Светлина в пукнатините

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Жером и Терез разхождаха Хенри около селския площад. Правеха втора обиколка, увлечени в разговор. Студът хапеше, но имаха нужда от свежия въздух.

— Значи Арман е разследвал това, което му е разказала старейшината от племето кри, и е открил, че думите й са истина — рече Жером. — Какво е направил тогава?

— Постара се да има неоспорими доказателства, а след това ги е представил на съвета.

Ставаше въпрос за съвета на комисарите, както знаеше Жером. Висшето ръководство на Sûretée. Сега и Терез бе част от него, но по онова време е била обикновен агент, наскоро приет в редиците на пазителите на реда. Нямала представа за земетресението, което щяло да разлюлее всичко, което в квебекската полиция смятали за непоклатимо.

"Служба, почтеност, справедливост." Девизът на Sûreté.

— Знаел е, че ще бъде почти невъзможно да убеди комисарите, а дори и да успеел, те щели да се постараят да защитят Арно и репутацията на полицията. Арман поговорил с двама от членовете на съвета, за които предполагал, че ще го подкрепят. Единият бил готов, а другият — не. Принуден бил да поиска среща със съвета. Дотогава Арно и още няколко души вече подозирали за какво става въпрос. Първо отказали молбата на Арман да свикат заседание.

— Какво ги накарало да променят решението си? — попита Жером.

— Арман заплашил, че ще даде гласност на разкритията си.

— Шегуваш се.

Но още докато го изричаше, Жером разбираше, че има логика. Естествено, че Гамаш е бил готов да го направи. Откритието му било толкова ужасяващо, толкова изобличаващо, че вече не чувствал, че дължи лоялност на ръководството на Sûretè. Лоялността му била към Квебек, а не към група старци, насядали около полирана маса, които гледали собствените си отражения, докато взимали решения.

— Какво се случило на срещата? — поинтересува се Жером.

— Арно и неговите преки заместници, срещу които Арман имал най-много доказателства, се съгласили да си подадат оставките. Щели да се оттеглят, Sûretè да изтегли хората си от територията на племето кри и всички да заживеят мирно и щастливо.

— Арман победил — заключи Жером.

— Не. Настоявал за нещо повече.

Снегът скърцаше под стъпките им, докато правеха бавната си обиколка под светлинките, с които бяха окичени трите огромни дървета.

— Повече?

— Казал, че това не е достатъчно. Въобще. Арман настоял Арно и хората му да бъдат арестувани и обвинени в убийство. Според него младите индианци кри, които загинали, заслужавали справедливост. Родителите им, семействата им и племето заслужавали отговори и извинения. И обещание, че това никога няма да се повтори. Съветът неохотно се съгласил след ожесточена дискусия. Нямали избор. Арман разполагал с всички доказателства. Знаели, че доверието в Sûretè ще рухне, ако обществеността разбере, че самият началник на полицията е изправен пред съд по обвинение в убийство.

Това бе делото "Арно".

Жером, както и цял Квебек, го бе проследил. В много отношения се бе запознал с Гамаш именно покрай този случай. Гледал бе по новините как всеки ден влиза в съдебната зала сам. Журналистите се тълпяха около него. А той отговаряше любезно на всякакви нелюбезни въпроси.

Свидетелстваше срещу своите братя по оръжие. Ясно. Изчерпателно. Заковаваше факт след факт с разумен и спокоен глас.

— Има още — добави Терез тихо. — Онова, което остана скрито за пресата.

— Още ли?

— Да ви направя ли чай, мадам? — обърна се Гамаш към Рут. Отново бяха в малката й кухня. Рут бе сложила Роза да си легне и бе свалила палтото си, но не предложи на главния инспектор да вземе неговата връхна дреха.

Гамаш си бе намерил пакетче насипен "Лапсанг Сушонг"[74] и го държеше в ръка. Рут го изгледа с присвити очи:

— Това е чай? Това би обяснило някои неща…

Гамаш сложи чайника на печката.

— Да.

— Е, аз реших, че… — Рут кимна към пакетчето.

Гамаш я изгледа продължително, преди да разтълкува жеста й.

— Чай — повтори той. — Не трева. Имате ли каничка за запарване?

— Ей там е.

Детективът наля гореща вода в каничката, разклати я и я изля. Рут се отпусна на един стол и впери поглед в госта си, докато той сипваше няколко лъжички черен чай в очукания и мръсен порцеланов чайник.

— Е, дойде време да се отървеш от албатроса си — обяви Рут.

— Това някакъв евфемизъм ли е? — попита Гамаш, а възрастната поетеса само изсумтя в отговор.

Главният инспектор заля листенцата чай с тъкмо кипналата вода и захлупи чайника с капака му. После седна при Рут.

— Къде е Бовоар? — попита тя. — И не ме баламосвай с онези щуротии, че имал друг ангажимент. Какво се е случило?

— Не мога да навлизам в подробности — обясни Гамаш. — Нямам право да се бъркам в живота на другите.

— Тогава какво търсиш тук тази вечер?

— Дойдох, защото знам, че се тревожите. И вие също го обичате.

— Добре ли е?

