Светлина в пукнатините

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

"Пет чудеса, продължи мелодраматичният глас зад кадър, сякаш възвестяваше Армагедон, дошли на бял свят през една мразовита зимна нощ благодарение на този човек — доктор Жозеф Бернар."

На екрана се виждаше самият доктор Бернар в пълно хирургическо снаряжение, а носът и устата му бяха скрити зад маска. Лекарят размаха ръка някак маниакално, но Гамаш знаеше, че това е един от недостатъците на старите черно-бели ленти — движенията на хората бяха резки и насечени и изглеждаха или прекалено статични, или прекалено забързани.

Пред лекаря лежаха стегнато повити петте бебета.

"Пет момиченца, родени в семейството на Изидор и Мари-Ариет Уеле."

Звучният глас със затруднение произнесе квебекските имена. Те се чуваха за първи път в тази документална кинолента, но скоро щяха да ги повтарят милиони усти. Светът се запознаваше с…

"Пет малки принцеси. Първата петорка близначки в света, които оцеляват при раждането. Виржини, Елен, Жозефин, Маргьорит и Констанс."

"И Констанс" — отбеляза си Гамаш наум с интерес. Тази жена щеше да изживее живота си, увиснала в края на изречението. И Констанс. Петото колело.

Внезапно гласът заговори развълнувано:

"Ето го и бащата."

В следващата сцена доктор Бернар стоеше пред печка на дърва в дневната на скромна селска къща. Връчваше на едрия мъж срещу себе си една от собствените му дъщери. Като специална награда. Но не подарък. Само за временно ползване.

Изидор изглеждаше спретнат за пред камерата, с щърбава усмивка. Пое непохватно детето в ръцете си. Явно не бе свикнал с бебета, но Гамаш виждаше, че се държи естествено и му се получава.

Терез почувства позната ръка върху лакътя си и с нежелание стана и се отдалечи от телевизора.

Жером дръпна съпругата си в един от ъглите на дневната в дома на Клара, колкото се може по-далече от събралите се хора. Зад тях все още кънтеше Гибелният глас, който тъкмо говореше за селския живот и сякаш намекваше, че момиченцата са се родили в плевня.

Терез погледна мъжа си въпросително.

Жером се разположи така, че да вижда гостите, които бяха застанали до вратата на стаята, вперили поглед в телевизора. Сетне се втренчи в съпругата си.

— Разкажи ми за Арно.

— Арно?

— Пиер Арно. Познавала си го.

Гласът му бе приглушен. Настоятелен. Очите му шареха — ту към гостите, ту обратно към жена му.

Терез нямаше да бъде толкова изненадана, дори съпругът й да се бе съблякъл внезапно. Гледаше го с неразбиращ поглед.

— Имаш предвид делото "Арно"? Но това беше преди много години.

— Не говоря само за делото. Искам да науча повече за самия Арно. Всичко, което можеш да ми кажеш.

Терез изглеждаше втрещена.

— Но това е нелепо. За кой дявол изведнъж ти хрумна да се интересуваш от Пиер Арно?

Жером стрелна с поглед останалите гости и когато се увери, че вижда само гърбовете им и няма опасност, отново се съсредоточи върху съпругата си. Понижи глас още повече:

— Не се ли досещаш?

Терез усети как сърцето й се свива. "Арно. Невъзможно."

На заден план гробовният глас казваше нещо, което навеждаше на мисълта, че ръката Господня е помогнала при раждането на петзначките. Но присъствието на Господ сякаш бе много далеч от тази малка стаичка, в която бумтеше весел огън и се носеше аромат на прясно изпечена храна. А във въздуха грозно висеше едно омразно име.

Проклетият Пиер Арно.

"Съвсем в свой стил доктор Бернар скромничи, когато говори за постижението си" — обяви дикторът на кинопрегледа.

На екрана отново бе доктор Бернар, но този път не носеше бяла лекарска престилка, а костюм с тясна черна вратовръзка. Сивата му коса бе прилежно вчесана, лицето му — гладко избръснато. Носеше очила с дебели черни рамки.

