Светлина в пукнатините

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

Когато Гамаш се върна в къщата на Емили, на кухненската маса го очакваше бележка.

Отиваме да пийнем в бистрото. Чакаме те.

Дори Хенри го нямаше. Събота вечер. Вечер за срещи.

Гамаш си взе душ, облече джинси и поло и тръгна да намери приятелите си в бистрото. Щом прекрачи прага на заведението, Терез се изправи и му помаха.

Седнала бе в компанията на Жером, Мирна, Клара и Габри. Хенри бе задрямал пред камината, но когато стопанинът му влезе, се надигна и замаха с опашка. Оливие донесе анасонова луличка.

— Изглеждате така, сякаш силно се нуждаете от хубава лула — рече русокосият собственик на бистрото.

— Merci, patron — благодари му Гамаш, строполи се на дивана и изпъшка. Вдигна луличката в жест, наподобяващ наздравица, към компанията: — A votre sante.

— Изглежда, сте имали тежък ден — обади се Клара.

— Но ми се струва, че мина добре — отвърна й главният инспектор. Обърна се към Жером: — А вие?

Доктор Брюнел кимна:

— Тук е спокойно.

Той обаче не изглеждаше особено спокоен.

— Скоч? — предложи Оливие, но Гамаш поклати глава. Не беше сигурен какво точно му се пие. Тогава забеляза момче и момиче с големи чаши горещ шоколад.

— Бих желал същото като тях, patron — кимна детективът към младите клиенти на бистрото, а Оливие се усмихна и отиде да изпълни поръчката.

— Какви са новините от града? — поинтересува се Мирна. — Има ли развитие по случая с убийството на Констанс?

— Малко — рече Гамаш. — Трябва да знаете, че при повечето разследвания напредъкът невинаги е линеен.

— Вярно е — потвърди комисар Брюнел. Заразказва забавни истории за кражби на произведения на изкуството, фалшификати и сбъркани самоличности, а през това време Гамаш се отпусна. Следеше с половин ухо, благодарен на Терез, че е взела думата и е отклонила разговора. Ето защо не му се налагаше да признава, че през по-голямата част от деня се е занимавал с други дела.

Горещият шоколад бе сервиран пред него и главният инспектор вдигна чашата към устните си. Забеляза, че Мирна го наблюдава. Не го изучаваше с поглед, а просто го гледаше с интерес.

Книжарката си взе шепа ядки.

— А, ето го и Жил! — възкликна Клара, изправи се и помаха на едър мъж с рижава брада, на видима възраст над четиресет и пет години и с непретенциозно облекло. — Поканила съм го заедно с Одил на вечеря — рече художничката на главния инспектор. — Вие също ще дойдете.

— Merci — отвърна Гамаш и се надигна от дивана, за да поздрави новодошлия.

— Отдавна не сме се виждали. — Жил стисна ръката на главния инспектор и се настани край масата. — Чух за петзначката, съжалявам.

Гамаш забеляза, че дори не беше нужно да се уточнява, че става дума за петзначките Уеле. Петте момичета бяха загубили личния си живот, родителите си и дори името си. Бяха просто Петзначките.

— Засега се опитваме да не вдигаме много шум около случая — обясни главният инспектор.

— Е, Одил се е хванала да пише поема за тях — довери Жил. — Надява се да я публикува във "Вестник на свиневъда".

— Мисля, че няма да има проблем с това — отвърна Гамаш и се зачуди дали споменатото издание бе по-високо в хранителната верига спрямо предишните издатели на Одил. Знаеше, че антологията й бе отпечатана почти без редакции от Квебекския съвет за кореноплодни зеленчуци.

— Заглавието ще бъде "Пет грахчета в златна шушулка" — добави Жил.

Гамаш изпита благодарност, че Рут не е наоколо.

— Одил си познава пазара. Къде е тя впрочем?

— В магазина. Ще се опита да дойде по-късно.