Гамаш поклати глава.

— Да бъда ли майката? — попита Рут и детективът се усмихна, докато я гледаше как налива чай в чашите.

Седяха и мълчаливо отпиваха. После той й разказа каквото можа за Жан Ги. И усети как му олеква.

Съпрузите Брюнел крачеха в пълна тишина, само ботушите им скърцаха ритмично в снега. Звукът, който нарушаваше спокойствието и някога им се струваше дразнещ, сега бе успокоителен, дори им действаше като утеха. Човешко присъствие в тази история за безчовечност.

— Съветът на Sûretè гласувал да не арестуват Пиер Арно и останалите веднага — продължи разказа си Терез. — Решили да им дадат няколко дни да се погрижат за делата си.

Жером се замисли за миг. Защо жена му използваше точно тези думи?

— Да не би да искаш да кажеш…?

Терез мълчеше и това го принуди да изрече останалото:

— … да се самоубият?

— Арман бил категорично против, но членовете на съвета гласували и дори Арно разбирал, че това е единственият изход. Бърз куршум в главата. Мъжете трябвало да заминат за отдалечена ловна хижа. Телата им — и техните признания — щели да бъдат открити по-късно.

— Но… — Жером отново се бореше да намери точните думи и се мъчеше да обуздае препускащите си мисли. — Но нали имаше процес? Гледах го. Онова беше Арно, нали?

— Да.

— Какво се случило?

— Арман нарушил заповедта. Отишъл в ловната хижа и ги арестувал. Довел ги в Монреал с белезници и сам подал документите в съда. Множество обвинения в предумишлено убийство.

Терез спря. Жером спря. Успокояващият шум от стъпките им в снега спря.

— Боже мой! — прошепна Жером. — Нищо чудно, че ръководството го ненавижда.

— Но редовият състав го обожава — рече Терез. — Вместо да опозори полицията, процесът доказа, че макар да има корупция, има и справедливост. Корупцията в редиците на Sûretè шокира обществеността. Или поне нейното ниво. Но ги изненада и високият морал. Докато ръководството тихомълком се обедини в подкрепа на Арно, редовите полицаи взеха страната на главния инспектор. Обществеността също.

— "Служба, почтеност, справедливост" — изрецитира Жером девиза, който висеше на стената над бюрото на Терез в дома им. И тя вярваше в него.

— Oui. Изведнъж тези думи придобиха нов смисъл за редовия състав. Без отговор оставаше само един въпрос — защо главен комисар Арно бе постъпил така?

— Арно нищо ли не призна? — попита Жером, докато гледаше в краката си. Не смееше да вдигне очи към жена си.

— Отказа да даде показания. По време на целия процес настояваше, че е невинен. Твърдеше, че е жертва на заговор и един жаден за власт и корумпиран главен инспектор го линчува публично.

— Не даде ли някакво обяснение?

— Настояваше, че няма какво да обяснява.

— Къде е сега?

— В ПОП-а.

— Pardon?

— В ПОП-а. Там са затворени най-опасните престъпници — обясни Терез.

— Слагате ги при някакъв поп? Това разумно ли е?

Терез се вторачи в съпруга си и за пръв път, откакто бяха започнали този разговор, се разсмя:

— ПОП е Поделението за опасни престъпници в затвора с най-висока степен на сигурност.

— Е, сега разбрах — съгласи се Жером. — А Франкьор?

— Той…

Терез Брюнел изведнъж млъкна. Чу се нещо, което се приближаваше към тях в мрака.

Скръц. Скръц. Скръц.

Не вървеше нито бързо, нито бавно. Нито припряно, нито мудно.

Двамата възрастни хора замръзнаха на място. Жером се изпъна до максималната си височина. Впери поглед в нощната тъмнина и се опита да прогони мисълта, че самото споменаване на едно име бе призовало човека, който го носеше.

Стъпките все така се приближаваха. Отмерени. Решителни.

— Точно там ми беше грешката.

Гласът дойде от тъмнината.

— Арман! — възкликна Терез и се засмя нервно.

— Божичко! — отдъхна си Жером. — За малко да ни потрябва лопатката за събиране на кучешко ако.

— Извинявайте — рече главният инспектор.

— Как мина при мадам Зардо? — попита Жером.

— Поговорихме малко.

— За какво? — поинтересува се Терез. — За случая "Уеле"?

— Не. — Тримата заедно с Хенри се насочиха към къщата на Емили Лонпре. — За Жан Ги. Тя искаше да разбере какво става с него.

Терез запази мълчание. За пръв път Арман изричаше името на младия си заместник, макар да й се струваше, че мисли за него почти постоянно.

— Не можах да й кажа много, но имах чувството, че й го дължа.

— Защо?

— Между нея и Жан Ги се бе зародила особено силна неприязън.

Терез се усмихна:

— Представям си.

Гамаш спря и се втренчи в съпрузите Брюнел:

— Чух, че разговаряте за случая "Арно". Защо?

Терез и Жером се спогледаха. Накрая Жером отговори:

— Съжалявам, трябваше да ти кажа веднага, но бях твърде…

"Уплашен, признай си. Уплашен." — … уплашен — отрони пенсионираният лекар. — При последното си търсене се натъкнах на неговото име. Досието бе заровено надълбоко.

