Светлина в пукнатините

СЕДМА ГЛАВА

Арман Гамаш изгаси осветлението и двамата с Хенри тръгнаха по коридора, но вместо да натисне бутона за надолу, детективът натисна за нагоре. Не към последния етаж, а към предпоследния. Погледна часовника си. Осем и половина. Идеално.

След минута потропа на една врата и влезе, без да изчака отговор отвътре.

— Воп — посрещна го комисар Брюнел. — Успя.

Терез Брюнел, дребна на ръст и елегантна както винаги, се изправи и посочи стола до съпруга си Жером, който също беше на крака. След ръкостисканията всички седнаха.

Терез Брюнел бе преминала пенсионната възраст според стандартите на Sûretè, но на никого не достигаше смелост — или още нещо — да й го каже. Късно се присъедини към полицията, обучава се при Гамаш, а след това бързо го надмина, отчасти заради собственото си усърдие и способности, но и — както всички знаеха — защото кариерата на детектива се сблъска със стена, издигната от главен комисар Франкьор.

Приятелството им датираше още от академията, когато Терез бе два пъти по-възрастна от останалите курсанти, а Гамаш бе нейният преподавател.

Настоящите им роли, кабинети и служебни позиции трябваше да са разменени. Терез Брюнел знаеше, че е така. Жером знаеше. Гамаш също знаеше, макар че сякаш само на него не му пукаше.

Разположиха се на офисния диван и столовете, а Хенри полегна между Гамаш и Жером. По-възрастният мъж отпусна ръка и разсеяно погали немската овчарка.

Жером, който беше на осемдесетина, имаше почти кръгла форма и ако беше по-малък по размер, вероятно Хенри щеше да иска да тича след него.

Въпреки разликата в ранга беше ясно, че Арман Гамаш е начело на това събрание, независимо че не се случваше в неговия кабинет.

— Какви новини имате за мен? — обърна се детективът към Терез.

— Мисля, че сме все по-близо, Арман, но има един проблем.

— На няколко пъти се сблъсквам със стени — обясни Жером. — Който и да го е направил, не е никак глупав. Точно когато си помисля, че съм на прав път, установявам, че всъщност съм в cul-de-sac[24].

Гласът му звучеше раздразнено, но иначе мъжът изглеждаше в настроение. Привел се бе напред, сключил ръце. Очите му блестяха и едва сдържаше усмивката си.

Жером видимо се забавляваше.

Доктор Брюнел бе агент, но не работеше за Sûretè du Quèbec. Вече се бе пенсионирал, но някога оглавяваше спешното отделение на болница "Нотър Дам" в Монреал. Обучен бе да реагира бързо в спешни медицински ситуации, да преценява, да диагностицира. И след това да лекува.

Няколко години бяха изминали, откакто не практикуваше активно професията си. Оттогава Жером бе пренасочил енергията си към разрешаването на загадки и шифри. И съпругата му, и главен инспектор Гамаш се бяха консултирали с него при случаи, в които имаше кодирани съобщения. Но той бе нещо повече от пенсиониран лекар, който си запълва свободното време. Жером Брюнел бе роден да разрешава логически главоблъсканици. Умът му с лекота откриваше взаимовръзки, които друг би търсил в продължение на дни и часове, ако въобще успееше да ги намери.

Но любимата игра на доктор Брюнел, неговият наркотик, бяха компютрите. Беше кибернаркоман, а Гамаш му бе предложил суров хероин, когато му бе дал да разплете тази чепата загадка.

— Никога не съм виждал толкова много нива на сигурност — Говореше Жером, — някой здраво се е постарал да скрие нещо.

— Но какво е това нещо? — попита Гамаш.

— Ти ни помоли да разберем кой всъщност е разпространил видеоматериала от престрелката във фабриката — намеси се комисар Брюнел. — Акцията, която ти водеше, Арман.

Детективът кимна. Кадрите бяха заснети от миниатюрните видеокамери, които всеки полицай, участвал в тази мисия, носеше заедно със слушалките на главата си. Устройствата бяха записали всичко.

— Разбира се, имаше вътрешно разследване — продължи комисар Брюнел. — От отдел "Киберпрестъпления" стигнаха до извода, че някакъв хакер случайно е попаднал на файловете, монтирал ги е и ги е качил в интернет.

— Глупости — възрази доктор Брюнел. — Никой хакер не може просто да се натъкне на тези файлове. Твърде добре защитени са.

