Танц с дракони

Кралският унищожител

Двамата заговорници — бяла и черна сянка — се събраха в тишината на оръжейната на второто ниво на Великата пирамида сред рамки с копия, снопове метални стрели и стени, отрупани с трофеи от забравени битки.

— Тази нощ — каза Скааз мо Кандак. Бронзовото лице на прилеп кръвопиец надничаше изпод качулката на кърпеното му наметало. — Всичките ми хора ще са на място. Думата е „Гролео“.

— Гролео. — „Подходящо всъщност.“ — Това, което направиха с него… Ти беше ли на дворцовия съвет?

— Сред четирийсетте гвардейци. Всички чакахме празният табард на трона да изрече заповедта, за да посечем на място Кървавата брада и останалите. Мислиш ли, че юнкайците щяха изобщо да дръзнат да поднесат на Денерис главата на неин заложник?

„Не“, помисли Селми.

— Хиздар изглеждаше потресен.

— Преструвка. Неговите близки Лорак ги върнаха невредими. Видя го. Юнкайците ни изиграха глумски фарс, с благородния Хиздар като главния глумец. Проблемът изобщо не беше Юрказ зо Юнзак. Другите търговци на роби с радост биха стъпкали сами стария глупак. Това трябваше да даде повод на Хиздар да убие драконите.

Сир Баристан помисли.

— Би ли посмял?

— Посмя да убие кралицата си. Защо не и любимците й? Ако не действаме, Хиздар ще се поколебае малко, за да докаже неохотата си и да даде възможност на Мъдрите господари да го отърват от Бурната врана и кръвния ездач. Тогава ще действа. Искат драконите да са мъртви преди да пристигне волантинската флота.

„Да, и с право.“ Всичко съвпадаше. Не че на Баристан Селми му харесваше повече от това.

— Няма да стане. — Кралицата му беше Майката на дракони. Нямаше да позволи децата й да пострадат. — Часът на вълка. Най-черната част на нощта, докато целият свят спи. — За първи път бе чул тези думи от Тивин Ланистър пред стените на Дъскъндейл. „Даде ми един ден, за да изведа Ерис. Каза ми, че ако не се върна с краля на другия ден до разсъмване, ще вземе града със стомана и огън. В часа на вълка влязох и в часа на вълка излязохме.“ — Сив червей и Неопетнените ще затворят и залостят портите на разсъмване.

— По-добре да атакуваме на разсъмване — каза Скааз. — Изригваме от портите и помитаме обсадните линии, разбиваме юнкайците, докато още залитат от постелите си.

— Не. — Двамата вече бяха спорили за това. — Има мир, подписан и подпечатан от нейно величество. Няма да бъдем първите, които ще го нарушат. След като задържим Хиздар, ще съставим съвет, който да управлява вместо него, и ще настоим юнкайците да ни върнат заложниците и да изтеглят войските си. Ако откажат, тогава и само тогава ще заявим, че мирът е нарушен, и ще излезем да им дадем сражение. Твоят начин е безчестен.

— А твоят е глупав — отвърна Бръснатото теме. — Часът е назрял. Освободените ни са готови. Жадни.

Това поне беше вярно. Симон Шарения гръб от Свободните братя и Молоно Йос Доб от Здравите щитове бяха зажаднели за битка, решени да се докажат и да измият всички злини, които бяха претърпели, в потоп от юнкайска кръв. Само Марселен от Мъжете на Майката споделяше съмненията на сир Баристан.

— Обсъдихме го. Ти се съгласи, че ще бъде по моему.

— Съгласих се — измърмори недоволно Бръснатото теме. — Но това беше преди Гролео. Главата. Търговците на роби нямат никаква чест.

— Ние имаме.

Бръснатото теме измърмори нещо на гхискарски, после каза:

— Както желаеш. Макар че според мен ще съжалим за старческата ти чест, преди да свърши тази игра. А охраната на Хиздар?

— Негово величество държи двама мъже при себе си, когато спи. Един на вратата на спалнята му и втори вътре, в алкова. Тази нощ ще са Краз и Стоманената кожа.

— Краз — измърмори Бръснатото теме. — Не ми харесва това.

— Не е нужно да се стига до кръв — каза сир Баристан. — Смятам да говоря с Хиздар. Ако разбере, че нямаме намерение да го убиваме, може да заповяда на охраната си да се подчини.

— А ако не? Хиздар не бива да ни се измъкне.

