Светлина в пукнатините

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Главен инспектор Гамаш се бе върнал в Монреал и сега, седнал пред компютъра си, четеше седмичните доклади от инспектор Лакост, от агентите от отдел "Убийства" и от районните управления из провинцията.

Беше съботна сутрин и в офиса нямаше никой друг. Отговори на няколко имейла, написа бележки и изпрати размисли и предложения във връзка с текущите разследвания на убийства. Обади се на двама-трима инспектори, които работеха по случаи в отдалечени райони, и ги разпита как върви работата им.

Когато приключи с тези задачи, погледна последния дневен доклад. Беше резюме на провежданите акции и разследвания от офиса на главен комисар Франкьор. Гамаш знаеше, че не е необходимо да го чете и ако го отвореше, щеше да направи точно това, което Силвен Франкьор очакваше. Докладът не бе изпратен на Гамаш за информация и в никакъв случай като любезен жест. Целта беше да го уязви.

Главният инспектор задържа пръста си върху бутона, с който се отваряше съобщението.

Натиснеше ли го, имейлът щеше да бъде отбелязан като прочетен. От него. На неговото бюро, от неговия компютър. В който е била въведена неговата парола.

Франкьор щеше да разбере, че е надвил Гамаш. Отново.

Въпреки това детективът натисна бутона и думите се появиха на екрана.

Прочете всичко, което Франкьор очакваше от него да прочете. И се почувства точно така, както Франкьор се надяваше да го накара да се чувства.

Безсилен. Ядосан.

Франкьор бе включил Жан Ги Бовоар в поредната акция — този път мисия за пресичане на канал за наркотрафик, която спокойно можеше да бъде оставена на КККП и на граничните полицаи. Гамаш се втренчи в думите и си пое въздух бавно, продължително и дълбоко. Задържа дъха си за момент. После издиша. Бавно. Насили се да препрочете доклада. Да го възприеме цялостно.

След това затвори съобщението и го архивира.

Седеше на стола си и се взираше през стъклото между кабинета и общото помещение на отдела. Празно помещение. С унили гирлянди с коледни лампички. С вяла елха без подаръци под нея. Дори и фалшиви.

Искаше му се да се завърти на стола си, да обърне гръб на всичко и да зарее поглед към града, който обичаше. Но вместо това потъна в размисли за онова, което виждаше и което прочете. За чувствата си. Вдигна телефона, проведе един разговор и после си тръгна.

Вероятно щеше да е по-добре да отиде с колата, но главният инспектор искаше да подиша свеж въздух. Монреалските улици тънеха в киша и гъмжаха от хора, тръгнали на предпразнично пазаруване, които се блъскаха и си пожелаваха всичко друго, но не и мир и добрини.

Доброволци от "Армията на спасението" пееха коледни песни на един ъгъл. Когато мина покрай тях, едно момче сопран тъкмо извисяваше глас с мелодията на "Някога в града на цар Давид".

Но главен инспектор Гамаш не чуваше.

Пробиваше си път през тълпата и не поглеждаше никого в очите. Потънал бе в дълбоки размисли. Накрая пристигна пред една административна сграда, позвъни на звънец и му отвориха чрез домофона. Асансьорът го отведе на последния етаж. Мина по пустия коридор, стигна до врата, отвори я и се озова в позната приемна.

Видът и миризмата й накараха стомаха му да се свие. Малко се изненада от силата, с която го връхлетяха спомените, и от внезапния пристъп на гадене.

— Господин главен инспектор.

— Доктор Фльори.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Радвам се, че се съгласихте да ме приемете — каза Гамаш. — Особено в събота. Merci.

— Обикновено не съм на работа през уикенда. Тъкмо разчиствах бюрото си, преди да замина на почивка.

— Съжалявам — извини се главният инспектор. — Притеснявам ви.

Доктор Фльори огледа мъжа пред себе си и се усмихна:

— Казах, че ще ви приема, Арман. Въобще не ме притеснявате.

Покани детектива в кабинета си — уютна и светла стая с големи прозорци, бюро и два стола, разположени един срещу друг. Фльори посочи единия от столовете, но нямаше нужда да го прави. Арман Гамаш го познаваше добре. Прекарал бе часове на него.

Доктор Фльори беше психотерапевтът му. Всъщност беше главният психотерапевт на Sûretè du Quèbec. Кабинетът му обаче не се намираше в централата на Sûretè. Решиха, че е по-добре да е на неутрална територия.

Освен това, ако практиката на доктор Фльори зависеше от посещенията на полицаите от Sûreté, щеше да умре от глад. Агентите не се славеха с готовност да признаят, че имат нужда от помощ. И определено не бяха известни с това, че я търсят.

