Танц с дракони

Тирион

Напуснаха Пентос през портата Слънчев изгрев, макар Тирион Ланистър така и да не видя изгрева.

— Ще е все едно, че изобщо не си идвал в Пентос, мой малки приятелю — обеща магистър Илирио, след като дръпна тъмночервените кадифени завески на носилката. — Никой не трябва да види, че напускаш града, както никой не видя идването ти.

— Никой освен моряците, дето ме натикаха в онова буре, прислужника, дето почисти след мен, момичето, дето го прати да ми топли леглото, и онази коварна луничава перачка. А, и твоите стражи. Освен ако не си им отрязал ума с топките им, знаят, че не си сам тук.

Носилката бе окачена между два гигантски товарни коня на тежки кожени ремъци. Четирима евнуси крачеха до конете, по двама от всяка страна, а други се тътреха отзад да пазят кервана с багажа.

— Неопетнените не приказват — увери го Илирио. — А галерата, която те докара, вече е на път към Асшаи. Ще минат две години, докато се върне, ако морето е милостиво. Колкото до прислугата ми, те ме обичат много. Никой не би ме предал.

„Залъгвай се с тази мисъл, мой дебели приятелю. Един ден ще издълбаем тези думи на криптата ти.“

— Трябваше да се качим на галерата — каза джуджето. — Най-бързият път до Волантис е по море.

— По море е рисковано — отвърна Илирио. — Есента е сезон на бури, а пиратите все още си правят свърталища по Каменните стъпала и дръзко нападат честните хора. Никак няма да е добре за малкия ми приятел, ако попадне в такива ръце.

— По Ройн също има пирати.

— Речни пирати. — Търговецът на сирене се прозя и покри уста с опакото на ръката си. — Капитани хлебарки, щъкат за трохи.

— Разправят и за каменни хора.

— Съвсем истински са, горките проклети същества. Но защо да говорим за такива неща? Денят е твърде хубав за подобни приказки. Скоро ще видим Ройн и там ще се отървеш от Илирио и големия му корем. Дотогава — нека пием и мечтаем. Имаме сладко вино и вкусотии, на които да се насладим, защо да се занимаваме с поквара и смърт?

Защо наистина? Тирион чу отново дрънването на арбалет и се зачуди. Носилката се поклащаше, успокоително движение, което го караше да се чувства като дете, полюшвано от майка си да заспи. „Не че държа да знам какво беше.“ Копринени възглавнички, натъпкани с гъши пух, смекчаваха друсането под бузите на задника му. Тъмночервените кадифени стени се извиваха отгоре на покрив и правеха вътрешността приятно топла въпреки есенния студ навън.

Зад тях се нижеше керван мулета, понесли сандъци, бурета и бъчви, и кошове с лакомства да не огладнее господарят на сиренето. Тази сутрин похапнаха люти наденички и ги поляха с тъмнокафяво къпиново. Желирани змиорки запълниха следобеда им. Надвечер бяха резенчета шунка, варени яйца и печени чучулиги, пълнени с чесън и лук, със светъл ейл и мирски огнени вина да помогнат на храносмилането им. Носилката обаче бе колкото удобна, толкова и бавна, и джуджето скоро усети, че го обзема нетърпение.

— Колко дни още, докато стигнем реката? — попита той Илирио вечерта. — При тази скорост драконите на кралицата ти ще станат по-големи от трите на Егон, преди да съм успял да им хвърля поглед.

— Де да беше така. Един голям дракон вдъхва повече страх от малък. — Магистърът сви рамене. — Колкото и да ми се ще да можех да кажа „Добре сте дошла във Волантис“ на кралица Денерис, трябва да разчитам на теб и на Гриф за това. Най-добре мога да й послужа в Пентос, като огладя пътя за връщането й. Докато съм с теб обаче… е, един стар дебелак трябва да си има удобствата, нали? Хайде, пийни чаша вино.

