Светлина в пукнатините

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

След като вечеряха "Коковен" и зелена салата, а за десерт хапнаха целувки с пресни плодове, тримата се заеха да измият съдовете. Главен инспектор Гамаш бе потопил ръцете си до лактите в сапунената вода, с която бе пълна дълбоката емайлирана мивка, а съпрузите Брюнел, въоръжени с кърпи, подсушаваха чиниите.

Кухнята беше стара. Нямаше съдомиялна машина, нито смесител на мивката. Нямаше и горен ред шкафове. Над мраморните плотове бяха монтирани само полици от тъмно дърво, върху които стояха чиниите. Под плотовете имаше шкафове от същото тъмно дърво.

Дългата маса за хранене, където бяха вечеряли, служеше и като кухненски остров. От прозорците се разкриваше гледка към задния двор, но навън бе тъмно, затова гостите виждаха в стъклата само собствените си отражения.

Тук всичко беше такова, каквото изглеждаше. Стара кухня в стара къща, която се намираше в едно много старо село. Ухаеше на бекон и печива. На розмарин, мащерка и мандарини. И на "Коковен".

Когато приключиха с миенето на съдовете, Гамаш вдигна поглед към бакелитения часовник над мивката. Показваше почти девет.

Терез се върна в дневната заедно с Жером. Той разбута жарта в камината, а жена му намери грамофона и пусна музика. Тихо зазвуча познат концерт за цигулка.

Гамаш си облече палтото и подсвирна на Хенри.

— Вечерна разходка? — попита Жером, който стоеше пред рафтовете с книги и разглеждаше.

— Искате ли да дойдете? — предложи Гамаш, докато слагаше каишката на кучето.

— Аз не, merci — отвърна Терез. Седнала бе до камината и изглеждаше спокойна, но уморена. — Ще си взема вана и след няколко минути ще си лягам.

— Аз ще дойда, Арман — откликна Жером и се разсмя, когато на лицето на главния инспектор се изписа изненада.

— Не го оставяй неподвижен на едно място за твърде дълго — извика Терез след двамата мъже. — Прилича на долната половина на снежен човек. Децата непрекъснато се мъчат да слагат големи снежни топки отгоре му.

— Не е вярно — възрази Жером, докато обличаше палтото си. — Случи се само веднъж. — Затвори вратата зад себе си. — Да вървим. Любопитно ми е да разгледам това селце, в което си толкова влюбен.

— Няма да отнеме много време.

Студът веднага ги връхлетя, но вместо да ги изненада неприятно или да им причини неудобство, усещането бе по-скоро освежаващо. Ободряващо. Бяха добре опаковани за ниските температури. Един висок мъж и един дребен и топчест. Приличаха на разделен удивителен знак.

Щом слязоха по широките стъпала на верандата, завиха наляво и закрачиха бавно по разчистения път. Главният инспектор отвърза Хенри от каишката, метна топката за тенис и проследи с поглед немската овчарка, която се хвърли в снежната пряспа и зарови бясно с лапи, за да намери безценната играчка.

Гамаш наблюдаваше с любопитство как спътникът му ще реагира на селото. С времето бе разбрал, че Жером Брюнел не показва открито емоциите си, а главният инспектор високо ценеше това негово качество. Доктор Брюнел бе гражданин и по рождение, и по възпитание. Учил бе медицина в Монреалския университет, а преди това бе прекарал известно време в Сорбоната в Париж, където бе срещнал Терез. По онова време бъдещата му съпруга работела усърдно върху дисертацията си по история на изкуството.

Гамаш подозираше, че Жером Брюнел и селският живот нямаха много общо.

След една мълчалива обиколка Жером спря и впери поглед в трите огромни бора, окичени със светлинки и устремени към небето. Сетне, докато Гамаш хвърляше топката на Хенри, огледа къщите, разположени около селския площад. Някои бяха построени от червени тухли, други имаха дъсчени стени, а трети бяха иззидани от камък, сякаш бяха изникнали от земята, върху която стояха. Като природно чудо. Но вместо да коментира селото, Жером върна погледа си върху трите огромни борови дървета. Отметна глава назад и ги проследи. Нагоре, нагоре — чак до звездите.

