Танц с дракони

Сляпото момиче

Нощите й бяха огрени от далечни звезди и блясъка на лунна светлина по сняг, но всяка сутрин се събуждаше в тъмнина.

Отвори очи и се взря сляпа в черното, което я загръщаше, докато сънят й гаснеше. „Толкова красив.“ Облиза устни, докато си спомняше: блеенето на овцата, ужаса в очите на пастира, лая на кучетата, докато ги убиваше едно по едно, ръмженето на глутницата й. Дивечът бе станал по-рядък, откакто започнаха да валят снеговете, но предната нощ бяха пирували. Агнешко, кучешко, овнешко и човешка плът. Някои от малките й сиви братовчеди се страхуваха от хора, дори и от мъртви хора, но не и тя. Месото си беше месо, а хората бяха плячка. Тя беше нощният вълк.

Но само когато сънуваше.

Сляпото момиче се обърна, надигна се, скочи на крака и се протегна. Леглото й беше натъпкан с парцали дюшек върху студена каменна издатина и винаги се будеше вкочанена и схваната. Пристъпи към легена, безшумна като сянка, и се наплиска със студената вода. „Сир Грегър — помисли. — Дънсън, Раф Сладура. Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей.“ Нейната утринна молитва. А нейната ли беше? „Не, не моята. Аз съм никоя. Това е молитва на нощния вълк. Някой ден тя ще ги намери, ще ги хване, ще подуши страха им, ще вкуси кръвта им. Някой ден.“

Намери долните си дрехи на купчина и ги помириса, за да се увери, че все още са достатъчно чисти за носене, и ги облече в тъмното. Слугинското й облекло бе там, където го беше окачила: дълга туника от небоядисана вълна, груба и бодлива. Дръпна я и я нахлузи с плавно, опитно движение. Чорапите дойдоха последни. Един черен, един бял. Черният имаше бримка горе, белият не; можеше с опипване да разбере кой кой е, за да може всеки да иде на своя крак. Колкото и мършави да бяха, краката й бяха силни и жилави и ставаха по-дълги всеки ден. Радваше се на това. На Танцуваща по водата й трябваха добри крака. Сляпата Бет не беше танцуваща по водата, но нямаше вечно да е Бет.

Знаеше пътя до кухните, но носът й щеше да я отведе дотам дори да не го знаеше. „Люти чушлета и пържена риба — каза си, докато душеше по коридора, — и пресен хляб от фурната на Умма.“ Коремът й изръмжа от миризмите. Нощният вълк беше пирувал, но това нямаше да напълни корема на сляпото момиче. Сънувано месо не можеше да я засити, беше го научила отдавна.

Закуси със сардини, изпържени с коричка в подлютено масло и поднесени толкова горещи, че пареха пръстите й. Останалото масло изтопи с комат хляб, прокарваше го с чаша разредено с вода вино. Наслаждаваше се на вкусовете и миризмите, на грубия допир на коричката под пръстите си, на хлъзгавината на маслото, на щипането на лютия пипер. „Слух, миризма, вкус, допир — напомни си. — Има много начини да се познава светът за тези, които не могат да виждат.“

Някой беше влязъл в стаята зад нея и стъпваше с меки пантофи, тихо като мишка. Ноздрите й се разшириха. „Милият човек.“ Мъжете имаха различна миризма от жените, а във въздуха се долавяше и смътен мирис на портокал. Жрецът обичаше да дъвче портокалови резенчета, за да подсладят дъха му — когато си намереше, разбира се.

— И коя си тази сутрин? — чу го да пита, щом седна на масата. След това чу и тихо изпукване. „Счупи първото си яйце.“

— Никоя — отвърна тя.

— Лъжа. Познавам те. Ти си онова сляпо просякинче.

— Бет. — Беше познавала една Бет някога, в Зимен хребет, когато беше Аря Старк. Може би затова бе избрала името.

— Горкото дете — каза милият човек. — Искаш ли да си върнеш очите? Помоли и ще виждаш.

Задаваше същия въпрос всяка сутрин.

— Може да ги поискам утре. Не днес. — Лицето й беше тиха вода, криеше всичко, не разкриваше нищо.

