Светлина в пукнатините

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Вечерята! — извика Клара.

Бяха изгледали видеозаписите до края. След кадрите на НКС и кинопрегледите имаше още клипове с петзначките. На първото им причастие, на среща с младата кралица, приклекнали в реверанси пред министър-председателя.

В пълен синхрон, разбира се. А великият човек се смееше удовлетворено.

Докато вадеше ястието от фурната, Клара си мислеше колко е странно да види като малко дете една жена, която познаваше само като старица. Още по-странно бе да я гледа как пораства. Да види толкова много от живота й и толкова малко за самата нея.

Последователното гледане на филмите в началото бе очарователно, после стана смущаващо и накрая бе съкрушително. Усещането бе още по-странно заради това, че нямаше как да разбере коя точно е Констанс. Всичките бяха Констанс. И никоя не беше.

Записите свършиха внезапно към края на юношеските години на сестрите.

— Да ти помогна? — предложи Мирна и издърпа топлия хляб от ръката на Клара.

— Как ти се сториха филмите? — попита Клара, докато прехвърляше току-що нарязаната от Мирна франзела в панер. Оливие подреждаше чинии на дългата чамова маса, а Габри овкусяваше салатата.

Рут се опитваше да запали или свещите, или цялата къща. Арман не се виждаше никакъв, а Терез и съпругът й Жером също бяха изчезнали.

— Все ми е пред очите първата сестра — мисля, че е Виржини. Как гледа към камерата.

Мирна спря да реже хляб и замислено зарея поглед някъде пред себе си.

— Имаш предвид онзи момент, когато майка им не ги пусна да влязат обратно в къщата? — попита Клара.

Мирна кимна и си спомни, че когато бе разговаряла с Гамаш, бе използвала къщата като пример и бе казала, че от емоционална гледна точка Констанс се е заключила и барикадирала вътре в дома си.

Кое ли е по-лошото, запита се бившата психоложка. Да стоиш заключен вътре или да си отвън и да не можеш да влезеш, защото е заключено?

— Били са много малки — рече Клара и измъкна ножа от неподвижната ръка на приятелката си. — Може би Констанс е забравила за случката.

— О, със сигурност си я е спомняла — възрази Мирна. — Всички те са я запомнили. Дори и да не са запаметили ясно събитията, чувствата са останали.

— Не са могли да разкажат на никого — промълви Клара. — Дори на родителите си. Особено на родителите си. Чудя се как ли би повлияло едно такова преживяване на човек.

— Аз знам как.

Обърнаха се към Рут, която тъкмо бе драснала поредната кибритена клечка. Зяпаше я кривогледо, докато гореше. Точно преди да опърли пожълтелите си нокти, старицата духна пламъчето.

— Как? — попита Клара. В стаята се възцари тишина и всички погледи се насочиха към възрастната поетеса.

— Превръща малкото момиче в стар моряк[61].

Всички въздъхнаха дружно. Помислили бяха, че Рут може би знае отговора. Но не трябваше да очакват мъдрост от една пияна дърта пироманка.

— Албатросът? — обади се Гамаш.

Стоеше на вратата между дневната и кухнята. Мирна се почуди от колко ли време слуша разговора.

Рут драсна още една кибритена клечка и Гамаш се вторачи в пламтящите й очи, отвъд огъня, чак до овъгленото сърце.

— Това пък какво означава? — наруши мълчанието Жил. — Стар моряк и риба тон?

— Не албакор[62], а албатрос — поправи го Оливие.

— О, за бога! — тросна се Рут, махна рязко с ръка и пламъчето угасна. — Някой ден ще умра и тогава какво ще стане с разговорите ви за култура, тъпанари такива?

— Touche[63] — рече Мирна.

Рут изгледа Гамаш строго още веднъж и се обърна към останалите присъстващи:

— "Балада за Стария моряк"? — Когато видя срещу себе си само празни погледи, опита отново: — Епична поема. Колридж?

Жил се наведе към Оливие и прошепна:

— Нали няма да ни я рецитира? Стига ми поезията у дома.

— Вярно — каза Рут. — Нали хората все бъркат творбите на Одил с Колридж.

— Поне и двамата пишат в рими — намеси се Габри.

— Невинаги — призна Жил. — В последното стихотворение на Одил "ряпа" се римува с "краварник".

Рут въздъхна толкова шумно, че поредната клечка в ръката й угасна.

— Добре, ще се престраша — рече Оливие. — Защо онова, което гледахме, ти напомни за "Балада за Стария моряк"?