— Кажи ми — рече Тирион, след като отпи, — защо трябва един магистър на Пентос да дава и три фурми за това кой носи короната във Вестерос? Къде ви е печалбата в това начинание, милорд?

Дебелият мъж изтри мазнината от устните си.

— Аз съм стар човек, уморен от този свят и коварствата му. Толкова ли е странно, че може да ми се доще да направя нещо добро, преди да са свършили дните ми, да помогна на едно мило младо момиче да си върне рожденото право?

„Още малко и ще ми предложиш вълшебна броня и дворец във Валирия.“

— Ако Денерис е само едно мило младо момиче, Железният трон ще я нареже на мили млади късчета.

— Не бой се, мой малки приятелю. Кръвта на Егон Дракона тече в жилите й.

„Наред с кръвта на Егон Недостойния, Мегор Жестокия и Белор Пияния.“

— Кажи ми повече за нея.

Дебелият мъж се замисли.

— Денерис беше още почти дете, когато дойде при мен, и въпреки това по-прелестна дори от втората ми жена, толкова красива, че бях изкусен да я взема за себе си. Но беше толкова боязливо и наплашено същество, че разбрах: не бива да си доставям удоволствие, като се сноша с нея. Вместо това повиках една грейка за легло и я чуках здраво, докато лудостта премине. Честно казано, не мислех, че Денерис ще оцелее дълго сред господарите на коне.

— Това не ти попречи да я продадеш на хал Дрого…

— Дотраките нито купуват, нито продават. Да кажем по-скоро, че брат й Визерис я даде на Дрого, за да спечели приятелството на хала. Суетен младеж, и алчен при това. Визерис жадуваше за бащиния си трон, но също така жадуваше за Денерис и негодуваше от това, че трябва да я отстъпи. Нощта преди принцесата да се венчае, се опита да се промъкне в леглото й: настояваше, че щом не може да има ръката й, трябва поне да има девствеността й. Ако не бях взел предпазни мерки да поставя стража на вратата й, Визерис можеше да провали години планиране.

— Бил е абсолютен глупак.

— Визерис беше син на Лудия Егон, точно така. Денерис… Денерис е доста различна. — Лапна една печена чучулига и я схруска шумно, с костите и всичко. — Наплашеното дете, което се подслони в имението ми, умря в Дотракското море и се прероди в кръв и огън. Драконовата кралица, която носи името й, е истинска Таргариен. Когато пратих кораби да я върнат у дома, тя зави към Робския залив. За няколко дни завладя Ащапор, принуди Юнкай да коленичи и опустоши Мийрийн. Мантарис ще е следващият, ако продължи по старите валириански пътища. Ако дойде по море, е… флотата й трябва да натовари храна и вода във Волантис.

— По суша или по море, има много левги между Мийрийн и Волантис — отбеляза Тирион.

— Петстотин и петдесет, както лети драконът — през пустини, планини, блата и обитавани от демони руини. Много и много ще загинат, но тези, които оцелеят, ще са по-силни, докато стигнат Волантис… където ще намерят теб и Гриф да ги чакате, с пресни сили и достатъчно кораби да ги превозят всички през морето до Вестерос.

Тирион се замисли за всичко, което знаеше за Волантис, най-стария и най-горд от деветте Свободни града. Нещо тук не беше наред. Можеше да го надуши, макар и с половин нос.

— Казват, че на всеки свободен човек във Волантис има петима роби. Защо ще искат триарсите да помагат на кралица, която разби търговията с роби? — Вдигна показалец към Илирио. — Впрочем, ти защо би й помагал? Робството може да е забранено от законите на Пентос, но ти също имаш пръст в тази търговия, а може би цяла ръка. И въпреки това заговорничиш в полза на драконовата кралица, а не срещу нея. Защо? Какво се надяваш да спечелиш от кралица Денерис?