Но след акцията във фабриката главен инспектор Гамаш бе поставил условие — ако искаха да се върнат на работа, всички служители, участвали в престрелката, независимо дали бяха ранени физически, или бяха претърпели психологическа травма, трябваше да преминат курс на психотерапия.

В това число и той самият.

— Мислех си, че ми нямате доверие — рече доктор Фльори.

Главният инспектор се усмихна:

— Аз ви се доверявам. За другите не съм толкова сигурен. Изтекла е информация за мен, за личния ми живот и взаимоотношенията с близките ми, но повечето информация е от сеансите, които сте провели с моите агенти. Използвана е била срещу тях. Много лични неща, които са признавали само във ваше присъствие.

Гамаш не сваляше очи от доктор Фльори. Тонът му бе безстрастен, но погледът му беше твърд.

— Изтичането може да е станало само от вашия кабинет — продължи. — Но никога не съм обвинявал лично вас. Надявам се, че го знаете.

— Да, зная. Предполагате, че някой е проникнал в компютърния ми архив.

Гамаш кимна.

— Още ли смятате така?

Главният инспектор продължаваше да гледа психотерапевта в очите. Бяха почти връстници, като Фльори бе може би с година-две по-млад. Мъже с опит. Единият бе видял твърде много, а другият бе чул твърде много.

— Знам, че проведохте щателно разследване — каза детективът. — Не открихте доказателства за непозволен достъп до досиетата на пациентите ви.

— Но вие вярвате ли, че е имало такъв?

Гамаш се усмихна:

— Или съм параноик?

— Надявам се — отвърна Фльори, кръстоса крака и подпря отворения бележник на коляното си. — Харесал съм една вила в Лаврентийските планини.

Гамаш се разсмя, но усещането за гадене се бе настанило в стомаха му като кисело застояло блато. Поколеба се.

— Все още ли не сте уверен, Арман?

Гамаш виждаше загрижеността на Фльори, изписана на лицето му, и я чуваше в гласа му. Почти със сигурност бе искрена.

— Още някой ми каза наскоро, че съм параноик — призна главният инспектор.

— Кой?

— Терез Брюнел. Комисар Брюнел.

— По-висшестоящ служител? — попита Фльори.

Гамаш кимна.

— Но освен това и приятел, на когото се доверявам. Каза ми, че съм откачил. Че виждам конспирации на всяка крачка. Тя, хм… — за момент сведе очи към ръцете си, които бе отпуснал в скута си, а после отново погледна в лицето доктор Фльори. Усмихна се някак срамежливо. — Отказа да ми помогне с разследването и замина да празнува във Ванкувър.

— Смятате ли, че нейните планове за Коледа имат нещо общо с вас?

— Да не ми казвате, че съм и нарцисист?

— Виждам в бъдещето си нов извънбордов двигател за лодка — призна Фльори. — Продължавайте, господин главен инспектор.

Но този път Гамаш не се усмихна. Вместо това се приведе напред.

— Нещо се случва. Знам, но просто не мога да го докажа. Засега. В Sûretè вирее корупция, но това не е всичко. Мисля, че зад нея стои някой от най-високопоставените в йерархията.

Доктор Фльори не реагира на изреченото. Остана невъзмутим.

— Все казвате "мисля" — рече психотерапевтът. — Но дали страховете ви са рационални?

— Не са страхове — настоя Гамаш.

— Но не са и факти.

Главният инспектор замълча. Видимо полагаше усилия да намери точните думи, за да убеди човека срещу себе си.

— Отново ли говорите за изтеклия видеозапис? Знаете, че се проведе официално разследване — каза доктор Фльори. — Трябва да приемете резултатите и да забравите за случилото се.

— Да продължа живота си? — Гамаш долови нотката на разочарование и леката обида в гласа си.

— Това са неща, върху които нямате власт, Арман — търпеливо му припомни терапевтът.

— Не става въпрос за власт, а за отговорност. Да заема твърда позиция.

— Рицарят в бяло? Важното е да можете да прецените дали атакувате реална мишена, или вятърна мелница.

Главен инспектор Гамаш изгледа Фльори ядосано, после вдиша рязко, сякаш го бе връхлетяла внезапна болка. Зарови лице в дланите си и разтри челото си с пръсти. Напипа грубия белег.

След малко Гамаш вдигна глава и срещна поглед, пълен с търпение и доброта.

"Божичко — помисли си, — съжалява ме."

— Не си измислям — настоя. — Има нещо.

— Какво?

