Светлина в пукнатините

ЧЕТИРЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

— И сега какво? — попита Габри.

Готвачът, Оливие и Клара излязоха иззад олтара, където до този момент се криеха и наблюдаваха. Клара и Оливие държаха по един свещник, а Габри стискаше разпятието, готов да го стовари върху главата на полицая, ако се беше измъкнал на Никол и Мирна.

Но не се наложи. Служителят вече беше със запушена уста и закопчан с белезници за една от дървените църковни пейки.

— Има още един — припомни Мирна. — В училището.

— Да не забравяме и другите двама, които отидоха в гората — обади се Клара. Художничката погледна към пистолета в ръката на Мирна, а после и към другия — в ръката на Никол. Бяха ужасяващи и отблъскващи, но Клара също искаше да има такъв.

— Какво ще правим? — обърна се Габри към Никол, която едновременно успяваше да изглежда така, сякаш владее ситуацията и съвсем е изгубила контрол.

Мартен Тесие свали палтото от гърба на Гамаш и взе оръжието му. Главният инспектор остана по риза.

Тесие подаде пистолета в протегнатата ръка на Франкьор.

— Къде е Бовоар? — попита Гамаш.

— В селото с другите агенти — отвърна Тесие. — Работят.

— Пуснете го — рече главният инспектор. — Трябвам ви аз.

Франкьор се усмихна:

— "Трябвам ви аз", като че ли всичко започва и свършва с великия Арман Гамаш. Въобще не си схванал какво се случва, нали? Дори разпрати оставката си до всички, все едно има някакво значение. Все едно ни засяга.

— Не ви ли засяга? — попита Гамаш. — Сигурни ли сте?

— Напълно — рече Тесие и насочи оръжието си към гърдите на главния инспектор.

Гамаш не му обърна внимание и продължи да се взира във Франкьор.

Разнесе се тихо жужене и Франкьор провери съобщенията в телефона си.

— Изабел Лакост и семейството й са задържани. Вилньов и съседката му — също. Ти си като чумата, Арман. Всеки, с когото си имал нещо общо, или вече е мъртъв, или скоро ще бъде. В това число и Бовоар. Ще открият тялото му сред руините на училищната сграда — загинал, докато се мъчи да обезвреди бомбата, която ти си свързал към всички онези компютри.

Гамаш премести поглед от Франкьор към Тесие, а после обратно към Франкьор.

— Опитваш се да прецениш дали да ми повярваш — каза главният комисар.

— За бога — настоя Тесие, — хайде да приключваме с тази история.

Франкьор се обърна към заместника си:

— Прав си. Свали сателитната чиния. Аз ще довърша тук. Да повървим заедно, Арман. Ще те пусна пред мен поне този път.

Франкьор посочи към пътеката и Гамаш тръгна по нея, като леко се подхлъзваше на снега. Беше същата пътека, която бяха проправили двамата с Никол, когато влачеха сателитния кабел през гората към Трите бора. Всъщност тя представляваше пряк път към старото училище.

— Живи ли са? — попита Гамаш.

— Откровено казано, не знам — отвърна Франкьор.

— А Бовоар? Жив ли е още?

— Не съм чул взрив до този момент, така че сигурно да. Засега.

Главният инспектор направи още няколко крачки.

— А мостът? Трябваше досега да си разбрал за моста. — Гамаш се задъхваше и посегна да се хване за един клон, за да запази равновесие. — Има нещо нередно, Силвен. Сигурно го усещаш.

— Спри — нареди Франкьор и Гамаш се подчини. Детективът се обърна и видя как главният комисар изважда мобилния си телефон и го докосва с пръст, а след това по лицето му се разлива широка усмивка.

— Готово.

— Кое?

— Мостът е взривен.

Празненствата в църквата "Свети Тома" не продължиха дълго.

— Гледай — каза Мирна. Двете с Клара надзъртаха през витражния прозорец.

Другият служител на Sûretè бе излязъл от старата училищна сграда. Стоеше с гръб към тях и изглежда, правеше нещо с дръжката на вратата.

