Светлина в пукнатините

ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Жан Ги Бовоар слезе от магистралата и зави по второкласния път. Главен комисар Франкьор и инспектор Тесие разговаряха на задната седалка. Бовоар не бе попитал защо пътуват към Трите бора, нито защо след тях караше бус на Sûretè без никакви обозначения.

Не го интересуваше.

Той бе просто шофьор. Правеше каквото му кажат. Без възражения. Научил се бе, че когато му пукаше, страдаше. Не можеше да понесе повече болка. Дори хапчетата вече не успяваха да я притъпят.

Затова Жан Ги Бовоар направи единственото, което му оставаше. Предаде се.

— Но нали Констанс е била последната жива петзначка? — попита Рут. — Как е възможно да я е убила някоя от сестрите й?

— Какво всъщност знаем за начина, по който са починали? — обърна се Мирна към възрастната поетеса. — Ти самата предположи, че падането по стълбите и смъртта на първата сестра…

— Виржини — вметна Рут.

— … не е била нещастен случай. Подозираш, че всъщност е било самоубийство.

— Но това беше само догадка — рече старицата. — Бях млада и си мислех, че в отчаянието има нещо романтично. — Замълча, докато милваше Роза по главата. — Може да съм объркала Виржини със себе си.

— Кой нарани те толкова непоправимо? — цитира Клара.

Рут отвори уста и за един момент съселяните й си помислиха, че може би ще отговори на този въпрос. Но след миг старата поетеса стисна устни.

— Ами ако си грешала за Виржини? — попита Мирна.

— Има ли някакво значение сега? — отвърна Рут.

Габри се намеси:

— Би имало значение, ако Виржини всъщност не е паднала по стълбите. Това ли е била тайната им? — обърна се той към Мирна. — Че Виржини изобщо не е мъртва?

Терез Брюнел отново се обърна към прозореца. Позволила си бе да хвърли поглед към стаята, към тесния кръг от хора, които слушаха страшната приказка. Но отвън се чу шум и привлече вниманието й. Наближаваше автомобил.

Всички го чуха. Пръв реагира Оливие — изправи се и бързо прекоси дървения под. Застана до Терез и надникна навън.

— Били Уилямс е — докладва русокосият собственик на бистрото. — Идва за обяд.

Останалите се поотпуснаха, но не напълно. Напрежението, което разказът на Мирна бе поразсеял, се завърна.

Габри бутна още две цепеници в печката. Всички усещаха студ, въпреки че стаята бе затоплена.

— Констанс се е опитвала да ми каже нещо — рече Мирна, като продължи оттам, докъдето бе стигнала. — И го е направила. Разказала ни е всичко, но ние не сме знаели как да свържем фактите.

— Какво ни е разказала? — попита Рут.

— С нас двете беше споделила, че обичала да играе хокей — припомни Мирна — и че това бил любимият спорт на брат Андре. Имали отбор и играели срещу децата от квартала.

— И какво? — сви рамене Рут, а Роза тихо изкряка в скута й: "Кво-кво-кво", все едно имитираше майка си.

Мирна се обърна към Оливие, Габри и Клара:

— Подари ви ръкавици и шалове, които беше изплела сама и ги бе украсила със символи, които описват живота на всеки от вас. Четките за рисуване на Клара…

— Не искам да знам какви са били вашите символи — каза, Никол на Габри и Оливие.

— На практика ни е пускала намеци — додаде Мирна. — Сигурно е било много изнервящо за нея.

— Изнервящо? — учуди се Клара. — Е, не е било чак толкова очевидно, да знаеш.

— Не и за теб — рече Мирна. — Не и за мен. Не и за когото и да било от присъстващите. Но на човек като нея, който не е свикнал да говори за себе си и за личния си живот, сигурно му се е струвало, че едва ли не ни крещи тайните си. Разбиращ, нали? Когато знаем нещо и пускаме намеци пред другите, тези намеци ни изглеждат съвсем очевидни. Сигурно си е мислела, че си има работа със сбирщина от идиоти, след като не сме схващали какво ни казва.

