Танц с дракони

Пренебрегнатият рицар

— Всички на колене пред Негово великолепие Хиздар зо Лорак, четиринайсети с това благородно име, крал на Мийрийн, потомък на Гхиз, октарх на Старата империя, господар на Скаазадан, консорт на Драконите и Кръв на Харпията — изрева херолдът. Гласът му отекна от мраморния под и закънтя сред колоните.

Сир Баристан Селми пъхна ръка под гънката на наметалото си и разхлаби меча си в ножницата. Не бяха разрешени никакви оръжия в присъствието на краля, освен на защитниците му. Като че ли все още го брояха за един от тях, въпреки освобождаването му. Поне никой не се беше опитал да вземе меча му.

Денерис Таргариен предпочиташе да води дворцовия си съвет от скамейка от лъскав абанос, гладка и проста, покрита с възглавнички, които сир Баристан й беше намерил, за да й е по-удобно. Крал Хиздар беше сменил пейката с два внушителни трона от позлатено дърво с високи гърбове, изваяни във формата на дракони.

Кралят се настани на трона отдясно със златна корона на главата и отрупан със скъпоценни камъни скиптър в бледата си ръка. Вторият трон остана празен.

„Важният трон — помисли сир Баристан. — Никакъв драконов стол не може да замени дракон, колкото и изкусно да е изваян.“

Вдясно от двата трона застана Гогор Великана, грамаден мъж със свирепо, покрито с белези лице. Отляво беше Пъстрата котка, със заметната през рамо леопардова кожа. Зад тях стояха Белакво Трошача на кокали и Краз със студените очи. „Опитни убийци — помисли Селми, — но едно е да се изправиш срещу противник в ямата, когато идването му е оповестено с рогове и барабани, а съвсем друго — да намериш скрит убиец, преди да може да удари.“

Денят беше ранен и свеж, но въпреки това той се чувстваше уморен до кости, все едно се е бил цяла нощ. Колкото повече остаряваше, толкова по-малко сън му трябваше сякаш. Като скуайър можеше да спи десет часа нощем и пак да се прозява, докато се препъва на двора за упражнения. На шейсет и три пет часа на нощ му изглеждаха повече от достатъчно. Предната нощ почти не беше спал. Спалнята му представляваше малка килия до покоите на кралицата, бивша слугинска стая. Обзавеждането включваше легло, нощно гърне, гардероб за дрехите му и дори стол, в случай, че поиска да седне. На масичката до леглото държеше свещ от пчелен восък и статуетка на Воина. Макар и да не беше религиозен, със статуетката се чувстваше по-малко самотен тук, в този чужд град, и към нея се беше обърнал в тъмното си нощно бдение. „Защити ме от съмненията, които ме глождят — беше се помолил, — и ми дай силата да направя каквото е правилно.“ Но нито молитвата, нито утрото му донесоха сигурност.

Залата беше пълна както винаги, но Баристан Селми забеляза най-вече кои лица липсват: Мисандей, Белвас, Сив червей, Аго, Джого и Ракаро, Ирри и Джикуи, Даарио Наарис. На мястото на Бръснатото теме стоеше дебел мъж с издута гръдна броня и маска на лъв, дебелите му крака се показваха под пола от ивици кожа. Маргаз зо Лорак, братовчедът на краля, новият командир на Бронзовите зверове. Селми вече си беше оформил здравословно презрително отношение към него. Познаваше този тип хора от Кралски чертог — раболепни към по-горните от тях, груби към по-долните, слепи, колкото и горделиви, и прекомерно надути.

„Скааз също може да е в залата — осъзна Селми. — Скрит зад маска.“ Четирийсет Бронзови щитове стояха между колоните и светлината на факлите огряваше лъскавите им маски. Бръснатото теме можеше да е който и да е от тях.

Залата бръмчеше от стотици тихи гласове. Звукът беше злокобен, гневен. Напомни на Селми звука на гнездо на стършели в мига преди всички стършели да заврат и да изригнат навън. А по лицата на множеството видя гняв, скръб, подозрение и страх.

