Светлина в пукнатините

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Арман Гамаш се събуди от викове, крясъци и кратка, гръмка експлозия от звуци.

Изправи се рязко в леглото и за части от секундата премина от състояние на дълбок сън в пълна готовност. Бързо протегна ръка към чекмеджето на нощното шкафче, където държеше пистолета си.

Вниманието му бе изострено, погледът — напълно съсредоточен. Стоеше неподвижно, а цялото му тяло бе напрегнато.

През завесите се процеждаше дневна светлина. Тогава ги чу отново. Настоятелен вик. Зов за помощ. Изкрещяна заповед. Още един трясък.

Не можеше да сбърка тези звуци.

Облече халата си, обу пантофи, дръпна завесата настрани и видя децата, които играеха хокей върху замръзналото езеро насред селския площад.

Хенри също беше нащрек — стоеше до стопанина си и подаваше нос през прозореца. Душеше.

— Това място ще ме умори — оплака се главният инспектор на Хенри. Но се усмихна, докато гледаше хлапетата на кънки, които фучаха бясно след шайбата. Подаваха си наставления на висок глас. Цвилеха от радост при отбелязана точка и виеха от мъка, когато шайбата се озовеше в мрежата им.

Гамаш стоеше като хипнотизиран за един кратък момент и се взираше през заскреженото стъкло на прозореца.

Денят бе ясен. Осъзна, че е събота. Слънцето тъкмо се бе издигнало над хоризонта, но хлапетата изглеждаха така, сякаш играеха от часове и можеха да продължат цял ден само с кратки почивки, за да пийнат горещ шоколад.

Главният инспектор спусна прозореца и дръпна завесите докрай, сетне се обърна. В къщата бе тихо. За миг бе забравил, че не се намира в пансиона на Габри, а в дома на Емили Лонпре.

Тази спалня бе по-голяма от стаичката, която наемаше в пансиона. На една от стените имаше камина, подът бе покрит с широки чамови дъски, а на флоралните тапети отдавна им бе минала модата. От двете страни имаше прозорци, които изпълваха помещението с ярка и приятна светлина.

Гамаш погледна часовника до леглото и се стресна, когато установи, че е почти осем. Беше се успал. Не си направи труда да настрои будилника си предишната вечер, защото беше сигурен, че както обикновено ще се събуди сам в шест сутринта. Или Хенри ще го побутне по същото време.

Но и двамата бяха потънали в дълбок сън и щяха все още да спят, ако не беше внезапната промяна на резултата в играта на площада.

След като си взе бърз душ, Гамаш слезе с Хенри на долния етаж, даде храна на кучето, пусна кафеварката, а после сложи каишка на врата на четириногия си приятел и го изведе на разходка около селския площад. Докато обикаляха, главният инспектор наблюдаваше играта на хокей, а Хенри опъваше повода си, като че ли изгаряше от желание да се включи в играта с другите деца.

— Радвам се, че държиш глупавия звяр на каишка. Опасен е.

Детективът се обърна и видя как по замръзналата улица към тях се приближават Рут и Роза. Патицата бе обута с мънички плетени ботушки и сякаш леко куцукаше, подобно на стопанката си. Рут пък като че ли бе започнала да се клатушка, подобно на Роза.

Ако хората наистина заприличваха на домашните си любимци, Гамаш очакваше всеки момент да му поникнат огромни уши, а на лицето му да се изпише игриво и леко разсеяно изражение.

Но Роза бе нещо повече от домашен любимец за Pyт, а Рут не беше просто поредният човек за патицата.

— Хенри не е глупав звяр, мадам — рече Гамаш.

— Знам — сряза го поетесата. — Говорех на Хенри.

Немската овчарка и патицата се гледаха втренчено. За всеки случай детективът хвана по-здраво кучешкия повод, но нямаше за какво да се тревожи. Роза стрелна глава, сякаш да клъвне с клюна си, а Хенри отскочи назад, скри се зад краката на Гамаш и вдигна поглед към него.