— Няма да се измъкне. — Селми не се боеше от Краз, още по-малко от Стоманената кожа. Бяха само борци от ямите. Страховитата колекция на Хиздар от бивши роби борци в най-добрия случай представляваше посредствена охрана. Имаха бързина, сила и боен плам, а и известно умение с оръжия също така, но кървавите игри не бяха добра подготовка за пазене на крале. В ямите обявяваха враговете им с рогове и барабани, а след като битката свършеше и бъдеше спечелена, победителите можеше да превържат раните си и да глътнат малко от млякото на мака за болката, знаейки, че заплахата е отминала и са свободни да пият, да пируват и да спят с курви до следващия бой. Но за един рицар от Кралската гвардия битката никога не свършваше. Заплахите идваха отвсякъде и отникъде, по всяко време, ден и нощ. Никакви тръби не известяваха за врага: васали, слуги, приятели, братя, синове, дори съпруги, всеки от тях можеше да крие нож под наметалото и затаено в сърцето желание за убийство. Срещу всеки час бой един рицар от Кралската гвардия прекарваше десет хиляди часа в бдение, в очакване, в безмълвно стоене в сенките. Бойците от ямите на крал Хиздар вече ставаха отегчени и изнервени от задълженията си — а отегчените мъже са лениви и реагират бавно.

— Аз ще се оправя с Краз — каза сир Баристан. — Ти само се погрижи да не се наложи да се разправяме и с някои от Бронзовите зверове.

— Казваш, че имаш свои хора сред юнкайците?

— Доносници и шпиони. Резнак има повече.

„На Резнак не може да се разчита. Прекалено сладко мирише и е прекалено мръсен отвътре.“

— Някой трябва да освободи заложниците ни. Ако не си върнем хората, юнкайците ще ги използват срещу нас.

Скааз изсумтя през ноздрите на маската си.

— Лесно е да се каже. По-трудно е да се направи. Нека ни заплашат.

— А ако отидат по-далече от заплахата?

— Много ли ще ти липсват, старче? Един евнух, един дивак и един наемник.

„Хиро, Джого и Даарио.“

— Джого е кръвният ездач на кралицата, кръв от нейната кръв. Заедно излязоха от Червената пустиня. Хиро е помощникът на Сив червей. А Даарио… — „Тя обича Даарио.“ Виждал го беше в очите й, когато го погледнеше, чувал го беше в гласа й, когато му заговореше. — Даарио е суетен и припрян, но е скъп на нейно величество. Трябва да бъде спасен, преди неговите Бурни врани да решат да вземат нещата в свои ръце. Може да стане. Веднъж измъкнах невредим бащата на кралицата от Дъскъндейл, където един бунтовник лорд го държеше в плен, но…

— Не можеш да минеш незабелязан сред юнкайците. Те познават лицето ти.

„Мога да скрия лицето си като теб“, помисли Селми, но знаеше, че Бръснатото теме е прав. Дъскъндейл беше преди цял живот. Твърде стар беше за такива подвизи.

— В такъв случай трябва на всяка цена да намерим друг начин. Някой друг избавител. Някой познат на юнкайците, чието присъствие в лагера им може да мине незабелязано…

— Даарио те нарича сир Дядо — напомни му Скааз. — Да не казвам мен как ме нарича. Ако ние с теб бяхме заложниците, щеше ли да рискува кожата си за нас?

„Едва ли“, помисли сир Баристан, но отвърна:

— Би могъл.

— Би могъл да се изпикае върху нас, ако горим. Иначе за помощ не го търси. Бурните врани да си изберат друг капитан, който си знае мястото. Ако кралицата не се върне, светът ще е с един наемен меч по-малко. Кой ще скърби?

— А когато се върне?

— Ще плаче, ще си скубе косата и ще проклина юнкайците. Не нас. Нямаме кръв на ръцете си. Можеш да я утешиш. Разкажи й нещо за старите дни, тя ги обича такива. Горкият Даарио, храбрият й капитан… никога няма да го забрави, но… по-добре за всички ни, ако е мъртъв, нали? По-добре и за Денерис.

„По-добре за Денерис и за Вестерос.“ Денерис Таргариен обичаше капитана си, но това бе момичето в нея, не кралицата. „Принц Регар обичаше своята лейди Лиана и хиляди умряха заради това.“ Демън Блекфир бе обичал първата Денерис и бе вдигнал бунт, когато му я отказали. Горчивата стомана и Кървавия гарван бяха обичали Шиера Морската звезда и Седемте кралства бяха удавени в кръв. Принцът на Морските кончета бе обичал Джени от Стари камъни толкова, че бе отхвърлил корона, а Вестерос беше платил цената на младоженката с трупове. И тримата синове на петия Егон се бяха оженили по любов, отхвърляйки желанията на баща си. И тъй като той, този несполучил монарх, също бе последвал сърцето си, когато бе избрал кралицата си, бе позволил синовете му да изберат сами и си бе създал жестоки врагове там, където би могъл да има верни приятели. Последиците? Измяна и смут, както нощ следва деня, и всичко бе свършило в Летен замък в магия, огън и скръб.

