Светлина в пукнатините

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Начело на групата крачеше Никол — единствената, която нямаше търпение да стигне до училището. Гамаш обаче знаеше, че напразно бърза, защото ключът бе у него.

Жером държеше Терез за ръка. И двамата носеха черни пухени якета и дебели ръкавици в бяло. Изглеждаха като Мики и Мини Маус, излезли на разходка.

Главен инспектор Гамаш изпревари комисар Брюнел и отключи входната врата на училището. Задържа я отворена, за да влязат останалите, но той самият не влезе, а остави вратата бавно да се затвори.

През заскрежения прозорец видя как вътре светват лампите и чу металическо издрънчаване, когато капакът на печката бе вдигнат и върху тлеещата жарава бяха хвърлени нови цепеници.

Отвън обаче цареше тишина.

Гамаш отметна глава назад и се вгледа в нощното небе. Дали някоя от ярките точици там бе не звезда, а сателит, който скоро щеше да ги отведе отвъд селото?

Насочи погледа си обратно към земята. Към къщичките. Пансиона, пекарната. Смесеният магазин на мосю Беливо. Книжарницата на Мирна. Бистрото. Толкова пъти бяха хапвали вкусно там и бяха обсъждали различни теми. Двамата с Жан Ги. Лакост. Дори и Никол.

Години наред.

Всеки момент щеше да даде нареждане да се направи последната връзка и след това нямаше да има връщане назад. Както Никол много ясно бе подчертала, в крайна сметка щяха да ги открият. И да ги проследят дотук.

И тогава никакви дървари, ловци, селяни, смахнати поетеси, велики художнички и собственици на пансиони нямаше да могат да спрат онова, което щеше да се случи. На Трите бора. На всички негови жители.

Арман Гамаш обърна гръб на спящото селце и влезе в сградата на някогашното училище.

Жером Брюнел бе заел мястото си пред един от мониторите, а Терез стоеше права зад него. Ивет Никол седеше до доктор Брюнел пред своя собствена клавиатура и монитор, а гърбът й бе превит все едно имаше вдовишка гърбица.

Всички се обърнаха и погледнаха главния инспектор.

Гамаш не се поколеба. Кимна и Никол се пъхна под бюрото.

— Да действам ли? — попита.

— Oui — отвърна детективът с рязък и решителен тон.

Настъпи тишина, сетне се чу изщракване.

— Готово — извика младата жена и изпълзя изпод бюрото.

Гамаш срещна погледа на Жером и кимна.

Жером се пресегна, изненадан, че пръстът му не трепери, и натисна бутона за включване на компютъра. Примигнаха светлини. Последва тихо пращене и след секунда екраните им грейнаха.

Гамаш бръкна в джоба си и извади прилежно сгъната хартийка. Приглади я и я постави пред Жером.

Полицай Никол я погледна. Забеляза герба. Поредицата от букви и цифри. Вдигна очи към главния инспектор.

— Националният архив — прошепна. — Божичко, може и да се получи.

— Добре, всички системи работят и сме свързани с интернет — докладва Жером. — Всички програми за криптиране са активни. Щом вляза с кода за достъп, часовникът започва да тиктака.

Докато доктор Брюнел бавно и внимателно въвеждаше дългата поредица от символи на кода, Гамаш се извърна и погледна към стената, където висеше географска карта. Толкова подробна. И въпреки това на нея нямаше да личи къде се намират в момента, ако преди години детска ръка не бе поставила точка и не бе изписала старателно, с четливи букви: "Дом".

Гамаш се взираше в картата и си мислеше за църквата "Свети Тома" от другата страна на пътя. За витражния прозорец, създаден след Първата световна война, изобразяващ млади войници, които маршируват. Но израженията им не бяха смели. Изпълнени бяха със страх. И въпреки това крачеха напред.

Под тях бяха изредени имената на младежите, които не се бяха завърнали у дома. А под списъка стоеше надпис: "Те бяха наши деца".

Гамаш чу как Жером трака по клавишите, докато въвежда поредицата от цифри и букви. После — нищо. Тишина.

Кодът бе въведен. Оставаше само едно.

Жером Брюнел задържа пръста си над клавиша "Enter".