Гамаш и Хенри се спогледаха с вдигнати вежди.

— Подай! — изкрещя Рут на хокеистите. — Не дръж шайбата!

Всеки, който я чуеше, щеше да разбере, че последното изречение завършваше с едно премълчано "говедо".

Момчето подаде шайбата, но прекалено късно. Запрати я в една снежна пряспа. Обърна се към Рут и сви рамене.

— Няма нищо, Етиен — каза му Рут. — Другия път недей да спиш.

— Oui, тренер.

— Проклетите хлапетии никога не слушат — измърмори Рут и им обърна гръб, но през това време няколко от играчите бяха забелязали старицата и Роза и спряха, за да помахат.

— Тренер? — попита Гамаш, като се изравни с възрастната поетеса.

— Това е "задник" на френски.

Главният инспектор се засмя и от устата му излетя весело облаче:

— Значи сте ги научили на още нещо?

От устните на Рут се откъснаха малки облачета пара, които Гамаш взе за кикот. Или сяра.

— Благодаря за вечерята от "Коковен" снощи — рече детективът. — Беше много вкусна.

— За теб ли била? Господи! А аз разбрах, че по думите на онази библиотекарка била за хората в къщата на Емили.

— Там сме аз и моите приятели, както много добре знаете.

Рут вдигна Роза на ръце и направи още няколко крачки в мълчание.

— Имаш ли някакъв напредък в търсенето на убиеца на Констанс? — попита.

— Малък.

Недалеч от тях играта на хокей продължаваше. Момчета и момичета преследваха шайбата — някои от тях се носеха стремително напред на кънките си, а други се движеха на заден ход. Сякаш животът им зависеше от онзи малък диск от замръзнала гума.

Макар да звучеше изтъркано, Гамаш знаеше, че именно така се научаваше много. Играта възпитаваше в доверие и екипна работа. Кога да подадеш шайбата, кога да атакуваш и кога да се оттеглиш. И никога да не губиш целта от поглед, независимо от хаоса и шумотевицата наоколо.

— Защо сте взели книгата на доктор Бернар? — попита главният инспектор.

— Каква книга?

— Колко книги на доктор Бернар има у вас? — подсмихна се Гамаш. — Онази за петзначките Уеле. Взели сте я от книжарницата на Мирна.

— Книжарница ли? — Рут се извърна и погледна табелата над магазина. — Че там пише "библиотека".

— Пише librairie — поправи я главният инспектор. — Това е "лъжкиня" на френски.

Рут прихна.

— Прекрасно знаете, че librairie на френски означава "книжарница" — рече Гамаш.

— Шибан сбъркан език. Не може ли да е по-ясно?

Гамаш изгледа старицата с удивление:

— Много добър въпрос, мадам.

Говореше без раздразнение. Дължеше много на Рут, не на последно място — търпението си.

— Да, аз взех книгата. Както казах по-рано, Констанс ми сподели коя е, затова реших да прочета малко за живота й. Патологично любопитство.

Гамаш знаеше, че в Рут Зардо има голяма доза патология, но почти никакво любопитство. Това би означавало, че проявява интерес към околните.

— И сте решили, че ще научите нещо от разказа на доктор Бернар?

— Е, нямаше да науча нищо от самата нея, нали? Това беше най-добрият ми вариант. Скучна книга. В нея докторът говори най-вече за себе си. Мразя егоисти.

Гамаш подмина това изявление без коментар.

— Но пък споменава това-онова за родителите, и то доста груби неща — продължи старицата. — Разбира се, всичко е облечено във вежливи приказки, ако случайно го прочетат, което предполагам, че са направили. Или някой им го е прочел.

— Защо говорите така? — попита Гамаш.

— Според Бернар са били бедни, неуки и тъпи като галоши. И алчни.

— В какъв смисъл?

— В общи линии са продали децата си на правителството, а после са вдигнали пушилка, когато парите им свършили. Претендирали, че трябвало да им платят повече.

