Светлина в пукнатините

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Трябва да тръгваме.

Гамаш стана рязко и Мирна и Терез го изгледаха изненадано. Преди минута главният инспектор беше спокоен, дори въодушевен, а после нещо се промени и радостта му се превърна в гняв.

Мирна спря филма на пауза. От екрана ги гледаха пет щастливи момичета, сякаш заинтригувани от случващото се в мансардата на Мирна.

— Какво има? — попита Терез, докато обличаха връхните си дрехи и слизаха по стълбите към книжарницата. — С кого разговаря по телефона?

— Merci, Мирна. — Гамаш спря на вратата и се усмихна.

Мирна го погледна внимателно:

— Какво беше това преди малко?

Гамаш леко поклати глава:

— Съжалявам. Някой ден ще ви кажа.

— Но не и днес?

— Не и днес.

Вратата се затвори зад тях и студът ги обгърна. Слънцето още не беше залязло, но най-краткият ден в годината преваляше и светлината бе оскъдна.

— Трябва да ми кажеш — настоя Терез, докато бързо пресичаха селския площад. Минаха покрай Рут, седнала на пейката. Покрай семействата, които се пързаляха на кънки по замръзналото езеро. Покрай трите древни бели бора.

Терез Брюнел не попита, а издаде команда.

— Днес Бовоар е бил изпратен на поредния рейд.

Отне малко време на комисар Брюнел да възприеме новината. В профил лицето на Гамаш изглеждаше мрачно.

— Трябва да се сложи край — каза той.

Поеха нагоре по хълма, а Терез ускори темпото, за да не изостава. В началото на гората намериха снегоходките си в снежната пряспа, където ги бяха оставили. Сложиха си ги и отново тръгнаха по пътеката, въпреки че всъщност вече не се нуждаеха от снегоходки. Пътеката беше добре утъпкана и лесно откриваема.

Терез Брюнел се зачуди дали не е прекалено лесно. Но нямаше друг начин.

Когато наближиха мястото, видяха Жил, който сякаш бе увиснал във въздуха на височина шест метра и на отстояние около метър и половина от ствола на дървото. В гората се смрачаваше, но след като двамата старши полицаи се приближиха още малко, Терез видя платформата, закована за дървото на мира..

Жером стоеше в подножието на белия бор и гледаше нагоре. Хвърли поглед към тях, когато наближиха, а после пак отметна глава и впери очи в клоните. Едва тогава комисар Брюнел видя, че Жил не е сам там горе. Никол стоеше на дъсчената площадка на две крачки зад Жил, който се опитваше да закрепи сателитната чиния за дървения парапет.

— Как е? — изломоти Жил с премръзнали устни. Рижата му брада бе станала бяла и ледена, като че думите бяха замръзнали и залепнали за лицето му.

— Още малко. — Никол се взираше в нещо, притиснато между дебелите й ръкавици.

Жил леко обърна чинията.

— Това е. Стоп — нареди Никол.

Всички, включително и Терез и Арман, замръзнаха. И зачакаха. Бавно, много бавно Жил отдръпна ръце от сателитната чиния.

— Стана ли? — попита той.

И зачака.

— Да — отвърна Никол.

— Дайте да видя — той протегна облечената си в ръкавица ръка.

— Хвана сигнала на сателита. Всичко е наред.

— Дайте ми го. Искам да се уверя — сряза я дървосекачът. Лютият студ съкращаваше търпението му.

Никол му подаде предмета, който държеше, и Жил внимателно се вгледа в него.

— Добре — кимна той накрая и някъде долу, извън полезрението му, бяха издишани три облачета пара.

Щом стъпи отново на твърда земя, Жил се усмихна. С брада, искряща от ледени кристали, приличаше на Дядо Коледа, а когато разтегна доволно устни, няколко кристалчета се отрониха.

— Браво! — похвали ги Жером. Тъпчеше на място, а лицето му почти бе посиняло от студ.

Ивет Никол стоеше на няколко крачки, отделена от екипа с нещо като дълга черна пъпна връв. Предавателната линия.

"Терез, Жером, Жил и Никол" — помисли си Гамаш, докато гледаше мрачната млада полицайка. "И Никол." Прикрепена с тънка нишка към тяхната петорка.

И Никол. Колко лесно беше да я отрежат.

— Свързахме ли се? — обърна се Гамаш към Жил и дървосекачът кимна в отговор.

— Намерихме сателит — изрече с устни, вцепенени от студ.

— А останалото?

Жил сви рамене.