— Както искаш. — Чуваше го как бели яйцето, а след това смътно сребърно звънване, когато вдигна лъжичката със сол. — Къде отиде да проси снощи горкото ми сляпо момиче?

— В хана „Зелената змиорка“.

— И какви нови три неща знаеш, а не ги знаеше, когато ни остави последния път?

— Морският господар още е болен.

— Това не е ново. Морският господар беше болен вчера и ще бъде болен и утре.

— Ако не умре.

— Когато умре, това ще е ново.

„Когато умре, ще има избиране и ще се извадят ножовете.“ Така ставаше в Браавос. Във Вестерос един мъртъв крал се наследяваше от най-големия му син, но браавосите нямаха крале.

— Тормо Фрегар ще бъде новият морски господар.

— Това ли говорят в „Зелената змиорка“?

— Да.

Милият човек отхапа половината яйце. Момичето го чуваше как дъвче. Никога не говореше с пълна уста. Преглътна и каза:

— Някои твърдят, че във виното имало мъдрост. Такива хора са глупаци. В други ханове се обсъждат други имена, не се съмнявай. — Лапна другата половина на яйцето, сдъвка и преглътна. — Какви три нови неща знаеш, които не си знаела преди?

— Знам, че някои хора казват, че Тормо Фрегар със сигурност ще е новият морски господар — отвърна тя. — Някои пияни хора.

— По-добре. И какво още знаеш?

„Вали сняг в Речните земи, във Вестерос“, за малко да каже. Но щеше да я попита как знае това, а тя не мислеше, че отговорът й ще му хареса. Прехапа устна и си помисли за предната нощ.

— Курвата С’врон е с дете. Не е сигурна за бащата, но смята, че може да е онзи тирошки наемник, когото уби.

— Това е добре да се знае. Какво още?

— Кралицата Мерлинг е избрала нова Русалка на мястото на удавената. Тя е дъщерята на слугиня на Престейн, тринайсетгодишна и бедна, но хубава.

— Всички са хубави в началото — каза жрецът, — но не можеш да знаеш, че е хубава, освен ако не си я видяла със собствените си очи, а ти нямаш очи. Коя си ти, дете?

— Никоя.

— Аз виждам Сляпата Бет, просякинчето. Жалка лъжкиня е тя. Изпълнявай си задълженията. Валар моргулис.

— Валар дохерис. — Взе паницата и чашата си, ножа и лъжицата, и стана. Накрая взе тоягата си. Беше пет стъпки дълга, тънка и гъвкава, дебела колкото палеца й, с кожа, увита около дръжката на педя от върха. „По-добре е от очите, щом се научиш как да я използваш“, беше й казал бездомникът.

Беше лъжа. Често я лъжеха, за да я изпитат. Никоя тояга не е по-добра от очи. Но беше добре да я има и винаги гледаше да й е подръка. Умма бе започнала да я нарича Пръчка, но имената не бяха важни. Беше тя. „Никоя. Аз съм никоя. Само едно сляпо дете, само слуга на Оногова с многото лица.“

Всяка вечер бездомничето й носеше чаша мляко и й казваше да го изпие. Питието имаше странен горчив вкус, който сляпото момиче скоро започна да мрази. Дори от смътната миризма, която я предупреждаваше какво е, преди да докосне езика й, скоро започна да й се гади, но все пак изпиваше чашата. И питаше:

— Колко дълго трябва да съм сляпа?

— Докато тъмнината стане за теб сладка като светлината — казваше й бездомничето, — или докато помолиш за очите си. Помоли и ще виждаш.

„И тогава ще ме изгонят.“ По-добре сляпа, отколкото това. Нямаше да я принудят да се покори.

В деня, в който се беше събудила сляпа, бездомничето я хвана за ръката и я поведе през сводовете и тунелите на скалата, на която бе построена Къщата на Черното и Бялото, и нагоре по стръмните каменни стъпала в същинския храм.

— Брой стъпалата, докато се изкачваш — беше й казала. — Пръстите ти да опипват стената. Има белези там, невидими за окото, но явни на допир.

