За втори път през последните два дни Арман Гамаш спираше на паркинга на затвора. Но този път слезе от колата и затръшна вратата. Искаше да е ясно за всички, че е пристигнал. Искаше да го видят и имаше намерение да влезе вътре. На входа показа служебната си карта.
— Трябва да се срещна с един от затворниците.
Чу се изжужаване и щракване, отвори се врата и главният инспектор беше допуснат, но само до чакалнята. Дежурният служител се появи от съседното помещение.
— Господин главен инспектор? Аз съм капитан Монет, старшият надзирател. Никой не ме е предупредил за пристигането ви.
— Самият аз допреди половин час не знаех, че ще идвам — каза Гамаш с приятелски глас и огледа изненадано младия мъж, който стоеше пред него. Монет видимо нямаше трийсет, но бе добре сложен, със солидна фигура. Типичен защитник[89]. — Изникна ми нещо във връзка със случай, който разследвам — обясни, — затова трябва да се срещна с един от вашите затворници. Доколкото знам е в поделението за опасни престъпници.
Монет повдигна вежди.
— Трябва да оставите оръжието си тук.
Гамаш очакваше такъв развой на събитията, макар да се надяваше, че заради старшинството ще му се размине. Явно нямаше. Главният инспектор извади своя "Глок" от кобура и се огледа. От всеки ъгъл на стерилната стая го гледаха видеокамери.
Дали вече бяха вдигнали тревога? Ако бе така, щеше да разбере само след миг.
Гамаш сложи пистолета на масата. Надзирателят се разписа и му подаде бележката.
Капитан Монет с жест подкани Гамаш да го последва по коридора.
— С кой затворник искате да се срещнете?
— С Пиер Арно.
Старшият надзирател спря:
— Той е със специален статут, както знаете.
Гамаш се усмихна:
— Да, зная. Съжалявам, сър, но наистина бързам.
— Трябва да се консултирам с директора на затвора.
— Не е нужно — отвърна главният инспектор. — Ако смятате, че е необходимо, направете го, но повечето старши надзиратели имат правомощия да разрешават срещи със затворници, особено на следователите. Освен ако на вас — огледа Гамаш младия мъж пред себе си — не са ви дали такива правомощия.
На лицето на Монет се появи твърдо изражение:
— Мога да го направя, ако преценя.
— Какво ви спира тогава? — попита Гамаш с любопитство, но и с по-остър тон и леко присвити очи.
Капитанът явно се почувства неловко. Не беше уплашен, а по-скоро не бе сигурен как трябва да постъпи. Гамаш осъзна, че младежът вероятно е наскоро назначен на този пост.
— Всъщност се случва доста често — добави главният инспектор с малко по-мек тон. Надяваше се, че не звучи покровителствено, а вдъхва увереност.
"Хайде, хайде" — мислеше си Гамаш, докато броеше минутите наум. Още малко и някой щеше да вдигне тревога. Искаше да го проследят до ПОП, но не и да го заловят там.
Монет се вгледа в него и кимна. Без да каже и дума, се обърна и тръгна по коридора.
Вратите се отваряха пред тях и се захлопваха зад гърбовете им, а двамата мъже навлизаха все по-навътре в зоната с повишен режим на сигурност. Докато вървяха, главен инспектор Гамаш размишляваше какво ли се бе случило с предшественика на капитана и защо опазването на най-опасните престъпници в Канада бе поверено на такъв млад и неопитен човек.
Накрая влязоха в стаята за разпити и Монет остави Гамаш сам.
Детективът се огледа. Отново бе обкръжен отвсякъде с видеокамери, които го наблюдаваха. Това изобщо не го притесняваше, тъй като видеокамерите бяха част от плана му.
Застана пред вратата и се подготви за пръв път от много години да се изправи лице в лице с Пиер Арно.
Най-сетне вратата се отвори. Капитан Монет влезе пръв, а след него друг надзирател водеше възрастен мъж в оранжева униформа.
