Светлина в пукнатините

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Какво следва? — попита Жером.

Не беше очаквал да стигнат толкова далеч. Погледна към другия край на помещението, където го очакваше цяла редица угасени монитори. Знаеше какво предстои да се случи.

Усети как по кожата му под дебелия пуловер се плъзва струйка пот, сякаш закръгленото му тяло ридаеше. Ако Трите бора бе техният окоп, време бе Жером да надигне глава. Арман им бе осигурил оръжие, но то бе като подострен кол срещу картечница.

Отдалечи се от топлината на огъня и отново усети хлад, докато крачеше към дъното на помещението. Там, един до друг, стояха два стари и очукани компютъра — единият на учителското бюро, а другият — на масата, която бяха придърпали до него. Над тях на стената висеше жизнерадостно табло с азбуката, изпъстрено с пчелички и пеперудки, патета и рози. Под илюстрациите имаше музикални ноти.

Затананика бавно, като следваше нотите.

— Защо си пееш тази мелодия? — попита Гамаш.

Жером леко се сепна. Не бе осъзнал, че Арман е до него, а мелодията бе запял несъзнателно.

— Ето я — посочи закръгленият мъж към нотите. — Най-горният ред е "до-ре-ми", а под него е тази песен.

Изтананика още малко и за негова изненада Арман бавно се присъедини с тих глас:

— Какво ще правим с пияния моряк…

Жером се вгледа в приятеля си. Гамаш бе вперил поглед в нотите с усмивка на уста. След миг се обърна към Жером и довърши:

— … рано сутрррр…инта.

Пенсионираният лекар се усмихна искрено и усети как част от страховете му се откъсват и отлитат с нотите и с глуповатите думи, които излизаха от устата на рационалния му приятел.

— Стара моряшка песен — обясни Гамаш и отново се загледа в нотите на стената. — Бях забравил, че госпожица Джейн Нийл преподаваше тук, преди да затворят училището и тя да излезе в пенсия.

— Познавал си я?

Гамаш си спомни как бе коленичил сред ярките есенни листа и бе затворил клепачите върху онези сини очи. Оттогава минаха много години. Сякаш цял един живот.

— Залових убиеца й.

Гамаш отново се взря в азбуката и мелодията на стената.

— Хей я на, напред полита… — прошепна. Действаше му някак успокояващо да е в тази стая, където госпожица Джейн Нийл бе правила онова, което обичаше, за децата, които обожаваше.

— Трябва да докараме кабела дотук — каза Жером. През следващите няколко минути, докато Жил пробиваше в стената дупка, през която да промуши кабела, Жером и Никол пропълзяха под бюрата и се заеха да оправят жиците и кутиите.

Гамаш наблюдаваше случващото се и се удивляваше как в началото на деня бяха на трийсет и пет хиляди километра от най-близкия телекомуникационен сателит, а сега бяха на сантиметри от осъществяването на връзката.

— Направи ли твоята свръзка? — попита го Терез Брюнел, след като се приближи. Кимна към младата служителка на Sûretè.

Съпругът на Терез и полицай Никол се бяха натикали под бюрото и се опитваха да не се ръчкат с лакти. Поне доктор Брюнел се стараеше да пази младата жена, но пък изглеждаше, че Никол прави всичко по силите си да го смушка с кокалестите си лакти при всяка удобна възможност.

— Боя се, че не — прошепна Гамаш.

— И двамата се върнахте цели, господин главен инспектор. И това е нещо.

Гамаш се ухили, макар че не му беше забавно:

— Малка победа. Не застрелях хладнокръвно един от собствените си агенти.

— Е, понякога трябва да сме доволни и от малкото, което получаваме — усмихна се възрастната жена. — Не вярвам, че Жером щеше да изпусне шанса си, ако му бе паднал.

Двамата под бюрото вече открито се ръгаха с лакти.

Дупката в стената на училището бе пробита и Жил вмъкна кабела през нея. Жером го сграбчи и задърпа.

— Аз ще го взема.

Преди Жером да осъзнае какво се случва, Никол бе грабнала кабела от ръцете му и вече свързваше към него първата метална кутия.

— Чакайте! — доктор Брюнел дръпна отново към себе си. — Не можете да го свържете. — Стисна проводника с две ръце и се опита да овладее внезапно обзелата го паника.

— Разбира се, че мога — Никол почти изтръгна кабела и със сигурност щеше да го направи, ако не се бе намесила комисар Брюнел.

— Агент Никол — заповяда тя, — изчезвайте оттук.