„Любовта й към Даарио е отрова. По-бавна отрова от скакалците, но също толкова смъртоносна.“

— Все пак остава Джого — каза сир Баристан. — Той и Хиро. И двамата са скъпи на нейно величество.

— Ние също имаме заложници — напомни му Скааз Бръснатото теме. — Ако търговците на роби убият един от нашите, убиваме един от техните.

В първия миг сир Баристан не разбра какво има предвид. След това ахна.

— Виночерпците на кралицата?

— Заложниците на кралицата — настоя Скааз мо Кандак. — Граздар и Кеза са от кръвта на Зелената грация. Мезара е от Мерек, Кезмя е Пал, Азак — Гхазийн. Баказ е Лорак, от рода на самия Хиздар. Всички са синове и дъщери на пирамидите. Зак, Куазар, Ухлез, Хазкар, Дазак, Йеризан, всички са деца на Велики господари.

— Невинни момичета и хубаволики момчета. — Сир Баристан ги бе опознал всички, докато служеха на кралицата, Гразар с мечтите му за слава, свенливата Мезара, ленивия Миклаз, суетната хубава Кезмя, Кеза с големите очи и ангелския глас, Дазар танцьора и останалите. — Деца.

— Деца на Харпията. Само кръв може да изкупи кръв.

— Така каза и юнкаецът, който донесе главата на Гролео.

— Беше прав.

— Няма да го позволя.

— Каква полза от заложници, ако са недосегаеми?

— Навярно бихме могли да предложим три от децата за Даарио, Хиро и Джого — каза сир Баристан. — Нейно величество…

— Нейно величество не е тук. Ние с теб трябва да решим какво да се направи. Знаеш, че съм прав.

— Принц Регар имаше две деца — каза сир Баристан. — Ренис беше малко момиче, Егон — още бебе. Когато Тивин Ланистър взе Кралски чертог, мъжете му убиха и двете. Поднесе окървавените тела в пурпурни наметала, дар за новия крал. — „А какво каза Робърт, когато ги видя? Усмихна ли се?“ Баристан Селми беше тежко ранен на Тризъбеца, тъй че му бе спестена гледката с дара на лорд Тивин, но често се беше чудил. „Ако го бях видял да се усмихва над труповете на децата на Регар, никоя армия на тази земя нямаше да може да ме спре да го убия.“ — Няма да допусна убийството на деца. Приеми това или не участвам.

Скааз се изсмя.

— Упорит старец си ти. Твоите хубаволики момченца ще пораснат и ще станат Синове на Харпията. Убий ги, недей да чакаш.

— Убиваме хора за злините, които са направили, не за злините, които може да направят някой ден.

Бръснатото теме свали една брадва от стената, огледа я и въздъхна.

— Така да бъде. Хиздар и заложниците остават невредими. Това ще те задоволи ли, сир Дядо?

„Нищо в тази работа няма да ме задоволи.“

— Става. Часът на вълка. Запомни.

— Няма да забравя, сир. — Макар устата на бронзовия прилеп да не се движеше, сир Баристан усети усмивката зад маската. — Дълго чака Кандак за тази нощ.

„От това се боя.“ Ако крал Хиздар се окажеше невинен, това, което правеха сега, щеше да е измяна. Но как можеше да е невинен? Селми го беше чул да подканя Денерис да опита отровените скакалци, чул го беше да вика на хората си да убият дракона. „Ако не Действаме, Хиздар ще убие драконите и ще отвори портите за враговете на кралицата. Нямаме избор.“ Но както и да го въртеше и усукваше, старият рицар не намираше никаква чест в това.

Останалото от този дълъг ден пролази бързо като охлюв.

Знаеше, че някъде другаде крал Хиздар се съветва с Резнак мо Резнак, Маргаз зо Лорак, Галаза Галаре и другите си мийрийнски съветници, за да реши как най-добре да отговори на исканията на юнкайците… но Баристан Селми вече не участваше в такива съвети. Нито имаше крал, когото да пази. Вместо това направи обиколките си на пирамидата, за да се увери, че всички часови са на постовете си. Това му отне по-голямата част от предобеда. Следобеда прекара със своите сираци, дори взе меч и щит, за да подложи на по-сурово изпитание няколко от по-големите момчета.