Новият кралски херолд едва бе обявил началото на аудиенцията, когато започна грозното. Една жена зарида за брат си, умрял в ямата на Дазнак, друга за пострадалия си паланкин. Дебел мъж разкъса превръзките си, за да покаже изгорялата си ръка, плътта по която все още беше раздрана и мокра. А когато един заговори за Харгаз Героя, един освободен роб зад него го събори на пода. Шестима Бронзови маски едва ги разтърваха и ги измъкнаха от залата. „Лисица, ястреб, тюлен, скакалец, лъв, мечка.“ Селми се зачуди дали маските имат някакво значение за мъжете, които ги носеха. Дали едни и същи мъже носеха едни и същи маски всеки ден, или си избираха нови лица всяка сутрин?

— Тишина! — умоляваше Резнак мо Резнак. — Моля! Ще ви отговоря, но само ако…

— Вярно ли е? — извика една освободена. — Мъртва ли е майка ни?

— Не, не, не — закрещя Резнак. — Кралица Денерис ще се върне, когато благоволи, в цялата си мощ и величие. Дотогава негово величество крал Хиздар ще…

— Той не ми е крал — изрева един освободен.

Хората започнаха да се бутат.

— Кралицата не е мъртва — заяви сенешалът. — Кръвните й ездачи бяха пратени отвъд Скаазадан, за да намерят нейно величество и да я върнат на възлюбения й лорд и верните й поданици. Всеки води със себе си десет отбрани ездачи и всеки мъж има по три бързи коня, за да пътуват бързо и надалече. Кралица Денерис ще бъде намерена.

След това заговори висок гхискарец с халат от брокат, с толкова звучен, колкото и студен глас. На драконовия си трон крал Хиздар се стараеше да изглежда едновременно загрижен и невъзмутим. Отново вместо него отвърна сенешалът му.

Сир Баристан Селми заслуша с половин ухо мазните думи на Резнак. Годините служба в Кралската гвардия го бяха научили да слуша, без да чува, особено полезно умение, когато говорещият е решил да докаже, че думите наистина са вятър. В дъното на залата забеляза дорнското принцче с двамата му спътници. „Не трябваше да идват тук. Мартел не разбира каква опасност го грози. Денерис беше единственият му приятел в този двор, а нея я няма.“ Зачуди се колко ли разбират от това, което се говори. Дори той не можеше винаги да схване смесената гхискарска реч, която говореха търговците на роби, особено ако говореха бързо.

Принц Куентин поне слушаше съсредоточено. „Като баща си е.“ Нисък и набит, с простовато лице, изглеждаше добър младеж, сериозен, разумен, изпълнителен… но не от тези, които щяха да накарат сърцето на едно младо момиче да се разтупти. А Денерис Таргариен, каквото и да представляваше иначе, все пак беше младо момиче, както твърдеше сама всеки път, щом поискаше да изиграе невинност. Като всяка добра кралица, на първо място поставяше народа си — иначе изобщо нямаше да се омъжи за Хиздар зо Лорак, — но момичето в нея все още копнееше за поезия, за любовна страст и смях. „Иска огън, а Дорн й изпраща кал.“

Човек може да направи лапа от кал и да охлади треска. Може да засади зърно в кал и да отгледа жито, за да изхрани децата си. Калта може да нахрани човек, докато огънят само ще го погълне, но глупаците, децата и младите момичета винаги избират огъня.

Зад принца сир Герис Пийвода шепнеше нещо на Ирънууд. Сир Герис беше всичко, което принцът му не беше: висок, строен и с приятна външност, с изящество на фехтовач и духовитост на придворен кавалер. Селми не се съмняваше, че много дорнски девици са разрошвали с пръсти тази прошарена със слънце коса и са целували изкусителната усмивка на устните му. „Ако този беше принцът, нещата можеше да тръгнат съвсем другояче“, помисли си неволно… но у Пийвода имаше нещо прекалено чаровно за вкуса му. „Фалшива монета“, каза си старият рицар. Познавал беше много такива мъже през живота си.

Това, което шепнеше, сигурно бе смешно, защото едрият му плешив приятел изведнъж прихна толкова силно, че кралят извърна глава към дорнците и щом видя принца, се намръщи.

Това мръщене не се хареса на сир Баристан. А това, че кралят махна на Маргаз да се приближи, наведе се и зашепна на ухото му, му хареса още по-малко.