Стоеше сам в дневната на семейство Уеле и държеше цигара.

"Разбира се, майката свърши по-голямата част от работата." — Лекарят говореше английски с лек квебекски акцент, а гласът му беше изненадващо висок, особено на фона на дълбокия тембър на диктора. Бернар погледна към камерата и се усмихна на собствената си шегичка. Зрителите трябваше да повярват в едно-единствено нещо. Че доктор Бернар е героят на деня. Човек, чиито забележителни професионални качества можеха да се мерят единствено със смиреността му. Гамаш си помисли с възхищение, че ролята му прилягаше идеално. Лекарят бе обаятелен, дори някак ексцентричен. С бащинска осанка и самоуверено поведение.

"Повикаха ме в разгара на една буря. Бебетата като че ли предпочитат да пристигат на този свят с гръм и трясък. — Усмихна се на камерата, сякаш канеше зрителите на поверителен разговор. — Тази буря беше голяма. Виелица от пет бебета."

Гамаш се огледа и забеляза, че Жил, Габри и дори Мирна се усмихват в отговор. Беше несъзнателно, почти невъзможно да не харесаш този човек.

Но в другия край на дивана Рут седеше с каменна физиономия. Все пак това не означаваше нищо.

"Наближаваше полунощ — продължи доктор Бернар. — Не познавах семейството, но случаят бе спешен, затова си взех медицинското куфарче и тръгнах насам възможно най-бързо."

Оставаше неясно как този мъж, който никога не бе посещавал фермата на семейство Уеле, бе успял да я намери посред нощ, в бушуваща снежна виелица, в непознат пущинак. Но вероятно това бе част от чудото.

"Никой не ми каза, че бебетата са пет. — Поправи се: — Че ще бъдат пет. Поръчах на бащата да приготви вряла вода, да стерилизира инструментите и да намери чисти чаршафи. За щастие, мосю Уеле имаше опит с домашните си животни, когато се телят или жребят. Забележително много ми помогна."

Великият мъж не си приписваше цялата заслуга, макар че думите му навеждаха на мисълта, че мадам Уеле не бе нищо повече от раждаща свиня. Възхищението на Гамаш растеше, но не и уважението му. Който и да стоеше зад това произведение, бе гениален. Но разбира се, доктор Бернар бе също толкова марионетка, колкото и бебетата, и искреният, но ошашавен Изидор Уеле.

Доктор Бернар погледна право към камерата и се усмихна.

— За делото "Арно" писаха всички вестници — отвърна Терез, като също понижи глас. — Беше сензация. Вече го знаеш. Всички го знаят.

Истина беше. Пиер Арно бе също толкова известен, макар и с лоша слава, колкото бяха известни петзначките Уеле. Той бе тяхната противоположност. Докато петте момичета носеха радост, Пиер Арно бе позор.

Ако петзначките бяха дело на Господ, тогава Пиер Арно бе синът на зората. Падналият ангел.

И все още ги преследваше. Сега се завръщаше. А Терез Брюнел бе готова на почти всичко, за да не възкресява онова име, онова дело, онези времена.

— Oui, oui — настоя Жером. Рядко демонстрираше нетърпение, още по-рядко пред жена си. Но сега не се сдържа. — Случило се е преди десетина години. Но искам да ми разкажеш отново всичко, включително този път и онова, което не е стигнало до пресата. Онова, което сте скрили от обществеността.

— Не съм крила нищо от обществеността, Жером. — Сега бе ред на Терез да бъде припряна. Гласът й бе рязък и хладен. — По онова време бях нова в полицията. Не е ли по-добре да попиташ Арман? Той го познаваше добре.

И двамата инстинктивно се извърнаха към групата хора, струпани около вратата на стаичката с телевизора.

— Наистина ли мислиш, че е разумно? — попита Жером.

Терез отново се обърна към съпруга си.

— Може би не. — Вгледа се за миг в очите му, сякаш търсеше нещо. — Трябва да ми кажеш, Жером. Защо се интересуваш от Пиер Арно?