Самият главен инспектор Гамаш бе открил документи за финансовата трансакция. От тях се разбираше, че е била платена огромна сума, или поне огромна за времето си, на Изидор Уеле, представена като сделка за изкупуване на фермата му за сто пъти по-висока цена от реалната й стойност.

Бедният фермер бе ударил джакпота под формата на пет фантастични дъщери. Само трябвало да ги продаде на държавата.

Гамаш бе попаднал и на писма. Много писма. Писани в продължение на години със старателен почерк. Родителите искали децата си обратно, като настоявали, че са били измамени. Заплашвали да разкрият истината. Съпрузите Уеле били готови да разкажат на всички как правителството си присвоило дъщерите им. Изидор дори споменавал името на брат Андре, който по онова време вече бил покойник, но имал все по-голямо символично значение в съзнанието на квебекчани.

Докато четеше писмата, Гамаш се бе впечатлил от това, че Изидор Уеле всъщност не искаше момичетата, а още пари.

Имаше и отговори от новосъздадено звено на правителството под името "Служба за защита на детството". Адресираните до семейство Уеле писма бяха с извънредно учтив изказ, но Гамаш четеше заплахите между редовете.

Ако мадам и мосю Уеле си отвореха устите, правителството щеше да стори същото.

А правителството имаше какво да каже. И те споменаваха името на брат Андре. Явно светецът играеше и за двата отбора. Или поне така се надяваха те.

Постепенно писмата от съпрузите Уеле бяха намалели и накрая секнали съвсем, но преди това тонът им се бе променил и бе станал по-трогателен и унизителен. Умолителен. Обясняваха, че имат права и потребности.

Тогава кореспонденцията прекъсваше.

— Констанс разказвала ли ви е за родителите си? — попита Гамаш. Вече правеха втора обиколка на селския площад. Главният инспектор погледна надолу към Хенри, който се движеше близо до краката му и не сваляше очи от Роза. Изражението на муцуната му бе грандиозно тъпо.

"Възможно ли е? — зачуди се Гамаш. — Не. Определено не."

Отново погледна крадешком към немската овчарка — почти й течаха лиги, докато зяпаше Роза. Трудно бе да се определи, но кучето или искаше да изяде патицата, или бе влюбено в нея.

Гамаш реши да не задълбава в никое от двете предположения. И без това бяха твърде злочести перспективи.

— Кажи ми честно, може ли да си толкова тъп? — възкликна Рут. — Вчера ти казах, че знаех коя е Констанс, но не сме разговаряли с нея по темата. Изобщо не слушаш, нали?

— Кое, блестящите ви словоизлияния ли? Кой би посмял да ги пренебрегне? Напротив, слушах. Просто се питах дали Констанс ви е казала нещо, но, уви, явно не е.

Рут го стрелна с помътнелите си, но пронизващи сини очи. Като нож в студен, плитък ручей.

Спряха се пред къщата на Емили Лонпре.

— Спомням си как идвах на гости у мадам Лонпре — рече Гамаш. — Беше забележителна жена.

— Да — съгласи се Рут.

Детективът очакваше някое язвително допълнение, но то така и не дойде.

— Приятно ми е да видя отново светлини в прозорците и дим от комина — продължи старицата. — Твърде дълго този дом пустееше. А трябва да е пълен с хора. — Обърна се към спътника си. — Има нужда от компания. Дори да е толкова банална като теб.

— Merci — отвърна главният инспектор с лек поклон. — Може ли да мина по-късно да взема книгата?

— Коя книга?

Гамаш едва се сдържа да не завърти очи.

— Книгата на доктор Бернар за петзначките Уеле.

— Още ли я искаш? Тогава най-добре я плати на онази библиотекарка, щом си е променила библиотеката на книжарница. Това законно ли е?

— Á bientôt, тренер — сбогува се Гамаш и изпрати с поглед Рут и Роза, които закуцукаха и се заклатушкаха към съседната къща.

Хенри леко се изложи, като изскимтя жално.

Гамаш дръпна каишката и немската овчарка неохотно го последва.

