Светлина в пукнатините

ПЕТА ГЛАВА

Изабел Лакост и главен инспектор Гамаш бяха на път обратно към Монреал, но чакаха в задръстването в час пик преди моста "Шамплен". Нямаше четири и половина, а слънцето вече бе залязло и заради тъмнината се усещаше като полунощ. Снегът бе спрял. Гамаш отправи поглед през прозореца на колата отвъд шестте ленти на шосето, блокирано от автомобили. Загледа се към мястото, където Одри Вилньов бе направила своя избор и бе предпочела смъртта пред живота.

Близките й вероятно вече знаеха. Арман Гамаш достатъчно често бе вършил тази задача, което не я правеше по-лека. Беше по-лошо, отколкото да погледнеш лицето на мъртвец — да се изправиш пред онези, които са го надживели, и да станеш свидетел на мига, в който целият им свят се преобръща.

Това беше един вид убийство. Майката, бащата, съпругата или съпругът. Някой от тях отваряше вратата в отговор на почукването му, като все още вярваше, че светът не е съвършен, но дълбоко в същността си е добър. До момента, в който не проговаряше той. И все едно тласваше човека от ръба на скала. Гледаше го как полита. Сгромолясва се. Разбива се на парченца. Нито той, нито животът му някога щеше да бъде същият.

А в очите му се четеше обвинение, сякаш главният инспектор бе извършителят.

Преди да тръгнат от Трите бора, Мирна му бе дала домашния адрес на Констанс.

— Когато приятелката ви беше в селото, как ви се стори? — попитал я бе Гамаш.

— Както винаги. Не я бях виждала от известно време, но не изглеждаше по-различно от друг път.

— Не беше ли разтревожена за нещо?

Мирна поклати глава.

— Пари? Здраве?

Мирна отново поклати глава:

— Беше доста потайна, както сигурно се досещате. Не ми разказваше много за живота си, но изглеждаше спокойна. Щастлива беше, че е тук, и се радваше, че ще дойде пак за празниците.

— Все пак, не забелязахте ли нещо необичайно? Карала ли се е с някого тук? Обидени, наранени?

— Подозирате Рут ли? — попита Мирна и едва доловима усмивка пробяга по лицето й.

— Винаги подозирам Рут.

— В интерес на истината, Констанс и Рут се сдушиха. Между тях имаше някаква особена химия.

— Химия ли имате предвид, или лекарства? — намеси се Лакост, а Мирна се усмихна в отговор.

— Двете приличат ли си? — попита Гамаш.

— Рут и Констанс? Напълно различни са, но поради някаква причина май много се харесаха.

Изненадан от чутото, главният инспектор осмисляше информацията. Възрастната поетеса по принцип намираше хората до един за неприятни. Би мразила всички, ако можеше да събере цялата тази енергия, която омразата изискваше.

— Кой нарани те толкова непоправимо, та всеки флирт посрещаш като облак черен? — изрецитира Мирна.

— Моля? — сепна се Гамаш от неочаквания въпрос.

Книжарката се усмихна:

— Това са строфи от едно стихотворение на Рут. Констанс ми ги цитира една вечер, след като се прибра от гостуване у Рут.

Детективът кимна и се зачуди дали когато най-накрая намереха Констанс, тя щеше да е непоправимо наранена.

Гамаш стана и отиде да вземе палтото си. На вратата се спря и целуна Мирна по двете бузи.

Тя се дръпна крачка назад и се вгледа в лицето му:

— А вие? Добре ли сте?

Главният инспектор се замисли върху въпроса и всички възможни отговори — повърхностни, пренебрежителни или искрени. Знаеше, че няма много смисъл да лъже Мирна. Но и не можеше да й каже истината.

— Добре съм — отвърна й и тя се усмихна.

Книжарката наблюдаваше как се качват в колата и потеглят нагоре по хълма, отдалечавайки се от Трите бора. Констанс бе поела по същия този път и така и не се върна. Но Мирна знаеше, че Гамаш ще се върне и ще донесе със себе си отговора, Който тя трябваше да чуе.

Автомобилите бавно се запридвижваха напред и не след дълго полицаите от Sûretè вече бяха пресекли реката по моста "Шамплен" и шофираха през града. Инспектор Лакост спря пред скромна къща в монреалския quartier[22] "Поант-Сан-Шарл".