— Знаеш ли, Арман — проговори пенсионираният лекар, а очите му бяха все така отправени към небесата. — Някои от тези звезди изобщо не са звезди, а телекомуникационни сателити.

Жером сведе глава и поглед към земята. Срещна очите на Гамаш. Помежду им облаче от топъл дъх бе увиснало насред смразяващия въздух.

— Oui — отвърна Арман. Хенри седеше в краката му, втренчен в облечената в ръкавица ръка на стопанина си, която стискаше топката за тенис, покрита със замръзнала кучешка слюнка.

— Движат се по орбитите си — продължи Жером. — Получават и изпращат сигнали. Покриват цялата Земя.

— Почти цялата — отбеляза Гамаш.

На светлината от коледните лампички по дърветата главният инспектор видя как на кръглото като луна лице на събеседника му изгрява усмивка.

— Почти — кимна Жером. — Затова ни доведе тук, нали? Не просто защото е последното място, където някой би тръгнал да ни търси, но и защото това село е невидимо. Не могат да ни видят, нали? — махна с ръка към нощното небе.

— Забеляза ли как, щом се спуснахме по хълма, мобилните ни телефони загубиха обхват? — попита Гамаш.

— Забелязах. И е така не само с телефоните?

— С всичко. Лаптопи, смартфони, таблети — нищо не работи тук. Има телефонни линии и електричество — обясни Гамаш, — но само по кабел.

— Никакъв интернет?

— Комутируем достъп чрез модем. Дори кабелен няма. Операторите не са си направили труда да прекарат кабели, не си струва.

Гамаш посочи отвъд малкия светъл кръг, в който се гушеше Трите бора, и Жером се вгледа. В тъмнината.

В планините. Горите. Непроходимия лес.

Жером осъзна — ето в какво се изразяваше величието на това място. От телекомуникационна и от сателитна гледна точка то тънеше в пълен мрак.

— Мъртва зона — обобщи пенсионираният лекар, след като отново спря очи на Гамаш.

Главният инспектор метна топката за пореден път и за пореден път Хенри се хвърли в снежната пряспа. Само опашката му стърчеше и махаше бясно.

— Extraordinaire[49] — отбеляза Жером. Отново закрачи, но сега гледаше надолу, фокусиран върху краката си. Вървеше и размишляваше.

Накрая спря.

— Не могат да ни проследят. Не могат да ни открият. Не ни виждат и не ни чуват.

Не беше необходимо Жером да пояснява кои са "те".

Гамаш кимна към бистрото:

— Искаш ли да пийнем по едно питие преди лягане?

— Шегуваш ли се? Искам пълна програма!

Жером се понесе бързо към бистрото, сякаш земята под Трите бора изведнъж се бе наклонила. Главният инспектор се забави минута-две, след като забеляза, че Хенри все още е заровен в снежната могила и само задницата му се подава.

— Хубава работа! — възкликна Арман, когато четириногият му приятел вирна глава, покрита със сняг, но в муцуната му нямаше топка. Гамаш порови с ръце и накрая я откри. Оформи снежна топка и я подхвърли във въздуха. Проследи с поглед как Хенри скочи, пресрещна я, понечи да я захапе и за пореден път бе изненадан, когато тя изчезна между челюстите му.

Главният инспектор отново се удиви как немската овчарка никога не се поучаваше от опита си. Но осъзна, че Хенри вече знае всичко, което може да му потрябва. Знаеше, че го обичат. И знаеше как да обича.

— Хайде, да вървим — подкани Гамаш любимеца си, като му подаде топката за тенис и закачи каишката за нашийника му.

Жером бе запазил места в един от закътаните ъгли на заведението, далече от останалите клиенти. Гамаш поздрави пътьом и благодари на някои от селяните, за които знаеше, че са помогнали да подготвят къщата на Емили за него и гостите му. Сетне се настани на креслото до Жером.

Оливие изникна почти незабавно, за да забърше масата и да запише поръчките.

— Всичко наред ли е? — попита.

— Идеално, благодаря.

— Със съпругата ми сме ви изключително благодарни, мосю — произнесе Жером тържествено. — Доколкото разбрах, вие сте уредили престоя ни тук.

— Всички помогнаха — отвърна Оливие. Но изглеждаше доволен.