— Но…

— Подчинявайте се — нареди възрастната жена, сякаш се обръщаше към вироглаво дете.

Жером и Никол изпълзяха изпод бюрото. Мъжът все още стискаше черния кабел. Зад тях се чу съскане. Жил, който все още бе отвън, запълваше дупката, която бе пробил, като пръскаше монтажна пяна от флакон.

— Какъв е проблемът? — поинтересува се Гамаш.

— Не можем да го свържем — отвърна Жером.

— Напротив, мож…

Но главният инспектор вдигна ръка и прекъсна Никол.

— Защо? — обърна се към Жером. Бяха стигнали дотук. Какво ги спираше в последните няколко сантиметра?

— Защото не знаем какво ще се случи, когато се свържем.

— Не е ли…

Никол отново бе прекъсната. Младата жена затвори уста, но си личеше, че едва сдържа раздразнението си.

— Защо? — попита отново Гамаш с неутрален тон, докато преценяваше ситуацията.

— Знам, че може да прозвучи като презастраховане, но когато включим кабела, ще можем да се свържем с целия свят. Но и светът ще може да се свърже с нас. Това — вдигна той кабела — е магистрала, по която движението е двупосочно.

Полицай Никол изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се подмокри.

Главен инспектор Гамаш се обърна към нея и кимна.

— Ама токът не е включен! — Язовирната стена се пропука и думите рукнаха от нея. — Със същия успех може да се свържем и с въже. Трябва да свържем кабела към компютрите и после да пуснем тока. Трябва да се уверим, че работи. Защо да чакаме?

Гамаш усети как по врата му пропълзява хлад и се обърна. Жил тъкмо влизаше насред напрегнатия разговор. Брадатият мъж затвори вратата, свали си шапката, ръкавиците и палтото и седна до входа, сякаш го пазеше.

Детективът се извърна към Терез:

— Какво мислиш?

— Добре е да изчакаме. — Когато видя Никол отново да отваря уста, комисар Брюнел пресече всякакви възражения. Погледна младата полицайка право в очите и рече: — Вие току-що пристигнахте, а ние живеем в това положение седмици, месеци наред. Излагаме на опасност кариерите си, приятелствата си, домовете си и може би не само тях. Ако съпругът ми казва да изчакаме, ще изчакаме. Ясно ли е?

Никол отстъпи, но се виждаше, че не умее да губи.

На излизане Гамаш заключи катинара и пусна ключа в джобчето на сакото си. Жил тръгна с детектива за кратка разходка в тъмнината по обратния път до къщата на Емили.

— Знаете, че момичето е право, нали? — продума Жил тихо с поглед, вперен в покритата със сняг земя.

— Че трябва да изпробваме връзката? — отвърна Гамаш също шепнешком. — Oui, зная.

Загледа се в Никол, която бързаше напред, а Жером и Терез крачеха на известно разстояние зад нея.

Зачуди се от какво всъщност се страхуваше доктор Брюнел.

След като вечеряха с говежда яхния, си направиха кафе и се преместиха да го пият в дневната, където в камината вече бяха приготвени подпалки за огън.

Терез приближи кибритена клечка към парчетата вестник и се загледа как хартията лумва в ярки пламъци. Сетне възрастната жена се обърна с лице към стаята. Гамаш и Жил седяха заедно на единия диван, а Жером — срещу тях, на другия. Никол бе в ъгъла и се занимаваше с някакъв пъзел.

Терез включи светлинките на коледната елха и след това отиде при съпруга си.

— Жалко, че не се сетих да донеса подаръци — рече тя, отправила поглед към дръвчето. — Арман, струваш ми се замислен.

Гамаш бе проследил накъде се насочиха очите на неговата приятелка и също се бе загледал под елхата. Нещо бе трепнало — мъглява мисъл, свързана с елхи, Коледа или подаръци. Нещо пробудено от това, което Терез бе казала току-що, но въпросът й го бе прогонил. Смръщи чело и продължи да се взира в жизнерадостното коледно дръвче в ъгъла на стаята. Под клоните му зееше празнина. Нямаше никакви подаръци.

— Арман?

Детективът разтърси глава и погледна Терез в очите:

— Извинявай, бях се замислил.

Жером се обърна към Жил:

— Сигурно сте изтощен.

Самият той изглеждаше така.

Жил кимна:

— Отдавна не се бях катерил по дървета.

— Наистина ли ги чувате как говорят? — попита Жером.

Дървосекачът се вгледа в закръгления мъж срещу себе си.