— Но какво все пак е искала да каже? — попита Оливие. — Че Виржини е жива?

— Оставила е последната подсказка под моята коледна елха, защото си е мислела, че няма да се върне — обясни Мирна. — На картичката пишеше, че това е ключът за дома й. Той щеше да отключи всички тайни.

— Нейният албатрос — добави Рут.

— Подарила ти е албатрос? — обади се Никол. В това село и сред тези хора вече нищо не можеше да я изненада.

Мирна се разсмя:

— В известен смисъл, да. Подари ми зимна шапка. Предположихме, че може тя да я е плела, но шапката изглеждаше твърде стара. Към нея беше пришит етикет. На него пишеше "МА".

— Ма — каза Габри, — значи е била на майка й.

— Ти как се обръщаше към твоята майка?

— Ма — отвърна Габри. — Мама.

Настъпи мълчание. Мирна кимна:

— "Мама". Не "ма". Това са инициали, както на всички други шапки. Мадам Уеле не е изплела тази шапка за себе си.

— Е, тогава чия е била? — попита Рут.

— На убиеца на Констанс.

Вилньов позвъни на звънеца и съседката му отвори вратата.

— Гаетан — посрещна го жената, — идваш да вземеш момичетата ли? Играят си в мазето.

— Non, merci, Селест. Всъщност исках да те попитам дали може да ползваме компютъра ти. Полицаите взеха моя.

Селест премести погледа си от Вилньов към едрия небръснат мъж с насинено лице и порязана буза. Не изглеждаше никак сигурна, че трябва да се съгласи.

— Моля те — рече Вилньов. — Важно е.

Селест отстъпи, но продължи внимателно да следи Гамаш с поглед, докато двамата мъже бързо крачеха през къщата към трапезарията, където върху малко бюро бе разположен лаптопът. Без да губи време, главният инспектор пъхна флашпаметта в USB порта. На екрана моментално се отвори прозорец.

Гамаш щракна върху първия файл. После върху следващия. Забелязваше различни думи.

Пропусклив. Некачествен. Разпадане.

Но една определена дума го накара да спре и да се втренчи в нея.

Опора.

Бързо започна да се връща назад, още по-назад, накрая спря да щрака и се изправи толкова рязко, че Селест и Гаетан отскочиха.

— Може ли да използвам телефона ви?

Без да дочака отговор, грабна слушалката и започна да набира.

— Изабел, не е тунелът. Мостът е. Мостът "Шамплен". Мисля, че експлозивите са закрепени за мостовите опори.

— Опитвах се да се свържа с вас, сър. Не искат да затворят тунела. Не ми вярват. Нито пък на вас. Щом отказват да затворят тунела, със сигурност няма да затворят и моста.

— Изпращам ти доклада по електронната поща — каза Гамаш и седна отново пред компютъра, като затрака по клавиатурата. — Ще имаш доказателство. Затвори моста, Изабел. Ако трябва, легни на платното, не ме интересува. И повикай екипа за обезвреждане на бомби.

— Да, сър. Patron, има още нещо.

Детективът се досети по интонацията й:

— Жан Ги?

— Не мога да го намеря. Не е в офиса, не е и у тях. Опитах да се свържа с него на мобилния му телефон. Изключен е.

— Благодаря ти за усилията — рече Гамаш. — Сега просто затвори моста.

Главният инспектор благодари на Селест и на Гаетан Вилньов и тръгна към вратата.

— Значи е мостът? — попита Вилньов.

— Съпругата ви е разбрала за плановете, свързани с него — потвърди Гамаш, след като вече бе извън къщата и бързо крачеше към колата си. — Опитала се е да ги спре.

— Затова са я убили — предположи Вилньов, вървейки след детектива.

Гамаш спря и се обърна към мъжа:

— Oui. Отишла е на моста, за да види с очите си. Имала е намерение да занесе доказателствата и това — той посочи флашпаметта — на коледното празненство. Щяла е да ги предаде на някого, за когото е смятала, че може да му има доверие.