Главен инспектор Гамаш погледна към затворника. После към старшия надзирател:
— Кой е този?
— Пиер Арно.
— Но това не е Арно. — Гамаш се приближи до затворника. — Кой сте вие?
— Това е Пиер Арно — твърдо заяви Монет. — Затворът променя хората. Прекарал е тук десет години. Той е.
— Казвам ви, че това не е Пиер Арно — възрази Гамаш, който се мъчеше, но не успяваше да потисне гнева си. — Работил съм с него дълги години. Арестувах този човек и давах показания по време на съдебния процес. Кой сте вие?
— Пиер Арно — отвърна затворникът. Държеше погледа си насочен напред. Лицето му бе покрито с набола прошарена брада, а косата му стърчеше във всички посоки. Гамаш предполагаше, че е на около седемдесет и пет години. Възрастта съвпадаше, а фигурата му бе приблизително същата. Но това не бе човекът, когото търсеше.
— Откога работите тук? — попита Гамаш старшия надзирател.
— От шест месеца.
— А вие? — обърна се към другия служител, който видимо се изненада от въпроса.
— От четири месеца, сър. Посещавах лекциите ви в академията на Sûreté, но ме скъсаха на изпитите. Тук ме взеха на работа.
— Елате с мен — рече Гамаш на по-младия пазач. — Заведете ме до изхода.
— Тръгвате ли си? — попита старшият надзирател.
Гамаш се обърна и го погледна:
— Вървете при директора. Кажете му, че съм идвал. Кажете му, че знам.
— Какво знаете?
— Той ще разбере. А ако вие не разбирате за какво говоря, ако не сте замесен в това… — Гамаш измери старшия надзирател с поглед, — тогава моят съвет е бързо да отидете в кабинета на директора и да го арестувате.
Капитан Монет вторачи в Гамаш неразбиращи очи.
— Вървете! — извика Гамаш и старшият надзирател се обърна и тръгна.
— Вие не. — Детективът хвана другия пазач за ръката. — Заключете го тук — посочи към затворника — и елате с мен.
Младият надзирател изпълни заповедта и последва Гамаш по коридора.
— Какво става, сър? — попита служителят, докато се опитваше да се изравни с главния инспектор.
— Вие работите тук от четири месеца, старшият надзирател — от шест. А останалите надзиратели?
— Повечето от нас са започнали през последните шест месеца.
— Значи капитан Монет вероятно не е замесен — каза тихо Гамаш. Разсъждаваше, докато крачеше бързо към портала.
Преди да отвори последната врата, Гамаш се обърна към младия служител, който вече изглеждаше притеснен.
— Предстои да се случат странни неща, синко. Ако Монет е забъркан или ако не може да арестува директора, ще получите заповеди, които не само ще ви изглеждат нередни, но и ще бъдат такива.
— И какво трябва да направя?
— Пазете човека, когото представят за Арно. Той трябва да остане жив.
— Да, сър.
— Добре. Говорете уверено, дръжте се така, сякаш знаете какво правите. И се вслушвайте в това, което ви подсказва сърцето.
Младият мъж изправи рамене.
— Как се казвате?
— Коен, сър. Адам Коен.
— Е, мосю Коен, този ден е пълен с неочаквани събития за всички ни. Защо ви изключиха от полицейската академия? Какво се случи?
— Скъсаха ме на изпитите по естествени науки. — Младежът замълча за миг. — Два пъти.
Гамаш се усмихна окуражително:
— За щастие, днес няма да ви потрябват научни познания. Разчитайте на собствения си здрав разум. Независимо от заповедите, които получавате, правете само онова, което прецените, че е редно. Разбирате ли ме?
Момчето кимна, вперило широко отворените си очи в Гамаш.
— Когато всичко свърши, ще се върна да поговорим за Sûretè и за академията.
— Да, сър.
— Всичко ще е наред — обеща Гамаш.
— Да, сър.
Но нито единият от двамата не вярваше напълно в това.