Жером дишаше запъхтяно, все едно бе пренасял нещо твърде тежко на твърде дълго разстояние. Накрая проговори:

— Името му изникна, докато търсех в архивите.

Терез Брюнел изведнъж усети как й се завива свят. Проклетият Пиер Арно.

— Шегуваш ли се? — попита, макар че виждаше колко е сериозен съпругът й. — Това ли беше името, което задейства сигнала за пробив в сигурността? Ако е така, трябва да ни кажеш.

— Нужно е, Терез, да науча повече за Арно. За миналото му. Моля те. Може и да си била нова по онова време, но сега си комисар. Знам, че знаеш.

Тя го измери със суров поглед. Сетне омекна, както си и знаеше, че ще стане.

— Пиер Арно беше главен комисар в Sûretè — заразказва. — Най-високият пост, на който в момента е Силвен Франкьор. Тъкмо се бях присъединила към Sûretè, когато всичко излезе наяве. Срещала съм се с него само веднъж.

Жером Брюнел си спомняше много ясно деня, в който съпругата му, дотогава главен уредник в Музея на изящните изкуства в Монреал, се прибра у дома и съобщи, че иска да се присъедини към полицейската служба на провинция Квебек. Минаваше петдесетте и със същия успех можеше да обяви, че се е записала да играе в "Цирк дю Солей". Но Жером разбра, че жена му не се шегува и ако трябваше да е честен, новината не му идваше като гръм от ясно небе. Терез бе консултирала полицията при разследването на множество кражби на произведения на изкуството и бе открила в себе си склонност към разплитането на престъпления.

— Както сам каза, всичко това се случи преди повече от десет години — продължи Терез. — По онова време Арно бе от дълги години най-високопоставеният полицай на провинцията. Хората го харесваха. Уважаваха го. Доверяваха му се.

— Казваш, че сте се срещали веднъж — рече Жером. — Кога се случи това?

Погледът на доктор Брюнел бе остър, аналитичен. Терез знаеше, че сигурно точно така е изглеждал в болницата, когато е пристигала линейка с особено тежък случай.

Събираше информация, асимилираше, анализираше. Скоростно я раздробяваше, за да знае как да се заеме със спешната ситуация. А сега, в дневната на Клара, пропита от аромата на прясно печиво и пиле с розмарин, изведнъж бе изникнала спешна ситуация. И със себе си бе довлякла окаляното, изцапано с кръв име на Пиер Арно.

— На лекция в академията — спомни си Терез. — Преподаваше главен инспектор Гамаш.

— Арно е бил негов гост? — попита Жером изненадано.

Съпругата му кимна. По онова време и двамата мъже вече бяха известни. Арно бе уважаваният ръководител на най-уважаваната полицейска служба, а Гамаш бе събрал екипа и оглавяваше най-успешния отдел за разследване на убийства в цялата държава.

Тя седеше в претъпканата аудитория. Беше просто един от стотиците курсанти и все още нищо не я отличаваше от останалите освен прошарената й коса.

Докато Терез се връщаше към спомените си, дневната сякаш се изпари и мястото й бе заето от амфитеатралната зала. Ясно виждаше двамата мъже долу. Арно стоеше зад катедрата. По-възрастен от нея, уверен в себе си, представителен. Нисък и слаб. Стегнат. С вчесана посивяла коса и очила. Въобще не изглеждаше властен. Въпреки това именно в привидната му смиреност се криеше сила. Толкова огромна бе тя, че нямаше нужда да я демонстрира.

Леко встрани стоеше и го наблюдаваше главен инспектор Арман Гамаш.

Висок и солиден. Мълчалив и сдържан. Като преподавател проявяваше сякаш безкрайно търпение към глупави въпроси и изблици на тестостерон. Водеше хората чрез примера си, а не с груба сила. Още тогава агент Брюнел бе съзряла вродения му лидерски талант. Той бе човек, когото другите следваха с готовност.

Ако Арно стоеше сам пред аудиторията, щеше дълбоко да я впечатли. Но докато главният комисар изнасяше лекцията си, погледът на Терез все по-често я теглеше към мълчаливия мъж, който стоеше отстрани. Той слушаше така съсредоточено. И изглеждаше толкова спокоен.