— Убили са я — повтори Вилньов, като се мъчеше да проумее значението на тези думи.

— Не е паднала от моста — заяви Гамаш. — Убили са я долу, когато е слязла, за да огледа опорите.

Детективът се качи в колата си и заръча на вдовеца:

— Приберете дъщерите си. Отидете на хотел, вземете с вас и съседката, и нейното семейство. Не използвайте кредитната си карта. Плащайте в брой. Оставете мобилните си телефони в домовете си. Не напускайте хотела, докато не свърши всичко това.

— Защо?

— Защото изпратих файловете от компютъра на съседката ви и се обадих от телефона й. Ще разберат, че вече зная. И че вие знаете. Скоро ще дойдат. Тръгвайте. Побързайте.

Вилньов пребледня и отстъпи няколко крачки назад, сетне обърна гръб на колата и побягна през леда и снега, като викаше имената на дъщерите си.

— Сър — каза Тесие, свел поглед към съобщенията си, — трябва да видите това.

Подаде мобилния си телефон на главен комисар Франкьор.

Гамаш се бе върнал в дома на семейство Вилньов. От компютъра на съседката бе изпратен имейл до инспектор Лакост.

Когато Франкьор видя какво по-точно бе изпратил Гамаш, лицето му се вкамени.

— Залови Вилньов и съседката му — нареди тихо на Тесие. — Хвани и Гамаш и Лакост. Разчисти тази бъркотия.

— Да, сър.

Тесие знаеше какво означава "да разчисти бъркотията". Така бе "очистил" и Одри Вилньов.

Докато инспекторът даваше нареждания по телефона, главният комисар се загледа през прозореца на автомобила, а навън равните земеделски поля отстъпиха пред хълмове, гори, после и планини.

Франкьор знаеше, че Гамаш е все по-близо до целта си. Но те също бяха.

Главен инспектор Гамаш проточи врат и се опита да види какво причиняваше задръстването. Автомобилите по тясната квартална уличка едва помръдваха. На кръстовището с главния път детективът забеляза градски полицай и ограждения. Спря до колегата си.

— Продължавайте — нареди полицаят, без дори да погледне кой е шофьорът.

— Защо сме спрели? — попита Гамаш.

Служителят на реда го погледна така, сякаш беше ненормален.

— Не знаете ли? Парадът на Дядо Коледа. А сега тръгвайте, че пречите на движението.

Терез Брюнел стоеше встрани от прозореца и се вглеждаше през него.

Знаеше, че не остава много време.

И все пак слушаше разказа на Мирна. Историята с дълга опашка. Простираше се десетилетия назад в миналото. Почти отвъд паметта на живите.

Стигаше чак до един светец, едно чудо и една плетена коледна шапка.

— "МА" — рече Мирна. — Това бил ключът. Всички шапки, изплетени от майка им, били обозначени с етикетчета с инициалите им. "МК" като Мари-Констанс и така нататък.

— А какво означавало това "МА"? — попита Клара. Изброи наум имената на сестрите: Виржини, Елен, Жозефин, Маргьорит, Констанс. Никое не започваше с А.

Тогава очите на Клара се ококориха и блеснаха. Художничката погледна Мирна:

— Защо всички са си мислели, че са само пет? — попита. — Разбира се, че са имали и други.

— Какви други? — обади се Габри. Но Оливие вече бе схванал.

— Други деца — уточни русокосият мъж. — Когато им отнели момичетата, съпрузите Уеле си направили други деца.

Мирна кимаше бавно и наблюдаваше съселяните си, докато те постепенно осъзнаваха истината. Вече всичко изглеждаше толкова очевидно, колкото може би на Констанс й се бяха стрували очевидни намеците й. Но Мирна не бе проумяла този факт, докато не го бе прочела в писмото на Арман.