Някои от тях се бяха обучавали за бойните ями, когато Денерис Таргариен превзе Мийрийн и ги освободи от веригите, и вече познаваха добре меча, копието и бойната брадва, преди сир Баристан да ги поеме. Някои можеше и да са готови. „Момчето от Островите на Базилиска например. Тумко Лхо.“ Черен беше като майстерско мастило, и бърз и силен, най-добрият роден майстор на меча, когото Селми беше виждал след Джайм Ланистър. „Ларак също. Камшичния удар.“ Сир Баристан не одобряваше бойния му стил, но за уменията му нямаше съмнение. Ларак имаше още години пред себе си, докато усъвършенства истинските рицарски оръжия, меч, копие и боздуган, но беше убийствен с камшика и тризъбеца си. Старият рицар го беше предупредил, че камшикът ще е безполезен срещу брониран противник… докато не видя как борави с него: перваше го около краката на противниците си и ги събаряше на земята. „Не е рицар все още, но е силен боец.“

Ларак и Тумко бяха най-добрите му. След тях момчето от Лхазар, което другите момчета наричаха Червеното агне, макар че засега той бе само свирепост и никаква техника. Може би и братята, трима гхискарци от простолюдието, взети в робство, за да платят дълговете на баща си.

С тях ставаха шест. „Шест от двайсет и седем.“ Селми се беше надявал на повече, но шест бяха добро начало. Повечето други момчета бяха по-малки, и по-запознати с тъкачни станове, плугове и нощни гърнета, отколкото с мечове и щитове, но се трудеха здраво и се учеха бързо. Няколко години като скуайъри и можеше да има още шест рицари, които да даде на кралицата. Колкото до тези, които никога нямаше да се подготвят, е, не всяко момче е родено за рицар. „Кралството има нужда и от свещари, ханджии и оръжейници.“ Това бе толкова вярно в Мийрийн, колкото и във Вестерос.

Докато наблюдаваше тренировката им, сир Баристан се замисли дали да не издигне Тумко и Ларак в рицарство тук и веднага, а може би и Червеното агне. Само рицар можеше да направи другиго рицар, а ако тази нощ нещо се объркаше, утрото можеше да го завари мъртъв или в тъмницата. Кой щеше да помаже тогава скуайърите му? От друга страна, доброто име на един нов рицар поне отчасти произтичаше от честта на мъжа, който го е посветил в рицарство. Нямаше да е добре за момчетата му, ако се знаеше, че са получили рицарските си шпори от изменник, а и това като нищо можеше да ги вкара в тъмницата при него. „Заслужават по-добро — реши сир Баристан. — По-добре дълъг живот като скуайър, отколкото кратък като опетнен рицар.“

По здрач каза на питомците си да оставят мечовете и щитовете си и да се съберат около него. Заговори им какво значи да си рицар.

— Това, което прави един рицар, е поведението, не мечът. Без чест един рицар не е нищо повече от обикновен убиец. По-добре е да умреш с чест, отколкото да живееш без нея. — Момчетата го гледаха неразбиращо, но един ден щяха да разберат.

След това, отново на върха на пирамидата, сир Баристан завари Мисандей да чете сред купчините ръкописи и книги.

— Стой тук тази нощ, дете — каза й. — Каквото и да се случи, каквото и да видиш или чуеш, не напускай покоите на кралицата.

— Тази чува — отвърна момичето. — Ако може да попита…

— По-добре недей.

Сир Баристан излезе сам в градините на терасата. „Не съм създаден за това“, помисли си, загледан над просторния град. Пирамидите се събуждаха една подир друга, грейваха фенери и факли, а сенките се сбираха долу по улиците. „Заговори, коварства, шепоти, лъжи, тайни в тайни, а аз някак станах част от тях.“

Може би трябваше вече да е свикнал с такива неща. Червената цитадела също имаше своите тайни. „Дори и Регар.“ Принцът на Драконов камък никога не му се беше доверявал така, както се доверяваше на Артур Дейн. Харънхъл бе доказателство за това. „Годината на лъжливата пролет.“

Споменът все още горчеше. Старият лорд Уент бе обявил турнир скоро след едно гостуване на брат си, сир Осуел Уент от Кралската гвардия. Варис шепнеше на ухото на крал Ерис и го убеди, че синът му заговорничи да го свали, че турнирът на Уент е само повод за Регар да се срещне с толкова велики лордове, колкото може да събере. Ерис не беше излизал извън Червената цитадела след Дъскъндейл, но изведнъж обяви, че ще придружи принц Регар до Харънхъл, а оттам всичко се обърка.

„Ако бях по-добър рицар… ако бях свалил принца от коня така, както свалих толкова други в онзи последен двубой, на мен щеше да се падне да избера кралицата на любовта и красотата…“

Регар беше избрал Лиана Старк от Зимен хребет. Баристан Селми би направил друг избор. Не кралицата, която не присъстваше. Нито Елия Дорнска, макар и да беше добра и нежна. Ако тя беше избрана, много война и скръб щеше да се избегне. Изборът му щеше да е една млада девица, отскоро в двора, от компаньонките на Елия… макар че в сравнение с Ашара Дейн дорнската принцеса беше кухненска пачавра.