— Във връзка с убийствата на територията на племето кри? — попита Гамаш.

— Не, това досие бе отскоро.

— И си замълча? — произнесе Арман с ясен и спокоен глас, тъмен като нощта.

— Попаднах на името му точно преди да дойдем тук. Мислех си, че всичко е приключило. Че ще останем в селото известно време, ще се покрием, докато Франкьор и другите не разберат, че не представляваме заплаха.

— А после какво? — попита Гамаш. Не беше ядосан. Просто проявяваше любопитство. Дори съчувствие. Колко ли пъти си бе мечтал за същото? Да си подаде оставката и да си тръгне. Двамата с Рен-Мари можеха да си намерят малко жилище в Сен Пол дьо Ванс във Франция. По-далеч от Квебек и от Франкьор.

Достатъчно бе работил. И Рен-Мари бе работила достатъчно.

Дошъл бе редът на други.

Но не беше. Все още бе негов ред.

А вече беше замесил и Брюнел. Нито той, нито те засега можеха да се освободят от това бреме.

— Беше просто глупава мечта — призна Жером уморено. — Самозалъгвате.

— Какво пишеше в досието на Пиер Арно? — попита Гамаш.

— Нямах възможност да прочета.

Дори в тъмното Жером усещаше изпитателния поглед на Арман върху себе си.

— А Франкьор? — продължи главният инспектор. — Той споменаваше ли се?

— Само намеци — отговори Жером. — Ако успеем да се свържем с интернет и да вляза в системата, ще разгледам по-подробно.

Гамаш кимна към пътя. Покрай площада бавно мина автомобил и спря точно пред тях. Беше очукан стар пикап "Шевролет" с евтини зимни гуми и ръждясали ламарини. Вратата се отвори със скърцане и шофьорът излезе. Трудно бе да се каже дали беше мъж, или жена.

Хенри, който обикновено бе мълчалив, нададе ниско ръмжене.

— Надявам се да си струва — рече гласът. Женски. Раздразнителен. Млад.

Терез Брюнел се обърна към Гамаш:

— Не може да бъде! — прошепна.

— Нямах избор, Терез.

— Да беше опрял пистолет в слепоочието ми — процеди възрастната жена, — щеше да е по-безболезнено.

Сграбчи главния инспектор за ръката, дръпна го на няколко крачки от пикапа и зашепна настоятелно в лицето му:

— Нали знаеш, че тя е от хората, които подозираме, че са работили с Франкьор и са разпространили онзи видеозапис от фабриката? Беше в идеалната ситуация, за да го направи. Имаше необходимия достъп, възможности и съответния характер. — Терез стрелна с поглед тъмната фигура, очертана от веселото сияние на коледните лампички. — Почти сигурно е, че работи с Франкьор. Какво си направил, Арман?

— Трябваше да поема този риск — настоя детективът. — Ако е човек на Франкьор, спукана ни е работата, но така или иначе, сме прецакани. Може и да е една от малкото хора, които са имали възможност да разпространят видеозаписа, но освен това е една от малкото, които могат да ни помогнат да се свържем с интернет.

Двамата старши служители на Sûretè се взираха сърдито един в друг.

— Знаеш го, Терез — настояваше Гамаш. — Нямах избор.

— Имал си избор, Арман — просъска Терез. — Поне можеше да ме попиташ. Да ни попиташ.

— Ти не си работила с нея, а аз съм — заяви главният инспектор.

— Освен това много разбираш от хора, нали? Това ли било, Арман? Затова ли Жан Ги е там, където е? Затова ли всички от твоя отдел те изоставиха? Затова ли се крием тук, а единствената ни надежда е една от бившите ти служителки, за която дори нямаш представа дали може да й се има доверие, или не?

Думите й бяха посрещнати с мълчание. Мълчание и едно дълго, дълго въздъхване, което приличаше на дим.

— Извини ме — промълви детективът накрая и тръгна към пътя, като подмина Терез Брюнел.

— Мога ли да помогна? — попита Жером някак непохватно. Чул бе думите на съпругата си. Подозираше, че младата жена също ги е чула.

— Прибирай се, Жером — рече Гамаш. — Аз ще се погрижа.

— Знаеш, че жена ми нямаше предвид това, което каза.

— Напротив — възрази главният инспектор. — И беше права.

Когато съпрузите Брюнел влязоха в къщата на Емили, Гамаш се обърна към новодошлата:

— Чухте ли?

— Чух. Шибана параноичка.

— Не ми говорете така, полицай Никол. Проявявайте уважение към мен и към Брюнел.

— Значи това била тя — учуди се Никол и се вгледа в тъмнината. — Комисар Брюнел. Не можах да я позная. Готина компания. Тя не ме харесва.

— Не ви се доверява.

— А вие, сър?

— Нали аз ви помолих да дойдете?

— Да, но нямахте избор.

Беше твърде тъмно, за да види добре лицето й, но Гамаш бе сигурен, че на него грее подигравателна усмивка. Запита се колко ли голяма грешка е направил този път.