Светлини грееха в прозорците на домовете по улицата. Коледните украси сияеха и хвърляха червени, жълти и зелени отблясъци върху пресния сняг.

Но не и тук. Тази къща бе дупка във веселия квартал.

Главен инспектор Гамаш провери адреса, който бе получил. Да, тук живееше Констанс Уеле. Очаквал бе нещо по-различно. По-голямо.

Огледа останалите къщи. На моравата от другата страна на улицата се извисяваше снежен човек, разперил ръце-клони, сякаш готов за прегръдка. Гамаш виждаше ясно през предния прозорец на сградата. Някаква жена помагаше на дете да си напише домашните. Съседите, възрастна двойка, гледаха телевизия, а празничните светлинки над камината им примигваха.

Навсякъде кипеше живот. Освен в притъмнелия дом на Констанс Уеле.

Часовникът на таблото на автомобила показваше малко след пет.

Слязоха от колата. Инспектор Лакост грабна фенерче и метна на рамото си чанта. Комплект за събиране на улики от местопрестъплението.

Пътеката, която водеше към дома на мадам Уеле, не бе почистена от снега, не се виждаха и следи от обувки. Двамата инспектори се качиха по стълбите пред входа и спряха на малката бетонена веранда. Дъхът излизаше като облачета от устите им и се стапяше в нощта.

Лекият вятър щипеше бузите на Гамаш и той усети как студът пропълзява под ръкавите му и прониква през шала на врата му. Без да обръща внимание на мразовитото време, главният инспектор се огледа. Снегът по первазите на прозорците стоеше недокоснат. Инспектор Лакост позвъни на входната врата.

Зачакаха.

Голяма част от работата на полицаите бе да чакат. Заподозрени. Аутопсии. Резултати от лабораторни анализи. Чакаха някой да отговори на въпросите им. Или да отвори вратата при позвъняване.

В това се състоеше една от най-големите дарби на Изабел Лакост, спомни си Гамаш. Дарба, която бе лесно човек да не забележи. Заместничката му бе много, много търпелива.

Всеки можеше да търчи насам-натам, но не на всеки му се удаваше да чака кротко. Както правеха те двамата сега. Това обаче не означаваше, че главен инспектор Гамаш и инспектор Лакост бездействаха. Докато чакаха, разглеждаха и преценяваха обстановката.

Малката къща бе добре поддържана. Улуците бяха здраво закрепени за стрехите, рамките и первазите на прозорците — боядисани, без олющвания и пукнатини по тях. Изглеждаше чисто и спретнато. Парапетът от ковано желязо, който обточваше верандата, бе окичен с коледни лампички, но те бяха угасени. На входната врата висеше празничен венец.

Лакост се обърна към началника си, а той кимна. Инспекторката отвори външната врата и надникна през полукръглото стъкло към вестибюла.

Гамаш бе влизал в много къщи подобни на тази. Построени бяха в края на четиресетте и началото на петдесетте години, за да приютят ветераните от войната. Скромни домове в почтени квартали. Оттогава повечето такива къщи бяха или съборени, или разширени с пристройки. Но някои — като това малко бижу — бяха останали непокътнати.

— Нищо, шефе.

— Воп — отвърна Гамаш. Тръгна надолу по стъпалата и посочи надясно. Лакост последва жеста му и нагази в дълбокия сняг. Самият той заобиколи от другата страна, като пътьом отбеляза, че и там снежната покривка е чиста и недокосната, без следи от стъпки. Затъна почти до колене. В ботушите му влезе сняг, който се стопи, и детективът почувства как ледената вода попива в чорапите му.

И Лакост, и Гамаш надничаха през прозорците, като поставяха длани от двете страни на лицата си. Кухнята беше празна и подредена. Нямаше неизмити съдове по плотовете. Главният инспектор се опита да отвори прозорците, но всичките бяха залостени. Стигна до малкия заден двор, където се срещна с Изабел, която идваше от другата страна. Жената поклати глава, след това се надигна на пръсти и надзърна през единия от прозорците. Гамаш я видя как включва фенерчето и насочва лъча му през стъклото.

А после се обръща към него.

Открила бе нещо.

Лакост безмълвно подаде фенерчето на Гамаш. Той освети стаята през прозореца и вътре видя легло. Дрешник. Отворен куфар. И една възрастна жена, която лежеше на пода. Наранена повече от непоправимо.