Това беше първият й урок. После имаше още много.

Отровите и отварите бяха за следобедите. Трябваше да мирише, да пипа и опитва, за да й помага, но пипането и опитването можеше да са гибелни, когато стриваше отрови, а при някои от по-силните отрови дори миризмата не беше безопасна. Опарените връхчета на пръсти и подпухналите устни й станаха обичайни, а веднъж така се поболя, че не можеше да задържи храна дни наред.

Вечерята беше за уроци по езици. Сляпото момиче разбираше браавоски и можеше да го говори прилично, дори беше загубила повечето от варварския си акцент, но милият човек не беше доволен. Настояваше да подобри високия си валириански и да научи езиците на Лис и Пентос също.

Вечерта играеше с бездомничето на лъженка, но без очи, с които да вижда, играта беше много различна. В началото беше много, много по-трудна, почти невъзможна… но точно когато бе на ръба да запищи от безсилие, всичко стана много по-лесно. Научи се да чува лъжите, да ги усеща в мимолетните паузи.

Много от другите й задължения си оставаха същите, но докато обикаляше да ги изпълни, се спъваше в мебели, блъскаше се в стени, изтърваваше подноси, губеше се безнадеждно и безпомощно из храма. Веднъж за малко щеше да падне с главата надолу по стълбите, но Сирио Форел я беше научил да пази равновесие в един друг живот, когато беше момичето Аря, и успя някак да се задържи.

Някои нощи би плакала, докато заспи, ако все още беше Ари Невестулката или Котката, или дори Аря от дома Старк… но никоя нямаше сълзи. Без очи и най-простата задача беше опасна. Изгори се десетина пъти, докато работеше с Умма. Веднъж, докато кълцаше лук, си поряза пръста до кокала. Два пъти дори не можа да намери стаята си в мазето и трябваше да спи на пода. Храмът беше опасен с всичките си ниши и алкови дори след като се бе научила да използва ушите си: начинът, по който стъпките й отекваха от тавана и около краката на трийсетте високи каменни богове създаваше впечатлението, че самите стени се движат, а басейнът със спокойната черна вода също правеше странни неща със звука.

— Имаш пет сетива — казваше милият човек. — Учи се да използваш другите четири и ще имаш по-малко порязвания и драскотини.

Вече усещаше въздушните течения с кожата си. Можеше да намери кухните по миризмата, да различи мъже от жени по миризмите. Познаваше Умма, слугите и послушниците по стъпките им, можеше да ги различи един от друг, преди да са се доближили достатъчно, за да ги помирише (но не и бездомничето и милия човек, които не издаваха почти никакъв звук, освен ако не поискат). Свещите, които горяха в храма, също имаха миризми: дори неароматизираните изпускаха лек дим от фитилите си. Те също бяха започнали да й викат, след като се научи да използва носа си.

Мъртвите също имаха своя миризма. Едно от задълженията й беше да ги намира в храма всяка сутрин, където бяха избрали да легнат и да затворят очи, след като са пили от басейна.

Тази сутрин намери двама.

Един беше умрял в краката на Странника, а над него мъждукаше самотна свещ. Можеше да усети топлината й, а ароматът й погъделичка носа. Свещта гореше с тъмночервен пламък — за хората с очи трупът щеше да е окъпан в червено сияние. Преди да повика слугите, за да го изнесат, коленичи и опипа лицето му, проследи очертанията на челюстта му, пръстите й погалиха бузите и носа му, докоснаха косата му. „Къдрава коса, и гъста. Красиво лице, без бръчки. Млад е бил.“ Зачуди се какво ли го е довело тук, за да избере дара на смъртта. Умиращи улични убийци често стигаха до Къщата на Черното и Бялото, за да ускорят края си, но по този мъж не можа да намери никакви рани.