— Какво трябва да означава това? — попита Терез настойчиво. — Можем ли да работим, или не?

Дървосекачът се обърна към нея:

— Каква работа имате, мадам? Все още не знам защо сме тук, но едва ли има нещо общо с желанието ви да гледате последния епизод на "Сървайвър".

Последва напрегнато мълчание.

— Може би е по-добре да обясниш на Жил, когато се върнете в училищната сграда — рече Гамаш с делови тон, сякаш предлагаше горещ шоколад в края на ден, прекаран в спускане с шейни. — Предполагам, че сте готови да се прибирате вътре.

Главният инспектор се обърна към Никол, която стоеше сама на известно разстояние:

— С вас можем да завършим започнатото.

Ясни, студени като поледица думи.

"Иска да ги оставим сами — помисли си Терез. — Отделя я от глутницата."

Виждаше полуусмивката на устните на Арман, чуваше твърдия му глас и в главата й отекваше тревожен сигнал. Между думите и онова, което Арман наистина имаше предвид, бе зейнала дълбока тъмна пропаст. Терез Брюнел не завиждаше на младата полицайка, която бе напът да разбере какво крие главният инспектор в най-дълбоките кътчета на душата си.

— Мога да остана и аз — предложи Терез. — Още не ми е студено.

— Не — отсече Гамаш. — По-добре върви.

Мраз прониза Терез до мозъка на костите.

— Имаш работа — продума тихо детективът. — Аз също.

— Каква работа, Арман? И аз, като Жил, имам въпроси.

— Просто давам своя малък принос за установяването на жизненоважна връзка.

Това ли било?

Терез Брюнел впери очи в Гамаш, сетне в полицай Никол, която разплиташе възел по дължината на замръзналия кабел и привидно не чуваше нищо. Привидно. Възрастната дама се вгледа в тази начумерена, сприхава, но интелигентна млада жена. Арман я бе изпратил в подземието на Sûretè, за да се научи да слуша.

Може би резултатът се бе оказал много по-добър, отколкото си мислеха.

Комисар Брюнел взе решение. Обърна гръб на Арман и на младата полицайка и прикани с жест съпруга си и дървосекача да тръгват.

Когато скърцането на снегоходките върху снега вече не се чуваше и в зимната гора се спусна тишина, Гамаш се обърна към Ивет Никол:

— Какво търсехте в пансиона?

— Bonjour и на вас — отговори тя, без да вдига очи. — "Добра работа, Никол. Браво, Никол. Благодаря ви, че дойдохте в тази дупка и мръзнете в кучи студ, за да ни помогнете, Никол."

— Какво търсехте в пансиона?

Никол вдигна глава и усети как и малкото топлина, която бе останала в тялото й, се изпари.

— А вие какво търсехте там? — попита тя.

Детективът наклони леко глава и присви очи:

— Разпитвате ли ме?

Никол се ококори и кабелът се изплъзна от ръцете й.

— За Франкьор ли работите? — Думите се стрелнаха от устата му като ледени висулки.

Никол стоеше безмълвна. Успя само да поклати отрицателно глава.

Гамаш дръпна надолу ципа на якето си и го отметна зад хълбока си. Видя се пистолетът му.

Пред погледа на Никол свали топлите си ръкавици и отпусна дясната си ръка близо до оръжието.

— За Франкьор ли работите? — повтори детективът с още потих глас.

Тя яростно заклати глава и устните й оформиха беззвучен отговор:

— Не!

— Какво търсехте в пансиона?

— Вас — успя да отрони младата жена.

— Защо?

— Бях в училищната сграда, приготвях кабела за свързването със сателитната чиния, видях ви, че отивате в пансиона, и тръгнах след вас.

— Защо?

Отнело му бе известно време да навърже събитията. Отначало мислеше, че дължи извинение на Никол, задето затръшна вратата под носа й, но после започна да се чуди какво е правела в пансиона.

Дали се бе озовала там по същата причина като него — за да проведе телефонен разговор на спокойствие? Ако бе така, на кого се бе обадила? Гамаш се досещаше.

— Защо бяхте в пансиона, Ивет?

— За да говоря с вас.

— Можехме да говорим в къщата на Емили. Или в училището. Какво търсехте в пансиона, Ивет?

— Исках да поговоря с вас — повтори младата жена с тъничък гласец. — Насаме.

— За какво?

Никол се поколеба.

— За да ви кажа, че от това нищо няма да излезе. — Посочи нагоре към чакалото и сателитната чиния. — Дори и да се свържете с интернет, няма как да влезете в системата на Sûretè.