"Дали я заключва?" — почуди се Клара.

След това мъжът застана под навеса на верандата и се огледа, както бе сторил и колегата му преди няколко минути.

— Търси него — Оливие посочи пленника им, който с белезници на китките и със запушена уста седеше под зоркото наблюдение на Никол.

Селяните проследиха с очи как другият служител се приближи към буса. Хвърли голяма брезентова торба в багажника и затръшна вратата. После отново огледа селото. Озадачен.

В същия момент Терез Брюнел излезе от книжарницата. Облечена бе с дебело палто и голяма плетена шапка, под която бяха скрити косата и челото й. Носеше купчина книги в ръце и вървеше към полицая бавно, сякаш бе немощна.

— Какво прави? — попита Клара.

— Изгрява зимната луна — запя Габри високо. Всички се обърнаха да го погледнат. — Когато птиците на юг са отлетели.

Полицаят се извърна в посоката, от която идваше песента — към църквата.

От това село тръпки го побиваха. Изглеждаше толкова красиво, а в същото време сякаш бе изоставено. Създаваше усещане за някаква заплаха. Колкото по-скоро намереше Бовоар и партньора си, колкото по-скоро се махнеше оттук, толкова по-добре.

Тръгна към църквата. Явно в нея имаше хора. Надяваше се, че ще успее да ги убеди да му кажат къде е Бовоар. Къде е колегата му. Къде са всички.

Някаква старица с книги в ръце вървеше към него, но той не й обърна внимание и тръгна към малката църква с дървени стени, която бе кацнала на хълма.

Полицаят продължи в посоката, в която го водеше песента, и се изкачи нагоре по стълбите.

Не забеляза, че жената с книгите също бе сменила посоката и вече вървеше след него.

Мъжът отвори вратата и погледна вътре. В предната част на църквата стояха хора, подредени в полукръг, и пееха.

Старица с платнено палто седеше на една от църковните пейки няколко реда по-назад. Пеенето секна и едрият мъж, който явно дирижираше хора, му махна с ръка.

— Затваряйте вратата! — извика. — Пускате студа вътре.

Но полицаят не помръдваше. Стоеше на прага и оглеждаше обстановката. Нещо не беше наред. Всички се взираха в него със странни погледи освен прегърбената старица, която все още бе с шапка. Тя не се бе обърнала.

Мъжът понечи да извади пистолета си.

— Sûretè.

Чу думата. Чу металическото щракване. Усети дулото на пистолет, опряно в тила му. Чу как книгите падат и ги видя да се разпиляват в краката му.

— Вдигнете ръце така, че да ги виждам.

Полицаят се подчини.

Обърна се да погледне възрастната жена, която бе тръгнала след него. Вместо купчина книги сега тя стискаше в ръцете си служебно оръжие. Жената беше комисар Терез Брюнел.

Насочила бе пистолета си към него и съвсем не се шегуваше.

— Мостът е взривен? — Гамаш гледаше Франкьор със зяпнала уста.

— Точно навреме — отвърна главният комисар.

От селото се разнесе глас, който пееше стара квебекска коледна песен. Звучеше като опело.

— Не вярвам — рече Гамаш. — Лъжеш.

— Искаш доказателство?

— Обади се на Ренар. Обади се на премиера. Искам да потвърди и той — каза главният инспектор.

— С удоволствие. Сигурен съм, че ще се радва да поговори с теб.

Франкьор натисна един бутон на телефона си. Гамаш чу свободния сигнал. Телефонът звънеше. Звънеше.

Но никой не вдигаше.

— Сигурно е зает — предположи главният инспектор.

Франкьор го изгледа остро и опита с друг номер. Ламбер от "Киберпрестъпления".

Звънеше ли, звънеше.

— Не вдига ли? — попита Гамаш.

Франкьор отпусна ръката, в която държеше телефона си.

— Какво си направил, Арман?

"Лакост е задържана. Семейството й също" — цитира Гамаш. — Няколко минути по-късно получи втори есемес: "Вилньов оказа съпротива, но го хванахме".