Агент Брюнел бавно бе започнала да осъзнава кой е истинският авторитет.

Макар че главен комисар Арно заемаше поста с най-много власт, Арман Гамаш бе по-силният от двамата.

Тя сподели това свое впечатление с Жером. Той се замисли за момент, сетне се обърна към съпругата си:

— Арно ли се опита да убие Арман? — попита. — Или обратното?

Кинопрегледът завърши с кадър, в който благият доктор Бернар държи една от новородените петзначки и размахва ръчичката й пред камерата.

— Чао-чао — произнесе дикторът с такъв тон, сякаш четеше новина за Голямата депресия. — Зная, че в бъдеще ще виждам все по-често и теб, и сестричките ти.

С крайчеца на окото си Гамаш забеляза как Рут повдига жилеста ръка.

Чао-чао.

Екранът притъмня, но само след миг се появи друго изображение, познато на всички канадци. Черно-бяло стилизирано око и дебели черни букви без ни най-малък опит за оригиналност или естетика.

Само факти.

Националният кинематографичен съвет на Канада. НКС.

Нямаше озвучаване от мрачен глас. Нито ведра фонова музика. Просто сурови кадри, заснети от оператора на НКС.

На екрана се виждаше очарователна къщичка през лятото. Приказна къщурка с покрив от керемиди като рибени люспи и с декорации от сложна дърворезба. На перваза на всеки прозорец стоеше сандъче с цветя. Весели слънчогледи и ружи искряха на фона на окъпани от слънцето стени.

Кокетното дворче бе опасано с бяла оградка.

Приличаше на куклен дом.

Камерата се приближи към затворената входна врата и фокусира. Тогава вратата леко се открехна, иззад нея надникна женска глава, вторачи се в обектива и размърда устни. Сякаш казваше: "Maintenant? Сега?".

Жената се скри и вратата се затвори. След миг отново се отвори и се появи малко момиченце с къса рокличка на волани и с панделка в тъмните коси. Краката й бяха обути в чорапки до глезените и мокасини. Гамаш предположи, че е на пет-шест години. Пресметна набързо. Трябваше да е началото на четиресетте. По време на войната.

Появи се ръка и побутна момиченцето по-напред, в светлината на лятното слънце. Не беше чак блъсване, но бутането бе достатъчно силно, че детето да се препъне леко.

После от къщата изникна още едно момиченце, съвсем същото като първото.

После още едно.

И още едно.

И още едно.

Децата се скупчиха и така се бяха сгушили едно в друго, сякаш се бяха родили като сиамски близнаци. Израженията им също бяха напълно еднакви.

Ужас. Объркване. Почти същото, което бе изписано на лицето на баща им, когато ги бе видял за пръв път.

Обърнаха се към вратата, върнаха се и се скупчиха пред нея. Опитаха се да влязат обратно вътре. Но вратата не се отваряше.

Първото момиченце погледна към камерата. Умолително, с разплакани очи.

Изображението потрепна и изчезна. Отново се появи кадър на симпатичната къщичка. Момиченцата ги нямаше, а вратата бе затворена.

Отвори се пак и този път малкото момиче излезе само. Появи се сестричката му и го хвана за ръка. И това се повтори, докато излязоха и петте и вратата се затвори зад тях.

Всички се обърнаха и се втренчиха в нея. През открехнатата врата се промъкна ръка и с помахване ги отпрати, сетне се изгуби.

Момиченцата стояха и не помръдваха. Като парализирани.

Камерата леко се разклати и тогава едно от децата се извърна и погледна в обектива. Гамаш предположи, че операторът ги е повикал. Може би е държал плюшено мече или бонбони. Нещо, с което да привлече вниманието им.

Едно от момиченцата се разплака, останалите се пръснаха, картината примигна и екранът почерня.

Отново и отново зрителите наблюдаваха телевизора в малката стаичка на Клара, съвсем забравили за пастета и питиетата.

Отново и отново момиченцата излизаха от симпатичната къщичка, сетне някой ги прибираше, за да опитат пак. Най-накрая се появи първото дете с широка усмивка на лицето, после дойде сестричката му и весело го улови за ръката.