Гамаш се озърна:

— Надявах се да се видя с Мирна.

— Разминахте се за малко. Тъкмо вечеряха с Доминик, но си тръгнаха преди няколко минути. Искате ли да й се обадя?

— Non, merci — рече главният инспектор. — Се n'est pas necessaire.[50]

Гамаш и Жером си поръчаха, след което детективът се извини и се върна няколко минути по-късно. На масата го чакаше чаша коняк.

Жером изглеждаше доволен, но умислен.

— Тревожи ли те нещо? — попита го главният инспектор, докато сгряваше питието между дланите си.

По-възрастният мъж си пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Знаеш ли, Арман, не мога да си спомня кога за последно съм се чувствал в безопасност.

— Разбирам какво имаш предвид — рече Гамаш. — Чувствам се така, сякаш това продължава цяла вечност.

— Не, не говоря само за тази каша напоследък. Имам предвид целия си живот. — Жером отвори очи, но не погледна към събеседника си. Вместо това отправи взор към гредите на тавана, украсени празнично с обикновени борови клони. Вдиша дълбоко, много дълбоко, задържа въздуха за миг, след това въздъхна. — Струва ми се, че съм се страхувал през по-голямата част от живота си. В училищния двор, преди изпитите, преди срещите с момичета. В медицинския университет. Всеки път, когато в спешното отделение пристигаше линейка, аз се боях, че ще се издъня и някой ще загуби живота си. Страхувах се за децата си, страхувах се за жена си. Умирах от страх, че може да им се случи нещо.

Премести погледа си върху Гамаш.

— Да — потвърди главният инспектор. — Знам какво е.

— Знаеш ли?

Двамата мъже се взираха един в друг и доктор Брюнел разбра, че детективът е запознат със страха. Не ужаса. Не паниката. Но знаеше какво е да изпитваш страх.

— А сега, Жером? Чувстваш ли се в безопасност?

По-възрастният мъж затвори очи и отпусна гръб на облегалката на креслото си. Потъна в толкова дълго мълчание, че Гамаш си помисли, че може да е задрямал.

Главният инспектор отпи от коняка си и на свой ред също се отпусна в креслото и остави мислите си да се реят свободно.

— Имаме един проблем, Арман — продума Жером след няколко минути, все още със затворени очи.

— Какъв?

— Ако те не могат да влязат, ние не можем да излезем.

Пенсионираният лекар отвори очи и се приведе напред:

— Селото е много хубаво, но не ти ли прилича малко на окоп при Вими[51]? Може и да сме в безопасност, но сме в капан. Няма как да стоим тук до безкрай.

Гамаш кимна. Спечелил им бе време, но не и цяла вечност.

— Не искам да развалям момента, Арман, но Франкьор и онзи, който стои зад него, в крайна сметка ще ни намерят. Какво ще правим тогава?

Какво наистина? Гамаш знаеше, че въпросът е основателен. А отговорът не му харесваше. Като човек, свикнал със страха, разбираше колко е опасно да го остави да надделее. Страхът изкривяваше реалността. Поглъщаше я. Създаваше своя реалност.

Главният инспектор приседна по-напред в креслото, приближи се към събеседника си и сниши глас:

— Значи трябва ние първи да ги намерим.

Жером отвърна, без да отмества очи от Гамаш:

— И как предлагаш да го постигнем? Чрез телепатия? Тук нищо не ни застрашава, поне засега. И утре ще сме в безопасност. Може би дори още няколко седмици. Но от момента, когато пристигнахме, часовникът започна да тиктака. И никой — нито ти, нито аз, нито Терез, нито дори Франкьор — не знае колко ни остава, докато ни открият.

Доктор Брюнел се озърна — селяните в бистрото се наслаждаваха на напитките си, без да бързат. Някои си бъбреха. Други играеха шах или дама. Трети просто си седяха мълчаливо.

— Вече въвлякохме и тях — продума тихо. — Когато Франкьор ни намери, това ще е краят на тишината и спокойствието за нас. А и за тях.

Гамаш разбираше, че Жером не просто драматизира. Франкьор бе доказал, че е готов на всичко, за да постигне целта си. Онова, което не даваше покой на главния инспектор, което го гризеше отвътре, бе мисълта, че още не знаеше каква е тази цел.