Рут се озърна:

— Не ми казвайте, че само ние двамата с Клузо[64] сме получили класическо образование.

— Чакайте малко — включи се Габри. — Сетих се. Не бяха ли старият моряк и Елън Дедженеръс[65] тези, които спасяваха Немо от един аквариум в Австралия?[66]

— Май беше Малката русалка — рече Клара.

— Така ли? — обърна се готвачът към нея. — Защото аз като че ли си спомням…

— Стига! — прекъсна ги Рут с махване на ръка. — Старият моряк носел тайната си, под формата на мъртвия албатрос, увесена на врата си. Знаел, че единственият начин да се отърве от нея бил да разкаже на хората. Да свали бремето си. Затова спрял един непознат, който отивал на сватба, и му разказал всичко.

— И каква била тази тайна? — поинтересува се Жил.

— Морякът убил албатрос, докато плавал — обясни Гамаш и продължи да говори, докато пренасяше панера с хляб от кухнята до масата в трапезарията. — Вследствие на жестокото му деяние Господ отнел живота на всички останали от екипажа му.

— Божке! — възкликна Жил. — То и аз не си падам много по лова, ама не бихте ли казали, че Господ малко е попрекалил?

— Само морякът бил пощаден — продължи Гамаш. — За да се измъчва от чувство за вина. Когато най-накрая го спасили, осъзнал, че ще бъде свободен чак когато разкаже за случилото се.

— За смъртта на някаква птица? — попита Жил, който явно все още се опитваше да осмисли идеята.

— За това, че е било убито невинно създание — обясни Гамаш. — Че той е бил отговорен за смъртта му.

— Човек би си помислил, че и Господ трябва да отговаря за смъртта на целия екипаж — предположи Жил.

— Оф, я млъквай! — сопна се Рут. — Старият моряк навлякъл проклятие върху себе си и върху другарите си на кораба. Вината била негова и той трябвало или да си признае, или да я носи до края на живота си. Схващаш ли?

— Пак не ми се връзва — изломоти Жил.

— Ако това ти е трудно, опитай се да прочетеш "Кралицата на феите"[67].

— Кралица на феите ли? — попита Габри с надежда. — Това ми звучи като нещо, което мога да чета преди лягане.

Седнаха да вечерят, като всички гости се надпреварваха за местата по-далече от Рут и патицата й.

Гамаш изгуби надпреварата.

Може би въобще не взе участие в нея.

Може би спечели.

— Смятате ли, че Констанс е носела албатрос на шията си? — попита той Рут, докато сипваше в чинията й пилешко и кнедли.

— Каква ирония, нали? — констатира Рут, без да му благодари. — Да си говорим за убийството на невинна птица, докато вечеряме пилешко.

Габри и Клара оставиха вилиците си. Другите се престориха, че не са чули. Все пак ястието беше много вкусно.

— И кое е било като албатрос за Констанс? — попита Оливие.

— Защо питаш мен, тъпако? Откъде да знам?

— Нали мислиш, че е имала тайна? — упорстваше Мирна. — Нещо, заради което е изпитвала вина?

— Виж какво — Рут остави приборите си на масата и се втренчи в Мирна, която седеше срещу нея, — ако бях врачка, какво щях да казвам на хората? Щях да ги погледна в очите и да изрека…

Старицата се обърна към Гамаш и раздвижи кокалестите си ръце напред-назад пред усмихнатото му изражение. Сниши глас и заговори с неясен източноевропейски акцент:

— Носиш тежко бреме. Тайна. Нещо, което не си казвал на никое живо същество. Сърцето ти се къса, но трябва да споделиш тази тайна.

Рут отпусна ръце, но продължи да гледа настоятелно Гамаш. Той не продума, но сякаш се вкамени.

— Всеки има тайни — заяви Рут тихо. Говореше на главния инспектор.

— Права сте, разбира се — съгласи се Гамаш и набоде с вилицата си хапка от вкусното ястие. — Всички носим своите тайни. Повечето отнасяме в гроба.

— Но някои тежат повече от други — рече възрастната поетеса. — Карат ни да се препъваме и да залитаме. Забавят ни. И вместо да ги отнесем в гроба, гробът идва да ни погълне заедно с тях.

— Според теб това ли се е случило с Констанс? — попита Мирна.

Рут задържа погледа си още малко върху замислените кафяви очи на Гамаш, сетне го откъсна и го насочи към отсрещния край на масата.

— А ти не мислиш ли така, Мирна?