— Пак ли се връщаме на това? Ти си един упорит дребосък. — Илирио се засмя и се потупа по корема. — Както искаш. Кралят просяк се закле, че ще стана неговият монетен надзорник и лорд над лордовете при това. Щом си сложеше златната корона, щях да имам своя избор на замъци… дори Скалата на Кастърли, ако пожелаех.

— На баща ми щеше да му хареса да чуе това.

— Лорд баща ти нямаше повод за притеснение. Защо да искам скала? Имението ми е достатъчно голямо за всекиго и по-удобно от вашите ветровити вестероски замъци. Виж, монетен надзорник… — Дебелият мъж си обели яйце. — Обичам монетите. Има ли звук по-сладък от дрънкането на злато по злато?

„Сестрини врясъци.“

— А сигурен ли си, че Денерис ще изпълни обещанията на брат си?

— Или ще ги изпълни, или не. — Илирио отхапа половината яйце. — Казах ти, мой малки приятелю, не всичко, което прави човек, е за печалба. Ако искаш вярвай, но дори дебели стари глупци като мен имат приятели и дългове на обич за изплащане.

„Лъжец — помисли Тирион. — В това начинание има нещо, което струва повече от пари или замъци.“

— Малко хора се срещат напоследък, които да ценят приятелството повече от златото.

— Съвсем вярно — отвърна дебелакът, глух за иронията.

— Как така Паяка ти стана толкова скъп?

— Младостта ни мина заедно. Две зелени момчета в Пентос.

— Варис дойде от Мир.

— Така е. Запознах се с него скоро след като пристигна, на стъпка пред търговците на роби. Денем спеше в каналите, нощем кръстосваше по покривите като котка. Аз бях почти толкова беден, малък престъпник в мръсни коприни, препитавах се с меча. Сигурно си зърнал статуята до езерцето ми? Пито Маланон я извая, когато бях на шестнайсет. Красива е, макар че сега плача, като я видя.

— Възрастта прави всички ни развалини. Аз още скърбя за носа си. Но Варис…

— В Мир беше принц на крадците, докато един крадец съперник го издаде. В Пентос го издаваше говорът му, а когато се разчу, че е евнух, го презираха и биеха. Защо избра аз да го защитя, може така и да не науча, но се споразумяхме. Варис шпионираше дребните крадци и им взимаше плячката. Аз предлагах помощ на жертвите им, като обещавах да им възстановя ценностите срещу заплащане. Скоро всеки понесъл загуба идваше при мен, докато градските разбойници и джебчии търсеха Варис… половината за да му срежат гърлото, другата половина — да му продадат каквото са откраднали. Забогатяхме и двамата, а още повече забогатяхме, когато Варис обучи мишките си.

— В Кралски чертог гледаше птичета.

— Мишки ги наричахме тогава. По-старите крадци бяха глупаци, които не мислеха по-далече от това да обърнат нощната плячка на вино. Варис предпочиташе момчета сираци и малки момичета. Избираше най-дребните, бързите и тихите и ги учеше да се катерят по стени и да се пъхат в комини. Учеше ги и да четат. Златото и скъпоценните камъни оставяхме за обикновените крадци. Нашите „мишки“ крадяха писма, счетоводни тефтери, чертежи… след това ги четяха и ги връщаха на местата им. „Тайните са по-ценни от сребро или сапфири“, твърдеше Варис. Точно така. Станах толкова почитан, че един братовчед на принца на Пентос ми позволи да се оженя за девствената му дъщеря, а мълвата за дарбите на един определен евнух прехвърли Тясното море и стигна до ушите на един определен крал. Много неспокоен крал, който не се доверяваше изцяло на сина си, нито на жена си, нито на Ръката си, негов приятел от младини, който бе станал нагъл и свръхгорделив. Вярвам, че знаеш останалото от тази история, не е ли тъй?

— Повечето — призна Тирион. — Разбирам, че в крайна сметка си доста повече от търговец на сирене.

Илирио кривна глава.