Дори след всичките тези години сир Баристан все още можеше да си спомни усмивката на Ашара и звучния й смях. Трябваше само да затвори очи, за да я види, да види дългата й тъмна коса, къдреща се около раменете, и виолетовите й очи… „Денерис има същите очи.“ Понякога, когато кралицата го погледнеше, имаше чувството, че гледа дъщерята на Ашара…

Но дъщерята на Ашара бе мъртвородена, а хубавата му дама скоро след това се хвърли от една кула, полудяла от скръб по детето, което бе изгубила. А може би и по мъжа, който я беше обезчестил в Харънхъл. Умря, без изобщо да разбере, че сир Баристан я обича. Но как да разбере? Той беше рицар от Кралската гвардия, заклел се в целомъдрие. Нищо добро нямаше да произтече, ако й беше казал за чувствата си. „Нищо добро не произтича и от мълчанието. Ако бях свалил Регар и бях короновал Ашара за кралица на любовта и красотата, щеше ли да погледне към мен вместо към Старк?“

Никога нямаше да го научи. Но от всичките му провали никой не глождеше Баристан Селми толкова, колкото този.

Небето беше облачно, въздухът горещ, душен и потискащ, и все пак нещо го гъделичкаше в гръбнака. „Дъжд. Буря иде. Ако не тази нощ, то утре.“ Сир Баристан се зачуди дали ще доживее да я види. „Ако Хиздар има своя Паяк, все едно съм мъртъв.“ Стигнеше ли се до това, смяташе да умре така, както беше живял, с меч в ръка.

Когато последната дневна светлина угасна на запад зад платната на корабите в Робския залив, сир Баристан се прибра, повика двама слуги и им каза да му приготвят банята. От упражненията със скуайърите в следобедния зной се беше изпотил.

Водата беше хладка, но Селми стоя в банята, докато не изстина съвсем, и търка кожата си, докато почти я ожули. По-чист от всякога, стана, избърса се и се облече в бяло. Чорапи, долни дрехи, копринена туника, ватиран жакет, всичко изпрано и избелено. Отгоре надяна бронята, която кралицата му бе подарила в знак на почит. Ризницата бе позлатена, изплетена от тънки жички, връзките гъвкави като добра кожа, плочата емайлирана, твърда като лед и бяла като току-що навалял сняг. Камата от едната страна, дългият меч от другата, увиснали от белия кожен колан със златни токи. Накрая се заметна с белия плащ и го стегна около раменете си.

Шлема остави. Тесният процеп за очите ограничаваше зрението му, а трябваше да може да вижда добре онова, което предстоеше. Нощем коридорите на пирамидата бяха тъмни и враговете можеха да нападнат от всички страни. Освен това макар пищните драконови криле, увенчаващи шлема, да бяха великолепна гледка, можеха лесно да закачат меч или брадва. Щеше да ги остави за следващия си турнир, ако Седемте го даряха с турнир.

Зачака, седнал в сумрака на малката си стаичка до покоите на кралицата. Лицата на всички крале, на които бе служил и които бе провалил, заплуваха пред него в тъмното, а и лицата на братята, които бяха служили с него в Кралската гвардия. Зачуди се колко ли от тях биха направили това, което се канеше да направи той. „Някои със сигурност. Но не всички. Някои нямаше да се поколебаят да убият Бръснатото теме като изменник.“ Навън заваля. Сир Баристан седеше в тъмното, заслушан. „Дъждът капе като сълзи. Като сълзите на плачещи мъртви крале.“

След това дойде време да тръгне.

Великата пирамида на Мийрийн бе построена като копие на Великата пирамида на Гхиз, чиито колосални развалини бе посетил някога Ломас Дългата крачка. Като древната си предшественичка, чиито червени мраморни коридори сега се обитаваха от прилепи и паяци, мийрийнската пирамида се гордееше със своите трийсет и три нива, брой, който по някаква причина бе свят за боговете на Гхиз. Сир Баристан започна дългото си слизане сам, белият му плащ се надипли, щом закрачи надолу по стълбите. По слугинските стълби, не по парадното стълбище с пъстрия мрамор, а по по-тесните, по-стръмни стъпала, скрити в дебелите тухлени стени.

Дванайсет етажа по-долу Бръснатото теме го чакаше. Грубото му лице все още бе скрито зад маската, която бе носил заранта, маската на прилеп кръвопиец. Беше довел шест Бронзови звяра, всичките маскирани като насекоми, еднакви.

„Скакалци“, осъзна Селми.

— Гролео — каза им.

— Гролео — отвърнаха скакалците.

— Имам още скакалци, ако ти трябват — каза Скааз.

— Шест ще стигнат. А мъжете на вратите?

— Мои са. Няма да имаш неприятности.

Сир Баристан плесна Бръснатото теме по ръката.

— Не проливайте кръв, освен ако не се наложи. Утре ще свикаме съвет и ще кажем на града какво сме направили и защо.