Арман Гамаш и Изабел Лакост чакаха в малката гостна в дома на Констанс Уеле. Също както отвън, така и отвътре това жилище бе подредено, но не и безупречно чисто. Имаше книги и списания. Чифт стари пантофи до дивана. Не беше зала за специални гости. Явно Констанс я бе използвала. Старомоден телевизор заемаше единия ъгъл, а срещу него бяха разположени диван и две кресла. Като всичко останало в помещението креслата също бяха добра изработка, вероятно купени отдавна на висока цена, но сега бяха износени. Стаята бе удобна и гостоприемна. Баба му вероятно би я сметнала за аристократична.

Когато надникнаха през прозореца и видяха трупа, Гамаш се обади на Марк Бро и двамата инспектори от Sûretè се върнаха в колата, за да изчакат монреалската полиция да пристигне и да поеме оттук. Последва познатата поредица от рутинни действия, но без участието на главен инспектор Гамаш и инспектор Лакост. Изпратиха ги в гостната в качеството им на гости на разследването. Усещането бе странно, сякаш бяха ученици, избягали от час. Двамата с Лакост си запълваха времето, като обхождаха скромната стая и разглеждаха декорациите и личните вещи. Но не докосваха нищо. Дори не седнаха.

Гамаш забеляза, че три от креслата изглеждаха така, сякаш на тях седяха невидими хора. Подобно на фотьойла в книжарницата на Мирна и те бяха запечатали формите на хората, които ги бяха използвали ден след ден, години наред.

Нямаше коледна елха. Вътре в къщата не беше украсено, но и защо да бъде — запита се Гамаш. Все пак е планирала да прекара празниците в Трите бора.

През дръпнатите настрани завеси главният инспектор забеляза светлината на фарове и чу как отвън спира автомобил. С трясък се затвори врата и долетя шум от отмерено скърцане на ботуши в снега.

Марк Бро влезе в къщата и веднага попадна на Гамаш и Лакост в гостната.

— Не очаквах да се срещнем, Марк — поздрави главният инспектор, като стисна ръката на началника на отдел "Убийства" в монреалската полиция.

— Ами тъкмо си тръгвах към къщи, когато ти се обади да съобщиш за убийство и реших да дойда насам, в случай че се наложи някой да те арестува.

— Колко мило, mon ami[23] — усмихна се Гамаш.

Бро се обърна към Лакост:

— Не ни достигат хора. Така е покрай празниците. Искате ли да помогнете на екипа ми?

Изабел можеше да разбере кога я отпращат любезно. Остави двамата мъже насаме, а Бро веднага насочи прозорливите си очи към Гамаш:

— Хайде, разкажи ми за този труп, който сте открили.

— Името й е Констанс Уеле — започна Гамаш.

— Това ли е жената, за която се тревожеше днес следобед? Онази, която си помисли, че може да е самоубилата се?

— Oui. Нейна приятелка я е очаквала вчера за обяд. Изчакала е един ден с надеждата, че ще се появи, а след това ми се е обадила.

— Ти познаваше ли покойната?

Гамаш осъзна, че усещането да е от другата страна на разпита е странно. Защото именно това се случваше в момента. Деликатен. Дружелюбен. Но все пак — разпит.

— Не и лично, не.

Марк Бро отвори уста да зададе следващия въпрос, но се поколеба. Загледа се в събеседника си за миг.

— "Не и лично", казваш. А познавал ли си я по друг начин? Известна ли е с нещо?

Гамаш виждаше как острият ум на Бро работи, как колегата му слуша и анализира.

— Да. Според мен и ти си я познавал. — Почака няколко секунди. — Констанс Уеле, Марк. — Повтори името. Ако беше необходимо, щеше да каже на Бро коя е, но изчака колегата му сам да се сети, ако може.

Наблюдаваше го как рови в паметта си по същия начин, както го бе направил самият той по-рано. И видя как очите на Бро се разширяват.

Намерил бе Констанс Уеле. Бро се обърна и погледна през отворената врата, след това излезе и закрачи бързо по коридора. Към спалнята и трупа.

Мирна не се бе чувала с Гамаш, но и не очакваше той да й се обади толкова скоро. Липсата на новини е добра новина, повтаряше си книжарката. Многократно.