Сетне го спусна.

— Non — сграбчи го Арман за китката. Пръстът на Жером застина на милиметри от клавиша. Взираха се със затаен дъх и се чудеха дали Жером бе натиснал "Enter", преди Гамаш да го спре.

— Какво правиш? — възропта Жером.

— Допуснах грешка — призна Гамаш. — Изтощен си. Всички сме много изморени. Ако искаме да се получи, трябва да сме бодри. Отпочинали. Залогът е твърде голям.

Отново хвърли поглед към картата на стената и точката върху нея, която едва се виждаше.

— Ще дойдем пак утре вечер и ще започнем начисто — предложи главният инспектор.

Жером Брюнел имаше вид на човек, чиято екзекуция е била отменена. Не беше сигурен дали наистина е помилван, или всичко това е илюзия. След миг закръгленият мъж отпусна рамене и въздъхна с облекчение.

Сякаш с последни сили доктор Брюнел изтри въведения код и върна хартийката на Гамаш.

След като я прибра в джоба си, Гамаш срещна погледа на Терез. Кимна й.

— Бихте ли извадили кабела, моля? — обърна се Жером към Никол.

Младата полицайка тъкмо се канеше да възрази, но се отказа — самата тя бе твърде уморена, за да влиза в конфликт. За пореден път се смъкна от стола си и пропълзя под бюрото.

Когато кабелът бе изваден, угасиха осветлението и Гамаш заключи входната врата на излизане. Надяваше се, че не е допуснал грешка. Че не е подарил току-що на Франкьор онези решаващи двайсет и четири часа, през които той да осъществи плана си.

Докато крачеха бавно към къщата на Емили Лонпре, главният инспектор се изравни с Терез и продума:

— Беше права. Аз…

Терез вдигна ръка като на Мини Маус и Гамаш млъкна.

— И двамата сгрешихме. Ти се боеше да спреш, а аз се боях да започна.

— Мислиш ли, че утре ще ни е страх по-малко? — попита детективът.

— Страхът ни няма да е по-малко — отговори възрастната жена, — но може би ще имаме повече смелост.

Влязоха в топлата къща. Скоро след това всички бяха по леглата си и заспаха веднага щом отпуснаха глави върху възглавниците. Мигове преди да се унесе, Гамаш чу как Хенри ръмжи тихичко и доволно, а къщата проскърцва по един особен начин, който му създаваше усещането, че си е у дома.

Гамаш отвори очи и установи, че гледа право в муцуната на Хенри. Нямаше как да знае откога кучето седи с глава, отпусната на ръба на леглото, и мокър нос на сантиметри от лицето на стопанина си.

Но в мига, в който Арман повдигна клепачи, цялото тяло на Хенри се заклатушка от вълнение.

Денят бе започнал. Главният инспектор погледна към часовника на нощното шкафче.

Почти девет. Спал бе шест часа, но имаше чувството, че е било два пъти повече. Отпочинал и освежен, сега вече бе убеден, че за малко не бе взел гибелно решение предишната нощ. Днес щяха да се възстановят и вечерта да се върнат, без да се борят с преумората, объркването и един с друг.

Докато се обличаше, Гамаш чу стържене на лопати. Дръпна завесите настрани и видя, че цялото село е покрито с бяла пелена, а въздухът също белее. Снежинки се ръсеха от небето и се трупаха върху трите гигантски бора, гората и къщите.

Нямаше никакъв вятър и снегът се сипеше право надолу. Кротко и неумолимо.

Гамаш видя, че Габри и Клара са излезли навън и почистват пътеките си. Най-напред чу, а после забеляза снегорина на Били Уилямс, който се спускаше по хълма към селото. Машината мина край малката църква, край училищната сграда, сетне обиколи селския площад.

По заледеното езеро се пързаляха на кънки родители с гребла и почистваха навалелия сняг, докато децата с хокейни стикове в ръце нетърпеливо подскачаха на импровизираните скамейки.

Главният инспектор слезе на долния етаж и установи, че останалите още спят.

Докато Хенри се хранеше, Гамаш се зае да приготви кафе и да запали нов огън в камината на дневната. После изведе кучето на разходка.