После още една и още една.

И още една.

Излязоха от къщичката, разходиха се из градината, покрай бялата оградка. Усмихваха се и махаха.

Пет щастливи момиченца.

Гамаш погледна към Мирна, Оливие, Клара, Жил и Габри. Погледна към Рут — по бръчките на лицето и, всяка от тях като Гранд Каньон на скръбта, се стичаха сълзи.

От екрана на телевизора петзначките Уеле се усмихваха с еднакви усмивки и махаха по еднакъв начин към обектива. След миг картината изчезна. Гамаш знаеше, че това са кадрите, които показват петзначките като съвършени малки момиченца, които водят приказен живот. Спасени от бедността, далеч от всякакви конфликти. Този запис се продаваше на информационните агенции по целия свят и някои от тях и до днес го използваха в документални филми за живота на сестрите.

Доказателство за това колко голям късмет бяха извадили петзначките Уеле.

Гамаш и останалите в стаята разбираха на какво бяха станали свидетели току-що. Раждането на една легенда. Но бяха видели и нещо разбито. Счупено. Непоправимо наранено.

— Откъде знаеш за това? — попита Терез. — Не се е обсъждало по време на процеса.

— Попаднах на намеци, че се е случило нещо между тях двамата. Нещо почти смъртоносно.

— Наистина ли искаш да разбереш? — настоя съпругата му и го изгледа изпитателно.

— Трябва да разбера — рече й той.

— Остава си между нас.

В отговор Жером я погледна едновременно с насмешка и с раздразнение:

— Няма да го напиша в блога си, обещавам.

Терез не се разсмя. Дори не се усмихна. И не за първи път Жером Брюнел се зачуди дали изобщо му трябва да чува тази история.

— Седни — подкани го тя и го поведе към удобния диван. Настаниха се с лице към вратата така, че виждаха гърбовете на останалите гости.

— Пиер Арно започна успешна кариера в едно от районните управления на Sûretè в Северен Квебек — заразказва Терез. — В резерват на индианското племе кри край залива Джеймс. Реки от алкохол. Смъркане. Общинските жилища бяха трагични. Водопроводите за чисти и отходни води се смесваха. Ширеха се болести и престъпност. Същинска помийна яма.

— Насред рая — довърши Жером.

Терез кимна. Това, разбира се, правеше трагедията още по-голяма.

Околностите на залива Джеймс бяха възхитителни, природата бе девствена. По онова време. Десетки хиляди квадратни километри дива флора и фауна, бистри сладководни езера, риби, дивеч и вековни гори. Това място обитавали индианците кри. Там живеели и техните богове.

Но преди сто години индианците се срещнали с дявола и сключили сделка с него.

В замяна на всичко, от което се нуждаели — храна, медицинско обслужване, домове, образование, чудесата на съвременния живот — трябвало просто да преотстъпят правата върху земите на своите деди.

Но не всички. Щели да получат хубав парцел, където да могат да ловуват и да хващат риба.

Какво щяло да стане, ако откажели да подпишат?

Правителството, така или иначе, щяло да им отнеме земята.

Сто години преди агент Пиер Арно да кацне със своя хидроплан и кракът му да стъпи в резервата, Великият вожд и министърът по индианските въпроси на Канада се срещнали.

Документът бил подписан.

Сделката била сключена.

Кри получили всичко, което искали. Освен свободата си.

И вместо да процъфтяват, започнали да затъват.

— Още преди пристигането на Арно резерватът бил гето, в което каналите разпръсквали зараза, хората се предавали на зависимости и тънели в отчаяние — разказваше Терез. — Животът им бил толкова пуст, че се изнасилвали или пребивали едни други просто за развлечение. И все пак кри съхранили достойнството си много по-дълго, отколкото човек би предположил. Чак няколко поколения по-късно те най-накрая били лишени от достойнство и самоуважение, не им била останала никаква надежда. Индианците си мислели, че животът им няма накъде да се влоши повече. Но предстояло точно това.