Лицето на Франкьор се изопна.

— Нима наистина си помисли, че бих позволил отделът ми да бъде разбит? — Погледът на Гамаш бе пронизващ, гласът му звучеше твърдо и все по-гневно. — Всички агенти, които напуснаха. Всички, които поискаха да бъдат преместени. Навсякъде в структурите на Sûretè.

Говореше бавно и запращаше всяка дума право в целта.

— В "Пътна полиция". "Тежки престъпления". "Обществена сигурност". Отрядите за бързо реагиране. "Киберпрестъпления".

Замълча за миг, за да се увери, че Франкьор чува и разбира, а сетне нанесе своя coup-de-grace[92].

— Охраната на държавните служители. Службата, която се грижи за сигурността на премиера. Лично ти разчлени екипа ми и пръсна моите агенти из всички отдели. Моите агенти, Силвен. Моите. Никога не са били твои. Не се съпротивлявах, защото това обслужваше целите ми. Докато изпълнението на твоя план вървеше, моят също напредваше.

Франкьор стана по-бял от снега.

— Хората ми превзеха тези отдели и арестуваха служителите, които ти бяха верни. Задържахме премиера и всичките му подчинени. Ако се намирахме на кораб, това щеше да бъде бунт. Съобщението, че подавам оставка, бе сигнал за моите полицаи да пристъпят към действие. Трябваше да изчакам, докато разбера със сигурност какъв е планът ти и докато събера доказателства. Никой не отговори на позвъняванията ти, защото няма никого. Що се отнася до съобщенията, които получи, във връзка с моста и с арестите — изпрати ги инспектор Лакост. Мостът е обезопасен.

— Невъзможно.

Франкьор отново погледна телефона си, само за кратко сведе очи към него, но това беше достатъчно.

Гамаш премина в атака.

Жан Ги Бовоар паркира зад волвото на Гамаш. Свали прозореца леко надолу, за да влиза въздух за Роза, а после излезе от колата.

Застана насред пътя и се зачуди накъде да тръгне. Имаше намерение да влезе направо в Трите бора. Вече бе разбрал какво беше оборудването, което по-рано караха в буса. Сигурно бе знаел през цялото време. Експлозиви, детонатори и проводници.

Проводниците вече бяха закрепени за вратата на училището. Ако някой я отвореше, щеше да задейства взривните устройства.

Бовоар бе решил да отиде в селото и да спре агентите на Франкьор, но когато видя познатия автомобил, се разколеба.

Сведе поглед и забеляза наскоро утъпканата пътека, която водеше към гората. Тръгна по нея.

Гамаш се хвърли към Франкьор и се опита да хване пистолета му, но оръжието излетя от ръката на главния комисар и потъна в снега.

Двамата мъже се стовариха на земята. Гамаш посегна към гърлото на Франкьор и направи опит да го притисне под тежестта си. Франкьор отвърна с удари, съпротивляваше се и размахваше юмруци. Докато опипваше земята в търсене на пистолета си, попадна на нещо твърдо, хвана го и замахна с всички сили. Удари Гамаш отстрани по главата.

Главният инспектор се търкулна настрани, зашеметен от камъка. Франкьор с усилие се изправи на колене и трескаво задърпа якето си, докато се мъчеше да го разкопчае. Мъчеше се да докопа пистолета, който носеше на колана си.

— Тесие?

Гласът на Бовоар изненада Мартен Тесие, докато заместникът на Франкьор слизаше по стъпалата. Хвърлил бе сателитната чиния от платформата на чакалото и сега тя лежеше на земята. Жан Ги стоеше до нея.

— Бовоар — рече Тесие, след като се овладя и слезе от последното стъпало. Все още с гръб към другия мъж, инспекторът посегна към пистолета си. — Търсихме те.

Но не можа да направи нито крачка повече. Бовоар бе опрял оръжието си в тила му.

— Къде е Гамаш? — прошепна Жан Ги в ухото на Тесие.

Гамаш видя как Франкьор вади пистолета си от кобура. Хвърли се напред, преди Франкьор да успее да се прицели, и го повали на земята. Но пистолетът все още беше в ръката му.