— Добре. Успех, старче.

Разделиха се. Бронзовите зверове закрачиха след сир Баристан надолу по стълбището.

Кралските покои бяха скрити дълбоко в самия център на пирамидата, на шестнайсетия и седемнайсетия етаж. Вратите към тях бяха затворени с вериги и двама Бронзови зверове ги пазеха: единият плъх, другият — бик.

— Гролео — каза сир Баристан.

— Гролео — отвърна бикът. — Третият коридор вдясно.

Плъхът отключи веригата. Сир Баристан и шестимата влязоха в тесен осветен от факли слугински проход от червени и черни тухли. Стъпките им отекваха. Подминаха два коридора и завиха по третия вдясно.

Пред резбованите дървени врати към кралските покои стоеше Стоманената кожа, по-млад борец от ямите, все още неприет в първия ранг на кралската охрана. Страните и челото му бяха нашарени с изкусни татуировки в зелено и черно, древни валириански магически знаци, които уж правеха плътта и кожата му твърди като стомана. Подобни знаци покриваха и гърдите и мишците му, макар че дали наистина щяха да спрат меч или брадва, тепърва предстоеше да се разбере.

Но и без тях Стоманената кожа изглеждаше внушителен — строен и пъргав, извисяваше се с половин стъпка над сир Баристан.

— Кой там? — извика той отдалече и размаха дългата си брадва, за да се направи на страшен, но щом видя сир Баристан и бронзовите скакалци зад него, я отпусна. — А, старият сир.

— Трябва да говоря с краля — каза сир Баристан.

— Часът е късен.

— Часът е късен, но поводът е спешен.

— Ще попитам.

Стоманената кожа удари с тъпото на дългата брадва по вратата на кралските покои. Отвори се шпионка. През нея надникна детско око. Детски глас се чу зад вратата. Стоманената кожа отговори. Сир Баристан чу стърженето на тежко резе. Вратата се люшна и се отвори.

— Само вие — каза Стоманената кожа. — Зверовете чакат тук.

Сир Баристан кимна на скакалците да изчакат и влезе през вратата.

Стаите, в които се бе настанил кралят — без прозорци, с осем стъпки дебели тухлени стени, бяха просторни. Огромни греди от черен дъб крепяха високите тавани. Подовете бяха застлани с копринени килими от Карт. По стените висяха безценни гоблени, древни и много избелели: изобразяваха блясъка на старата империя на Гхиз. Най-големият показваше последните оцелели от победената валирианска армия, как минават под робския ярем и ги оковават. Арката към кралската спалня се пазеше от статуите на двама любовници от сандалово дърво, гладки и лъскави. Сир Баристан ги намери за безвкусни, макар несъмнено да бяха предназначени да възбуждат. „Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре.“

Единствената светлина идваше от един мангал. До него стояха двама от виночерпците на кралицата, Драказ и Кеза.

— Миклаз отиде да събуди краля — каза Кеза. — Да ви донесем ли вино, сир.

— Не, благодаря.

— Заповядайте, седнете — каза Драказ и му посочи една скамейка.

— Предпочитам да остана прав. — Чу гласове през арката откъм спалнята. Единият беше на краля.

Мина доста време, преди крал Хиздар зо Лорак, четиринайсетият с това благородно име, да се появи с прозявка. Връзваше широкия пояс, стягащ нощния му халат. Халатът бе от зелен сатен, обшит с перли и сребърна нишка. Под него кралят беше гол. Това бе добре. Голите мъже се чувстваха уязвими и бяха по-малко склонни към прояви на самоубийствен героизъм.

Жената, която сир Баристан зърна да наднича през арката иззад прозрачната завеса, също беше гола, гърдите и бедрата й белееха зад развятата от течението коприна.

— Сир Баристан? — Хиздар пак се прозя. — Кой час е? Има ли вест от милата ми кралица?

— Не, ваша милост.

Хиздар въздъхна.

— Ваше величество. Макар че в този час „ваша сънливост“ би било по-подходящо. — Кралят отиде до бюфета, за да си налее вино, но на дъното на каната бяха останали само няколко капки. По лицето му пробяга раздразнение. — Миклаз, вино. Веднага.

— Да, ваше величество.

— Вземи Драказ с теб. Една кана арборско златно и една от онова сладкото червено. Не и от нашата жълта пикня обаче. И ако още веднъж намеря каната си празна, ще заповядам да напердашат сладките ти розови бузки. — Момчето затича, а кралят се обърна към Селми. — Сънувах, че сте намерили Денерис.

— Сънищата често лъжат, ваша милост.

— „Ваше сияние“ поне. Какво ви води при мен в този час, сир? Някаква неприятност в града?

— Градът е спокоен.

— Така ли? — Хиздар го изгледа объркано. — Защо сте дошли тогава?