„Не съм се заклевал на Дорн“, каза си сир Баристан. Но Левин Мартел беше някога негов Заклет брат, по времето, когато връзките между рицарите в Кралската гвардия все още бяха здрави. „Не можах да помогна на принц Левин на Тризъбеца, но мога да помогна на племенника му сега.“ Мартел стъпваше в змийско гнездо, а дори не виждаше змиите. Продължителното му задържане, дори след като Денерис се беше отдала на друг пред очите на богове и хора, щеше да предизвика всеки съпруг, а кралицата я нямаше, за да защити Куентин от гнева на Хиздар. „Макар че…“

Мисълта го порази като плесник през лицето. Куентин бе отраснал в дворцовите среди на Дорн. Коварства и отрови не му бяха чужди. А и принц Левин не беше единственият му чичо. „Роднина е на Червената пепелянка.“ Денерис беше взела друг за консорт, но ако Хиздар умреше, щеше да е свободна да се омъжи отново. „Възможно ли е Бръснатото теме да е сгрешил? Кой може да каже, че скакалците бяха за Денерис? Беше кралската ложа. А ако той е бил набелязаната жертва?“ Смъртта на Хиздар щеше да разбие крехкия мир. Синовете на Харпията щяха да подновят убийствата си, а юнкайците — войната. За Денерис нямаше да остане по-добър избор от Куентин и брачния договор с него.

Сир Баристан още се бореше с това подозрение, когато чу тропота на тежки ботуши, изкачващи се по стръмните каменни стъпала в дъното на залата. Юнкайците бяха дошли. Трима Мъдри господари водеха процесията от Жълтия град, всеки със своя въоръжена свита. Един от търговците на роби носеше кестеняв токар със златни ресни, друг — токар на ивици морскосиньо и оранжево, трети — гръдна броня с еротични сцени, изработени с гагат, нефрит и перли. Наемническият капитан Кървавата брада ги придружаваше с кожена торба, метната на рамо, и с убийствено зла усмивка на лицето.

„Не Дрипавия принц — забеляза Селми. — Не Кафявия Бен Плум.“ Сир Баристан изгледа хладно Кървавата брада. „Дай ми най-малкия повод да потанцувам с теб и ще видим кой ще се смее накрая.“

Резнак мо Резнак се запровира напред през множеството.

— Мъдри господари, за нас е висока чест. Негово сияние крал Хиздар приветства с добре дошли своите приятели от Юнкай. Разбираме, че…

— Разбирате това. — Кървавата брада извади от торбата си отсечена глава и я хвърли в краката на сенешала.

Резнак писна уплашено и отскочи. Главата се затъркаля по пурпурния мраморен под, като оставяше кървава диря, и спря под драконовия трон на крал Хиздар. Бронзовите зверове снишиха копията си. Гогор Великана пристъпи тежко и застана пред кралския трон, а Пъстрата котка и Краз се озоваха от двете му страни в плътна стена.

Кървавата брада се изсмя.

— Той е мъртъв. Не хапе.

Плахо, много плахо, сенешалът се доближи до главата и деликатно я вдигна за косата.

— Адмирал Гролео.

Сир Баристан хвърли поглед към трона. Беше служил на толкова много крале, че неволно си представи как те щяха да реагират на подобно предизвикателство. Ерис щеше да се дръпне назад с ужас, сигурно щеше да се убоде на шиповете на Железния трон, а след това щеше да кресне на охраната си да насекат юнкайците на парчета. Робърт щеше да изреве за чука си и да плати на Кървавата брада на място в натура. Дори Джеерис, смятан за слаб от мнозина, щеше да заповяда да арестуват Кървавата брада и юнкайските търговци на роби.

Хиздар седеше замръзнал и вкаменен. Резнак постави главата на сатенена възглавничка в краката на краля и се дръпна боязливо назад, изкривил уста в превзета гримаса на отвращение. Сир Баристан можеше да надуши тежкия парфюм на сенешала от няколко крачки разстояние.