На изхода главен инспектор Гамаш за момент се разтревожи, когато подаде бележката и изчака да получи пистолета си. Но накрая му върнаха оръжието и детективът бързо се насочи към автомобила си. Нямаше повече работа тук.
Пиер Арно почти със сигурност бе мъртъв. Убили го бяха преди шест месеца, а онзи човек бе заел неговото място. Арно не можеше да каже нищо, защото вече не бе сред живите. Заместителят му не можеше да каже нищо, защото не знаеше нищо. Всички надзиратели, които познаваха Арно, бяха прехвърлени на други места.
Изчезването на Арно означаваше много за главния инспектор. Означаваше, че преди време Пиер Арно е бил в центъра на случващото се, но сега вече нямаха нужда от него.
Някой друг бе взел юздите в ръцете си. А Гамаш знаеше кой бе този някой.
Седна в колата и си провери електронната поща. Имаше съобщение от зоопарка.
Жорж Ренар, настоящият министър-председател на Квебек, бе учил строително инженерство в Политехническия институт през 70-те години на XX век. Първата му работа била в компанията "Ле Сервиз Акведукт" в отдалечените северни райони на Квебек.
Ето каква бе връзката между "Акведукт" и Ренар. Но защо името на Арно също бе свързано с тази фирма?
Гамаш продължи да чете съобщението. Ренар бе започнал първата си работа в "Ла Гранд", по онова време най-големия строителен обект в света. Изграждането на огромния язовир и хидроелектроцентралата към него.
Ето я и връзката между Пиер Арно и Жорж Ренар. Когато са били млади, и двамата са работили в един и същ район. Първият бил полицейски служител в резервата на индианците кри, а вторият участвал в строежа на язовира, който щял да унищожи резервата.
Там ли се бяха срещнали за пръв път? Възможно ли бе техният план да се е зародил още тогава? Четиресет години ли бе узрявал? Преди една година заговорът за взривяване на язовирната стена почти бе успял. Но Гамаш го бе спрял. И заради него главният инспектор, Бовоар и много други се бяха озовали в онази фабрика.
Сега парченцата на пъзела започваха да си идват по местата. Откъде терористите знаеха уязвимото място на огромния язовир? До ден днешен главният инспектор не разбираше как онези млади мъже, които шофираха камионите, натъпкани с експлозиви, бяха успели да стигнат толкова далеч и да намерят единственото слабо място в монолитната структура.
Ето как.
Жорж Ренар. Понастоящем министър-председател на Квебек, но преди много години — млад инженер. Ако Ренар знаеше как да построи язовирната стена, значи знаеше и как да я разруши.
Пиер Арно, някогашният полицейски служител в резервата на племето кри, бе направил първите си стъпки към поста на главен комисар на Sûretè и още тогава бе създал в резервата атмосфера на омраза и отчаяние, която бе довела двама млади индианци до такова състояние, че се бяха съгласили да извършат чудовищен терористичен акт в родината си. А Ренар им бе предоставил необходимата информация.
И почти бяха успели.
Но с каква цел? Защо човекът, избран да застане начело на провинцията, бе готов не само да унищожи язовирната стена, която произвеждаше електроенергия, но и да заличи градове и села надолу по течението на реката и да причини смъртта на хиляди хора?
С каква цел?
Гамаш се надяваше да получи отговора от Арно. Но искаше да разбере не само причините — много повече го интересуваше коя бе следващата мишена. Какъв беше "план Б"? Главният инспектор знаеше — предстоеше да се случи скоро и бе мащабен.
Арман Гамаш усети парене под лъжичката.
Договорите за ремонти на тунели, мостове и надлези не се изпълняваха. В продължение на години. Поръчки за милиарди долари се печелеха от фирми, които разпределяха парите по джобовете, а пътната инфраструктура се рушеше и бе на косъм от пълен срив.
Главен инспектор Гамаш бе почти сигурен, че планът бе този срив да бъде ускорен. Смятаха да сринат някой тунел. Или мост. Или огромна пътна детелина.