— Много мило, че го казваш, мой малки приятелю. А аз от своя страна разбирам, че си точно толкова схватлив, колкото твърдеше лорд Варис. — Усмихна се, като показа всичките си криви жълти зъби, и викна за нова делва от мирското огнено вино.

Когато магистърът се унесе в дрямка с делвата вино до лакътя, Тирион се промъкна по възглавничките да я измъкне от месестия й затвор и си наля чаша. Изпи я, прозя се и си наля пак. „Ако изпия достатъчно огнено вино, може би ще сънувам дракони.“

Докато все още бе само самотно дете в дълбините на Скалата на Кастърли, често сънуваше дракони, представяше си, че е някой изгубен малък принц Таргариен или валириански господар на дракони, зареян високо над поля и планини. Веднъж, когато чичовците му го попитаха какъв подарък иска за рождения си ден, ги помоли за дракон.

— Няма нужда да е голям. Може да е мъничък, като мен.

Чичо му Герион реши, че това е най-смешното, което е чувал, но чичо му Тигет рече:

— Последният дракон е умрял преди цял век, момче.

Беше му се сторило толкова чудовищно нечестно, че онази нощ плака чак докато не заспа.

И все пак, ако можеше да се вярва на господаря на сиренето, дъщерята на Лудия крал бе излюпила три живи дракона. „Два повече, отколкото биха му трябвали дори на един Таргариен.“ Тирион почти съжаляваше, че е убил баща си. Щеше да е забавно да види лицето на лорд Тивин, когато научеше, че кралица Таргариен е тръгнала към Вестерос с три дракона, подкрепена от коварен евнух и търговец на сирене, огромен колкото половината Стена на Кастърли.

Толкова се беше натъпкал, че се наложи да разкопчае колана си и да развърже горните каишки на бричовете. В момчешките дрехи, в които го бе облякъл домакинът му, се чувстваше като четири кила наденица в ципа за две кила. „Ако ядем така всеки ден, ще съм колкото Илирио, преди да срещна тази драконова кралица.“

Навън бе паднала нощ. Вътре беше съвсем тъмно. Тирион се заслуша в хърканията на Илирио, в скърцането на кожените ремъци и в бавното тупкане на подкованите копита на впряга по твърдия валириански път, но сърцето му се вслушваше за изтупването на кожени криле.

Когато се събуди, зората бе дошла. Конете пристъпваха бавно, носилката скърцаше и се полюшваше между тях. Тирион дръпна завеската на половин пръст, за да надникне навън, но нямаше много за гледане, освен жълто-червени полета, светлокафяви брястове и самия път, широко каменно платно, което вървеше право като копие чак до хоризонта. Беше чел за валириански пътища, но този бе първият, който виждаше. Свободните владения се простираха чак до Драконов камък, но не и до континента на самия Вестерос. „Странно. Драконов камък е само една скала. Богатството е по̀ на запад, но те са имали дракони. Със сигурност са знаели, че е там.“

Твърде много беше пил. Главата му щеше да се пръсне и дори лекото полюшване на носилката стигаше храната в търбуха му да се вдигне до гърлото. Макар да не се оплака, страданието му явно бе очевидно.

— Хайде, пий с мен — подкани го дебелакът. — Люспа от дракона, който те изгори, както казват. — Наля им от една делва къпиново вино, толкова сладко, че привличаше повече мухи и от мед. Тирион ги пропъди с ръка и отпи дълбоко. Вкусът се оказа толкова пресищащ, че едва успя да го задържи. Втората чаша мина по-леко обаче. Все пак нямаше никакъв апетит и когато Илирио му предложи купа къпини в сметана, махна с ръка за отказ.

— Сънувах кралицата — каза Тирион. — Бях на колене пред нея и й дадох клетва за вярност, но тя ме сбърка с брат ми Джайм и ме даде за храна на драконите си.

— Да се надяваме, че този сън не е пророчески. Ти си умно дяволче, точно както каза Варис, а на Денерис ще й трябват умни хора. Сир Баристан е доблестен и верен рицар, но никой не го е наричал умен, доколкото знам.