— Какво се случило? — попита Жером.

— Пристигнал Пиер Арно.

"Тук момичетата молят за благословията на баща си — обясняваше дикторът от кинопрегледа така, сякаш разказваше за бомбардировките над Лондон. — Като послушни деца. Този ритуал все още се практикува в отдалечените райони на Квебек."

Произнесе името на провинцията като "Куийбек", а гласът му бе снишен, като че ли говореше за рядък животински вид, заснет в естественото си обиталище.

Както седеше, Гамаш се наведе към екрана. Момичетата вече бяха на осем-девет години. Не се намираха в приказната си къщурка. Отново бяха в семейната ферма. През прозорците се виждаше, че навън е зима.

Палтата, шапките и кънките им бяха прилежно окачени на кукички до входната врата. Стикове за хокей бяха подпрени в ъгъла. Детективът разпозна старата печка на дърва, парцалената черга и мебелировката от първата лента, заснета веднага след раждането на момичетата. Почти нищо не се бе променило. Като в музей.

Сестрите стояха на колене със сключени пред гърдите ръце и склонени глави. Носеха напълно еднакви рокли, еднакви обувки, еднакви панделки в косите. Гамаш се запита как ли ги различават хората, но после си каза, че едва ли си правят труда. Щом момичетата бяха пет, подробностите нямаха значение.

Мари-Ариет бе коленичила зад дъщерите си.

За първи път майката на петзначките се появяваше в някой от кинопрегледите. Гамаш опря лакти на коленете си и се наведе още по-напред, като се опитваше да огледа добре тази майка героиня.

С изненада си даде сметка, че всъщност не я вижда за първи път. Именно Мари-Ариет бе избутвала дъщерите си да излязат от онази къщурка. И бе затваряла вратата зад тях.

Отново и отново. Докато момичетата го бяха направили както трябва.

Детективът бе предположил, че е някой продуцент от НКС или дори дойка или учителка. Но беше собствената им майка.

Изидор Уеле стоеше насред стаята, обърнат към семейството си, с протегнати напред ръце. Очите му бяха затворени. Лицето му беше с празно изражение като на зомби, което търси просветление.

Гамаш си спомни ритуала. Това бе новогодишната благословия за децата от техния баща. Тържествена и изпълнена със смисъл молитва, която обаче все по-рядко се практикуваше в Квебек. Самият той никога не бе обмислял да изпълни този ритуал, а дори да бе опитал, Рен-Мари, Ани и Даниел щяха да се скъсат от смях. За миг му мина през ума, че наближаваха празници и цялото семейство щеше да се събере в Париж. Можеше да предложи ритуала на първия ден от Новата година, когато щеше да е обкръжен от всичките си деца и внуци. Само за да види израженията им. Почти си струваше да опита. Но пък майката на Рен-Мари си спомняше, че когато е била малка, е коленичила редом с братята и сестрите си, за да получи такава благословия.

И ето — подобен ритуал се бе разигравал заради ненаситната публика на кинопрегледите, насядала в затъмнените салони из целия свят в средата на четиресетте години на миналия век. Документираният живот на петзначките им е бил прожектиран като прелюдия преди най-новия филм на Кларк Гейбъл или Катрин Хепбърн.

Усещаше се много отчетливо манипулативният характер на това, което виждаха в архивните черно-бели кадри. Постановка, която цели определен ефект. Подобно на индианските барабани и танци, които се изпълняваха срещу заплащане пред туристите.

Абсолютно автентични. Но по-скоро меркантилни, отколкото духовни.

Предполагаше се, че сестрите се молят за благословията на баща си. Гамаш се запита за какво ли се моли баща им.

"Очарователната церемония е приключила и момичетата се подготвят да излязат навън за игри" — обяви гласът с тон, който приличаше на съобщение за трагичния десант при Диеп[60].

Последваха кадри, в които петзначките си обличаха зимни гащеризони, весело се закачаха, гледаха към обектива и се смееха. Бащата им помогна да си вържат кънките и им подаде хокейните стикове.