Второто тяло беше на стара жена. Беше заспала на диван за сънуване в една от скритите ниши, където специални свещи предизвикваха видения за обичани и изгубени неща. Сладка и нежна смърт, така казваше милият човек. Пръстите й казаха, че старицата е умряла с усмивка на лице. Беше издъхнала скоро. Тялото й все още бе топло на допир. „Кожата й е толкова мека, като дълго обработвана… стара, тънка и набръчкана, сякаш е сгъвана хиляда пъти.“

Когато слугите дойдоха да изнесат трупа, сляпото момиче ги последва. Остави се стъпките им да я водят, но докато слизаха, броеше. Знаеше наизуст броя на всички стъпала. Под храма имаше лабиринт от подземия и тунели, където дори хора с виждащи очи често се губеха, но сляпото момиче бе научило всяка педя от тях, а си имаше и тоягата, която да й помогне да намери пътя си, ако паметта й я излъже.

Труповете ги полагаха в подземието. Сляпото момиче отиваше да работи в тъмното, смъкваше ботушите, дрехите и други вещи, опразваше кесиите им и броеше монетите им. Различаването на една монета от друга само на допир бе едно от първите неща, на които я научи бездомничето, след като й взеха очите. Браавоските монети бяха стари приятели: трябваше само да прокара връхчетата на пръстите си по тях, за да ги разпознае. Монетите от други земи и градове бяха по-трудни, особено по-далечните. Волантинските хонори бяха най-обичайни, малки монети, не по-големи от петак, с корона на едната страна и череп на другата. Лисенските монети бяха овални и с гола жена на тях. Други монети имаха отпечатани на тях кораби или слонове, или кози. Вестероските монети показваха глава на крал на лицето и дракон на гърба.

Старицата нямаше кесия, никакви богатства освен един пръстен на тънкия й пръст. У красивия мъж намери четири златни дракона от Вестерос. Галеше с палец най-изтъркания и се опитваше да реши кой крал показва, когато чу вратата зад нея тихо да се отваря.

— Кой е? — попита.

— Никой. — Гласът беше дълбок, груб и студен.

И се движеше. Тя пристъпи встрани, сграбчи тоягата си и перна с нея нагоре, за да защити лицето си. Дърво изпращя в дърво. Силата на удара за малко да избие тоягата от ръката й. Успя да я задържи, перна… но там, където трябваше да е той, тоягата изсвистя във въздуха.

— Не там — каза гласът. — Сляпа ли си?

Не отговори. Говоренето само щеше да размъти звуците, които той можеше да издаде. Знаеше, че се движи. „Наляво или надясно?“ Скочи наляво, замахна надясно, но не удари нищо. Силно посичане отзад я порази в краката.

— Глуха ли си?

Тя се обърна, с тоягата в лявата ръка, завъртя се и шибна. Не улучи. Чу смях вляво от себе си. Удари надясно.

Този път го спря. Тоягата й се натресе в неговата. Ударът разтърси ръката й.

— Добре — каза гласът.

Сляпото момиче не знаеше чий е гласът. На някой от послушниците сигурно. Не помнеше да го е чувала, но пък защо слугите на Многоликия бог да не можеха да променят гласовете си също толкова лесно, колкото лицата си? Освен неин Къщата на Черното и Бялото беше дом на двама слуги, трима послушници, готвачката Умма и двамата жреци, които тя наричаше бездомничето и милия човек. Други идваха и си отиваха, понякога по тайни пътища, но тези бяха единствените, които живееха тук. Този сега можеше да е всеки от тях.

Тя скочи настрани, тоягата й се завъртя, чу звук зад себе си и шибна натам, но удари във въздуха. И изведнъж неговата тояга се оказа между краката й, заплете ги, докато тя се опитваше отново да се обърне, и я удари по пищялката. Тя залитна и падна на колене толкова силно, че си прехапа езика.

И замръзна. „Неподвижна като камък. Къде е той?“

Изсмя се някъде зад нея. Перна я по едното око, след това я удари по кокалчетата на пръстите, докато се надигаше. Тя изтърва тоягата и изсъска от яд.

— Хайде. Вдигни я. Достатъчно те бих за днес.

— Никой не ме бие.