Но с каква цел?
Гамаш трябваше отново да си напомни, че в момента причината бе много по-маловажна от обекта. Знаеше, че атаката е неминуема. Почти сигурно бе, че ще се случи до няколко часа. Предположил бе, че обектът на прицел е в Монреал, но можеше да е и в град Квебек. Столицата. Всъщност можеше да е навсякъде из провинция Квебек.
Имаше още едно съобщение от зоопарка, този път от Жером Брюнел.
"Одри Вилньов е работила в Министерството на транспорта в Монреал. Чиновническа длъжност."
Главният инспектор се замисли за момент, преди да напише отговора. Само три думи. Натисна бутона за изпращане, запали двигателя на колата и отпътува от паркинга на затвора.
— Зоопарка в Гранби? — попита Ламбер. — Влизат през архива на зоологическата градина. Хванахме ги.
От високоговорителя на телефона в своя кабинет Силвен Франкьор чуваше как главен инспектор Ламбер трака по клавиатурата си. Като бързи стъпки на ловец по следите на натрапника.
Тесие влезе в кабинета и Франкьор изключи високоговорителя.
— Бях тръгнал към онова село, когато засякохме телефона и колата на Гамаш.
— Излязъл е от селото?
Тесие кимна:
— Отишъл е в ПОП. Стигнахме там преди няколко минути, но той вече си беше тръгнал.
Франкьор скочи от стола си.
— Влизал ли е?
Изкрещя думите толкова силно, че усещаше как гърлото му се разкъсва отвътре. Нямаше да го изненада, ако изплюеше парченца плът върху лицето на малоумника пред себе си.
— Не очаквахме да напусне селото — оправда се Тесие. — Всъщност смятахме, че е дал колата и мобилния си телефон на някой друг, за да ни отвлече вниманието, но по-късно разбрахме, че автомобилът му е паркиран пред ПОП. Прегледахме заснетото от камерите за наблюдение и видяхме, че самият Гамаш е там.
— Шибан кретен! — Франкьор се наведе над бюрото си. — Гамаш знае ли?
Главният комисар бе вперил гневен поглед в Тесие и по-младият мъж за миг си помисли, че сърцето му спира.
Тесие кимна:
— Знае, че мъжът в ПОП не е Арно. Но това не му помага по никакъв начин.
Тесие лично се бе погрижил за Арно така, както Арно трябваше сам да го стори преди много години. С куршум в главата.
— Къде е Гамаш сега? — попита Франкьор.
— Идва към Монреал, сър. Шофира към моста "Жак Картие". Следим го. Вече няма да го изпуснем.
— Разбира се, че няма да го изпуснете, идиоти! — сопна се Франкьор. — Той самият не иска да го изпускаме. Иска да го следим.
"Движи се към моста "Жак Картие", в посока Източен Монреал — разсъждаваше Франкьор, а мислите му препускаха. — Което означава, че вероятно идва насам. Арман, нима си толкова дързък? Или толкова глупав?"
— Има още нещо, сър — добави Тесие, свел поглед към бележника си, защото не смееше да срещне убийствения поглед на началника си. — Съпрузите Брюнел не са във Ванкувър.
— Естествено, че не са. — Франкьор отново включи високоговорителя на телефона си. — Ламбер? Франкьор е. Доктор Жером Брюнел е натрапникът, когото преследвате.
От високоговорителя се разнесе кухият глас на Ламбер:
— Не, сър. Не е Брюнел. Той задейства алармата преди няколко дни, нали?
— Така беше — кимна Франкьор.
— Човекът, когото преследваме сега, е много по-хитър. Може би Брюнел е един от хакерите, но мисля, че знам кой е вторият.
— Кой?
— Полицай Ивет Никол.
— Кой?
— Работеше известно време с Гамаш, но той я уволни. Прати я в подземието.
— Чакайте, знам коя е — обади се Тесие. — Седи в онази стаичка и подслушва. Гнусна дребна твар.