— Рицарите знаят само един начин да решат проблем. Навеждат пиката и нападат. Едно джудже гледа другояче на света. Но какво да кажем за теб? Ти също си умен човек.

— Ласкаеш ме. — Илирио махна небрежно с ръка. — Уви, не съм за дълго пътуване, тъй че ще те пратя на Денерис вместо мен. Направи голяма услуга на нейно величество, когато уби баща си, и се надявам, че ще й направиш много повече. Денерис не е глупачка като брат си. Добре ще се възползва от теб.

„Като подпалка?“ — помисли Тирион и се усмихна вежливо.

Този ден смениха впряговете само три пъти, макар че май спираха поне два пъти за по час, за да може Илирио да слезе от носилката и да се изпикае. „Нашият господар на сиренето е голям колкото слон, но има мехур колкото фъстък“, помисли джуджето. Тирион използва едно от спиранията, за да огледа пътя по-добре. Знаеше какво ще открие: не отъпкана земя, нито тухли, нито плочи, а ивица споен камък, издигнат на половин стъпка над земята, за да може дъждът и стопеният сняг да се оттичат от банкетите. За разлика от калните друмища, които минаваха за „пътища“ в Седемте кралства, валирианските пътища бяха достатъчно широки, за да минат три фургона наведнъж, и нито времето, нито движението ги разваляха. Все така си стояха непокътнати вече четири столетия, откакто самата Валирия бе срещнала съдбата си. Огледа за бразди и пукнатини, но намери само купчина топли фъшкии.

Това го накара да се замисли за лорд баща си. „Долу в някой ад ли си, тате? Хубав студен пъкъл, където можеш да погледнеш нагоре и да видиш как помагам на дъщерята на Лудия Ерис да си върне Железния трон?“

Щом подновиха пътуването си, Илирио извади торба печени кестени и отново заговори за Драконовата кралица.

— Последните вести, които имаме за кралица Таргариен, са стари и баяти, опасявам се. Но трябва да допуснем, че вече е напуснала Мийрийн. Най-сетне си има своя войска, разкапана орда наемници, конни господари дотраки и пехота Неопетнени, и несъмнено ще ги поведе на запад да си върне бащиния трон. — Магистър Илирио отвъртя капака на гърне с охлюви с чесън, подуши ги и се усмихна. — Във Волантис ще имаме свежи новини за Денерис, да се надяваме — рече, след като изсмука един от черупката му. — Драконите и младите момичета са капризни и може би ще ти се наложи да пригодиш плановете си. Гриф ще знае какво да правите. Искаш ли охлюв? Чесънът е от собствените ми градини.

„Бих могъл да яхна охлюв и да се движа по-бързо от тая твоя носилка.“ Тирион махна, че не иска, и каза:

— Голямо доверие имаш на този Гриф. Друг приятел от детството ли?

— Не. Наемник би могъл да го наречеш, но родом от Вестерос. Денерис има нужда от мъже достойни за каузата й. — Илирио вдигна ръка. — Знам! „Наемниците поставят златото пред честта“, това си мислиш. „Този Гриф ще ме продаде на сестра ми.“ Не е така. Вярвам на Гриф като на свой брат.

„Нова смъртоносна грешка.“

— Тогава и аз ще го направя.

— Златната дружина се движи към Волантис, докато си говорим с теб, да изчака там идването на кралицата ни от Изтока.

„Под златото — горчивата стомана.“

— Бях чул, че Златната дружина е на договор с друг от свободните градове.

— Мир. — Илирио се подсмихна. — Договорите може да се прекъсват.

— В сиренето имало повече пари, отколкото предполагах — подхвърли Тирион. — Как го постигна?

Магистърът размърда тлъстите си пръсти.

— Някои договори са написани с мастило, други с кръв. Повече не казвам.