Мъж, който бе останал в подножието на белия бор, в жестокия студ, и му бе давал кураж, вместо да си тръгне. Кимна утвърдително.

— Какво казват? — поинтересува се Жером.

— Не ви трябва да знаете какво казват — отвърна Жил с усмивка. — Пък и аз чувам най-вече звуци. Шепоти. Други неща.

Съпрузите Брюнел го гледаха и очакваха да продължи. Гамаш държеше чашата си с кафе и слушаше. Той самият знаеше историята.

— Винаги ли сте имали способността да ги чувате? — попита накрая Терез.

Полицай Никол, която все още седеше в ъгъла, вдигна очи от пъзела.

Жил поклати глава:

— Бях дървосекач. Повалях стотици дървета с моторния си трион. Един ден, докато режех един стар дъб, го чух как крещи.

Думите бяха посрещнати с мълчание. Жил бе вперил поглед в камината и горящите цепеници.

— Отначало не му обърнах внимание. Казах си, че ми се е причуло. Тогава шумът се усили и вече чувах не само моето дърво, а и всички останали дървета, които пищяха.

За миг едрият мъж замлъкна.

— Беше ужасно — прошепна.

— Какво направихте? — попита Жером.

— Какво можех да направя? Спрях сечта и накарах другарите си също да спрат. — Сведе очи към огромните си загрубели длани. — Естествено, помислиха ме за луд. И аз бих си помислил същото на тяхно място. Но чух виковете със собствените си уши.

Жил погледна право към Жером и рече:

— За известно време можех да отричам истината пред себе си, но вече знаех и нямаше връщане назад. Знаете за какво говоря, нали?

Жером кимна. Знаеше.

— Сега Жил изработва прекрасни мебели от паднали дървета — обади се Гамаш. — С Рен-Мари сме си купували от неговите произведения.

Жил се усмихна:

— Това обаче не стига, за да си плащаме сметките.

— Като стана дума за плащане… — започна Гамаш.

Едрият мъж погледна главния инспектор:

— Дума да не става.

— Désolé — отвърна Гамаш. — Не трябваше да повдигам въпроса.

— Радвам се, че ви бях от полза. Ако искате, мога да остана. Ще бъда наблизо, ако имате нужда от още помощ.

— Благодаря — рече Гамаш и се изправи. — Ще се обадим, ако ни потрябвате.

— Е, все пак ще дойда утре сутрин. Можете да ме намерите в бистрото.

След като вече бе облякъл палтото си, Жил постави едрата си длан върху дръжката на вратата и се обърна да погледне четиримата в стаята.

— Нали знаете, че си има причина крадците да действат през нощта?

— Крадци ли ни нарекохте? — попита Терез, леко развеселена.

— Не сте ли?

Арман затвори вратата след Жил и изгледа колегите си:

— Трябва да вземем някои решения, mes amis[79].

Жером Брюнел дръпна завесите и се върна да седне край огъня.

Наближаваше полунощ и макар да бяха капнали от умора, вече за втори или трети път събираха сили, за да продължат. Отново си направиха кафе, хвърлиха поредната кленова цепеница в камината и разходиха Хенри, който сега се бе свил на кравайче и спеше пред огнището.

— Воп — рече Гамаш, приведе се напред и се вгледа в лицата на другите трима. — Какво ще правим сега?

— Не сме готови да осъществим връзка — отвърна Жером.

— Искате да кажете, че вие не сте готов — намеси се Никол. — Какво чакате?

— Няма да имаме втори шанс — тросна се Жером. — Когато съм оперирал пациенти, никога не съм си казвал: "Е, ако прецакам работата, винаги мога да опитам отново". Не. Един опит и това е всичко. Трябва да сме сигурни, че сме добре подготвени.

— Подготвени сме — настоя Никол. — Няма какво повече да се случи. Няма да пристигне още оборудване. Или още помощ. Имате всичко, което е възможно да имате. Това е.

— Защо сте толкова нетърпелива? — попита Жером.

— А вие защо не сте? — контрира го младата полицайка.

— Достатъчно — прекъсна ги Гамаш. — С какво можем да ти помогнем, Жером? От какво имаш нужда?

— Искам да знам всичко за оборудването, което е донесла. — Хвърли поглед към Никол, която седеше с ръце, скръстени пред гърдите. — Защо са ни два компютъра?