Трябваше да държи страха си изкъсо. В малки дози му действаше добре. Държеше го нащрек. Но ако го оставеше без контрол, страхът щеше да се превърне в ужас, ужасът на свой ред се разрастваше и ставаше паника, а паниката създаваше хаос. И тогава се отприщваше целият ад.

Това, от което имаше нужда не само Гамаш, а и двамата му спътници, се намираше единствено тук, в Трите бора — мир, душевен мир, както и яснотата на мисълта, която той носеше.

Трите бора им даваха време. Ден. Два. Седмица. Жером бе прав, това не можеше да продължи до безкрай. Но Гамаш си повтаряше мислено: "Моля те, Господи, дано е достатъчно".

— Ето къде е проблемът, Арман — продължи Жером. — Именно това, което ни осигурява безопасност, в крайна сметка ще ни изиграе лоша шега. Липсата на телекомуникации. Без тях не мога да напредвам в търсенето си. Тъкмо се бях приближил до развръзката, поне това е сигурно.

Доктор Брюнел сведе поглед и разклати заоблената чаша с коняк. Сега бе моментът да сподели с Арман какво бе постигнал. Какво — и кого — бе открил.

Вдигна очи и срещна замисления взор на Гамаш. Зад гърба на събеседника си доктор Брюнел зърна веселия огън, заскрежените прозорци, коледната елха и подаръците под нея.

Осъзна, че няма желание да си подава главата от това уютно скривалище. Поне тази вечер искаше да се отпусне и да се наслади на спокойствието. Дори да бе привидно спокойствие. Илюзия. Не го интересуваше. Искаше поне една тиха нощ, без страх. Утре щеше да погледне истината в очите и да им каже какво е открил.

— От какво имаш нужда, за да продължиш търсенето? — попита Гамаш.

— Знаеш от какво. Високоскоростна сателитна връзка с интернет.

— И ако успея да ти я осигуря?

Доктор Брюнел се вгледа в събеседника си. Гамаш изглеждаше спокоен. Хенри лежеше на пода отстрани на креслото, а Арман бе отпуснал длан върху него и го галеше.

— Какво си намислил? — попита Жером.

— Имам план — отвърна главният инспектор.

Доктор Брюнел кимна замислено:

— Има ли нещо общо с космически кораби?

— Имам друг план — рече Гамаш, а Жером се разсмя.

— Казваш, че не можем да останем, но не можем и да си тръгнем — припомни детективът и Жером потвърди с кимване. — Обаче разполагаме с още една възможност.

— Каква е тя?

— Сами да си направим кула.

— Да не си се побъркал? — Жером се озърна крадешком и сниши глас: — Телекомуникационните кули са високи стотици метри. Те са чудо на инженерната мисъл. Не е като да накараме децата от Трите бора да ни построят кула от сладоледени клечки и телчета.

— Може би не от сладоледени клечки — съгласи се Гамаш с усмивка, — но не си далеч от истината.

Жером изгълта остатъка от коняка си и се загледа в своя събеседник:

— Какво ти се върти из ума?

— Може ли да го обсъдим утре? Искам и Терез да присъства. Освен това става късно, а още не съм говорил с Мирна Ландерс.

— С кого?

— Собственичката на книжарницата. — Гамаш кимна към вътрешната врата, която свързваше бистрото със съседния магазин. — Отскочих да я видя, докато Оливие ни наливаше питиетата. Очаква ме.

— Да не би да ти е приготвила книга, в която пише как да построиш кулата? — попита Жером, докато си обличаше якето.

— Приятелка е на жената, която е била убита вчера.

— О, oui, бях забравил, че си тук по работа. Съжалявам.

— Няма нищо. Тъжната истина е, че това убийство е идеалното прикритие. Ако някой се поинтересува, имам обяснение защо съм в Трите бора.

Двамата мъже си пожелаха лека нощ. Жером се запъти към къщата на Емили Лонпре, където го чакаше топло легло и съпругата му Терез, а Арман и Хенри влязоха в книжарницата.

— Мирна? — подвикна детективът и осъзна, че предишната вечер бе направил съвсем същото нещо по почти същото време. Но този път не идваше с новината за убийството на Констанс Уеле. Този път идваше с въпроси, и то много.