Джуджето се замисли над това. За Златната дружина се носеше слава, че е най-добрата от свободните чети, основана преди столетие от Горчивата стомана, копеле на Егон Недостойния. Когато друг от така наречените Велики копелета на Егон се бе опитал да заграби Железния трон от законния си брат, Горчивата стомана се присъединил към бунта. Демън Блекфир обаче бе погинал на полето Червена трева, а с него — и бунтът му. Верните на Черния дракон обаче, които отказали да коленичат, избягали през Тясното море, а сред тях — по-младите синове на Демън, Горчивата стомана и стотици обезземлени лордове и рицари, които скоро се оказали принудени да продават мечовете си, за да има какво да ядат. Някои се стекли в Дрипавия пряпорец, други във Вторите синове или Мъжете на девата. Горчивата стомана видял как силата на дома Блекфир се разпилява на четирите вятъра, тъй че основал Златната дружина, за да обедини изгнаниците.

От него ден, та досега мъжете на Златната дружина бяха живели и умирали в Спорните земи, биейки се за Мир, за Лис или Тирош в техните безсмислени малки войни и сънувайки изгубената земя на бащите си. Бяха изгнаници и синове на изгнаници, лишени и неопростени… и все пак страховити бойци.

— Възхищавам се на силата ти на убеждение — каза Тирион на Илирио. — Как все пак убеди Златната дружина да приемат каузата на нашата мила кралица, след като толкова от историята им е минало в боеве срещу Таргариените?

Илирио отпъди възражението като досадна муха.

— Черен или червен, драконът си е дракон. Когато Мелис Чудовищния умря на Каменните стъпала, това бе краят на рода Блекфир. — Търговецът на сирене се усмихна зад раздвоената си брада. — А Денерис ще даде на изгнаниците това, което Горчивата стомана и Блекфирите така и не можаха. Ще ги върне у дома.

С огън и меч. Завръщане, каквото и Тирион желаеше.

— Десет хиляди меча е царствен дар, признавам ти го. Нейно величество би трябвало да е изключително удовлетворена.

Магистърът кимна скромно и гушите под брадичката му се разтресоха.

— Никога не бих дръзнал да предполагам какво би могло да удовлетвори нейно величество.

„Колко благоразумно.“ Тирион знаеше предостатъчно за благодарността на кралете. Защо кралиците трябваше да са по-различни?

Скоро магистърът заспа дълбоко и остави Тирион да размишлява сам. Той се запита какво би си помислил Баристан Селми за едно влизане в бой със Златната дружина. През войната на Кралете на деветте петака Селми бе изсякъл кървава пътека през редовете им, за да убие последния от претендентите на Блекфир. „Един бунт води до странни приятелства. А нищо по-странно няма от този дебелак и мен.“

Търговецът на сирене се събуди, когато спряха да сменят конете, и поръча нова кошница с лакомства.

— Докъде стигнахме? — попита го джуджето, докато се тъпчеха със студен петел с плънка от моркови, стафиди и късчета лимон и портокал.

— Това е Андалос, приятелю. Земята, откъдето са дошли вашите андали. Взели са я от косматите хора, които са били тук преди тях, братовчеди на косматите хора на Айб. Сърцевината на древното кралство на Хюгор лежи на север от нас, но ние минаваме през южните му покрайнини. В Пентос ги наричат Низините. Още по на изток са Кадифените хълмове, накъдето сме се запътили.

Андалос. Вярата учеше, че самите Седмина някога са вървели по хълмовете на Андалос в човешки облик.

— „Отецът протегна ръка в небесата и смъкна седем звезди — цитира по памет Тирион, — и една по една ги постави на челото на Хюгор от Хълма да направи сияйна корона.“

Магистър Илирио го изгледа с любопитство.

— Не предполагах, че малкият ми приятел е толкова набожен.

Джуджето сви рамене.