Жил изработваше изящни мебели от дървесината на паднали дървета, а Одил ги продаваше в магазинчето, което се намираше пред работилницата. Освен това пишеше поезия, за която Гамаш трябваше да признае, че едва бе годна за консумация от хора, противно на мнението на Съвета за кореноплодни зеленчуци.

— Е — Жил тупна с огромната си длан коляното на Гамаш, — чух, че искате да ви монтирам сателитна чиния. Нали знаете, че тук няма да работи?

Главният инспектор изгледа събеседника си с изумление, а след това отмести поглед към съпрузите Брюнел, които също изглеждаха леко объркани.

— Помолихте ме да се свържа с човека, който поставя сателитните чинии в района — обясни Клара. — Това е Жил.

— Откога? — попита Гамаш.

— Откакто удари кризата — отвърна едрият плещест мъж. — Пазарът на ръчно изработените мебели се сгромоляса, но пък продажбите на петстотин телевизионни канала скочиха до небето. Затова припечелвам допълнително, като инсталирам сателитни чинии. Не се боя от височини и това много ми помага.

— Меко казано — рече Гамаш. Обърна се към Терез и Жером. — Жил работеше като дървосекач.

— Много отдавна — промърмори Жил, свел поглед към чашата си.

— Трябва да сложа яденето във фурната — обяви Клара и се изправи.

Гамаш също стана и всички го последваха.

— Можем да продължим разговора у Клара — предложи главният инспектор и Жил се надигна от дивана. — Там обстановката е по-подходяща за уединение.

Извървяха пеш краткото разстояние от бистрото до дома на Клара, а обувките им скърцаха върху снега. Жил се обади:

— Е, къде е вашият малък приятел?

Няколко деца се пързаляха с кънки по заледеното езеро. Габри загреба шепа сняг, оформи топка и я запрати към Хенри, който се хвърли над близката пряспа, устремен към целта си.

— Гилиган[58] ли? — попита Гамаш с небрежен тон.

Чу как Жил се изкикоти в тъмнината:

— Точно той, капитане.

— Разследва друг случай.

— Значи най-сетне се е спасил от острова — отбеляза Жил и Гамаш долови веселата нотка в дълбокия глас на събеседника си. Но думите някак го стреснаха.

Случайно ли Жил бе сравнил знаменития отдел "Убийства" в Sûretè с остров? Дали вместо да спаси кариерата на обещаващи агенти, Гамаш не ги бе лишил от свобода, като ги държеше далеч от земята на техните колеги?

Децата, които се пързаляха по заледеното езеро, видяха снежната топка на Габри и спряха, за да си направят и те и да замерят едрия готвач. Той се наведе, но вече беше твърде късно. В миг всички се озоваха под обстрел от снежни топки, а Хенри почти се побърка от въодушевление.

— Проклети дечурлига! — развика се Габри. — Дявол ви взел!

Размаха юмрук към тях, но гневът му бе такава пародия, че хлапетата почти се напикаха от смях.

Жан Ги Бовоар не можа да се накара да си вземе душ. Имаше желание, но просто щеше да му струва твърде голямо усилие. Същото беше и с прането. Знаеше, че вони, но не му пукаше.

Дошъл бе в офиса, но не бе свършил никаква работа. Искаше само да се махне от мрачния си тесен апартамент. Далеч от купчините мръсни дрехи, от мухлясалата храна в хладилника, от неоправеното легло и мазните чинии.

И от спомена за дома, който имаше преди. Но го изгуби.

Не, не го изгуби. Беше му отнет. Откраднат. От Гамаш. Единственият човек, на когото се доверяваше, му бе взел всичко.

Бовоар се изправи на крака и със скована походка се запъти към асансьора, а после и към колата си.

Тялото го болеше, стомахът му стържеше от глад и му се повдигаше. Но нямаше сили да отиде до служебния стол, за да си вземе храна, нито се отби в някое от заведенията за бързо хранене, покрай които минаваше.