Мъртвият беше зяпнал с укор нагоре. Брадата му бе кафява от засъхналата кръв, но струйка червено все още течеше от отсечения врат. Личеше, че е трябвало повече от един удар, за да се отдели главата от тялото му. В дъното на залата молители започнаха да се измъкват навън. Един от Бронзовите зверове дръпна лъскавата си маска на ястреб и повърна закуската си.

Баристан Селми неведнъж беше виждал отсечени глави. Но тази… беше прекосил половината свят със стария мореплавател, от Пентос до Карт и обратно до Ащапор. „Гролео беше добър човек. Не заслужаваше такъв край. Искаше само да се върне у дома.“ Рицарят зачака напрегнато.

— Това — най-сетне проговори кралят, — това не е… възмутени сме, това… какво трябва да означава това… това…

Търговецът на роби с кестенявия токар извади свитък пергамент.

— Удостоен съм с честта да поднеса това послание от съвета на господарите. — Разгъна свитъка. — В него пише: „Седем влязоха в Мийрийн, за да подпишат мирните условия и да гледат празничните игри в Ямата на Дазнак. В гаранция за тяхната сигурност ни бяха предадени седем заложници. Жълтият град скърби за своя благороден син Юрказ зо Юнзак, който загина жестоко като гост на Мийрийн. Кръвта трябва да се плати с кръв.“

Гролео имаше жена в Пентос. Деца, внуци. „Защо точно той, от всички заложници?“ Джого, Хиро и Даарио Наарис командваха бойци, но Гролео беше адмирал без флота. „Жребий ли са теглили, или са решили, че Гролео е най-малко ценният за нас, най-малко вероятно ще е смъртта му да провокира отплата“, запита се рицарят… но да се постави въпросът беше по-лесно, отколкото да му се отговори. „Нямам опит в разплитането на такива възли.“

— Ваша милост — извика сир Баристан. — Ако благоволите да напомня, благородният Юрказ загина при трагично стечение на обстоятелства. Спъна се на стъпалата, докато се опитваше да избяга от дракона, и беше стъпкан от собствените си роби и свита. Или сърцето му се е пръснало от страх. Беше стар.

— Кой там си позволява да говори без кралско разрешение? — запита юнкайският лорд с пъстрия токар, дребен мъж с безволева брадичка и зъби, твърде големи за устата му. Приличаше на заек. — Длъжни ли са лордовете на Юнкай да търпят брътвежите на стражи? — Тръсна възмутен перлите по ресните на токара си.

Хиздар зо Лорак сякаш не можеше да откъсне очи от отрязаната глава. Едва след като Резнак прошепна нещо, най-после се овладя.

— Юрказ зо Юнзак беше върховният ви главнокомандващ. Кой от вас говори сега от името на Юнкай?

— Всички — заяви заекът. — Съветът на господарите.

Крал Хиздар намери малко твърдост в себе си.

— Тогава всички носите отговорността за това нарушаване на мира ни.

Отговори юнкаецът с бронята.

— Мирът не е бил нарушаван. Кръвта се заплаща с кръв, животът — с живот. За да покажем своята благонамереност, ви връщаме трима от заложниците. — Железните редици зад него се раздвоиха. Изкараха напред трима мийрийнци, вкопчили ръце в токарите си — две жени и един мъж.

— Сестро — каза сковано Хиздар зо Лорак. — Братовчеди. — Махна към кървавата глава. — Махнете това от очите ми.

— Адмиралът беше човек на морето — напомни му сир Баристан. — Ваше величество навярно би могъл да помоли юнкайците да ни върнат тялото му, за да можем да го погребем под вълните?

Лордът със заешките зъби махна с ръка.

— Ако пожелае ваше сиятелство, това ще стане. В знак на уважението ни.

Резнак мо Резнак се покашля шумно.

— Моля да не прозвучи като обида, но ми се струва, че нейно величество кралица Денерис ви даде… ъъ… седем заложници. Другите трима…

— Другите ще останат наши гости — заяви юнкайският лорд с бронята. — Докато драконите не бъдат унищожени.

В залата се възцари тишина. Последваха тих ропот и мърморене, изшепнати проклятия и нашепнати молитви. Стършелите се размърдваха в гнездото си.

— Драконите… — почна крал Хиздар.