Позвъни на Клара и я покани на питие.

— Трябва да ти кажа нещо — призна Мирна, когато двете седнаха пред камината в мансардата на чернокожата жена с чаши скоч в ръце.

— Какво? — поинтересува се Клара и се наведе към приятелката си. Знаеше, че Констанс не се е появила, и също като Мирна се тревожеше за нея.

— Става въпрос за Констанс.

— Какво? — Художничката се подготви да чуе лоша новина.

— За това коя е тя всъщност.

— Какво? — възкликна Клара. Паниката й се изпари и на нейното място се настани объркване.

— Представяше се с името Констанс Пино, но това е моминската фамилия на майка й. Истинското й име е Констанс Уеле.

— Как?

— Констанс Уеле.

Мирна наблюдаваше приятелката си. След реакцията на Гамаш тази пауза вече не я изненадваше. Докато мълчаха, хората си задаваха два въпроса. Коя е тази Констанс Уеле и защо Мирна въобще ги занимава с нея?

Клара смръщи чело, отпусна се назад в креслото и кръстоса крака. Отпи от уискито си и се загледа в далечината.

И изведнъж подскочи леко, когато истината се стовари върху нея.

Марк Бро се върна в гостната, но този път с бавна крачка.

— Казах и на останалите — съобщи с някак отнесен глас. — Претърсихме спалнята. Знаеш ли, Арман, ако не ни беше казал коя е, нямаше да се досетим. Не и докато не въведем името й в системата.

Бро се озърна в малката стая.

— Нищо не подсказва, че е била Уеле. Нито тук, нито в спалните. Някъде може и да има документи или снимки, но досега не сме ги открили.

Двамата мъже се огледаха из гостната.

Порцеланови статуетки, книги, дискове, кръстословици и стари кутии с пъзели — имаше вещи, които свидетелстваха за личен живот, но не разкриваха нищо от миналото.

— Последната ли е? — попита Бро.

Гамаш кимна:

— Мисля, че да.

Съдебният лекар надникна иззад вратата и съобщи, че ще изнасят тялото. Попита дали някой от инспекторите иска да хвърли поглед за последно. Бро се обърна към Гамаш, а той кимна.

Двамата мъже последваха патолога по тесния коридор и стигнаха до спалня в задната част на къщата. Там действаше екипът за събиране на улики от отдел "Убийства" на монреалската полиция. Когато Гамаш влезе, служителите прекратиха заниманието си и отчетоха присъствието му. Изабел Лакост, която само бе наблюдавала отстрани, забеляза как очите на полицаите се разширяват, когато разпознаха началника й.

Главен инспектор Гамаш от Sûretè, човекът, с когото повечето униформени в Квебек си мечтаеха да работят. С изключение на онези униформени, които наскоро бяха назначени в Отдела на самия главен инспектор. Лакост прекрачи лентата, която бе опъната около тялото на мадам Уеле, и се приближи към двамата мъже на вратата. Малката стаичка изведнъж стана пренаселена.

В спалнята, както и в гостната, имаше множество лични вещи, включително и отвореният куфар, пълен с багаж, който лежеше върху оправеното легло. Но както и в гостната, и тук нямаше нито една снимка.

— Ако позволите — обърна се Гамаш към един от криминалистите, който кимна в отговор. Главният инспектор коленичи до тялото на Констанс. Жената бе облечена с пеньоар, закопчан догоре. Под него се виждаше вълнена нощница. Явно бе убита, докато си е стягала багажа вечерта преди да замине за Трите бора.

Главен инспектор Гамаш хвана студената й ръка и я погледна в очите. Бяха широко отворени. Втренчени. Много сини. Много мъртви. Нямаше изненада в тях. Нямаше болка. Нямаше страх.

Пустееха. Сякаш животът й просто бе изтекъл. Като заряда на батерия. Можеше да се каже, че в стаята цари мир, ако не беше тъмната локва под главата на жената и захвърлената край трупа счупена лампа, изцапана с кръв.

— Изглежда непредумишлено — обади се една полицейска служителка. — Извършителят не е носел оръжие. Лампата е стояла ето там. — Посочи нощното шкафче.

Гамаш кимна. Но това не означаваше, че убийството е непредумишлено. Означаваше просто, че извършителят е знаел къде може да намери оръжие.