Спря на паркинга, угаси двигателя на колата и се втренчи.

Сега вече беше гладен. Като вълк. И смърдеше. Цялата кола вонеше. Усещаше потната тениска, залепнала за тялото му. Срастваше се с него като втора кожа.

Жан Ги седеше в студената и тъмна кола и се взираше в единствения осветен прозорец. С надеждата да зърне Ани. Или поне сянката й.

Преди време можеше да си спомни аромата й. Лимонови дръвчета в топъл летен ден. Свеж и цитрусов. Но сега надушваше само собствения си страх.

Ани Гамаш седеше в тъмнината и се взираше през прозореца. Знаеше, че поведението й бе нездраво. Никога не би си го признала пред приятелки. Щяха да се отвратят и да я помислят за жалка. Вероятно бе точно такава.

Изритала бе Жан Ги от дома им, когато бе отказал да се върне в клиниката за лечение на зависимости. Караха се, караха се, докато накрая не остана какво да си кажат. След това продължиха да се карат. Жан Ги упорито твърдеше, че му няма нищо. Че баща й е измислил цялата тази история с лекарствата, за да му отмъсти, задето се е прехвърлил в екипа на главен комисар Франкьор.

Накрая се бе изнесъл. Но всъщност не си бе тръгнал. Все още беше в нея и тя не можеше да го прогони. Затова сега Ани седеше в колата си и се взираше в тъмния прозорец на малкия му апартамент. С надеждата да види светлинка.

Ако затвореше очи, щеше да почувства как ръцете му я обгръщат, щеше да вдъхне аромата му. Когато го изгони от дома им, отиде да си купи шишенце от одеколона му и капна върху възглавницата до нейната.

Затвори очи и го усети под кожата си. Там беше — жизнен, остроумен, нахален и любящ. Виждаше усмивката му, чуваше смеха му. Чувстваше допира на ръцете му. Чувстваше близостта на тялото му.

А сега го нямаше. Но не си бе тръгнал. Понякога Ани се питаше дали той хлопаше по сърцето й. И се питаше какво ли щеше да се случи, ако спреше.

Всяка вечер тя идваше тук. Паркираше. И се взираше в прозореца. С надеждата да види някакъв признак на живот.

— Топки в лицето? Едва ли ти е за пръв път — обърна се Рут към Габри. — Стига си се оплаквал.

Възрастната поетеса седеше в дневната на Клара, когато пристигнаха. Не можеше да се каже, че ги чака. Всъщност изглеждаше раздразнена, когато всички влязоха.

— Така се надявах на една спокойна вечер — промърмори и разклати чашата си толкова силно, че ледените кубчета в нея завихриха водовъртеж от скоч. Гамаш се зачуди дали старицата някой ден ще бъде засмукана от този вихър. И осъзна, че това вече се бе случило.

Хенри се втурна към Роза, която се бе настанила на табуретката до Рут. Гамаш сграбчи нашийника на кучето, но опасенията му бяха излишни. Роза изсъска на немската овчарка и се извърна. Ако можеше да размаха перо пред муцуната му, щеше да го направи.

— Не знаех, че патиците съскат — изненада се Мирна.

— Сигурни ли сме, че е патица? — прошепна Габри.

Терез и Жером се приближиха като в захлас.

— Това Рут Зардо ли е? — попита Жером.

— Малкото, което е останало от нея — отвърна Габри. — Изгубила е разсъдъка си преди много години, а сърце никога не е имала. Жлъчните й канали я поддържат жива. А онова — посочи готвачът — е Роза.

— Разбирам защо Хенри си е изгубил ума — отбеляза Терез и погледна заплененото куче. — Кой не би харесал една хубава патка?

Коментарът на елегантната възрастна дама бе посрещнат с мълчание. Комисар Брюнел се усмихна и леко повдигна вежда и чак тогава Клара се разсмя.