Когато отнели обичаните дъщери на Мари-Ариет и Изидор, те нямали друг избор, освен да си направят още деца.

В писмото си главен инспектор Гамаш обясняваше, че занесъл шапката в лаборатория за ДНК анализ. Открили бяха следи от неговото ДНК и от това на Мирна. Те двамата бяха докосвали шапката наскоро. Но резултатите бяха показали също наличие на ДНК от Констанс и от още един човек с много подобен генетичен профил.

Гамаш признаваше как е предположил, че става въпрос за бащата или за майката. Но лаборантът бе казал, че това ДНК вероятно принадлежи на друго дете от същото семейство.

— Друга сестра — каза Клара. — Мари-А.

— Но защо никой не е знаел за тази по-малка сестра? — попита Габри.

— Боже! — сопна се Рут и изгледа презрително едрия готвач. — Мислех си, че човек, който на практика е художествена измислица, би разбирал малко повече от митове.

— Е, ако видя горгона, веднага ще я разпозная. — Габри стрелна с изпепеляващ поглед старата поетеса, която сякаш се опитваше да го вкамени с взора си.

— Вижте — каза накрая Рут, — петзначките са били смятани за чудо, нали така? Щедра реколта, пожъната от безплодна земя. Прощалният дар на frére Андре. Е, какво щеше да стане, ако от същата майката се бяха пръкнали още деца? Чудото някак си се развенчава.

— Доктор Бернар и правителството смятали, че е снесла златните яйца и трябвало да спре дотам — допълни Мирна.

— Ако аз бях казал такова нещо, щяха да ме кастрират — промърмори Габри на Оливие.

— Че кой го интересува? — попита Оливие. — Искам да кажа, че петзначките са си били удивителни и това нямало да се промени, независимо колко на брой по-малки братя и сестри имали.

— Но били по-удивителни в качеството си на творение на благосклонния Господ — рече Мирна. — Правителството и Бернар ги представяли по този начин, за да изкарат пари. Не като цирково забавление, а като Божие творение. По времето на Голямата депресия и войната хората се тълпели да ги видят, но не защото били пет еднакви момиченца, а защото били символ на надеждата. Доказателство за съществуването на Бог. Щедър и благосклонен бог, който надарил една ялова жена с пет дечица. Но ако мадам Уеле изобщо не била ялова? Ако е родила и друго дете?

— А ако Христос не беше възкръснал? — обади се Габри. — Ако не бе превърнал водата във вино?

— Безплодието на мадам Уеле било жизненоважно за правителството и за Бернар. Ако не било то, нямало чудо — обясни Мирна. — Петзначките щели да бъдат просто интересен случай и нищо повече.

— Ако няма чудо, няма и пари — добави Клара.

— Затова следващото бебе заплашвало да срине всичко, което били съградили — предположи Рут.

— Щяло да им струва милиони долари — рече Мирна. — Детето трябвало да бъде скрито. Арман смята, че точно това се вижда в кадрите от кинопрегледа, когато Мари-Ариет затваря вратата на къщата след излизането на дъщерите си.

Всички си спомниха образа, запечатал се в умовете им. Малката Виржини реве. Опитва се да влезе вкъщи. Но вратата е затворена. Хлопната под носа й от собствената й майка. Не за да остави момичетата навън, а за да задържи по-малкото дете вътре. Да не допуска "МА" да се появи пред обектива на камерата.

— Констанс ни е казвала само едно за личния си живот — спомни си Габри, — че обичала да играе хокей със сестрите си. Но отборът по хокей се състои от шестима играчи, а не от петима.

— Именно — потвърди Мирна. — Когато Констанс ми разказа за отбора по хокей, изглежда, беше важно за нея, а на мен ми се стори просто като някакъв стар спомен. Като че ли изпробваше новопридобитата си свобода да споделя и бе решила да започне с нещо банално. Въобще не ми бе минало през ума, че това е ключът. Шест деца, а не пет.

— И аз не схванах — призна Рут, — а съм треньор на отбор.