— Елате в бистрото да закусите — провикна се Габри. На главата си бе нахлузил плетена шапка с огромен помпон и се подпираше на лопатата за сняг. — Оливие ще ви приготви палачинки с боровинки и кленовия сироп на мосю Паже.

— И бекон? — попита Гамаш, но вече знаеше, че се е предал.

— Bien sûr[80] — рече Габри. — Че може ли да е другояче?

— Ей сега ще се върна.

Детективът бързо се прибра в къщата, написа бележка на останалите и двамата с Хенри се насочиха към бистрото. Влязоха и се настаниха до камината. Главният инспектор тъкмо бе отпил първата си глътка cafe au lait, когато се приближи Мирна и го попита:

— Имате ли нещо против да ви правя компания?

Без да дочака отговора му, тя седна на фотьойла срещу него и си поръча кафе.

— Смятах да дойда в книжарницата след закуска — обясни главният инспектор. — Търся подаръци.

— За Рен-Мари?

— Не, за всички вас. В знак на благодарност.

— Знаете, че няма нужда — каза Мирна.

Габри донесе кафето й, дръпна един стол и седна при тях.

— За какво си говорим? — попита.

— За подаръци — отвърна Мирна.

— За мен?

— Че за кого иначе? Само за теб си мислим през цялото време.

— Ето какво е общото между нас, та chere[81]! — заяви Габри.

— За какво си говорим? — намеси се Оливие, докато сервираше пред Мирна и Гамаш по една чиния палачинки с боровинки и бекон.

— За мен — каза Габри. — За мен, за мен, за мен.

— А, чудесно! — възкликна Оливие и донесе още един стол. — От трийсет секунди не сме си говорили на тази тема. Сигурно са се случили страшно много нови неща.

— Всъщност бих искал да ви попитам нещо вас двамата — рече Гамаш. Мирна му подаде каничката с кленов сироп.

— Oui? — кимна Оливие.

— Отваряли ли сте си подаръците от Констанс? — поинтересува се главният инспектор.

— Не, сложихме ги под елхата. Искате ли да ги разопаковаме?

— Няма нужда. Вече зная какво ви е подарила.

— Какво? — попита Габри. — Кола? Пони?

— Няма да ви разкривам, само ще кажа, че според мен е нещо, което можете да използвате.

— Намордник? — предположи Оливие.

— За какво си говорим? — включи се и Клара и си дръпна стол. Бузите й бяха зачервени, носът й течеше и Гамаш, Габри, Мирна и Оливие вкупом й подадоха салфетки в точния момент.

— За подаръци — отвърна Оливие. — От Констанс.

— Не си говорим за теб? — обърна се Клара към Габри.

— Да, знам. Извращение! Макар че, ако трябва да сме честни, тъкмо обсъждахме подаръците, които Констанс е приготвила за мен.

— За нас — поправи го Оливие.

— Да, и аз имам подарък от нея — рече Клара и се обърна към Гамаш. — Вие ми го донесохте онзи ден.

— Разопаковахте ли го?

— Боя се, че да — призна Клара и си взе парченце бекон от чинията на Мирна.

— Ето затова държа подаръците си за теб под моята елха, докато не дойде Коледа — заяви Мирна и дръпна чинията си по-далече от художничката.

— Какво ти е подарила Констанс? — поинтересува се Габри.

— Това.

Клара размота шала от врата си и го подаде на Мирна, а тя го пое и се загледа с възхита в яркия и свеж зелен цвят.

— Какво е това? Хокейни стикове? — Мирна сочеше мотивите в двата края на шала.

— Четки за рисуване — поясни Клара. — Отне ми известно време да го проумея.

Мирна върна шала на приятелката си.

— О, хайде и ние да си видим подаръците! — въодушеви се Габри. Хукна нанякъде и докато се върне, Мирна и Гамаш вече бяха закусили и пиеха второ cafe au lait. Габри подаде единия пакет на Оливие, а другия задържа за себе си. Бяха еднакви — и двата бяха увити в яркочервена хартия, изпъстрена с червенобели захарни пръчки.

Габри разкъса опаковката на своя подарък.

— Ръкавици! — възкликна така, сякаш виждаше едновременно пони и кола, комбинирани в един великолепен подарък.