— Единият е за мен — отвърна Никол. Реши да им говори така, сякаш говореше на Хенри. — Ще криптирам канала, който ще използваме за достъп до мрежата на Sûreté. Ако някой засече сигнала ви, ще трябва първо да разбие шифровката. Това ще ни спечели време.

Последната част я разбраха всички, дори и Хенри, но трябваше да помислят още върху частта с криптирането.

— Искате да кажете — заговори Терез, докато бавно се ориентираше в техническия жаргон, — че когато Жером напише нещо на клавиатурата, то се преобразува в код? А след това този код се шифрира чрез разместване на символите?

— Точно така — кимна Никол. — И всичко това се случва още преди сигналът да напусне помещението.

Младата жена замълча и обгърна тялото си още по-плътно с ръце, все едно бяха стоманени обръчи.

— Какво има? — попита Гамаш.

— Въпреки това ще ви открият. — Никол говореше тихо. Гласът й не звучеше победоносно. — Моите програми само ще ги затруднят да ви видят, но няма да ви скрият напълно. Знаят какво правят. Ще ни намерят.

На главния инспектор не му убягна мигновеното преминаване от "ви" към "ни". Толкова значими мигновения не се срещаха често.

— Ще разберат ли кои сме? — поинтересува се Гамаш.

Забеляза как се отпуска хватката на менгемето, в която младата полицайка бе притиснала гърдите си. Жената се наведе леко напред.

— Интересен въпрос. Умишлено се спрях на криптиране, което на пръв поглед е тромаво и простовато.

— Умишлено? — Жером не звучеше убеден, че го е направила нарочно. — Защо бихте използвали такова криптиране? Не ни трябва нищо "тромаво", за бога! Трябва ни най-доброто, което съществува.

Закръгленият мъж погледна към Гамаш и главният инспектор зърна в очите му лека паника.

Никол мълчеше — или най-сетне бе проумяла огромната сила на мълчанието, или се бе засегнала. Гамаш подозираше, че е второто, но това му даде време да се замисли върху уместния въпрос на Жером.

Защо трябваше да изглежда простовато?

— За да ги заблудим — каза детективът накрая и се обърна към нацупеното личице. — Може да ни засекат, но така е по-вероятно да не ни вземат сериозно.

— C'est çа — потвърди Никол и леко се отпусна. — Точно така. Ще очакват опитно подготвена атака.

— Ще бъде като замерване с камъни в ядрена война — заключи Гамаш.

— Да — съгласи се Никол. — Ако ни открият, няма да ни вземат сериозно.

— И с основание — обади се Терез. — Колко пък може да навреди един камък?

Ако не се смяташе аналогията с Давид и Голиат, наистина камъкът не беше кой знае какво оръжие. Комисар Брюнел се обърна към съпруга си, като очакваше да види презрително изражение на лицето му, но с изненада забеляза, че той изглежда възхитен.

— Нямаме намерение да нанасяме вреди — заяви Жером. — Достатъчно ни е да се промъкнем покрай охраната.

— На това се надяваме — рече Никол и въздъхна с облекчение. — Не съм убедена, че ще се получи, но си струва да опитаме.

— Божичко — отбеляза Терез, — все едно да живееш с хор от гръцка трагедия.

— Моите програми ще ги затруднят да ни видят, но за да влезем изобщо в системата, ще ни трябва код за достъп, а ако използвате вашите лични кодове, веднага ще ни разпознаят.

— А какво би им попречило да ни открият? — попита Гамаш.

— Вече ви казах. Различен код за достъп. Някой, който няма да привлече вниманието. Но дори и това няма да ги спре задълго. Щом стигнем до файла, който се опитват да защитят, ще разберат. Ще ни издирят и ще ни хванат.

— Колко време ще им отнеме според вас?

Никол присви тънките си устни и се замисли.

— В този момент хитростите няма да ни помогнат. Само бързината ще има значение. Влизаме, взимаме каквото ни трябва и изчезваме. Едва ли ще разполагаме с повече от половин ден, може би и по-малко.

— Половин ден от момента, в който отворим първия защитен файл? — попита Гамаш.

— Не — отвърна Жером. Говореше на приятеля си, но гледаше Никол. — Тя има предвид дванайсет часа от първия ни опит за влизане в системата.

— Може би и по-малко — повтори Никол.

— Дванайсет часа трябва да ни стигнат, нали? — попита Терез.

— Досега не са били достатъчни — поклати глава Жером. — Опитваме от месеци и още не сме намерили това, което ни трябва.

— Защото ме е нямало мен — обади се Никол.

Погледнаха я, удивени от несъкрушимата увереност и заслепението на младостта.