Двамата мъже се сборичкаха за оръжието. Разменяха си удари с юмруци, извиваха се и се мятаха.

Франкьор стискаше пистолета, а Гамаш стискаше Франкьор здраво, с две ръце, но снегът беше мокър и главният инспектор усещаше, че няма да може да удържи още дълго.

Бовоар свирепо блъсна Тесие в гръб и притисна лицето му в кората на дървото.

— Къде е Гамаш? — повтори въпроса си. — Знае ли за плана ви да взривите училището?

Тесие кимна. Усети как кожата се смъква от бузата му и остава по дървесната кора.

— Мисли си, че ти си там вътре.

— Защо?

— Защото и ние мислехме, че е така.

— Имали сте намерение да ме убиете?

— И теб, и повечето хора от селото с взрива на онази бомба.

— Какво сте казали на Гамаш?

— Че училището е натъпкано с експлозиви и ти си вътре.

Бовоар обърна другия инспектор и се втренчи в очите му, като се мъчеше да изкопчи истината.

— Знае ли, че бомбата е свързана с вратата? — попита.

Тесие поклати глава:

— Това е без значение. Няма да се добере дотам. Франкьор ще го довърши още в гората.

Гамаш знаеше, че ръката на Франкьор ще се изплъзне от хватката му всеки момент. Затова я пусна и замахна към носа на колегата си. Чу изхрущяване и бликна кръв. Франкьор изрева и се хвърли, като изтласка Гамаш и той падна настрани в снега.

Главният инспектор успя да се извърне точно когато Франкьор се надигаше на колене.

Гамаш зърна нещо тъмно, което стърчеше от снега. Можеше да е камък или пръчка. Или приклад на пистолет. Търкулна се към него. Претърколи се още веднъж и погледна нагоре точно в мига, в който Франкьор насочваше оръжието си и се прицелваше.

Тогава Арман Гамаш стреля. И още веднъж. И още.

Главен комисар Силвен Франкьор се свлече на земята с безизразно лице.

Мъртъв.

Гамаш се изправи на крака и побягна, без да губи повече време с Франкьор.

Бовоар чу поредицата от бързи изстрели. "Глок".

— Това е Гамаш — каза Тесие. — Вече е мъртъв.

Бовоар извърна глава в посоката, от която идваха изстрелите, а Тесие се нахвърли върху него и посегна към пистолета му.

Жан Ги дръпна спусъка. И видя как Тесие пада.

Сетне побягна, колкото му държаха краката. Към гората. И към внезапната тишина, която се бе спуснала.

Арман Гамаш бягаше така, сякаш го гонеха Фуриите[93]. Сякаш се спасяваше от горски пожар. Сякаш самият Дявол бе по петите му.

Бягаше през гората, между дърветата, препъваше се в повалени дънери. Изправяше се и продължаваше да бяга. Към старата училищна сграда. Към експлозивите. Към Жан Ги.

Жан Ги Бовоар зърна тялото, което лежеше по лице в снега, дотича до него и се свлече на колене.

"О, не, не, не!"

Обърна го.

Беше Франкьор. Мъртъв.

Бовоар се изправи на крака и трескаво се огледа. Заповяда си да се успокои. Да се вслуша. Докато горската тишина се стелеше наоколо, чу шум. Някъде там, напред. Някой бягаше. Отдалечаваше се от него. Тичаше към Трите бора. Към училището.

Жан Ги Бовоар се втурна. Бягаше. Крещеше. Крещеше и бягаше.

— Спрете! Спрете! — викаше с цяло гърло.

Но мъжът не го чуваше. Не спираше.

Бовоар бягаше с всички сили, но разстоянието помежду им бе твърде голямо. Гамаш щеше да стигне до училищната сграда. Уверен, че Бовоар е вътре. Че е в опасност.

Главният инспектор щеше да изтича нагоре по стъпалата, като взимаше по две наведнъж, щеше със замах да отвори вратата и…

— Спрете! Спрете! — крещеше Жан Ги. Сетне нададе писък. Безсловесен. Изля в този вой всичките си страхове, целия гняв. Всичко, което му бе останало.