Пробва ги и се зарадва:

— Даже ми стават! Много е трудно да се намерят ръкавици за големи ръце като моите. Нали знаете какво казват за големите ръце…

Никой не продължи мисълта му.

Оливие премери своите ръкавици. И те прилягаха точно.

Всяка от тях бе украсена с яркожълта месечина.

— Според вас какво означава тази декорация? — попита Клара.

Всички се замислиха.

— Да не би да е знаела, че си лунатик? — обърна се Мирна към Габри.

— Че кой не знае? — попита готвачът. — Но това са полумесеци.

— Даже не са полумесеци, а лунни сърпове — поправи го Клара. — Приличат на кроасани.

Габри се разсмя:

— Кроасани? Любимите ми!

— За съжаление, е така — потвърди Оливие. — Толкова обича кроасани, че е луднал по тях. До пълнолудие.

— Четки за Клара и кроасани за момчетата — обобщи Мирна. — Идеално!

Гамаш гледаше как всички се радват на подаръците си. И тогава мисълта, която му бе убягвала предишната вечер, изплува в съзнанието му, зарея се като снежинка и кацна.

Детективът се обърна към Мирна:

— Констанс не е приготвила подарък за теб.

— Самото й присъствие щеше да е повече от достатъчно — рече Мирна.

Гамаш поклати глава:

— Намерихме подаръците в куфара й, но за теб нямаше нищо. Защо? Няма логика Констанс да вземе подаръци на всички останали, но не и на теб.

— Не съм очаквала подарък.

— Дори да е така — настоя Гамаш, — ако е взела за останалите, щяла е да вземе и за теб, нали?

Мирна разбираше логиката му и кимна.

— Може би е приготвила онази снимка, която е сложила в багажа си — предположи Клара. — Снимката, на която са четири от сестрите.

— Възможно е, но защо тогава не я е опаковала като вашите подаръци? Отначало не е възнамерявала да се върне тук за Коледа, нали? — попита детективът и Мирна поклати глава. — Първия път е дошла за няколко дни.

Книжарката кимна.

— Значи, при първото си идване е казвала, че не възнамерява да се връща? — рече Гамаш и всички го изгледаха странно. Вече го бяха разбрали, защо бе нужно да повтаря?

— Така е — съгласи се тъмнокожата жена.

Гамаш се изправи:

— Може ли да дойдете с мен?

Имаше предвид Мирна, но всички тръгнаха по петите му и минаха през вратата, която свързваше бистрото с книжарницата. Рут вече беше там и тъпчеше книги в огромната си чанта, чието дъно отдавна бе приело формата на бутилка скоч. Роза стоеше край стопанката си и изгледа новодошлите, когато влязоха.

Хенри спря като вцепенен и легна на пода. После се претърколи.

— Ставай, клето същество! — нареди Гамаш на любимеца си, но Хенри само го погледна от долу нагоре и размаха опашка.

— Боже! — прошепна Габри театрално. — Представете си децата им. С големи уши и големи крака.

— Какво искате? — попита Рут.

— Това е моят магазин — заяви Мирна.

— Не е магазин, а библиотека — Рут затвори чантата си със замах.

— Идиотка! — промърмориха двете жени едновременно.

Гамаш се приближи до голямата коледна елха.

— Може ли да ги погледнете? — помоли той Мирна, като посочи подаръците под дръвчето.

— Знам какво има вътре. Лично съм ги опаковала. Те са за всички присъстващи и Констанс.

"И Констанс" — помисли си Гамаш. Същото както преди, дори след смъртта й.

— Все пак погледнете, моля.

Едрата жена коленичи и се разрови в купчината опаковани подаръци. Накрая издърпа един, който бе увит в яркочервена хартия на червено-бели захарни пръчки.

— Бихте ли прочели картичката? — прикани я Гамаш.

Мирна се изправи на крака с усилие и разгъна картончето. "На Мирна — прочете. — Ключът за моя дом. С обич, Констанс."

— Какво означава това? — попита Габри, като местеше погледа си от едно лице на друго и накрая го спря върху Гамаш.

Но главният инспектор не можеше да откъсне очи от опакования подарък.

— Отворете го, ако обичате — помоли той.