Още по-плашещ от подобна мисъл бе фактът, че Рут се обърна към Мирна по име. Изненадващо и внезапно трезвена, старата поетеса бе толкова сериозна, че забрави да забрави името на Мирна.

— Каква мислиш, че е била тайната й? — попита и Оливие.

— Мисля, че тайно е била травестит — отвърна Рут с такава сериозност, че веждите на Оливие подскочиха нагоре, но бързо се спуснаха и той я изгледа сърдито изпод тях. Габри, който седеше до партньора си, се разсмя:

— Кралица на феите, значи — заключи той.

— Откъде, по дяволите, да знам тайната й? — попита Рут.

Гамаш хвърли поглед към Мирна, която седеше срещу него.

Подозираше, че тя е била "специалният гост" — човекът, с когото Констанс Уеле е избрала да сподели бремето си. Но така и не е получила възможност.

Все повече се усилваше подозрението му, че неслучайно Констанс Уеле, последната жива от петзначките, е била убита, докато се е приготвяла да замине за Трите бора.

Някой е искал да й попречи да стигне до селото.

Някой е искал да я спре, да не й позволи да споделя тайната, която й е тежала.

И тогава на Гамаш му хрумна една друга мисъл. Ами ако Мирна не е била единственият "специален гост"? Ако Констанс е споделила с някого другиго?

До края на вечерята гостите продължиха да разговарят за плановете си за Коледа — каква храна ще приготвят за празничната трапеза и как ще организират предстоящия коледен концерт.

Всички освен Рут участваха в раздигането на масата, а през това време Габри извади от хладилника приготвения от Оливие десерт — трайфъл от слоеве бишкоти, яйчен крем, прясна бита сметана и сладко с бренди.

— Любовта, която не смее да изрече името си[68] — прошепна Габри, обгърнал нежно в ръце кулинарното творение на своя партньор.

— Как мислиш, колко калории е? — поинтересува се Клара.

— Не питай — отвърна Оливие.

— Не ни казвай — рече Мирна.

След вечерята масата бе раздигната, чиниите — измити, а гостите започнаха да се разотиват. Навличаха тежките си палта и ровеха в бъркотията от обувки до вратата в коридора, за да намерят своите ботуши.

Гамаш усети как някой го докосва по ръката над лакътя. Жил го дръпна в далечния ъгъл на кухнята.

— Май измислих как да ви свържа с интернет — заяви дървосекачът с грейнали очи.

— Наистина ли? — не смееше да повярва Гамаш. — Как?

— Там горе вече има кула. Знаете я.

Детективът погледна събеседника си озадачено:

— Не мога да си спомня. Ако я има, щяхме да я виждаме, поп.

— Не, и точно това й е най-хубавото — говореше все по-въодушевено Жил. — На практика е невидима. Всъщност е трудно да я забележите дори ако стоите точно под нея.

Гамаш не изглеждаше убеден. Макар да не познаваше гората в околността така добре като Жил, все пак я познаваше достатъчно добре. Но не можеше да се сети за какво намеква дървосекачът.

— Направо казвайте — настоя главният инспектор. — За какво говорите?

— Когато Рут спомена за онази убита птица, си помислих за лов. Оттам си спомних за чакалото.

Главният инспектор зяпна от удивление. "Mercde" — каза си. Ловджийското чакало. Онази дървена конструкция високо горе в короната на едно от дърветата в гората. Представляваше площадка с дървен парапет, изградена от ловци. Там можеха да седят удобно и да чакат някоя сърна да мине наблизо. За да я застрелят. Съвременният еквивалент на Стария моряк в неговото гарваново гнездо.

За човек като Гамаш, станал свидетел на толкова много смърт, чакалото бе срамно място.

Но може би днес бе дошъл мигът, в който това място можеше да изкупи някогашните си грехове.

— Чакалото — прошепна детективът. Всъщност се бе качвал там още при първото си посещение в Трите бора, когато дойде да разследва убийството на госпожица Джейн Нийл, но години наред не се бе сещал за него. — Ще свърши ли работа?

— Мисля, че да. Не е толкова високо, колкото телекомуникационните кули, но се намира на върха на хълма и е стабилно. Със сигурност може да закрепим сателитна чиния там горе.

Гамаш махна на Терез и Жером и съобщи:

— Жил е измислил как да монтира сателитна чиния нависоко.

— Как? — попитаха съпрузите Брюнел в един глас и главният инспектор им обясни.

— Ще стане ли? — усъмни се Жером.