От фурната се разнасяше аромат на пиле с розмарин. Гостите си наляха питиета и се разделиха на групички.

Терез, Жером и Гамаш дръпнаха Жил настрани.

— Правилно ли разбрах, че сте били дървосекач? — попита Терез.

Жил отвърна предпазливо:

— Вече не съм.

— Защо?

— Няма значение — изломоти едрият мъжага. — По лични причини.

Терез продължаваше да се взира в събеседника си с поглед, който бе изтръгвал неудобни признания от закоравели служители на Sûretè. Но Жил не трепваше.

Дамата се обърна към Гамаш, който обаче запази мълчание. Въпреки че знаеше какви са причините, не искаше да предава доверието на Жил. Двамата мъже за кратко срещнаха погледи и Жил кимна леко в знак на благодарност.

— Тогава ще ви попитам друго — подхвана въпроса от друга страна комисар Брюнел. — Кое е най-високото дърво там горе?

— Къде там горе?

— На хълма над селото — намеси се Жером.

Жил се замисли и отвърна:

— Сигурно някой бял бор. Достигат височина двайсет и пет метра и повече. Около осем етажа.

— А може ли човек да се изкачи по такова дърво? — попита Терез.

Жил я зяпна така, все едно бе казала нещо отвратително.

— Защо ми задавате такива въпроси?

— От любопитство.

— Не ме вземайте за глупак, мадам. Не сте просто любопитна.

Мъжът премести погледа си от съпрузите Брюнел на Гамаш.

— Никога не бихме ви накарали да отсечете дърво и изобщо да му навредите — увери го главният инспектор. — Просто искаме да разберем дали по най-високите дървета на хълма може да се изкачи човек.

— Аз поне не мога — отсече Жил.

Терез и Жером се извърнаха към Гамаш, озадачени от реакцията на бившия дървосекач. Детективът хвана Жил над лакътя и го дръпна настрана.

— Съжалявам, трябваше да говоря с вас насаме по този въпрос. Трябва да уловим сателитен сигнал в Трите бора…

Вдигна ръка, за да прекъсне възраженията на едрия мъж, който за пореден път понечи да заяви, че това няма как да се случи.

— … и се чудехме дали не може да монтираме сателитна чиния на някое от високите дървета и да прокараме кабел долу до селото.

Жил отвори уста, за да възрази отново, но я затвори. Изражението му се промени — от агресивно стана замислено.

— Мислите си, че някой може да се изкатери по двайсет и пет метров бор, при това замръзнал, докато влачи сателитна чиния, а после не само да я монтира на върха, но и да я настрои така, че да хваща сигнал? Явно много обичате да гледате телевизия, мосю.

Гамаш се разсмя:

— Не ни трябва за телевизия. — Понижи глас. — А за връзка с интернет. Трябва да влезем в мрежата и това да стане колкото се може… хммм… по-тихо.

— Да откраднете сигнал? — попита Жил. — Честно казано, изобщо няма да сте първите, които опитват.

— Значи е възможно?

Жил въздъхна и загриза кокалчетата на пръстите си, потънал в дълбок размисъл.

— Искате да кажете, че трябва да превърнем двайсет и пет метрово дърво в телекомуникационна кула, да уловим сигнал и след това да пуснем кабел до долу?

— Като го казвате така, звучи трудно — усмихна се главният инспектор.

Но Жил остана сериозен:

— Съжалявам, patron. Бих направил всичко, за да ви помогна, но това, за което говорите, според мен няма как да се получи. Да кажем, че успея да се кача до върха на дървото със сателитната чиния и да я закрепя там. Но има твърде силен вятър. Чинията ще се клати във всички посоки.

Мъжът се вгледа в Гамаш и видя как изражението му бавно се променя, докато детективът осмисляше фактите. Защото това бяха факти. Нямаше как да бъдат прескочени.