— … са чудовища, както всички хора видяха в Ямата на Дазнак. Никакъв истински мир не е възможен, докато са живи.

Резнак отговори:

— Нейно величество кралица Денерис е Майка на драконите. Само тя може да…

Кървавата брада го прекъсна рязко:

— Нея я няма. Изгорена и погълната. Бурени растат от разбития й череп.

Думите бяха посрещнати с рев. Някои викаха и ругаеха. Други тропаха с крака и свиреха одобрително. Бронзовите зверове трябваше да заудрят с копията по пода, докато залата отново утихне.

Сир Баристан не откъсваше очи от Кървавата брада. „Дойде, за да оплячкоса града, а мирът на Хиздар го лиши от плячката. Готов е на всичко, за да предизвика кръвопролитие.“

Хиздар зо Лорак се надигна бавно от драконовия си трон.

— Трябва да го обсъдя със съвета си. Аудиенцията приключи.

— Всички на колене пред негово великолепие Хиздар зо Лорак, четиринайсети с това благородно име, крал на Мийрийн, потомък на Гхиз, октарх на Старата империя, господар на Скаазадан, консорт на Дракони и Кръв на Харпията — изрева херолдът. Бронзовите зверове се стекоха между колоните, строиха се в плътна редица и бавно настъпиха в крак, подкарвайки молителите извън залата.

На дорнците не се налагаше да ходят много далече. Както се полагаше на ранга и положението му, Куентин Мартел бе настанен във великата пирамида, два етажа по-долу — представително жилище с няколко стаи, със свой клозет и тераса с висок парапет. Навярно затова принцът и спътниците му се задържаха, изчаквайки тълпата да оредее, преди да тръгнат към стълбището.

Сир Баристан ги погледна замислено. „Какво щеше да поиска Денерис?“, запита се. Като че ли знаеше отговора. Закрачи през залата и дългото бяло наметало се разлюля зад него.

— Дворът на баща ти никога не е бил толкова оживен — чу отдалече шегата на Пийвода.

— Принц Куентин — извика Селми. — Може ли две думи?

Куентин Мартел се обърна.

— Сир Баристан. Разбира се. Стаите ми са едно ниво по-надолу.

„Не.“

— Не е моя работа да ви съветвам, принц Куентин… но на ваше място не бих се върнал в квартирата си. Вие и приятелите ви трябва да слезете по стъпалата и да напуснете.

Принц Куентин го зяпна.

— Да напуснем пирамидата?

— Напуснете града. Върнете се в Дорн.

Дорнците се спогледаха.

— Оръжията и бронята ни са в стаите — каза Герис Пийвода. — Да не говорим за повечето пари, които ни останаха.

— Мечовете може да се сменят — отвърна сир Баристан. — Мога да ви осигуря достатъчно пари за превоз до Дорн. Принц Куентин, кралят ви забеляза днес. Намръщи се.

Герис Пийвода се изсмя.

— От Хиздар зо Лорак ли да се плашим? Нали го видях. Разтрепери се пред юнкайците. Те му пратиха глава, а той не направи нищо.

Куентин Мартел кимна съгласен.

— За един принц е добре да помисли, преди да действа. Този крал… не знам какво да мисля за него. Вярно, кралицата също ме предупреди да се пазя от него, но…

— Предупредила ви е? — Селми се намръщи. — Защо още сте тук?

Принц Куентин се изчерви.

— Брачният договор…

— … е сключен от двама мъртви и не съдържа нито дума за кралицата или вас. Обещава ръката на сестра ви на нейния брат, още един мъртвец. Няма никаква сила. Докато не се появихте тук, нейно величество беше в неведение за съществуването ви. Баща ви пази тайните си добре, принц Куентин. Твърде добре, опасявам се. Ако кралицата знаеше за този договор в Карт, можеше изобщо де не тръгне към Робския залив, но вие закъсняхте. Нямам никакво желание да слагам сол в раните ви, но нейно величество има нов съпруг и стар любовник и изглежда предпочита тях двамата пред вас.

В тъмните очи на принца блесна гняв.

— Този дребен гхискарски лорд е негоден за консорт на кралицата на Седемте кралства.