— Същата — потвърди Ламбер. Докато говореше, пръстите й продължаваха да тракат по клавиатурата. Догонваше полицай Никол, готвеше се да я притисне в ъгъла. — Доведох я в отдел "Киберпрестъпления", но не се сработи добре с нас. Твърде осакатена е. Изпратих я пак долу.
— Тя ли е? — попита Франкьор.
— Така мисля.
— Ще ви чакам в сутерена.
— Добре, сър.
— Разбери накъде е тръгнал Гамаш — нареди главният комисар на Тесие и излезе от кабинета си. Възможно ли бе хората на Гамаш да работят от централата на Sûretè? Нима през цялото време са били тук, точно под носа им? В подземието? Това би обяснило скоростната им връзка с интернет.
А главният инспектор се криеше в онова село само за да отвлича вниманието.
"Да — помисли си Франкьор, докато слизаше към сутерена, — такъв смел ход приляга на егото на Гамаш."
Инспектор Ламбер вече стоеше пред заключената врата на стаичката в подземието, когато главен комисар Франкьор се появи, съпровождан от двама широкоплещести полицаи.
Франкьор отведе Ламбер няколко крачки настрани и прошепна:
— Възможно ли е да са вътре?
— Възможно е — отвърна Ламбер.
— Разбийте вратата — нареди главният комисар на полицаите.
Единият извади оръжието си, а другият изрита силно. Вратата се отвори с трясък и разкри тясна стаичка, пълна със строени в редици монитори, клавиатури, терминали и купчини обвивки на бонбони, мухлясали портокалови кори и празни кутии от безалкохолни напитки. Но нямаше никого.
Ламбер седна пред бюрото и натисна няколко клавиша.
— Няма нищо. Не е работела оттук. Но нека проверя друго.
Инспекторката закрачи бързо надолу по коридора към друга врата, отключи я и повика Франкьор и полицаите.
— Какво трябва да видя? — попита Франкьор.
— Старо оборудване, конфискувано от хакери. Помещението трябваше да е пълно с техника.
Но не беше.
— Какво липсва?
— Сателитни чинии, кабели, терминали, монитори — изброяваше Ламбер, докато оглеждаше почти изпразнения склад. — Хитра малка мръсница.
— Значи може да е навсякъде, това ли искате да ми кажете? — попита Франкьор.
— Навсякъде, но най-вероятно е на място, където е необходима сателитна чиния, за да се свърже с интернет. Взела е една — отбеляза Ламбер.
Франкьор знаеше къде е това място.
Доктор Брюнел и полицай Никол копираха файловете на USB флашпамет и събраха всички документи.
— Тръгвайте, полицай Никол! — извика комисар Брюнел, застанала до отворената врата.
— Чакайте малко.
— Веднага! — настоя с рязък тон Терез Брюнел.
Никол седеше на ръба на стола, готова всеки момент да се втурне към изхода. Трябваше да направи още нещо, преди да тръгне. Знаеше, че ще дойдат и ще претърсят компютъра й. Искаше да им остави малък подарък. С няколко последни натискания на клавиши тя заложи своята логическа бомба.
— Хак да ти е, гадино! — промърмори и излезе от системата. С това нямаше да успее да задържи хрътките надалеч, но поне ги очакваше неприятна изненада, когато пристигнеха.
— Побързайте! — извика комисар Брюнел от вратата. В гласа й нямаше и следа от паника, а само настоятелност.
Доктор Брюнел и Жил вече бяха тръгнали, а Никол бе последната, останала в празната сграда на училището. Младата жена изключи компютрите и ги погледна за последен път. Никого не бе чувствала толкова близък, колкото тях през изминалите няколко дни. Бяха й като семейство. Баща й се гордееше с нея, но не я разбираше. Роднините й я смятаха за особнячка и някак се срамуваха, че я познават.
Честно казано, тя хранеше същите чувства към тях. И към всички останали хора.
