срещат съпротива. Има стрелба.

Гамаш притисна телефона към ухото си, като че ли това щеше да го приближи до мястото на действието.

— Току-що повикаха линейка. Влиза медицински екип. Улучен е полицай.

Лакост бе свикнала да докладва и се стараеше и този път да се придържа към фактите. Почти успяваше.

— Прострелян полицай — повтори тя думите. Същите думи, които бе крещяла отново и отново, когато бе видяла Бовоар и началника си да падат с огнестрелни рани. В онази фабрика.

"Прострелян полицай."

— Божичко! — долетя гласът отсреща. Звучеше като молитва.

Гамаш долови раздвижване с периферното си зрение и се обърна рязко. Полицай Никол стоеше пред отворената врата на стаята му. Вечно насмешливото й изражение замръзна, когато видя лицето му.

Главният инспектор я погледна за миг, после сграбчи вратата и я затръшна толкова силно, че картините на стената се разклатиха.

— Шефе? — обади се Лакост. — Добре ли сте? Какво беше това?

Прозвуча й като изстрел от оръжие.

— Вратата — отвърна Гамаш и й обърна гръб. През пролука между ефирните завеси на прозореца проникваше мека светлина, носеха се смях и звуци от удари на стикове за хокей. Обърна гръб и на тях. Впери поглед в стената. — Какво става?

— Изглежда, цари някакъв хаос — докладва Лакост. — Опитвам се да разбера комуникациите.

Гамаш прехапа езика си и зачака. Чувстваше как яростта му се надига. Усещаше почти непреодолима нужда да забие в стената вече стиснатия си юмрук, готов за нападение. Да удря пак и пак, докато стената не прокърви.

Вместо това се овладя.

Глупаци. Да тръгнат на рейд без подготовка.

Главният инспектор знаеше каква е целта на акцията. Беше проста и садистична. Да извади от строя Бовоар и да разклати Гамаш. Да тласне и двамата от ръба на скалата. И може би още по-лошо.

"Прострелян полицай."

Самият той бе крещял същото, докато държеше Жан Ги. Притискаше превръзка към корема му. За да спре кървенето. Виждаше болката и ужаса в очите на младия мъж. Виждаше кръвта по цялата риза на Бовоар. По собствените си ръце.

А сега Гамаш почти си припомни усещането тук, в тази спокойна и приятна стая. Усещането за топла и лепкава кръв по ръцете си.

— Съжалявам, шефе, комуникациите прекъснаха.

Главният инспектор продължи да се взира в стената още миг.

Комуникациите са прекъснали. Какво ли означаваше това?

Опита се да не си представя възможно най-лошия сценарий. Че се е възцарила тишина, защото всички, които са ползвали комуникационните канали, са стихнали завинаги.

Не. Наложи си да не мисли за това. Да се придържа към простите факти. Знаеше до колко катастрофални последствия можеше да доведе едно необуздано въображение, подхранвано от страх.

Отблъсна тревожните мисли. Имаше предостатъчно време да изчака потвърждение. А и каквото имаше да се случва, се беше случило досега.

Всичко бе свършило. А той не можеше да направи нищо по въпроса.

Затвори очи и се опита да не си представя Жан Ги. Не и уплашения ранен човек в ръцете си. Не и изтощения мъж от последните седмици и месеци. И определено не Жан Ги Бовоар, който пие бира и се смее, седнал на дивана в дневната на семейство Гамаш.

Това беше образът, който главният инспектор положи най-много старание да прогони от съзнанието си.

Отвори очи.

— Продължи да следиш, моля те — поръча на Лакост. — Ще бъда в бистрото или в книжарницата.

— Шефе? — попита младата жена колебливо.

— Всичко ще бъде наред.

Тонът му бе спокоен и уравновесен.

— Oui.

Не звучеше напълно убедена, но поне гласът й не трепереше толкова.

"Всичко ще бъде наред", повтори си Гамаш, докато пресичаше селския площад с решителна крачка.

Но не беше сигурен, че си вярва.

Мирна Ландерс седеше на дивана в мансардния си апартамент, вторачена в телевизионния екран.

На него бе застинало усмихнато момиченце. Бащата връзваше кънките му, а сестрите му го чакаха, вече обути за пързаляне.

Момиченцето носеше плетена зимна шапка със северни елени.

Мирна се усмихваше с насълзени очи.

— Сияе, нали? — промълви тъмнокожата жена.

Гамаш и Терез Брюнел кимнаха. Наистина сияеше.

След като най-сетне бе разбрал коя петзначка коя е, Гамаш искаше да изгледа документалните филми още веднъж.

Зад малката Констанс стояха сестрите й Маргьорит и Жозефин, нетърпеливи да излязат навън. Детективът вече различаваше момиченцата по шапките. Борчетата на Маргьорит и снежинките на Жозефин. Мари-Констанс, изглежда, можеше да стои така цял ден, докато баща й грижливо я приготвяше. Северните елени се надбягваха по шапката й.

Виржини и Елен стояха до вратата. Те също носеха плетени шапки и бяха леко намръщени.