— Кой е казал, че искаме да направим точно това?

— Не съм тъпа, господин главен инспектор. Поискахте сателитно оборудване, което не може да бъде проследено. Не създавате армия от роботи. Ако искахте да влезете през парадния вход, можехте да го направите от дома си или от кабинета си. Това тук е различно. Повикахте ме, за да ви помогна да се промъкнете незабелязано. Но няма да ви се получи.

— Защо? — Неволно му стана любопитно.

— Защото всичките тези простотии ще ви помогнат да се свържете и дори за известно време ще скриват местонахождението ви, но за да стигнете до най-забутаните досиета, ще ви трябва код за достъп. Вашият собствен код ще ви издаде. Този на комисар Брюнел — също. Наясно сте.

— Доколко сте наясно с какво сме се захванали?

— Не много. Довчера, когато ме помолихте за помощ, не знаех нищо.

Стояха, втренчени един в друг.

— Вие ме повикахте, сър. Не съм ви молила. Но когато потърсихте помощ от мен, приех. Защо се държите с мен така, все едно съм ви враг?

Гамаш нямаше намерение да се поддава на манипулациите й. Знаеше, че има много по-вероятна причина Никол да се съгласи да дойде в Трите бора. Не защото бе лоялна към него, а към някого другиго. Отишла бе в пансиона, за да докладва на Франкьор, и ако не се беше разсеял заради загрижеността си към Жан Ги, щеше да я хване в крачка.

— Повиках ви, защото нямахме друг избор. Но това не значи, че ви се доверявам, полицай Никол.

— Какво трябва да направя, за да спечеля доверието ви?

— Кажете ми какво търсехте в пансиона.

— Исках да ви предупредя, че без секретен код за достъп всичко останало няма да ви свърши работа.

— Лъжете.

— Не.

Гамаш знаеше, че Никол лъже. Нямаше нужда да остава насаме с него, за да го предупреждава за кода.

— Какво сте казали на Франкьор?

— Нищо! — отвърна тя с умолителен тон. — Никога не бих го направила.

Главният инспектор се взираше гневно в нея. Щом включеха компютъра, щом установяха сателитна връзка, щом Жером отвореше вратата и прекрачеше прага й, беше въпрос на време да ги открият. Единствената им надежда бе озлобената млада полицайка, която стоеше пред него и трепереше от студ, страх и възмущение, наистина или наужким.

Изтичаше времето му да спаси Бовоар и да разкрие какво е намислил Франкьор. Главният комисар имаше някаква цел, която се простираше далеч отвъд желанието му да навреди на Гамаш и на Бовоар.

Нещо много по-голямо, започнато преди години, вече бе напът да се осъществи. Днес. Утре. Скоро. А Гамаш все още не знаеше какво е то.

Чувстваше се муден и глупав. Като че ли най-различни улики и елементи се рееха пред него, но едно парче от пъзела липсваше. Парче, което можеше да свърже всички останали. Нещо, на което не бе обърнал внимание или още не бе открил.

Вече знаеше, че този липсващ елемент има нещо общо с Пиер Арно. Но каква бе целта им?

На Гамаш му идеше да крещи от безсилие.

Каква бе ролята на тази жалка млада жена? Дали бе последният пирон в ковчега им, или тяхното спасение? И защо едното и другото толкова много си приличаха?

Гамаш се загърна с якето си и го закопча. Ръката му бе толкова премръзнала, че почти не усещаше ципа между пръстите си. Надяна отново ръкавиците си и се наведе да вдигне тежкия кабел, който лежеше в краката им.

Пред погледа на Никол главен инспектор Гамаш преметна масивния черен кабел през рамо и се приведе напред. Затегли го през гората, право към старата училищна сграда.

След няколко крачки усети как товарът олеква. Снегоходките на полицай Ивет Никол заскърцаха зад него по пътеката, която утъпкваше.

Младата жена крачеше зад началника си и пухтеше от усилие и от облекчение.

Беше я хванал. Може би дори подозираше. Но не бе изтръгнал истината от нея.

Терез Брюнел настани Жером и Жил в центъра на училищната стая, край печката, която излъчваше топлина. Мъжете свалиха дебелите си якета, шапките, ръкавиците и ботушите. Седнаха и опънаха крака колкото бе възможно по-близо до огъня, без самите те да избухнат в пламъци.

В помещението се носеше миризма на мокра вълна и дим от горящи цепеници. Вече беше топло, но Жил и Жером още не се бяха стоплили.