— А аз си мислех, че си влюбен в страничната облегалка на дивана у дома — рече главният инспектор, след като влязоха на топло в къщата. — Непостоянно животно.

Терез седеше пред камината в дневната и четеше стар вестник.

— Отпреди пет години е — рече жената и остави вестника до себе си. — Но ако не бях погледнала датата, можех да се закълна, че е днешен.

— Plus да change… — цитира Гамаш и седна до нея.

— "Колкото повече нещата се променят, толкова повече си остават същите."[56] — Терез довърши фразата и се замисли над нея. — Вярваш ли, че е така?

— Не — отвърна детективът.

— Вие сте оптимист, мосю. — Наведе се към него и сниши глас: — И аз не вярвам.

— Кафе? — предложи Гамаш и отиде до кухнята, за да налее по една чаша за двама им. Терез го последва и се облегна на мраморния плот.

Чувствам се малко странно без телефона си, без електронна поща и без лаптоп — призна тя, обгърнала с ръце тялото си. Звучеше като наркоман в абстиненция.

— Аз също — отвърна главният инспектор и й подаде чаша кафе.

— Когато си идвал тук преди, за да разследваш убийства, как си се свързвал с външния свят?

— Не можехме да направим кой знае какво, освен да се включим към телефонната мрежа и да увеличим капацитета й.

— Но това си остава комутируем достъп — каза Терез. — Все пак е по-добре от нищо. Знам, че използвате и хъбове и мобилни сателитни чинии, когато работите в отдалечени райони. Тук функционират ли?

Детективът поклати глава:

— Не може да се разчита много на тях. Долината е твърде дълбока.

— Или планините са твърде високи — усмихна се Терез. — Въпрос на гледна точка.

Гамаш отвори хладилника и намери бекона и яйцата. Терез извади хляб от кутията и започна да го реже на филийки, а главният инспектор сложи бекона в чугунен тиган.

Месото започна да цвърчи и да пука, докато Гамаш го побутваше и разбъркваше в съда за готвене.

— Добро утро! — Жером влезе в кухнята. — Надуших бекон.

— Почти е готов — обади се Гамаш откъм печката. Счупи яйцата над тигана, а през това време Жером сложи бурканчета със сладко на масата.

След няколко минути тримата седяха пред чиниите с бекон, рохки яйца на очи и препечени филийки.

През прозореца над кухненската мивка Гамаш виждаше градината на Емили и гората отвъд нея, посипана с толкова ярък сняг, че изглеждаше по-скоро синкав и розов, отколкото бял. Трудно можеше да се намери по-съвършено място за укриване. Не съществуваше по-безопасно тайно скривалище.

Главният инспектор обаче знаеше, че са не само в безопасност, а и в безизходица.

Като петзначките, помисли си той и отпи от силното горещо кафе. Докато останалият свят е тънел в Голямата депресия, тях са ги измъкнали, отнесли и оставили на сигурно място. Бяха получили всичко, което можеха да си пожелаят. Освен свобода.

Гамаш гледаше приятелите си, които хапваха бекон с яйца и си мажеха домашно приготвени сладка на филийки домашно изпечен хляб.

Те също имаха всичко, което можеха да си пожелаят. Освен свобода.

— Жером? — започна детективът колебливо.

— Oui, mon ami.[57]

— Искам да те питам нещо, свързано с медицината.

Мислите за петзначките му бяха напомнили за разговора с Мирна от предишната вечер.

Жером отпусна ръката си, с която държеше вилицата, и насочи цялото си внимание към Гамаш.

— Кажи.

— Близнаците — рече Гамаш — като цяло споделят ли един общ околоплоден мехур?

— В утробата? Еднояйчните близнаци — да. Но при разнояйчните не е така. Всеки от тях произхожда от отделна яйцеклетка и има собствен околоплоден мехур.

Определено му беше любопитно, но не попита защо Арман се интересува. Терез обаче го направи:

— Защо? Да не би двамата с Рен-Мари да очаквате щастливо събитие?