— Не зная — призна главният инспектор и осъзна колко неубедително прозвучаха думите му. — Но стига до най-високите етажи. До върха.

— Същите хора ли са проникнали в архива ми и са откраднали записките от сеансите с вас?

В гласа на психотерапевта се долавяха снизходителни нотки.

— Не само моите — каза Гамаш. — Откраднали са досиетата на всички, които участваха в акцията във фабриката. Агентите, които дойдоха да потърсят помощ при вас. Разкриха се пред вас. Споделиха ви всичките си страхове, всичките си слабости. Какво искат да постигнат в живота. Какво има значение за тях. Пътна карта на онова, което е в главите им.

Гласът му набираше сила и плам. Дясната му ръка започна да трепери и той я хвана с лявата. Стисна я.

— Жан Ги Бовоар идваше при вас. Сядал е точно тук и ви е разказвал всичко. Не искаше, но аз му наредих. Принудих го. А сега те знаят всичко за него. Знаят как да влязат в главата и под кожата му. Настроиха го срещу мен.

Тонът на Гамаш премина от сърдит към умолителен. Молеше терапевта си да му повярва. Умоляваше поне един човек да му повярва.

— Значи все още мислите, че някой е откраднал досиетата от компютъра ми? — Обичайно стабилният глас на Фльори вече преливаше от скептичност. — Ако наистина сте убеден в това, защо дойдохте при мен сега, Арман?

Тези думи накараха главния инспектор да замълчи. Двамата мъже се гледаха в очите.

— Защото няма с кого другиго да поговоря — изрече накрая Гамаш почти шепнешком. — Не мога да говоря с жена си и с колегите си. Не мога да разкажа на приятелите си. Не искам да ги забърквам. Мога да кажа на Лакост. Изкушавал съм се. Но тя има семейство и малки деца…

Гласът му заглъхна.

— Преди, когато изпадахте в неприятна ситуация, с кого споделяхте?

— С Жан Ги — произнесе едва чуто детективът.

— Сега сте сам.

Гамаш кимна:

— Не ми пречи. Даже предпочитам да е така. — Вече звучеше примирен.

— Арман, трябва да ми повярвате, че никой не е откраднал информация от досиетата. Защитени са. Никой освен мен не знае за какво сме си говорили. Тук сте в безопасност. Това, което ми казвате сега, няма да излезе от тази стая. Обещавам ви.

Фльори продължи да се вглежда в мъжа срещу себе си. Оклюмал и тъжен. Треперещ. Ето това се криеше под фасадата.

— Нуждаете се от помощ, Арман.

— Да, имам нужда от помощ, но не такава, каквато си мислите — заяви Гамаш, след като се овладя.

— Няма никаква заплаха — увери го Фльори. — Създали сте я в ума си, за да си обясните неща, които не искате да видите или да признаете.

— Отделът ми е съсипан — възрази детективът и гневът му отново се надигна. — Предполагам, че и това е само в моята глава. Години наред съм градил екипа си, прибирал съм отхвърлени полицаи и съм ги превръщал в най-добрите следователи в цялата страна. А сега те напуснаха. Сигурно и това си въобразявам.

— Може би именно вие сте причината да напуснат — предположи тихо Фльори.

Гамаш го изгледа невярващо:

— Той иска всички да си помислят така.

— Кой е той?

— Сил… — Гамаш млъкна и отправи поглед навън през прозореца. Опита се да се вземе в ръце.

— Защо дойдохте, Арман? Какво искате?

— Не дойдох заради себе си.

Доктор Фльори кимна:

— Това е очевидно.

— Исках да разбера дали Жан Ги Бовоар все още идва при вас.

— Не мога да ви кажа.

— Не ви питам от любезност.

— Онзи ден във фабриката… — започна доктор Фльори, но Гамаш го прекъсна.

— Това няма нищо общо.

— Разбира се, че има — упорстваше психотерапевтът, а нетърпението му най-накрая надделя. — Усетили сте, че губите контрол, и са загинали ваши агенти.

— Знам какво се случи, няма нужда да ми напомняте.

— Но трябва да ви напомня — сряза го Фльори, — че вината не е била ваша. Вие обаче упорито отказвате да го приемете. Инатът и арогантността не ви помагат. Трябва да се примирите със случилото се. Инспектор Бовоар има свой собствен живот.

— Манипулират го — заяви Гамаш.

— Кой? Същият високопоставен служител?

— Спрете да ми говорите снизходително. Аз също съм високопоставен служител с десетки години опит в разследванията. Не съм някакъв бълнуващ психопат. Трябва да разбера дали Жан Ги Бовоар все още идва на сеанси при вас и настоявам да прегледам досието му. Важно е да разбера какво ви е казал.