Появи се Мари-Ариет и надяна плетени шапки на главите им. Гамаш забеляза, че всяка шапка имаше различен декоративен мотив. Снежинки, елхички. Майката установи, че има една шапка в повече и я изхвърли извън кадър. Но не леко и небрежно. Метна я така, сякаш шапката я бе ухапала.

Издайнически жест. Показваше жена на ръба на търпението, чийто гняв бе способен да избухне от нещо толкова банално като една излишна шапка. Беше изнервена и изтощена. Съсипана.

Майката се обърна към камерата и погледна така, че кръвта на главния инспектор се смрази. Сетне жената се усмихна.

Точно такива моменти търсеха полицаите, които разследваха убийства — едва забележимите противоречия. Между казаното и стореното. Между интонацията и думите.

Между изражението на Мари-Ариет и нейните дела. Усмивката срещу захвърлената шапка.

Тази жена се разкъсваше, а може би дори се сриваше. През такива процепи се промъкваха разследващите, за да стигнат до сърцевината на проблема.

Гамаш се взираше в екрана и се питаше как бе стигнала дотук тази жена, която с мъка бе изкачила стъпалата до Ораторията на Свети Йосиф, за да се моли за деца.

Главният инспектор предположи, че раздразнението й е било насочено към вездесъщия доктор Бернар и именно него се е опитала да задържи извън кадъра. Искало й се е поне веднъж той да остави родителите насаме с децата им.

И бе успяла. Към когото и да е бил насочен жестът й, той бе отстъпил назад.

Но Гамаш виждаше, че това е отчаяно действие. Толкова уморен човек не можеше да удържи фронта задълго.

Гамаш си спомни стих от едно от произведенията на Рут:

Отдавна мъртва и погребана в друг град, мама още не напуска моя свят.

Само около пет години по-късно Мари-Ариет щеше да е мъртва. И около десет години по-късно Виржини вероятно щеше да посегне на собствения си живот. Какво бе казала Мирна? Вече нямаше да има петзначки. Щяха да се превърнат в четворка, после тройка и двойка близначки. Накрая щеше да остане само една. Единствено дете.

"И Констанс" щеше да бъде просто Констанс. А сега вече я нямаше и нея.

Детективът се вгледа в засмените сестри, облечени в зимни гащеризони, и се опита да различи онова момиче, което сега лежеше в монреалската морга. Но не успя.

Изглеждаха съвсем еднакви.

"Да, тези калени канадци прекарват дългите зимни месеци в риболов на леда, каране на ски и игри на хокей — дуднеше мрачният диктор. — Дори момичетата."

Петзначките помахаха към камерата и се запътиха, клатушкайки се на кънките си, към вратата.

В края на лентата Изидор им помаха жизнерадостно, а сетне се прибра в къщата. Затвори вратата зад себе си и погледна в обектива, но Гамаш осъзна, че погледът му всъщност е насочен леко встрани. Не към окото на камерата, а към нечии очи, които бяха зад кадър.

Дали бе погледнал жена си? Или доктор Бернар? Или някого другиго?

В погледа му се четеше молба за одобрение. За пореден път Гамаш се зачуди за какво ли се бе молил Изидор Уеле и дали някога бе получил отговор на молитвите си.

Но нещо не беше съвсем на място. Нещо в този филм не съответстваше на информацията, която главният инспектор бе събрал досега.

Той покри устата си с ръка и се вторачи в черния екран.

— Ще те попитам следното — рече Терез Брюнел. — Знаеш ли кой е най-сигурният начин да унищожиш някого?

Жером поклати глава.

— Първо печелиш доверието му — произнесе тя и впери поглед в очите на съпруга си. — После го предаваш.

— Кри са се доверявали на Пиер Арно, така ли? — попита Жером.

— Той е помогнал за възстановяването на реда. Отнасял се е с тях с уважение.

— А после?

— После, когато станали ясни плановете за новата хидроелектроцентрала и се разбрало, че заради нея ще бъде унищожено и малкото останало от територията на индианците, Арно ги убедил да се примирят.