Гамаш се засмя:

— Колкото и да е прекрасно да се сдобием с близнаци на този етап от живота си — не. Всъщност проявявам интерес към многоплодните бременности.

— Колко? — попита Жером.

— Пет.

— Пет? Трябва да са резултат от инвитро процедури — предположи бившият лекар. — Медикаменти за повишаване на фертилността. Отделни яйцеклетки, така че почти със сигурност не става дума за еднояйчни близнаци.

— Не, не, тези са напълно еднакви. Или са били. А по онова време не е съществувало инвитро.

Терез впери поглед в него:

— Да не би да говориш за петзначките Уеле?

Гамаш кимна:

— Разбира се, били са пет. От една яйцеклетка. В утробата са се разделили на двойки и са поделяли общи околоплодни мехури. Освен една от тях.

— Колко щателен следовател си, Арман! — възкликна Жером. — Проследяваш случая чак до матката.

— Е, плодът не може да бъде заподозрян — отвърна Гамаш. — Това е голямото предимство на бебетата в утробата.

— Но пък има няколко недостатъка. — Жером замълча, за да събере мислите си. — Петзначките Уеле. Изучавахме ги в медицинския университет. Бяха феномен. Не просто многоплодна бременност, и то еднояйчна, ами и петте оцеляват при раждането. Забележителен човек е бил този доктор Бернар. Веднъж присъствах на негова лекция, беше много възрастен. Все още имаше бистър ум и все така се гордееше с момичетата.

Гамаш се зачуди дали трябва да каже нещо, но размисли. Нямаше нужда да хвърля кал върху идола. Още не.

— Какво искаше да попиташ, Арман?

— Относно петзначката, която е била в собствен околоплоден мехур. Дали това й се е отразило по някакъв начин след раждането.

— По какъв начин?

Гамаш се замисли. Какво всъщност искаше да разбере?

— Ами изглеждала е точно като сестрите си, но дали се е различавала от тях по нещо друго?

— Не ми е по специалността — уточни Жером и въпреки това продължи с отговора, — но според мен няма как да не й се е отразило. Не е задължително влиянието да е било негативно. Може да е станала по-издръжлива и самостоятелна. Останалите вероятно са имали естествен афинитет към онази от сестрите си, с която са споделяли общ мехур. Тъй като са били толкова близки — физически и физиологично — в продължение на осем месеца, нямало е как да не създадат връзки помежду си, които са на много повече нива освен личностното. А момичето, което се е развивало отделно от другите? Сигурно е била по-малко зависима от тях. По-самостоятелна.

Жером продължи да маже сладко върху филийката си.

— Или не — промърмори Гамаш и се замисли какъв ли би бил животът на вечния аутсайдер в една затворена общност. Дали и тя е жадувала за такава връзка? Дали, като е виждала колко са близки другите, се е чувствала изключена?

Мирна бе описала Констанс като самотна. Това ли бе причината? Нима е била сама и самотна през целия си живот, дори отпреди да поеме първата си глътка въздух?

Продадена от родителите си, отхвърлена от сестрите си. Какво ли би причинило това на човек? Възможно ли бе да я е изкривило в нещо гротескно? Приятна и усмихната, еднаква с останалите на външен вид, но празна отвътре?

Гамаш трябваше да си напомни, че Констанс беше жертвата, а не заподозряна в убийството. Но детективът си спомни и полицейския доклад във връзка със смъртта на първата сестра. Виржини бе паднала по стълбите. Или може би, мислеше си той, е била бутната.

Сестрите бяха станали съучастнички в заговор на мълчанието. Мирна предполагаше, че поведението им е било ответна реакция на прекомерното излагане на показ, което бяха преживели като деца. Но главен инспектор Гамаш си задаваше въпроса дали има друга причина да си държат езика зад зъбите. Нещо вътрешно за семейството им, а не външен фактор.

И все пак, детективът оставаше с впечатлението, че седемдесет и седем годишната Констанс бе решила да се върне в Трите бора, при Мирна, и да донесе със себе си не само единствената съществуваща снимка на вече порасналите момичета, а и истинската история за онова, което се бе случило в дома им.