— Остатък от детството ми. Знаех, че от мен няма да стане рицар, тъй че реших да стана Висш септон. Все пак кристалната корона вдига ръста ти с цяла стъпка. Проучвах свещените книги и се молех, коленете ми бяха вечно ожулени, но домогването ми приключи трагично. Стигнах една определена възраст и взех, че се влюбих.

— Девица? Знам как става това. — Илирио пъхна дясната си ръка в левия си ръкав и извади сребърен медальон с капаче. Вътре имаше изрисувано лице на жена с големи сини очи и златиста коса, прошарена със сребро. — Серра. Намерих я в една „къща с възглавници“ в Лис и я взех у дома уж да ми топли леглото, но накрая се ожених за нея. Аз, чиято първа жена беше братовчедка на принца на Пентос. Оттогава портите на двореца се затвориха за мен. Но ми беше все едно. Цената беше твърде малка, за Серра имам предвид.

— Как умря тя? — Тирион знаеше, че е мъртва. Никой мъж не говори с такава обич за жена, която го е изоставила.

— Браавоска търговска галера спря в Пентос на връщане от Нефритеното море. Казваше се „Съкровище“. Караше карамфил и шафран, гагат и нефрит, ален брокат, зелена коприна… и сивата смърт. Избихме гребците й, когато слязоха на брега, и изгорихме закотвения кораб, но плъховете се промъкнаха по греблата и изпълзяха на кея. Чумата взе две хиляди души, докато се изчерпа. — Магистър Илирио затвори медальона. — Пазя ръцете й в спалнята си. Ръцете й, които бяха толкова нежни…

Тирион си помисли за Тиша. Загледа се навън към полетата, където някога бяха вървели боговете.

— Що за богове правят плъхове, чуми и джуджета? — Спомни си друг пасаж от „Седемлъчата звезда“: — „Девата му доведе момиче, гъвкаво като върба и с очи като дълбоки сини езера, и заяви Хюгор, че я иска за своя невяста. И тъй, Майката я направи плодовита, а Старицата предрече, че ще роди на краля четирийсет и четирима могъщи сина. Воинът вля сила в мишците им, а Ковача изкова за всеки от тях броня от железни плочи.“

— Вашият Ковач трябва да е бил ройнски — подхвърли Илирио саркастично. — Андалите са научили изкуството за обработка на желязо от ройнарите, обитавали бреговете на реката. Това е известно.

— Не и на нашите септони. — Тирион махна към полетата. — Кой обитава тези ваши Низини?

— Орачи и копачи, привързани към земята. Има градини, стопанства, мини… Аз самият притежавам доста, макар че рядко ги посещавам. Защо да хабя време тук навън, при неизброимите удоволствия подръка в Пентос?

— Неизброими удоволствия. — „И огромни дебели стени.“ Тирион разклати виното в чашата си. — Не видяхме никакви градове след Пентос.

— Те са руини. — Илирио махна с една кълка към завеските. — Конните господари минават оттук всеки път, когато на някой хал му хрумне да позяпа морето. Дотраките не си падат по градове, би трябвало да знаете това дори във Вестерос.

— Нападнете един от тези халазари, унищожете го и може би дотраките няма да напират толкова да прехвърлят Ройн.

— По-евтино е да подкупиш враговете с храна и дарове.

„Само да се бях сетил да донеса хубаво сирене на битката при Черна вода, може би все още щях да си имам целия нос.“ Лорд Тивин винаги бе изпитвал презрение към Свободните градове. „Бият се с монети вместо с мечове — казваше често. — Златото си има приложения, но войните се печелят с желязо.“

— Дадеш ли злато на врага, той просто ще се върне за още, казваше баща ми.

— Това същият баща ли е, когото уби? — Илирио хвърли кокала от кълката през завеските. — Наемниците няма да устоят срещу дотраките. Доказа се при Кохор.

— Дори твоят храбър Гриф ли? — заяде се Тирион.

— Гриф е друго нещо. Има син, когото обича безумно. Гриф Младия, така се нарича момчето. Никога не е имало по-благороден момък.