— За да ви задам един въпрос. Ваше величество, вие ли сте Харпията?

Чашата на Хиздар се изплъзна от пръстите му и тупна на килима.

— Идваш в спалнята ми посред нощ и ме питаш това? Ти луд ли си? — Едва сега като че ли забеляза, че сир Баристан е с броня. — Какво… защо… как смееш…

— Отровата ваше дело ли беше, ваше величество?

Крал Хиздар отстъпи крачка назад.

— Скакалците? Не… дорнецът беше. Куентин, тъй нареченият принц. Питай Резнак, ако се съмняваш в мен.

— Имате ли доказателство за това? Резнак има ли?

— Не, иначе щях да заповядам да ги задържат. Може би все пак трябва да го направя. Маргаз ще изтръгне признание от тях, не се съмнявам. Дорнците са отровители, всички го знаят. Резнак казва, че почитат змии.

— Ядат змии — каза сир Баристан. — Беше вашата яма, вашата ложа, вашите места. Сладко вино и меки възглавнички, фурми и пъпеши, и скакалци в мед. Вие осигурихте всичко. Вие подканяхте нейно величество да опита скакалците, но не изядохте нито един.

— Аз… силните подправки не ми понасят. Тя беше жена ми. Кралицата ми. Защо ще искам да я тровя?

„Беше. Вярва, че е мъртва.“

— Само вие можете да отговорите на това, ваше величество. Възможно е да искате да я смените с друга жена. — Сир Баристан кимна към момичето, което надничаше от спалнята. — Тази там например.

Кралят погледна към арката.

— С нея?! Тя е нищо. Креватна робиня. — Вдигна ръце. — Сбърках. Не робиня. Свободна жена. Обучена за удоволствие. Дори един крал има своите нужди, а тя… тя не е ваша грижа, сир. Никога не бих навредил на Денерис. Никога.

— Подканвахте кралицата да опита скакалците. Чух ви.

— Мислех, че ще й харесат. — Хиздар отстъпи още крачка назад. — Люти и сладки едновременно.

— Люти и сладки — и отровни. Със собствените си уши чух как заповядахте на мъжете в ямата да убият Дрогон.

Хиздар облиза устни.

— Той ядеше Барсена. Драконите се хранят с хора. Беше убийство, изгаряне на…

— Изгаряне на хора, които искаха да навредят на кралицата. Синове на Харпията най-вероятно. Ваши приятели.

— Не са ми приятели.

— Вие го казвате. Но когато им казахте да спрат, се подчиниха. Защо ще го правят, ако не сте от тях?

Хиздар поклати глава. Този път не отговори.

— Кажете ми истината. Обичахте ли я изобщо, поне малко? Или просто жадувахте страстно короната?

— Страстно? Смеете да ми говорите за страст? — Устата на краля се изкриви от гняв. — Желаех короната, да… но не толкова страстно, колкото тя своя наемник. Може би точно скъпият на сърцето й капитан се опита да я отрови затова, че го изостави. А ако и аз бях ял от скакалците — какво пък, толкова по-добре.

— Даарио е убиец, но не е отровител. — Сир Баристан пристъпи към краля. — Вие ли сте Харпията? — Ръката му хвана дръжката на дългия меч. — Кажете ми истината и ви обещавам, че ще получите бърза и чиста смърт.

— Твърде много си позволявате, сир — каза Хиздар. — До гуша ми дойде от въпросите ви, и от вас също. Освободен сте от служба. Напуснете веднага Мийрийн и ще пощадя живота ви.

— Ако не сте Харпията, кажете ми кой е. — Сир Баристан извади меча от ножницата. Острието му улови светлината от мангала и се превърна в резка оранжев огън.

Хиздар се прекърши.

— Краз! — изкрещя и отскочи към спалнята си. — Краз! Краз!

Сир Баристан чу изскърцване на отваряща се врата, някъде отляво. Обърна се в мига, в който Краз се появи иззад един от гоблените. Движеше се бавно, още замаян от съня, но любимото му оръжие бе в ръката му: дотракски аракх, дълъг и извит. Оръжие, направено да нанася смъртоносни рани от конски гръб. „Убийствено оръжие срещу полуголи врагове в ямата или на бойното поле.“ Но тук беше тясно, дължината на аракха щеше да пречи, а Баристан Селми бе с броня.

— Дойдох за Хиздар — каза рицарят. — Пусни аракха, стой кротко и няма да пострадаш.

Краз се изсмя.

— Старче. Ще ти изям сърцето. — Двамата бяха еднакви на ръст, но Краз беше с петнайсет кила по-тежък и с четирийсет години по-млад, с бяла кожа, мъртвешки очи и гребен червеникавочерна коса, спускащ се от челото до тила му.

— Ами опитай — подкани го Баристан Храбрия.