Но с компютрите се разбираше. И те я разбираха. Животът беше лесен с тях. Нямаше спорове, нямаше караници. Слушаха я и й се подчиняваха.
Тези стари машини, изоставени от другите, считани за безполезни, я бяха накарали да се гордее. Но беше време да си върви и трябваше да ги остави. Комисар Брюнел държеше вратата и Никол се втурна навън. След нея Терез завъртя ключа в ключалката. Беше смехотворно да се надяват, че старият катинар може да спре онези, които ги преследваха, но самозаблудата бе някак утешителна.
Поеха надолу по склона към къщата на Емили Лонпре. Това се казваше в краткото съобщение, което Гамаш бе изпратил по електронната поща.
"Идете при Емили." Разбрали бяха какво означава.
Да си тръгват. да се махат. Нямаше безопасно място, където да се укрият, но поне можеха да се настанят удобно, докато чакат.
Вече идваха, пътуваха към тях. Терез Брюнел знаеше. Всички знаеха.
Вече идваха и скоро щяха да са тук.
Чу се кратък електронен сигнал и Ламбер провери съобщението, което тъкмо бе пристигнало на телефона й.
"Шарпантие изгуби следата."
Ламбер предполагаше, че главният комисар ще избухне, и се изненада, когато той просто кимна:
— Няма значение.
Франкьор бързо тръгна по коридора и се насочи към асансьора.
"Къде е Гамаш?" — написа съобщение на Тесие.
"На моста "Жак Картие". Да продължаваме ли да го следим?"
"Не. Той очаква да правим точно това. Иска да ни отклони. Действа като примамка."
Франкьор даде нареждания на Тесие, после се върна за кратко в кабинета си. Ако Гамаш бе тръгнал към централата на Sûretè, нямаше да ги намери тук. Главният комисар бе почти сигурен в намеренията на колегата си. Гамаш знаеше, че го следят, и искаше да го наблюдават. А не да тръгват на юг. Към онова селце, скрито толкова добре.
Но вече бе открито.
— Мисля, че е по-добре да не го правим, Жером — каза Терез, когато съпругът й понечи да запали огъня в камината.
Той кимна, седна до нея на дивана и заедно впериха поглед във вратата. Завесите бяха дръпнати пред прозорците на фасадата, лампите бяха угасени. Никол седеше на едно от креслата и също наблюдаваше вратата.
— Какво правехте накрая? — обърна се Терез към младата полицайка.
— Ъм?
— На компютъра, когато ви повиках да тръгваме. Какво правехте?
— А, нищо.
Жером също насочи вниманието си към дребничката жена:
— Правели сте нещо на компютъра?
— Заложих бомба — заяви Никол с предизвикателен тон.
— Бомба ли? — възкликна Терез, но после забеляза, че Жером се усмихва, докато се вглежда внимателно в полицай Никол.
— Има предвид логическа бомба. Нали така?
Никол кимна.
— Нещо като кръстоска между супервирус и бомба със закъснител — обясни Жером на съпругата си. — Какво сте го програмирали да задейства? — попита мъжът Никол.
— Нищо хубаво — отвърна младата полицайка дръзко, сякаш искаше да предизвика доктор Брюнел да я смъмри. Но Жером само се усмихна и поклати глава:
— Жалко, че не се сетих и аз да го направя.
Тримата отново потънаха в мълчание, като поглеждаха ту към дръпнатите завеси, ту към затворената врата.
Само Жил стоеше с гръб към вратата. Взираше се през прозорците, които гледаха към задния двор. Те не бяха скрити зад завеси и Жил виждаше затрупаната от сняг градина и гората отвъд нея. И високите дървета, които му шепнеха. Утешаваха го. Прощаваха му.
Едрият мъж продължи да гледа към гората дори когато се чуха първите стъпки по верандата. Когато замръзналият сняг изскърца под нечии ботуши.
Зърнаха сянка, която мина край прозорците.
После стъпките спряха пред вратата.
И някой почука.