Но главният инспектор продължаваше да бяга, все едно го гонеха демони.

Бовоар се олюля, спря и захлипа.

— Не. Стойте.

Не можеше да го догони. Не можеше да го спре. Освен ако…

Изабел Лакост бе коленичила до Тесие, но когато чу нечовешкия крясък, скочи на крака. Никога през живота си не бе чувала подобен звук. Сякаш нещо се разкъсваше, разпадаше се на парчета. Побягна навътре в гората, в посоката, от която бе долетял ужасният вик.

Арман Гамаш чу изстрела. Видя как във въздуха се разхвърчават парчета кора от дървото пред него. Но продължи да бяга. Не се отклони от целта си. Тичаше с цялата бързина и устрем, на които бе способен.

Право към училището.

Вече виждаше червеното петно между бяло-сивите дънери на дърветата.

Втори куршум се приземи в снега встрани от него и го разпръсна в бял облак от снежинки, но главният инспектор продължи да бяга. Сигурно Тесие бе намерил тялото на Франкьор и сега се опитваше да застреля Гамаш. Но нищо не бе в състояние да го спре.

Ръката на Жан Ги трепереше, оръжието му се тресеше и изстрелите попадаха извън целта. Опитваше се да улучи краката на главния инспектор. Молеше се и се надяваше куршумът просто да го одраска. Само толкова, колкото да го повали. Но не се получаваше.

— Спрете! Моля ви, спрете!

Пред очите на Бовоар се мержелееше. Отри с ръкав лицето си, отметна глава назад за няколко секунди и се загледа нагоре, между голите клони. Към синьото небе.

— Моля ви!

Гамаш почти бе излязъл от гората. Всеки момент щеше да стигне до училището.

Бовоар затвори очи за миг.

— Моля ви! — промълви.

Отново вдигна пистолета си. Ръцете му вече бяха по-стабилни. Оръжието не трепваше. Държеше Гамаш на мушка. Но вече не се целеше в краката му.

— Спри! — изкрещя Лакост с пистолет, насочен към гърба на Бовоар.

Някъде напред, между дърветата, се виждаше как главният инспектор бяга с всички сили към Трите бора. А Жан Ги Бовоар се готвеше да го застреля.

— Хвърли оръжието! — заповяда Лакост.

— Не, Изабел — извика Бовоар, — трябва да го направя.

Лакост събра сили и се прицели. От такова разстояние нямаше начин да не улучи. Въпреки това се разколеба.

В гласа на колегата й имаше нещо. Не беше молба, не беше молитва, нито лудост.

Гласът на Бовоар беше силен и уверен. Предишният му глас.

Не се и съмняваше в намеренията му. Жан Ги Бовоар смяташе да стреля по главен инспектор Гамаш.

— Моля те, Изабел — извика Бовоар. Все още стоеше с гръб към нея и държеше пистолета си насочен.

Изабел Лакост зае стабилна стойка. Стисна оръжието си с две ръце. Постави пръст на спусъка.

Жан Ги Бовоар не изпускаше Арман Гамаш от поглед.

Главният инспектор бе стигнал до края на гората и само няколко крачки го деляха от училището.

Бовоар си пое дълбоко дъх. Издиша.

И дръпна спусъка.

Арман Гамаш можеше да се протегне и почти да докосне училищната сграда. Изстрелите бяха стихнали.

Знаеше, че ще успее. Щеше да измъкне Жан Ги оттам.

Тъкмо излизаше измежду дърветата, когато куршумът го застигна. Покоси го с такава сила, че краката му се отлепиха от земята и цялото му тяло се преметна. В краткия миг преди да се стовари в снега, в частите от секундата преди светът да потъне в мрак, очите му срещнаха очите на човека, който го бе застрелял.

Жан Ги Бовоар.

Тогава Арман Гамаш падна по лице, с разперени встрани ръце и крака, сякаш правеше ангел в ослепителнобелия сняг.