Но Констанс бе убита, преди да успее да каже каквото и да било.

— Сама си е била виновна, разбира се — обади се Жером.

— Какво имаш предвид?

— Ами убила е сестра си.

Гамаш зяпна. Как бе възможно Жером да знае това със сигурност или да е разбрал за подозренията на главния инспектор?

— Затова е била сама в околоплодния мехур. Почти мога да ти гарантирам, че ембрионите са били шест — по два в мехур — но онази, която се е развила отделно, трябва да е убила и асимилирала близначката си — обясни Жером. — Случва се много често.

— Защо се интересуваш от всичко това, Арман? — попита Терез.

— Все още не е обявено публично, но последната от петзначките, Констанс Уеле, е била убита преди два дни. Имала е намерение да дойде в Трите бора.

— Тук? — изненада се Жером. — Защо?

Гамаш разказа на приятелите си. Докато говореше, виждаше по реакциите им, че това не е просто поредната смърт или поредното убийство за тях. Трагедията сякаш бе още по-тежка, като че ли Терез и Жером бяха загубили някого, когото познаваха и обичаха.

— Трудно е за вярване, че вече ги няма всичките — промълви Терез и се замисли. — Но пък винаги са ми се стрували някак нереални. Бяха като статуи. Приличаха на човешки същества, но не бяха.

— Мирна Ландерс каза, че когато разбрала коя е Констанс, сякаш някой й бил казал, че приятелката й е еднорог или гръцка богиня. Хера, слязла на Земята.

— Интересно сравнение — рече Терез. — Но как така ти работиш по този случай, Арман? Констанс Уеле е била открита в Монреал. Това е в юрисдикцията на монреалската полиция.

— Вярно е, но Марк Бро ми прехвърли случая, когато разбра, че имам нещо общо с него.

— Късметлия — обади се Жером.

— Всички сме късметлии — отвърна Гамаш. — Ако не беше разследването, сега нямаше да сме в тази къща.

— Което ми напомня — продължи Жером, — след като се озовахме тук, как ще се измъкнем?

— Какъв е планът ли? — попита детективът.

Двамата му приятели кимнаха.

Главният инспектор изчака няколко мига да си събере мислите.

Жером знаеше, че това е моментът да съобщи какво е открил. Името. Зърнал го бе само за секунда, преди да осъзнае, че е разкрит. Преди да побегне. Да бяга. Обратно по виртуалния коридор. Да затръшва врати зад себе си и да изтрива следите си. Да бяга, да бяга.

Само за миг бе пред очите му. Жером си мислеше, че може и да е сгрешил. Сигурно бе направил грешка в суматохата, докато бягаше панически.

— Единствената ни надежда е да разберем какво е намислил Франкьор и да го спрем. А за да го направим, трябва да те свържем отново с интернет — обясни Гамаш. — И то не чрез комутируем достъп. Трябва ни високоскоростна връзка.

— Да — намеси се Терез с раздразнен тон, — това го знаем. Но как? Тук няма високоскоростен интернет.

— Ще си направим наша телекомуникационна кула.

Терез Брюнел се отпусна назад и впери удивен поглед в приятеля си:

— Да не си си ударил главата, Арман? Не можем да постигнем такова нещо.

— Защо? — попита я Гамаш.

— Ами ако не броим факта, че би отнело месеци и ще ни трябват какви ли не специализирани познания, не смяташ ли, че някой би забелязал, че строим кула?

— А, ще забележат, но аз не казах "ще построим", а "ще си направим".

Гамаш стана и отиде до кухненския прозорец. Посочи към някаква далечна точка отвъд селския площад, отвъд трите огромни борови дървета, отвъд затрупаните със сняг къщи. Нагоре към хълма.

— Какво трябва да видим? — попита Жером. — Хълма над селото? Можем да изградим кула на него, но, пак казвам, ще ни трябват специални умения.

— И време — добави Терез.