— Няма как да знаем, докато не пробваме, разбира се — рече Жил, но макар и не напълно уверен бе усмихнат и видимо обнадежден. — Докога трябва да се качи?

— Чинията и останалото оборудване трябва да пристигнат по някое време тази вечер — отговори Гамаш, а Терез и Жером го погледнаха удивено.

Жил ги съпроводи до вратата. Останалите гости тъкмо си тръгваха. Четиримата си облякоха връхните дрехи, нахлузиха ботушите, шапките и ръкавиците си. Благодариха на Клара и излязоха.

Дървосекачът спря до колата си.

— Значи ще се отбия утре сутринта — рече. — Á demain.[69]

Стиснаха си ръцете и когато Жил се качи в автомобила и потегли, Гамаш се обърна към съпрузите Брюнел:

— Бихте ли разходили Хенри? Иска ми се да разменя няколко думи с Рут.

Терез пое повода на кучето.

— Няма да питам какви думи.

— Добре.

Силвен Франкьор вдигна поглед за миг от документа, който неговият заместник бе свалил, след което отново се съсредоточи върху компютъра. Намираха се в кабинета на главния комисар в неговия дом.

Докато шефът четеше доклада, Тесие се опитваше да разчете изражението му. Въпреки че от дълги години работеше за главния комисар, така и не го бе постигал.

С класически красиви черти, на възраст малко над на човек. Способен бе да цитира Чосър и Тинтин[70] на книжовен френски или на жуал[71]. Поръчваше си poutine[72] за обяд и foie gras[73] за вечеря. Беше много различни неща. За много хора. Беше всичко и нищо.

Но Франкьор също имаше шеф. Някого, пред когото отговаряше. Тесие само веднъж бе виждал главния комисар в компанията на този човек. Разбира се, не му бе представен като шефа на Франкьор, но Тесие се бе досетил по поведението на своя началник. "Раболепие" бе твърде силна дума, но Тесие бе забелязал напрежение. Франкьор бе напрегнат в желанието си да угоди на въпросния човек така, както Тесие се стараеше да угоди на Франкьор.

В началото това се бе сторило забавно на Тесие, но усмивката му се бе изпарила, когато осъзна, че имаше някой, който беше страшен за най-страшния човек, когото познаваше.

Накрая Франкьор се облегна назад и се залюля леко в стола си.

— Трябва да се връщам при гостите си. Доколкото виждам, е минало добре.

— Идеално. — Тесие запази изражението си спокойно, а гласа си безизразен. Научил се бе да копира поведението на шефа си. — Екипирахме се и се въоръжихме, качихме се на бронирания бус. Докато стигнем до целта, Бовоар едва се държеше на краката си. Погрижих се част от веществените доказателства да се озоват в пликче в джоба му с най-добри пожелания от мен.

— Подробностите не ме интересуват — прекъсна го Франкьор.

— Извинете, сър.

Тесие знаеше, че тези детайли не отвращават началника му. Просто не му пукаше за тях. Единственото, от което се интересуваше, бе работата да е свършена. Подробностите оставяше изцяло на подчинените си.

— Искам да го изпратя на още една мисия.

— Още една?

— Проблем ли е, инспекторе?

— По мое мнение е загуба на време, сър. С Бовоар е свършено. Вече е направил последната крачка отвъд ръба и виси във въздуха. Просто още не е паднал. Но е неизбежно. За него няма връщане назад, няма и при кого да се върне. Изгубил е всичко и е наясно с това. Излишно е да го изпращате на следваща мисия.

— Така ли? Нима мислиш, че това има нещо общо с Бовоар?

Спокойствието трябваше да го предупреди. Със сигурност леката усмивка беше издайническа. Но инспектор Тесие бе снел погледа си от лицето на Франкьор.

— Разбирам, че има общо с главен инспектор Гамаш.

— Нима?

— Видяхте ли това тук…

Тесие се наведе напред и посочи на екрана на компютъра. Не обърна внимание, че главният комисар не сваляше очи от него. Почти не мигаше.

— Доклада на психотерапевта, доктор Фльори. Гамаш е бил толкова разстроен, че е отишъл при него днес. В събота.

Твърде късно вдигна поглед и срещна смразяващите очи. Промълви:

— Изтеглихме информацията от компютъра на доктор Фльори днес следобед.

Надяваше се да долови някакъв знак на одобрение. Леко размекване. Признак на живот. Но отсреща го гледаше само онзи мъртвешки поглед.

— Твърди, че Гамаш е излязъл извън контрол. Едва ли не бълнува. Не виждате ли?