Краз тръгна към него.

За първи път този ден сир Баристан Селми се чувстваше сигурен. „За това съм създаден. За танца, за сладката песен на стоманата, за меча в ръката ми и врага пред мен.“

Борецът от ямите беше бърз, мълниеносно бърз, по-бърз от всеки мъж, с когото сир Баристан се беше сражавал. В огромните му ръце аракхът се превърна в свистяща мълния, в стоманена буря, която сякаш връхлиташе към стария рицар от три страни едновременно. Повечето удари бяха насочени към главата му. Краз не беше глупав — без шлем Селми беше най-уязвим над врата.

Сир Баристан парираше ударите спокойно, дългият му меч посрещаше всяко посичане и го отбиваше. Оръжията кънтяха. Сир Баристан заотстъпва. С крайчеца на окото си видя как виночерпците ги гледат — очите им бяха големи и бели като кокоши яйца. Краз изруга и обърна високо посичане в ниско, но ударът му само остърга белия стоманен наколенник. Ударът, с който отвърна Селми, намери лявото рамо на бореца от ямите, сряза тънкия лен и захапа плътта под него. Жълтата туника порозовя и след миг стана червена.

— Само страхливци обличат желязо — заяви Краз, докато кръжеше около него. Никой не носеше броня в бойните ями. Тълпите идваха заради кръвта: смърт, писъци на предсмъртна агония, музиката на червените пясъци.

— Този страхливец скоро ще ви убие, сир — каза сир Баристан.

Краз не беше рицар, но куражът му заслужаваше учтивост. Краз не знаеше как да се бие с мъж в броня. Сир Баристан го видя в очите му: съмнение, смут, наченките на страха. Борецът от ямите налетя отново, този път с крясък, сякаш викът можеше да посече врага там, където не може стоманата. Аракхът посече ниско, високо, пак ниско.

Селми парираше ударите към главата си и оставяше бронята да свърши другото. Разпра бузата на бореца от ямите от ухото до устата, а след това остави червена диря през гърдите му. Кръв бликна от раните на Краз. Това сякаш го вбеси още повече и той помете мангала със заден замах и нажежените въглени се пръснаха в краката на Селми. Сир Баристан ги прескочи. Краз замахна към ръката му, но аракхът само одраска емайла на твърдата стомана.

— В ямата това щеше да ти отсече ръката, старче.

— Не сме в ямата.

— Свали тази броня!

— Още не е късно да свалиш оръжие. Предай се.

— Умри — изкрещя Краз… но докато вдигаше аракха, върхът му остърга един от гоблените на стената. Това бе шансът, който чакаше сир Баристан. Замахна и разпра корема на бореца от ямите, парира аракха, щом се изтръгна от плата, и довърши Краз с бързо забиване в сърцето. Червата на бореца от ямите се хлъзнаха навън като кълбо мазни змиорки.

Селми отстъпи назад. Дългият меч в ръката му беше червен до средата. Чу хлипа на Кеза.

— Не бой се — каза старият рицар. — Няма да пострадаш, дете. Искам само краля.

Избърса меча си в копринената завеса, прекрачи в спалнята и намери Хиздар зо Лорак, четиринайсетия с това благородно име, свит зад един гоблен. Хленчеше.

— Пощади ме — замоли се Хиздар. — Не искам да умра.

— Никой не иска. Но всички умират. — Сир Баристан прибра меча в ножницата и вдигна Хиздар на крака. — Хайде. Ще те заведа в килията. — Бронзовите зверове вече трябваше да са обезоръжили Стоманената кожа. — Ще стоиш там, докато кралицата се върне. Ако нищо не се докаже против теб, няма да пострадаш. Имаш думата ми на рицар.

Хвана краля под мишницата и го изведе от спалнята. Чувстваше се странно замаян, почти пиян. „Бях кралски бранител. Какво съм сега?“

Миклаз и Драказ се бяха върнали с виното на Хиздар. Стояха на прага, притиснали каните до гърдите си, втренчени в трупа на Краз. Кеза още плачеше, а Йезен я утешаваше.

— В-ваше величество — заекна Миклаз, — благородният Резнак мо Резнак каза д-да ви к-кажа да дойдете веднага.

Момчето говореше на краля все едно сир Баристан изобщо го нямаше, все едно че нямаше мъртвец проснат на килима в локва кръв. „Скааз трябваше да арестува Резнак и да го държи, докато не се уверим във верността му. Какво е станало?“

— Къде да дойде? — попита сир Баристан момчето. — Къде иска сенешалът да иде негово величество?

— Ами… — Миклаз сякаш го видя чак сега. — На т-терасата, сир. Да види.

— Какво да види?

— Д-д-драконите. Драконите, сир.

„Седемте да са ни на помощ“, помисли старият рицар.