— Не вие ще прецените това. — Сир Баристан помълча, разколебан дали вече не е казал твърде много. „Не. Кажи му останалото.“ — Онзи ден в Ямата на Дазнак част от храната в кралската ложа беше отровена. Беше чиста случайност, че Белвас Силния я изяде всичката. Сините грации твърдят, че само големината и необикновената му сила са го спасили, но беше на косъм. Може би скоро ще умре.

Стъписването на лицето на принц Куентин беше пълно.

— Отрова… предназначена за Денерис?

— За нея или за Хиздар. Може би и за двамата. Но ложата беше неговата. Негово величество направи всички приготовления. Ако отровата е била негово дело… е, трябва му изкупителна жертва. Кой би бил по-подходящ от един съперник от далечна земя, който няма никакви приятели в двора? Кой би бил по-подходящ от един отхвърлен ухажор на кралицата?

Куентин Мартел пребледня.

— Аз! Никога не бих… не е възможно да мислите, че съм замесен в какъвто и да било…

„Или е самата истина, или е блестящ артист.“

— Други може да го помислят — каза сир Баристан. — Червената пепелянка ви беше чичо. И имате сериозно основание да искате смъртта на крал Хиздар.

— Други също — намеси се Герис Пийвода. — Наарис например. На кралицата…

— … фаворитът — довърши сир Баристан, преди дорнският рицар да е казал нещо, което можеше да урони честта на кралицата. — Така ги наричате в Дорн, нали? — Не дочака отговор. — Принц Левин беше мой Заклет брат. В онези дни в Кралската гвардия нямаше много тайни. Знам, че той имаше фаворитка. Не смяташе, че има нещо срамно в това.

— Да — каза изчервен Куентин, — но…

— Даарио би убил Хиздар на мига, ако смееше — продължи сир Баристан. — Но не с отрова. Никога. А и все едно, Даарио не е тук. Хиздар все пак с удоволствие би го обвинил за скакалците… но на краля тепърва може да му потрябват Бурните врани, а ще ги загуби, ако се окаже замесен в смъртта на капитана им. Не, принце. Ако негово величество има нужда от отровител, когото да посочи, ще погледне към вас. — Беше казал всичко, което можеше да се каже без риск. След още няколко дни, ако боговете им се усмихнеха, Хиздар зо Лорак нямаше да управлява повече Мийрийн… но нямаше да е добре принц Куентин да пострада в кървавата баня, която предстоеше. — Ако трябва непременно да останете в Мийрийн, ще е добре да стоите настрана от двора и да се надявате Хиздар да ви забрави — довърши сир Баристан, — но един кораб за Волантис ще е по-разумно, принце. Какъвто и ход да изберете, желая ви всичко най-добро.

Преди да е направил й три стъпки, Куентин Мартел извика след него:

— Баристан Храбрия ви наричат.

— Някои.

Беше си спечелил това име едва десетгодишен, новоизпечен скуайър, но толкова суетен и горд, че си беше втълпил, че може да се срази в турнир с изпитани и доказани рицари. Беше взел назаем един боен кон и някаква броня от оръжейната на лорд Дондарион и излезе на турнира при Черния пристан като „тайнствения рицар“. „Дори херолдът се смя. Ръцете ми бяха толкова тънки, че когато наведох пиката, едва можех да я задържа върхът й да не зарови в земята.“ В правото на лорд Дондарион беше да го смъкне от коня и да го напердаши, но принцът на Морски кончета бе съжалил шантавото момче в зле стоящата му броня и го почете, като прие предизвикателството му. Един рунд стигаше. След това принц Дънкан му помогна да се вдигне на крака и свали шлема му.

— Момче — обяви той на тълпата. — Храбро момче.

„Преди петдесет и три години. Колко ли мъже все още са живи от онези, които бяха тогава на Черен пристан?“

— Какво име мислите, че ще ми дадат, ако се върна в Дорн без Денерис? — попита принц Куентин. — Куентин Предпазливия? Куентин Страхливия? Куентин Плашливия?

„Принцът, който закъсня“, помисли старият рицар… но ако един рицар от Кралската гвардия не научаваше нищо друго, научаваше се поне да си сдържа езика.

— Куентин Благоразумния — предположи сир Баристан. И се надяваше да е истина.