— Ти си тиранин на отбор — заяде се Габри. — Не е същото.

— Но мога да броя — каза старицата. — Шестима играчи, не петима. — Замисли се за момент, докато разсеяно галеше главата и шията на Роза. — Представете си какво му е било на това дете. Изолирано, скрито. Гледало е как сестрите му се перчат под светлините на прожекторите, а то трябвало да се спотайва в тъмното. Като нещо срамно.

Всички мълчаха и се опитваха да си представят как се е чувствало детето. Имало е не само една разглезена сестра, а цели пет. И те не са били любимки само на родителите си, а на целия свят. Получавали са красиви рокли, играчки, бонбони, приказен дом. И цялото внимание.

А "МА" трябвало да стои настрана. Да се крие. В изгнание.

— И какво се случило? — попита Рут. — Да не би да твърдиш, че собствената сестра на Констанс я е убила?

Мирна вдигна плика, изписан грижливо с четливия почерк на Гамаш:

— Главен инспектор Гамаш вярва, че всичко е започнало с първата смърт. На Виржини. — Тъмнокожата книжарка се обърна към старицата. — Констанс е видяла какво се е случило. Елен също е била свидетел. Разказали са на останалите сестри и на никой друг. Това е била тайната им, която ги обвързвала.

— Тайна, която са отнесли в гроба — каза Рут. — Опитали се да я погребат. Виржини е била убита.

— Една от тях го е сторила — предположи Габри.

— Констанс е дошла, за да ти разкаже за това — рече Клара.

— След смъртта на Маргьорит най-накрая се е почувствала свободна да сподели — потвърди Мирна.

— Матей 10:36 — изрече Рут шепнешком. — "И врагове на човека са неговите домашни."

Жан Ги Бовоар шофираше по добре познатото шосе. Сега бе заснежено, но когато преди години го бе видял за пръв път, беше прашно. Клоните на дърветата, които сега стърчаха оголени над главата му, тогава бяха окичени с пъстра есенна премяна, а светлината прозираше през цветните листа. Кехлибарено, червено и топло жълто. Като витражни стъкла.

По онова време не бе обърнал внимание на красотата, която го обкръжаваше. Резервираността и цинизмът не му бяха позволили неприкрито да се диви на китното и спокойно селце, което се бе сгушило в долината.

Но го бе почувствал. Онова удивление. И покоя.

Днес обаче не чувстваше нищо.

— Колко още остава? — попита го Франкьор.

— Почти стигнахме — отвърна Бовоар. — Само няколко минути.

— Отбийте — нареди главният комисар и Бовоар се подчини.

— Ако главен инспектор Гамаш трябваше да си устрои база в селото, къде щеше да я разположи? — попита Франкьор.

— Гамаш ли? — изненада се Бовоар. Досега не бе осъзнал, че всичко това е свързано с Гамаш. — Той тук ли е?

— Просто отговорете на въпроса, инспекторе — обади се Тесие от задната седалка.

Бусът, в който бяха другите двама полицаи и оборудването, спря зад джипа, но двигателят остана да работи на празен ход.

Франкьор знаеше, че е ударил часът на истината. Дали Бовоар щеше да се дръпне и да откаже да разкрие информация, свързана с Гамаш? До този момент Франкьор не бе искал от него съзнателно да предаде бившия си началник, а просто да не прави нищо, за да му помогне.

Но сега от Бовоар се очакваше нещо повече.

Отговорът дойде без никакво възражение или колебание:

— В старата жп гара.

— Заведете ни там — нареди Франкьор.

Мирна все още държеше плика с написаното на ръка писмо от Арман Гамаш. В него той подробно разясняваше всичко, което знаеше или подозираше за убийството на Констанс Уеле и на сестра й Виржини повече от петдесет години преди това.

Констанс и Елен са станали свидетели. Виржини не се е препънала, нито сама се е хвърлила надолу по стълбите. Била е блъсната. А зад този тласък е стояла болка, трупана с години. Човек, който е бил пренебрегван, скриван, отхвърлян и отричан с години. Петзначките са получавали цялото внимание през всичкото това време. От целия свят. Но най-вече от мама и татко.