Още докато произнасяше тези думи, Тесие осъзна, че беше по-добре да се застреля. И бе готов да го направи. Франкьор виждаше всичко на десет крачки пред всички останали. Именно затова бяха толкова близо до успеха.

Натъкнаха се на няколко неочаквани препятствия. Престрелката във фабриката бе едно от тях. Заговорът за взривяване на язовирната стена бе разкрит. Отново от Гамаш.

Но точно поради тази причина докладът на психотерапевта бе още по-приятен. Главният комисар трябваше да е доволен. Тогава защо гледаше така? Тесие усети как кръвта му изстива, съсирва се във вените и сърцето му бие все по-тежко.

— Ако Гамаш се опита някога да изнесе информация, можем да пуснем доклада на собствения му психотерапевт. Доверието в него ще се срине. Никой не би повярвал на човек, който… — Тесие се взря в текста и се помъчи да открие съвършеното изречение. Намери го и прочете: — "страда от мания за преследване и във всичко вижда конспирации и заговори".

Тесие прегледа текста надолу, като бързо плъзгаше поглед. Опитваше се да издигне стена от защитни думи между себе си и Франкьор.

— "Главен инспектор Гамаш е не просто пречупен — продължи да чете, — а разбит на парчета. Когато се върна от коледната си ваканция, ще препоръчам да бъде освободен от длъжност."

Тесие вдигна поглед и отново срещна ледените очи. Нищо не се бе променило. Дори да бяха проникнали под повърхността, думите му се бяха натъкнали на още лед. По-студен. По-древен. Безкраен.

— Изолиран е — добави Тесие. — От следователите, които работеха с него преди, е останала само инспектор Лакост. Другите или сами са отишли в други отдели, или вие сте ги преместили. Дори последният му съюзник сред управленските кадри, комисар Брюнел, го изостави. И тя смята, че се е побъркал. Имаме записи от нейния кабинет. А Гамаш споменава разговора им ето тук.

Инспекторът отново се разрови в доклада на психотерапевта:

— Ето, виждате ли? Признава, че са заминали за Ванкувър.

— Може и да са заминали, но успяха да стигнат далеч — проговори най-накрая Франкьор. — Съпругът на Терез Брюнел се оказа нещо повече от хакер любител. Почти успя да ни открие.

Гласът му бе непринуден, в пълен контраст със смразяващия поглед.

— Почти — съгласи се Тесие и побърза да успокои началника си, — но не съвсем. А това, което откри, го уплаши до смърт. Брюнел изключи компютъра си. Оттогава не го е включвал.

— Видя твърде много.

— Той няма представа какво е видял, сър. Няма да може да свърже фактите.

— Но Гамаш ще успее.

Ред бе на Тесие да се усмихне:

— Доктор Брюнел не му е разказал. А сега и той, и комисарят са във Ванкувър, възможно най-далеч от Гамаш. Изоставиха го. Сам е. Признал си го е пред своя психотерапевт.

— Къде се намира в момента?

— Разследва убийството на петзначката. Прекарва по-голямата част от времето си в някакво малко селце в провинцията, а когато не е там, Бовоар го разсейва. Вече е твърде късно. Не може да спре това, което ще се случи. А и бездруго въобще не знае какво ще се случи.

Главен комисар Франкьор се изправи. Бавно. Тежко. Заобиколи бюрото си. Тесие се надигна непохватно от стола си, отстъпи назад — още крачка, още две — докато усети как гърбът му опира в библиотеката.

Франкьор спря на няколко сантиметра от своя заместник. Не сваляше очи от Тесие.

— Знаеш ли какъв е залогът?

По-младият мъж кимна.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако успеем?

Тесие кимна отново.

— А ако не успеем?

На Тесие никога не му бе минавала мисълта, че е възможно да се провалят, но сега се замисли и осъзна какво щеше да означава това.

— Искате ли да се погрижа за Гамаш, сър?

— Още не. Ще предизвика твърде много въпроси. Трябва да направиш всичко възможно доктор Брюнел и Гамаш да не се приближават на по-малко от хиляда километра един от друг. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Ако имаш подозрения, че Гамаш е напът да стигне до истината, трябва да му отвлечеш вниманието. Не би трябвало да се затрудниш.

Докато Тесие вървеше към колата си, си мислеше колко прав бе Франкьор. Нямаше да се затрудни. Само едно малко побутване и Жан Ги Бовоар щеше да полети. И да се стовари върху главен инспектор Гамаш.