По молба на Гамаш Мирна отново върна до началото. Изидор стоеше с протегнати ръце и въздаваше benediction paternelle.

Но сега вече знаеха кое от коленичилите момиченца е Констанс — бяха проследили кадрите с нея назад и назад, чак до началото. Тя бе в края на редицата.

"И Констанс", помисли си Гамаш.

— Това помага ли да разберем кой е убил Констанс? — попита Мирна.

— Не съм сигурен — призна главният инспектор. — Но поне сме наясно кое момиче кое е.

— Мирна — обади се Терез, — Арман ми каза, че когато сте разбрали коя е Констанс, сте си помислили, че все едно клиентка ви е самата Хера.

Мирна погледна Терез, а след това отново се обърна към екрана.

— Да.

— Хера — повтори комисар Брюнел. — Една от гръцките богини.

— Да — усмихна се Мирна.

— Защо?

Мирна натисна бутона за пауза и се извърна към гостенката си.

— Защо ли? — замисли се. — Когато Констанс ми призна, че е една от петзначките Уеле, със същия успех можеше да ми каже, че е древногръцка богиня. Мит. Просто се пошегувах, нищо повече.

— Ясно — кимна Терез. — Но защо Хера?

— Защо не? — Мирна очевидно бе объркана. — Не разбирам какво ме питате.

— Няма значение.

— Какво си мислиш, Терез? — включи се Гамаш.

— Сигурно е нелепо — отвърна комисар Брюнел. — Докато бях главен уредник в Музея на изящните изкуства, видях множество класически произведения. Повечето пресъздават сюжети от митологията. Викторианските художници особено много са обичали да рисуват гръцки богини. Винаги съм подозирала, че просто са имали нужда от извинение да рисуват голи жени, често в схватка със змейове. Приемлива форма на порнография.

— Но се отклоняваш от темата — предположи Гамаш и Терез се усмихна.

— Научих много за различни богове и богини. Но две конкретни богини се открояваха — най-често те бяха пленявали въображението на художниците от онзи исторически период.

— Нека позная — обади се Мирна. — Афродита?

Комисар Брюнел кимна:

— Богинята на любовта, но също и на проститутките, в случай че не знаете. За удобство не е притежавала много дрехи.

— А другата? — попита Мирна, макар че отговорът вече бе ясен на всички.

— Хера.

— Също гола?

— Не, викторианските художници я харесвали заради драматичния й потенциал, а освен това отговаряла на представите им за силна жена. Била злобна и завистлива.

Обърнаха се към екрана на телевизора. Филмът бе спрян на пауза, така че се виждаше лицето на молещата се малка Констанс.

Мирна погледна Терез:

— Смятате, че е била злобна и завистлива?

— Не аз я оприличих на Хера.

— Това е просто име. Първата богиня, която ми дойде на ума. Със същия успех можеше да я нарека Афродита или Атина. — Мирна звучеше подразнено и зае отбранителна позиция.

— Но я нарекохте Хера.

Комисар Брюнел не отстъпваше. Двете жени се гледаха в очите.

— Познавах Констанс — рече Мирна. — Първо като клиентка, а после и като приятелка. Никога не ми е правило впечатление да проявява такива качества.

— Но казахте, че е била затворена — намеси се Гамаш. — Знаете ли всъщност какво е криела?

— Нима съдите жертвата на убийството? — попита Мирна.

— Не — отвърна главният инспектор. — Тук няма осъждане. Но колкото по-добре опознаем Констанс, толкова по-лесно можем да разберем кой е желаел смъртта й. И защо.

Мирна се замисли и накрая каза:

— Съжалявам. Констанс беше толкова потайна, че се чувствам длъжна да я предпазвам.

Тъмнокожата жена натисна бутона за възпроизвеждане и тримата се загледаха как малката Констанс се моли, после става и шеговито се спречква със сестрите си, които чакат на опашка, за да завърже баща им кънките.

Изведнъж всички се замислиха, дали спречкването наистина бе на шега.

Видяха как лицето на Констанс грейна от радост, когато баща й коленичи в краката й, а сестрите й, разделени по двойки, стояха по-назад. Наблюдаваха.

Телефонът на Мирна иззвъня и Гамаш така се напрегна, че двете жени го изгледаха.

Книжарката вдигна, а после протегна слушалката към детектива:

— Изабел Лакост е.

— Merci — продума главният инспектор, направи няколко крачки и пое телефона. Беше топъл.

Обърна се с гръб към комисар Брюнел и Мирна и изрече:

— Bonjour.

Гласът му бе спокоен, гърбът — изправен, а главата — вдигната високо.

Двете жени зад него го наблюдаваха, докато той слушаше, и видяха как широките рамене леко се отпуснаха, но пък главата остана вдигната.

— Merci — рече Гамаш и бавно остави слушалката върху телефона. Обърна се.

И се усмихна облекчено.

— Добри новини — обяви. — Нямат нищо общо с настоящия случай обаче.

Отиде обратно при Мирна и Терез. Двете жени извърнаха поглед и не казаха нито дума за насълзените му очи.