— Сигналът непрекъснато ще се губи — продължи Жил. — Затова телекомуникационните кули се правят от стомана и са стабилни. Това е задължително. На теория идеята ви е добра, но просто няма как да се случи на практика.

Главен инспектор Гамаш сведе очи и за момент се загледа в пода, докато се съвземаше от удара. Това не беше просто някакъв си план, а единственият му план. Нямаше план "Б".

— Сещате ли се за друг начин да се свържем с високоскоростен интернет? — попита, но Жил поклати глава.

— Защо просто не отидете в Ковънсвил или Сан Реми? Там имат бърз интернет.

— Трябва да останем тук — отговори Гамаш, — където не могат да ни проследят.

Жил кимна и се замисли. Гамаш се взираше в него и се надяваше едрият мъж да измисли отговор. Но след малко той поклати глава:

— Хората се опитват да го постигнат от години. Законно или пиратски. Но просто няма как да стане. Désolé.

Главният инспектор благодари на Жил и се отдалечи, обезсърчен.

— Е? — попита Терез.

— Каза, че няма как да стане.

— Просто не иска да го направи — заяви главен комисар Брюнел. — Ще намерим някой друг.

Гамаш обясни проблема със силните ветрове и остави време на приятелката си бавно да приеме истината. Жил не беше вироглав, беше реалист. Но Гамаш забеляза още нещо. Макар че Терез Брюнел изглеждаше разочарована, съпругът й не беше.

Главният инспектор се насочи към кухнята, където Клара и Габри приготвяха вечерята.

— Мирише вкусно — обади се детективът.

— Гладен ли сте? — попита Габри и му връчи поднос с пастет по селски и крекери.

— Всъщност да — отвърна главният инспектор, докато мажеше с пастет един крекер. Усети как топлият дъх на хляба, който се печеше в момента, се смеси с аромата на пилешко с розмарин. Осъзна, че не е слагал залък в устата си от закуска. — Бих искал да помоля за една услуга. Прехвърлил съм стар филм от лента на диск и бих искал да го гледам, но в къщата на Емили няма DVD плейър.

— Искате ли да използвате моя? — предложи Клара.

Детективът кимна и художничката махна с прибора, който държеше в ръка, сякаш беше магическа пръчка. Посочи дневната:

— В съседната стая до дневната е.

— Нали нямате нищо против?

— Ни най-малко — рече Клара. — Ще дойда да го включа. Вечерята няма да е готова поне до половин час.

Гамаш последва домакинята до малка стая, обзаведена с диван и кресло. Стар телевизор с кинескоп бе разположен на масичката, а до него имаше DVD плейър. Детективът наблюдаваше Клара, докато тя натискаше разни бутони.

— Какво има на диска? — попита Габри. Стоеше на вратата с подноса с крекери и пастет в ръка. — Нека да позная. Вашето прослушване за "Канада търси талант"?

— Щеше да е много кратък запис — отбеляза Гамаш.

— Какво става тук?

Рут избута Габри и нахълта, хванала Роза под мишница и стиснала голяма чаша скоч в другата си ръка.

— Главният инспектор ще се явява в "Канадския идол"[59] — обясни Габри, — а това е неговият запис за прослушването.

— Е, не е… — започна Гамаш, но се отказа. Имаше ли смисъл?

— Някой да не би да спомена, че ще участвате в "Танцувай с мен"? — попита Мирна и се намърда на тесния диван между детектива и Рут.

Гамаш хвърли жален поглед към Клара. Оливие също се бе появил и бе застанал до партньора си. Главният инспектор въздъхна и натисна бутона за стартиране на записа.

На малкия екран се появи позната черно-бяла емблема, която се завъртя под съпровода на музика и авторитетен глас зад кадър.

"В малко канадско селце се случи чудо" — произнесе с мрачен тон дикторът на кинопрегледа. Последваха първите мътни образи и всички присъстващи в малката стая с телевизор у Клара се наведоха към екрана.