Виното, храната, слънцето, полюшването на носилката, бръмченето на мухите — всичко това го приспиваше. Тъй че спеше, будеше се и пиеше. Илирио не му отстъпваше с чашите. А когато небето се обагри в тъмен пурпур, дебелият мъж захърка.

През нощта Тирион сънува битка, от която хълмовете на Вестерос бяха станали червени като кръв. Беше в разгара й, сееше смърт с брадва голяма колкото него и се биеше редом с Баристан Храбрия и Горчивата стомана, а в небето над тях кръжаха дракони. В съня имаше две глави, и двете без нос. Баща му водеше врага, така че отново го уби. После уби брат си Джайм, сече лицето му, докато не стана на червена каша, и се смееше при всеки удар. Чак когато боят свърши осъзна, че едната му глава плаче.

Когато се събуди, краката му се бяха вкочанили като желязо. Илирио ядеше маслини.

— Къде сме? — попита Тирион.

— Все още не сме напуснали Низините, мой нетърпеливи приятелю. Скоро пътят ни ще навлезе в Кадифените хълмове. Там започваме изкачването си към Гоян Дроух, на Малък Ройн.

Гоян Дроух беше някогашен ройнски град. Драконите на Валирия го бяха превърнали в тлеещи развалини. „Пътувам както през левги, така и през години — помисли Тирион. — Назад през историята до времето, когато дракони са властвали на земята.“

Тирион спеше, будеше се и спеше отново, и сякаш престана да има значение дали е ден, или нощ. Кадифените хълмове го разочароваха.

— Половината курви в Ланиспорт имат по-големи цици от тези хълмове — каза той на Илирио. — Трябвало е ги наречете Кадифените цици. — Видяха кръг изправени камъни, за които Илирио твърдеше, че са вдигнати от великани, а по-късно — едно дълбоко езеро.

— Тук имаше свърталище на крадци, нападаха всеки, който мине по пътя — каза Илирио. — Разправят, че още живеели под водата и че ако някой влезел да лови риба в езерото, го дърпали надолу и го изяждали.

Следващата вечер стигнаха до огромен валириански сфинкс, присвит край пътя. Имаше драконово тяло и женско лице.

— Драконова кралица — каза Тирион. — Добра поличба.

— Кралят й липсва. — Илирио посочи гладкия каменен плинт, на който бе стоял някога вторият сфинкс, сега обрасъл с мъх и разцъфтели лози. — Конните господари го качиха на дървени колела и го закараха във Вес Дотрак.

„Това също е поличба — помисли Тирион. — Макар и не толкова обнадеждаваща.“

Късно вечерта, по-пиян от обичайното, се разпя:

Бяха всичките думи, които знаеше, освен припева. „Че златните ръце са винаги студени, но, ах, как топлят женските ръце.“ Ръцете на Шае го бяха удряли, докато златните ръце се впиваха в гърлото й. Не помнеше дали бяха топли. Докато силата я напускаше, ударите й ставаха като мушици, пърхащи по лицето му. Всеки път щом усучеше веригата още веднъж, златните ръце стискаха по-силно. „Че колко струват замък и една верига пред женската целувка и любов.“ Беше ли я целунал за последен път, след като умря? Не можеше да си спомни… макар все още да помнеше първия път, когато я целуна, в палатката си край Зелена вилка. Колко сладък бе вкусът на устата й.

Помнеше и първия път с Тиша. „Тя не знаеше повече от мен. Непрекъснато си чукахме носовете, но когато докоснах езика й с моя, тя потръпна.“ Затвори очи, за да върне в ума си лицето й, но вместо него видя баща си, клекнал в нужника, с нощния халат надигнат около кръста. „Накъдето заминават курвите“, каза лорд Тивин, а арбалетът дрънна.

Джуджето се превъртя и притисна половин нос в копринените възглавнички. Сънят се разтвори отдолу като кладенец и той се хвърли в него с охота, и се остави мракът да го глътне.