— Но кулата вече съществува — възрази Гамаш и те отново погледнаха. Накрая Терез се обърна към него със смаяно изражение.

— Имаш предвид дърветата — рече тя.

— C'est çа — потвърди Гамаш. — Дърветата са естествени кули. Жером?

Главният инспектор се обърна към пълния мъж, заклещен между креслото и прозореца. Стоеше с гръб към тях. Гледаше нагоре, отвъд селото.

— Може и да се получи — продума неуверено. — Но ще ни трябва някой, който може да закачи сателитна чиния на дърво.

Тримата се върнаха около кухненската маса.

— В околността трябва да има хора, които работят с дървета. Как се казваха? — Градският ум на Терез се препъна в думата. — Дървари или нещо такова? Може да помолим някой от тях да се качи на дърво и да инсталира там сателитна чиния. Обзалагам се, че от такава височина ще имаме пряка видимост и възможна връзка с някоя телекомуникационна кула. А оттам ще имаме достъп до сателит.

— А откъде ще намерим сателитна чиния? — попита Жером. — Не може да е обикновена. Трябва да е такава, която не може да бъде проследена.

— Да кажем, че успеем да се свържем — продължи Терез, докато умът й препускаше напред. — Възниква друг проблем. Не можем да използваме данните си за достъп, които имаме от Sûreté, защото Франкьор ще наблюдава дали някой влиза с тези пароли. Как тогава ще влезем отново в системата?

Гамаш сложи лист от тетрадка върху дървения плот на масата.

— Какво е това? — попита Терез.

Жером знаеше:

— Код за достъп. Но през коя мрежа?

Гамаш обърна листа.

— Националната библиотека. — Терез разпозна логото. — Националния архив на Квебек. Рен-Мари работи там, нали?

— Oui. Вчера бях в Националната библиотека, за да търся материали за петзначките Уеле, и си спомних как Рен-Мари ми бе разказвала, че мрежата на архива покрива цялата провинция от най-малките местни библиотеки до масивните архиви в университетите. Свързва всички обществено финансирани библиотеки.

— Включително и архива на Sûretè — добави Терез. — Делата с всички стари случаи.

— Оттам ще влезем — каза Жером, без да откъсва очи от листа и логото върху него. — Този код на Рен-Мари ли е? Данните за достъп на Рен-Мари Гамаш може да задействат аларма.

Доктор Брюнел знаеше, че просто си търси причини да заключи, че няма как планът да успее. Защото знаеше какво го чака от другата страна на електронната врата. Дебне в засада. Търси го. Чака го да направи грешка. Като например да се върне.

— Помислил съм и за това — увери Гамаш със спокоен глас. — Кодът е на друг човек. Жената е един от главните архивари, така че никой не би се усъмнил, ако с нейните данни се влезе в системата.

— Може пък да се получи. — Терез говореше тихо, сякаш се боеше да не предизвика съдбата.

Гамаш се изправи енергично от креслото и съобщи:

— Отивам да се видя с Рут Зардо, а после трябва да се върна в Монреал. Може ли да говорите с Клара Мороу и да я питате дали познава някого, който може да инсталира сателитни чинии?

— Арман — спря го Терез на вратата, след като детективът бе взел ключовете от колата, обличаше си палтото и си слагаше ръкавици. — Трябва да знаеш, че може и да си решил двете страни на уравнението — сателитната връзка и кода за достъп — но как ще обединим едното с другото? Липсва ни средната част. Ще ни трябват кабели, компютри и някой, който може да свърже всичко това.

— Да, това е проблем. Но мисля, че имам идея как да го разрешим.

На комисар Брюнел й се стори, че Гамаш беше по-недоволен от решението, отколкото от проблема.

След като главният инспектор излезе, Терез Брюнел се върна в кухнята, където съпругът й седеше на масата, втренчен в изстиналата си закуска.

— Дойде време за разплата — обяви възрастната дама, като седна до мъжа си.

— Да — съгласи се Жером и си каза, че тези думи идеално описват ситуацията им.