— Слушайте. — Доктор Фльори говореше с напрежение в гласа, докато се мъчеше да се успокои, да бъде трезв. Затрудняваше се. — Трябва да оставите Жан Ги да живее своя живот. Не можете да го защитавате. Той има свой собствен път, а вие — ваш.

Гамаш поклати глава и впери поглед в ръцете си, отпуснати в скута. Едната беше спокойна, а другата все още трепереше. Вдигна очи и срещна погледа на Фльори.

— Думите ви биха имали смисъл при нормални обстоятелства, но Жан Ги не е на себе си. Поддава се на влияние и на манипулации. И отново е пристрастен.

— Към обезболяващите?

Гамаш кимна:

— Комисар…

Спря се. Доктор Фльори седеше срещу него леко приведен напред. За първи път главният инспектор беше на ръба да назове по име своя така наречен "противник".

— Високопоставеният служител — поправи се. — Той му пробутва настоятелно оксиконтин. Знам го. А Бовоар работи с него. Мисля, че целта му е да тласне Жан Ги в пропастта.

— Защо?

— За да ме сплаши.

Доктор Фльори замълча, за да остави думите да говорят сами за себе си. За параноята и арогантността на този човек. За заблужденията му.

— Тревожа се за вас, Арман. Казвате, че някой тласка инспектор Бовоар към пропастта, но и вие сте се запътили натам. И сам си го причинявате. Ако не сте по-предпазлив, ще ми се наложи да препоръчам да ви освободят временно.

Погледна пистолета, закачен за колана на Гамаш.

— Кога започнахте да го носите?

— Такава е наредбата.

— Не питах за наредбите. Когато дойдохте при мен за първи път, дадохте ясно да се разбере какво е отношението ви към огнестрелните оръжия. Казахте, че никога не сте носили пистолет, освен ако не сте сигурен, че ще ви се наложи да го използвате. Е, защо го носите сега?

Гамаш присви очи и се изправи:

— Виждам, че идването ми тук беше грешка. Исках да разбера повече за инспектор Бовоар.

Отправи се към вратата.

— Трябва да се безпокоите за себе си — извика след него доктор Фльори. — Не за Бовоар.

Арман Гамаш излезе от кабинета, премина по обратния път през коридора и натисна бутона за повикване на асансьора надолу. Когато металната врата се отвори, влезе в кабинката, облегна се на стената в дъното й и затвори очи, като въздъхна дълбоко.

Щом се озова на улицата, усети освежаващия въздух върху лицето си и присви очи срещу ярката слънчева светлина.

"Рождество, Рождество — пееше групичката хористи на ъгъла. — Роооождеество, Рооождееествооо."

Главният инспектор се върна до централното управление пеша, без да бърза. Сключил бе ръце, облечени в ръкавици, зад гърба си. Мелодията на коледната песен звучеше в ушите му.

Докато вървеше, си тананикаше. Свършил бе това, за което бе отишъл.

В щабквартирата на Sûretè главен инспектор Гамаш застана пред асансьора и натисна бутона за нагоре, но когато асансьорът дойде, не се качи в него. Докато вратата се затваряше, той вече бе стигнал до стълбището. Заслиза надолу.

Можеше да вземе асансьора, но не искаше да рискува някой да види, че отива толкова дълбоко в подземията.

По-надолу от сутерена, полусутерена и подземния паркинг, на най-долното ниво, където трептяха луминесцентни лампи, стените бяха циментови, а вратите — метални. Въздухът бе изпълнен с постоянното бучене на светлините, бойлерите, отоплителната и климатичната инсталация. С жуженето на хидравличните помпи.

Тук се помещаваха съоръженията на сградата. Мястото на машините и обслужващия персонал.

И на един агент.

По целия път обратно до Монреал Гамаш бе обмислял следващия си ход. Претеглял бе последствията от посещението си при доктор Фльори и при този агент. Разсъждаваше какво би се случило, ако отиде при единия и при другия. И ако не отиде.

На какво най-много можеше да се надява?

А какъв бе най-лошият възможен изход?

И накрая, каква беше алтернативата? Какъв избор имаше?

Когато си отговори на тези въпроси и взе решение, главен инспектор Гамаш пристъпи към действие, без да се колебае. Застана пред вратата, почука рязко и я отвори.

Младото лице бе бледо и окъпано в меко зелено сияние, което идваше от редицата екрани около нея. Жената се обърна. Личеше си, че е изненадана.

Никой не я посещаваше тук. Именно затова Арман Гамаш слезе до стаята й.

— Нуждая се от помощта ви — каза детективът.