След като бе хвърлила повече дърва в печката, Терез бе отишла до къщата на Емили, за да вземе Хенри, а после бе минала през смесения магазин и бе купила мляко, какао и бонбони маршмелоу. Горещият шоколад вече къкреше в чайник върху печката и неговият аромат се смеси с миризмата на мокра вълна и дима от горящите дърва. Възрастната жена наля от топлата напитка в чаши и украси всяка с по няколко едри и меки бонбона маршмелоу.

Ала ръцете на Жил се тресяха толкова силно, че Терез се принуди да му вземе чашата с горещ шоколад.

— Попитахте с какво сме се захванали — започна тя.

Жил кимна. Зъбите му тракаха бясно. Едрият мъж слушаше и ту се обгръщаше с ръце, ту протягаше длани към печката, докато комисар Брюнел говореше. Скрежът по брадата му се бе разтопил и бе оставил мокро петно върху пуловера му.

Когато спря да разказва, Терез върна горещия шоколад на Жил. Бонбоните се бяха разтопили до бяла пяна върху напитката. Мъжът притисна топлата чаша към гърдите си като момченце, което се е уплашило от някоя страшна приказка, но се опитва да бъде смело.

Жером, който седеше наблизо, мълча през цялото време, докато съпругата му описваше какво търсят и защо го търсят. Доктор Брюнел мачкаше стъпалата си и се опитваше да раздвижи кръвта в тях. В пръстите на краката му сякаш се забиваха иглички, докато кръвообращението им се възстановяваше.

Слънцето вече едва се виждаше над върхарите на тъмната гора — гората, която все още държеше в прегръдките си Арман Гамаш и полицай Никол. Терез светна лампите и погледна угасените монитори, които съпругът й бе подредил сутринта.

"Ами ако не се получи?"

Ако бяха скаутски отряд, щяха да са от най-слабите — това си мислеше Терез Брюнел. Не само че бяха неподготвени, в случай че претърпят неуспех, ами на всичко отгоре използваха откраднато оборудване, за да проникнат незаконно в полицейски досиета. Ако раздаваха медали за измама, щяха да са покрити с тях от главата до петите.

Долетя шум от тежки стъпки по дървената веранда. Терез отвори вратата, а там стоеше Арман, запъхтян от изтощение.

— Добре ли си? — поинтересува се възрастната жена, макар че и двамата знаеха, че всъщност питаше "Сам ли си?".

— Не съм бил по-добре — отвърна Гамаш, докато дишаше тежко. Лицето му бе почервеняло от усилията и от хапливия студ. Той хвърли кабела на пода на верандата и влезе в училищната сграда, а миг по-късно полицай Никол го последва. Лицето й вече не беше бледо, а на бели и червени петна. Приличаше на канадското знаме.

Терез въздъхна облекчено. До този момент не бе осъзнавала колко много се бе притеснила.

— На шоколад ли ми мирише? — попита Гамаш със замръзнали устни. Хенри се бе втурнал да го поздрави и главният инспектор бе подвил коляно, за да прегърне немската овчарка. Терез подозираше, че прегръдката му бе не само израз на привързаност, а и начин да се стопли. А Хенри с удоволствие даваше и от двете на стопанина си.

Останалите се раздвижиха около печката, за да освободят място за новодошлите.

Терез им наля чаши с горещ шоколад. Гамаш и Никол вече бяха свалили връхните си дрехи. Петимата седяха мълчаливо край печката. През първите две-три минути Гамаш и Никол трепереха от студ. Ръцете им се тресяха и от време на време се стягаха от спазми, докато лютата зима като призрак напускаше телата им.

В малката училищна сграда се възцари тишина, нарушавана само от някое проскърцване на стол върху дървения под, пращенето на огъня и шумното дишане на Хенри, който се протягаше в краката на детектива.

Арман Гамаш усети как му се доспива. Чорапите му вече бяха сухи и леко втвърдени, чашата с горещ шоколад сгряваше дланите му, а топлината от печката го обгръщаше. Въпреки неотложността на ситуацията почувства как клепачите му натежават.

Ех, ако можеше да си почине само за няколко минути, само за няколко мига.

Но ги чакаше работа.

Остави чашата си, наведе се напред и сключи ръце. Огледа кръга от хора, скупчени около печката в училищната стая, единственото помещение в малката сграда. Петима. Като петзначки. Терез, Жером, Жил, Арман и Никол.

"И Никол" — помисли си отново. Увиснала в края на изречението. Петото колело.

— Какво следва сега? — попита.