— Тогава — обърна се Гамаш към Жером — кой го е направил?

Всички знаеха отговора. Ако не е бил случаен хакер, трябваше да е вътрешен човек от Sûretè, и то някой на достатъчно висока позиция, че да може лесно да прикрие следите си. Но доктор Брюнел бе хванал тези следи и бе тръгнал по тях.

И тримата знаеха, че щяха да го отведат до кабинета точно над главите им. До най-високото ниво в йерархията на Sûretè.

Но от доста време Гамаш се питаше дали си задават правилния въпрос. Не "кой", а "защо". Опасяваше се да не открият, че видеото е само гнусен екскремент на много по-голямо същество. Че са приели неговото merde[25] за истинската заплаха.

Арман Гамаш огледа присъстващите. Висшестояща служителка на Sûretè след пенсионна възраст. Закръглен лекар. И той самият — следовател на средна възраст, отбягван или пренебрегван от колегите си.

Само те тримата. А съществото, което издирваха, сякаш растеше с всеки следващ път, когато успееха да го зърнат.

Но Гамаш знаеше, че недостатъците могат да бъдат и предимства. Лесно можеше да ги подминат и да не им обърнат внимание, особено хора, които се имаха за невидими и недосегаеми.

— Смятам, че се приближаваме, Арман, но все се натъквам на задънени улици — оплака се Жером. Лекарят изведнъж придоби някак потаен вид.

— Продължавай — подкани го Гамаш.

— Не съм сигурен, но мисля, че попаднах на наблюдател.

Главният инспектор не коментира. Знаеше какво представлява наблюдателят и в реалния, както и в киберсвета, но искаше Жером да бъде по-конкретен.

— Ако наистина има наблюдател, той е много хитър и ловък. Възможно е да ме е наблюдавал от известно време.

Гамаш облегна лакти на коленете си и сключи големите си ръце пред себе си. Като боен кораб, който се носи към целта си.

— Франкьор ли е? — попита. Нямаше нужда от повече недомлъвки.

— Не е лично той — отвърна Жером, — но който и да е, според мен е в мрежата на Sûretè. От доста време се занимавам с това, но досега не бях виждал толкова сложна защита. Когато се спра, за да погледна, той сякаш се изпарява.

— Как изобщо разбираш, че е там? — попита Гамаш.

— Не знам със сигурност, но имам някакво усещане — движение, преместване.

Брюнел замълча и за първи път Гамаш забеляза нотка на тревога у жизнерадостния лекар. Сякаш колкото и да беше добър доктор Брюнел, може би си имаше работа с някой още по-добър.

Главният инспектор се облегна назад на стола си, като че нещо бе минало покрай него и го бе блъснало. "Какво ли сме открили?"

Не само те преследваха създанието. Изглежда, и то вече ги преследваше.

— Този наблюдател знае ли кой си? — обърна се към Жером.

— Не мисля.

— Не мислиш? — повтори Гамаш. Тонът му бе рязък, погледът — твърд.

— Не — поклати глава Жером. — Не знае.

"Все още." Думите останаха неизказани, но се подразбираха. Все още.

— Бъди внимателен, Жером — заръча Гамаш, като се изправи и хвана каишката на Хенри. Сбогува се с приятелите си, остави ги и отпътува в нощта.

Светлините на градове и села избледняваха далече назад в огледалото за обратно виждане, докато главният инспектор шофираше през гората. След известно време потъна в пълен мрак, само фаровете на колата му осветяваха заснежения път. Накрая зърна меко сияние пред себе си и го разпозна. Гамаш изкачи хълма с автомобила си и в долината съзря три огромни бора, осветени от зелени, червени и жълти коледни лампички. Сякаш бяха хиляди. Из цялото село къщи и огради бяха окичени с весели светлини, празничен гирлянд грееше и по дължината на каменното мостче.

Докато се спускаше надолу по склона с колата си, телефонът му изгуби обхват. Нямаше мобилна мрежа, нямаше имейли. Сякаш Гамаш и Хенри, задрямал на задната седалка, бяха пропаднали вдън земя.

Паркира пред книжарницата за нови и употребявани книги на Мирна и забеляза, че горе в апартамента й все още свети. Толкова пъти бе идвал тук и го бе посрещала нечия смърт. Сега обаче носеше смъртта със себе си.