Детективът сведе поглед към жената в краката си и се запита дали нейният убиец е имал представа коя е тя.

— Сигурна ли си? — попита Клара.

— Съвсем сигурна — отговори Мирна и се опита да сдържи усмивката си.

— Защо не си ни казала?

— Констанс не искаше никой да знае. Много е потайна.

— Мислех, че всичките са мъртви — продума Клара тихо.

— Надявам се, че не са.

— Честно казано, това се случва във възможно най-неподходящия момент — призна Марк Бро, докато се готвеха да тръгнат от дома на мадам Уеле. — Всяка Коледа съпрузи убиват съпругите си, служители убиват началниците си, някои хора пък се самоубиват. А сега и това. Повечето полицаи от екипа ми излизат в отпуск.

Гамаш кимна:

— Аз тръгвам за Париж след една седмица. Рен-Мари вече е там.

— А аз в петък заминавам за вилата ни в Сент Агат. — Бро се вгледа в колегата си преценяващо. Вече бяха излезли на тротоара. Съседите бяха започнали да се събират и да зяпат. — Дали е възможно… — Бро разтри облечените си в ръкавици длани, за да ги сгрее. — Знам, че имаш достатъчно много твои случаи, Арман…

Бро всъщност знаеше много повече от това. Не защото главен инспектор Гамаш бе споделил с него, а защото всеки ръководен кадър в полицията на Квебек, а може би и на цяла Канада, знаеше. В отдел "Убийства" на Sûretè течеше "реформа". Докато в общественото пространство се носеха само хвалби по адрес на Гамаш, вътре в организацията той бе в професионално "изгнание". Случващото се беше унизително, или по-скоро щеше да бъде, ако главен инспектор Гамаш не се държеше така, сякаш не бе забелязал какво става.

— С удоволствие ще поема случая.

— Merci — въздъхна Бро с видимо облекчение.

— Воп. — Главният инспектор даде знак на Лакост. Време бе да си вървят. — Ако твоят екип приключи с разпитите и лабораторните анализи, още утре сутрин ще продължим оттам, докъдето са стигнали.

Закрачиха към колата. Някои от съседите задаваха въпроси. Главен инспектор Бро не им даде никаква конкретна информация, но успокояваше хората, че няма за какво да се тревожат.

— Разбира се, не можем да покрием случая със смъртта й — призна той на Гамаш, след като сниши гласа си. — Но можем да не разгласяваме истинското й име. Ще кажем, че е Констанс Нино, ако журналистите се интересуват.

Бро се вгледа в притеснените лица на съседите:

— Питам се дали са знаели коя е?

— Едва ли — рече Гамаш. — Съмнявам се, че щеше да заличи всички свидетелства за истинската си самоличност, включително и рождената си фамилия, за да тръгне след това из квартала да разгласява коя е.

— Може да са се досещали — предположи Бро. Но по-скоро бе съгласен с Гамаш, че едва ли е така. На кого би му хрумнало, че възрастната му съседка някога е била една от най-известните личности не само в Квебек, не само в Канада или дори в Северна Америка, а изобщо в целия свят?

Лакост бе запалила двигателя на колата и бе включила отоплението, за да се стопи скрежът върху предното стъкло. Двамата мъже стояха край автомобила. Марк Бро се задържа за кратко, макар че бе време да си тръгва.

— Хайде, изплюй камъчето — подкани го Гамаш.

— Ще подадеш ли оставка, Арман?

— Работя по случая от две минути, а вече ми искаш оставката? — разсмя се главният инспектор от Sûretè.

Бро се усмихна, но продължи да се взира в колегата си. Гамаш си пое дълбоко дъх и оправи ръкавиците си.

— А ти би ли го направил на мое място? — попита.

— На тази възраст? Пенсията ми е осигурена, както и твоята. Ако шефовете ми толкова силно желаеха да се отърват от мен, щях да се омета за нула време.

— Ако шефовете ти толкова силно желаеха да се отърват от теб — възрази Гамаш, — нямаше ли да се запиташ защо?

Главният инспектор погледна през рамото на Бро към снежния човек оттатък улицата, чиито разперени ръце бяха като костите на някакво уродливо създание. Зовеше го.

— Оттегли се, mon ami — отвърна Бро. — Върви в Париж, прекарай си хубаво по празниците, а след това подай оставка. Но първо разреши този случай.