Когато момичетата се прибирали у дома — а това се случвало рядко — с тях се отнасяли като с принцеси.

Отношението към тях осакатило душата на едно друго дете. Променило го до такава степен, че от него не останало нищо добро. Ако момичетата били разглезени, то по-малкото дете в семейството било съсипано.

Сърчицето се пълнело с омраза. А когато детето пораснало, в голямото сърце се загнездила още по-голяма омраза.

Един ден Виржини залитнала на най-високото стъпало на дървеното стълбище и една ръка се стрелнала към нея. Можела да я улови, да я спаси. Но не го направила. Бутнала я и младата жена политнала надолу.

Констанс и Елен видели какво се случило, но решили да не казват на никого. Дали от гузна съвест, дали от почти натрапчивото желание да запазят личното си пространство неприкосновено, да запазят тайната. И животът, и смъртта им си били тяхна работа. Дори убийствата в семейството им били нещо лично, не за споделяне.

Гамаш бе обяснил всичко това в писмото си до Мирна, а сега Мирна го обясняваше на хората, които бе събрала в дома си. Скрила ги бе в дома си.

— Главният инспектор знаел, че търсеният човек трябва да отговаря на две характеристики — рече Мирна. — Инициалите му да са МА и на възраст да е между седемдесет и осемдесет години.

— Не е ли разполагал с регистър на ражданията? — попита Жером.

— Гамаш потърсил — отвърна Мирна, — но не намерил подходящ запис с фамилия Уеле нито в официалния регистър, нито в енорийския архив.

— Силните на деня може и да не са способни да създадат човек — рече Жером, — но могат да изтрият някого.

Пенсионираният лекар слушаше разказа, но не откъсваше очи от съпругата си. Силуетът на Терез тъмнееше край прозореца. В очакване.

— Докато разсъждавал върху случая, Арман разбрал, че има четирима души, които отговарят на описанието — продължи Мирна. — Първият бил Антоан, енорийският свещеник. Той му казал, че е станал свещеник години след като момичетата напуснали родното си място и това било вярно, но не си признал, че всъщност е израснал в околността. Вуйчото на петзначките споделил, че си е играл с Антоан, когато са били деца. Отец Антоан не излъгал, но и не казал цялата истина. Защо?

— Свещеникът заема длъжност, която би му позволила да подправи регистрите — отбеляза Клара.

— Точно така разсъждавал и Гамаш — потвърди Мирна. — Но трябвало да обмисли и ролята на вуйчото, Андре Пино. Мъжът бил няколко години по-млад от петзначките, разказвал как като малък е играл хокей с тях, освен това отишъл да живее при баща им Изидор и се грижел за него до смъртта му. Всички тези постъпки прилягат на един син. А накрая мосю Уеле му завещал семейната ферма.

— Но инициалите МА трябва да са на жена — вметна Клара. — Мари еди-коя си.

— Мари-Анет — рече Мирна. — Съседката на Констанс се казвала Анет. Тя била единствената, с която сестрите общували. Единствената, която била поканена на верандата им. На нас може да ни изглежда като някаква дреболия и дори да ни е смешно, но за петзначките, които постоянно са били изложени на хорските погледи и това им е нанесло тежки травми, жестът към съседката бил от особено значение. Възможно ли е Анет да е Виржини или пък по-малкото, изгубено дете от семейството?

— Но ако Констанс и Елен са били свидетели как тя е убила Виржини, биха ли искали отново да се виждат с нея? — попита Габри.

— Може да са й простили — предположи Рут. — Може да са разбрали, че ако те са били тежко травмирани, същото можело да се каже и за сестра им.

— А може да са предпочели да я държат близо до себе си — добави Клара. — По-добре познато зло, отколкото непознато.