— Как го е постигнал? — поинтересува се Жером. Като квебекчанин винаги се бе гордял с огромните язовирни стени. Да, беше наясно, че районите далеч на север са пострадали заради тях, но смяташе, че жертвата си е заслужавала. Самият той не бе жертвал нищо.

— Вярвали са му. Години наред ги е уверявал, че е техен приятел и съюзник. По-късно онези, които се съмнявали в него или поставяли под въпрос мотивацията му, изчезвали.

Жером усети как стомахът му се свива.

— Той го е правел?

Терез кимна:

— Не знам дали поначало е бил толкова корумпиран, или с времето се е корумпирал, но е правел точно това.

Жером сведе очи и се замисли за името, което бе открил. Онова, което беше заровено под Арно. Ако Арно се бе устремил към дъното, другият човек направо го копаеше. А години по-късно Жером Брюнел го бе изровил.

— Кога се е намесил Арман? — попита Жером.

— Жена от племето кри, старейшина, била изпратена в град Квебек, за да потърси помощ. Искала да съобщи на някого от властите, че изчезват млади мъже и жени. Загиват. Откривали ги обесени, простреляни или удавени. В районното управление на Sûretè пренебрегвали смъртните случаи и ги описвали като инциденти или самоубийства. Някои младежи откри изчезвали безследно. От Sûreté ги обявявали за избягали. Вероятно далеч на юг. Предполагали, че ще се намерят в някое свърталище на наркомани или в изтрезвителното в Троа Ривиер или Монреал.

— И тази жена е пътувала до град Квебек, за да помоли някого да помогне да издирят младежите? — попита Жером.

— Не, искала е да каже на властите, че всичко това са лъжи. Собственият й син бил един от изчезналите. Индианката знаела, че не става въпрос за бягства, нито че смъртните случаи са били инциденти или самоубийства.

Жером виждаше как ровичкането в тези спомени се отразява на Терез. Като управленски кадър в Sûretè. Като жена. Като майка. На него също му прилошаваше, но вече бяха отишли твърде далеч. Не можеха да спрат насред това тресавище. Трябваше да продължат напред.

— Никой не й повярвал — каза Терез. — Не й обръщали внимание, взимали я за побъркана. Поредната пияна дивачка. Положението още повече се влошавало, защото не знаела къде се намира Парламентът на Квебек и спирала хората, които отивали към "Шато Фронтенак" или се връщали оттам.

— Хотела ли имаш предвид?

Терез кимна:

— Сградата е толкова внушителна, че жената си казала, че сигурно там се намират хората от властта.

— А Арман как се замесил в тази история?

— Бил в град Квебек на конференция в "Шато", минал покрай една пейка и видял на нея индианката. Изглеждала отчаяна. Попитал я какво има.

— И тя му разказала? — попита Жером.

— Всичко. Арман се опитал да разбере защо не е отишла с тази информация направо в Sûretè.

Терез сведе поглед към изящния си маникюр.

С периферното си зрение Жером забеляза, че гостите, които се бяха събрали в стаята с телевизора, започват да се разотиват. Но не искаше да пришпорва жена си. Най-накрая бяха стигнали до дъното на блатото, до последните думи, които трябваше да бъдат изтеглени на повърхността. Терез очевидно се бореше с нежеланието да изрече онова, което не биваше да бъде изречено.

— Старейшината от племето кри му казала, че не е докладвала на Sûretè, защото именно хора от Sûretè били отговорни за тези злодеяния. Избивали младите индианци. Вероятно и собствения й син.

Жером впери взор в очите на съпругата си. Задържа познатия поглед. Не искаше да го изпусне, да й позволи да потъне в свят, където бе възможно да се случи такова зверство. Усещаше, че Терез почти изпитва облекчение. Тя се надяваше, че вече наближава краят. Че най-лошото е отминало.

Но Жером знаеше, че все още са много далеч от най-лошото. А краят съвсем не наближава.

— Какво направил Арман тогава?

Мъжът забеляза, че Клара тръгва към кухнята, а Оливие се насочва към тях двамата. Но продължи да гледа съпругата си право в очите.

Тя се наведе към него и точно преди Оливие да се приближи, прошепна:

— Повярвал й.