— Е, кога започваме? — попита полицайката.

— Тази вечер.

— Но, Арман… — понечи да каже нещо Терез, ала Жером стисна толкова силно ръката й, че почти й причини болка.

— Жил беше прав — заяви главният инспектор решително. — Има си причина крадците да действат през нощта. Свидетелите са по-малко. Трябва да влезем, да свършим работата и да изчезнем, докато всички спят.

— Най-после! — възкликна Никол и се изправи.

— Трябва ни още време — възрази Терез.

— Нямаме повече време. — Гамаш погледна часовника си. Беше почти един след полунощ. — Жером, имаш един час да си събереш записките. Знаеш на кой етап бе задействана алармата при последния ти опит. Ако можеш бързо да стигнеш дотам, има шанс да влезем и да си тръгнем с нужната информация, преди да е дошло време за закуска.

— Добре — съгласи се Жером и пусна ръката на жена си.

— Можете да подремнете — обърна се Гамаш към Никол. — Ще ви събудим след час.

Детективът стана и когато влезе в кухнята, чу как вратата зад него се затваря.

— Какво правиш, Арман? — попита Терез.

— Още кафе.

Главният инспектор стоеше с гръб към приятелката си и отброяваше лъжичките кафе, които сипваше в машината.

— Погледни ме — настоя възрастната жена. Ръката на Гамаш замръзна с препълнената лъжица. Няколко зрънца се отрониха от нея и се посипаха по плота.

Гамаш отпусна ръка, остави лъжичката в буркана и се обърна.

Терез Брюнел бе вперила в него непоколебим поглед:

— Жером е изтощен. Работил е цял ден.

— Всички сме така — рече Гамаш. — Не съм казал, че ще бъде лесно…

— Нима намекваш, че двамата с Жером се стремим да ни е "лесно"?

— А към какво се стремите? Искате да ви кажа, че всички можем да си легнем да спим и да забравим какво се случва? Близо сме, най-сетне ни се отваря възможност. Ще приключим с това още сега.

— Боже мой — промълви Терез и го погледна внимателно. — Това няма нищо общо с нас, а с Жан Ги Бовоар. Тревожиш се, че няма да оцелее при следващата акция. Затова пришпорваш всички ни и най-вече Жером.

— Не става въпрос за Бовоар. — Гамаш опипа с ръце зад гърба си и сграбчи ръба на мраморния плот.

— Напротив. Готов си да ни пожертваш, за да го спасиш.

— Никога! — повиши глас Гамаш.

— Но правиш точно това.

— Боря се с този проблем от години — заяви Гамаш и се приближи към Терез. — Много преди престрелката във фабриката. Много преди Жан Ги да се замеси в онези неприятности. Пожертвал съм какво ли не, за да завърша делото си. Краят може да настъпи тази нощ. Просто Жером трябва да задълбае още малко. Всички ще положим още малко усилия.

— Говориш неразумно.

— Не, ти си неразумната — кипна детективът. — Не виждаш ли, че Жером е уплашен до смърт? Това изсмуква енергията му. Колкото повече отлагаме, толкова по-зле ще става.

— Искаш да кажеш, че предприемаш тези действия от благородство, защото мислиш за Жером? — възкликна Терез недоверчиво.

— Предприемам ги, защото само след ден може съпругът ти да се пречупи — отвърна Гамаш. — Тогава сме загубени всички, включително и той. Ако не го виждаш, аз го виждам.

— Не той е човекът, който се разпада — възрази Терез. — Не той имаше сълзи в очите днес.

Гамаш я изгледа така, сякаш току-що го бе блъснала с кола.

— Жером може да се справи и ще го стори още тази вечер. Ще влезе в системата и ще намери информацията, която ни е нужна, за да изобличим Франкьор и да осуетим плана му. — Главният инспектор говореше тихо, а очите му пламтяха. — Мъжът ти е съгласен. Поне той има кураж.

Гамаш отвори вратата и излезе от кухнята. Качи се в спалнята си и остана загледан в стената, докато чакаше треперенето на ръката му да премине.

В два сутринта Жером стана.

Арман бе събудил Никол и бе слязъл в дневната. Детективът не поглеждаше Терез, нито тя — него.

Никол се появи чорлава на стълбището. Присъедини се към останалите и надяна палтото си.

— Готов ли си? — обърна се главният инспектор към Жером.

— Готов.

Гамаш повика Хенри и всички излязоха тихо от къщата. Като крадци в нощта.