Мирна кимна:

— Анет и съпругът й Албер вече живеели в квартала, когато сестрите се нанесли в съседната къща. Ако Анет била тяхна сестра, това означавало или че са й простили — Мирна се обърна към Рут, — или че са имали желание да я държат под око.

— Нея или него.

Всички погледнаха към Терез. Тя се взираше през прозореца, но явно бе слушала внимателно.

— Него ли? — учуди се Оливие.

— Албер, съседа — уточни Терез. Дъхът й замъгляваше стъклото на прозореца. — Може би не жена му е била сестра на петзначките, а той е бил техен брат.

— Права сте — потвърди Мирна и внимателно остави писмото на Гамаш на масата. — Експертът от лабораторията на Sûretè бил убеден, че третата ДНК проба е от мъж. Мари-Ариет изплела онази зимна шапка с ангелчета за сина си.

— Албер — обади се Рут.

След като Мирна не отговори, всички насочиха поглед към нея.

— Ако Изидор и Мари-Ариет са се сдобили със син — рече книжарката, — как биха го кръстили?

Настъпи тишина. Дори Роза бе спряла тихото си крякане.

— Старите грехове хвърлят дълги сенки. — Погледите се обърнаха към полицай Никол. — Как започнало всичко? Кой сътворил чудото?

— Frére Андре — промълви Клара.

— Андре — изрече Рут ясно насред притихналата стая. — Трябва да са го кръстили Андре.

Мирна кимна:

— Гамаш смята, че е така. Според него Констанс се е опитвала да ми каже точно това, когато ми е подарила шапката. Мари-Ариет я е изплела за сина си, който носел името на техния ангел хранител. Трябва да се изчакат резултатите от ДНК теста, но главният инспектор е почти сигурен, че Андре Пино е брат на петзначките.

— Но МА… — зачуди се Габри. — Какво означава М тогава?

— Марк. Всички деца в семейството на Мари-Ариет са носели двойно име, като за момичетата първото винаги е било Мари, а за момчетата — Марк. Гамаш го е разбрал, когато е посетил гробището в двора на църквата. Синът е бил кръстен Марк-Андре, но са го наричали просто Андре.

— Брат Андре — рече Габри. — Буквално.

— Това се е опитвала да ни каже Констанс — повтори Мирна. — Точно това ни е казала. И по-конкретно на мен. Спомена, че хокеят бил любимият спорт на брат Андре. Аз съм решила, че говори за монаха, а не за брат си. За шестото дете в семейството. Кръстено на светеца, който сътворил чудо.

— Убил е Констанс, за да не може тя да ти разкаже как е убил Виржини — каза Клара. — Това е била тайната, която сестрите са пазели през всичките тези години. Тайната, която ги е държала в плен дълго след като хората вече не надничали в живота им.

— А откъде е знаел, че Констанс ще разкрие истината? — попита Оливие.

— Не е знаел — рече Мирна, — но Гамаш вярва, че са поддържали връзка. Андре Пино твърдял, че не знае къде живеят сестрите, но по-късно споменал, че им написал писмо, за да ги уведоми за смъртта на баща им. Знаел е адреса им. Това означава, че са имали някакъв контакт. Странното е, че Пино излъгал. Гамаш предполага, че Констанс вероятно му е казала какви планове има за Коледа — че смята да посети своята приятелка и бивша психотерапевтка. Пино се изплашил. Явно подозирал, че след смъртта на Маргьорит Констанс била готова да сподели тайната си с някого, преди да настъпи и нейният час. Искала истината за смъртта на Виржини да излезе наяве. Пазела тази тайна дълги години, но сега копнеела да се освободи от нея не само заради себе си, а и заради паметта на Виржини.

— Затова я убил — заключи Рут.

Жером забеляза как гърбът на Терез се напрегна, а след това отвън се чу шум. Изправи се и с бързи крачки се приближи до съпругата си.

Погледна през прозореца. По хълма много бавно се спускаше голям черен джип, следван от бус.

— Пристигнаха — обяви Терез Брюнел.