Запълзя на четири крака, намери тоягата, след това скочи на крака, пребита и мръсна. Подземието беше тихо и безмълвно. Беше си отишъл. А дали? Можеше да стои точно до нея сега, така и нямаше да го разбере. „Вслушай се за дъха му“, каза си, но нямаше нищо. Постоя още миг, а после остави тоягата и продължи с работата си. „Ако си имах очите, щях да го скъсам от бой.“ Един ден милият човек щеше да й ги върне и тогава щеше да им покаже на всички.

Трупът на старицата вече беше изстинал, тялото на уличния разбойник се вкочаняваше. Момичето беше свикнало с това. Повечето дни прекарваше повече време с мъртвите, отколкото с живите. Липсваха й приятелите, които си имаше, докато беше Кет, Котката на Каналите: старият Бруско с болния гръб, дъщерите му Талея и Брея, глумците от „Кораба“, Мери и курвите й от „Щастлив пристан“, и всички други от пристанищната сган. Най-вече й липсваше самата Кет, даже повече, отколкото й липсваха очите. Харесваше й да е Кет повече, отколкото й беше харесвало да е Солничката или Тантурчо, или Невестулката, или Ари. „Убих Кет, когато убих онзи певец.“ Милият човек й беше казал, че тъй или иначе трябва да й вземат очите, за да й помогнат да се научи да използва другите си сетива, но не за половин година. Слепите послушници бяха обичайни в Къщата на Бялото и Черното, но малко от тях бяха млади като нея. Но момичето не съжаляваше. Дареон беше дезертьор от Нощния страж, заслужаваше да умре.

Беше го казала на милия човек.

— А ти бог ли си, че да решаваш кой трябва да живее и кой да умре? — попита я той. — Ние даваме дара на белязаните от Оногова с многото лица след молитви и жертвоприношения. Така е било от самото начало. Разказвал съм ти за основаването на ордена ни и как първият от нас отвърнал на молитвите на роби, които пожелали смъртта. Дарът се давал само на онези, които копнеели за него, в началото… но един ден първите от нас чуха един роб да се моли не за своята смърт, а на господаря си. Толкова страстно я желаел, че предложил всичко, което имал, за да се отвърне на молитвата му. И на първия ни брат му се сторило, че това жертвоприношение ще удовлетвори Оногова с многото лица, и същата нощ дарил молителя. Тогава отишъл при роба и рекъл: „Предложи ни всичко, което имаш за смъртта на този човек, но робите нямат нищо освен живота си. Това иска богът от теб. Докато имаш дни на земята, ще му служиш.“ И от този момент сме станали двама. — Дланта му се стегна на ръката й, нежно, но здраво. — Всички хора трябва да умрат. Ние сме само сечива на смъртта, не самата смърт. Когато уби певеца, ти си присвои властта на бога. Убиваме хора, но не дръзваме да ги съдим. Разбираш ли?

„Не“, помисли тя.

— Да — отвърна.

— Лъжеш. И точно затова сега трябва да ходиш на тъмно, докато видиш пътя. Освен ако не пожелаеш да ни напуснеш. Трябва само да помолиш и можеш да върнеш очите си.

„Не“, помисли тя.

— Не — отвърна.

Същата вечер, след яденето и малко упражнение в играта с лъжене, сляпото момиче намери ивица плат и я върза на главата си, за да скрие безполезните си очи, а после помоли бездомничето да й помогне да си сложи лицето на Бет. Бездомничето беше обръснало главата й, когато й взеха очите: глумска прическа го наричаше, защото много глумци правеха същото, за да им стоят по-добре перуките. Но ставаше и за просяци и помагаше да опазят главите си от бълхи и въшки. Само перука не стигаше обаче.

— Мога да те покрия с гнойни рани — каза бездомничето, — но гостилничарите и кръчмарите ще те гонят от вратите си. — Вместо това й даде пъпки от шарка и глумска бенка на бузата с израснали черни косми от нея.

— Грозно ли е? — попита сляпото момиче.

— Не е красиво.

— Добре.

Никога не я беше интересувало дали е хубава, дори когато беше глупавата Аря Старк. Само баща й я беше наричал хубава. „Той и Джон Сняг понякога.“ Майка й обикновено казваше, че би могла да е хубава, ако просто мие и реши косата си и се грижи повече за облеклото си, като сестра й. За сестра й и приятелите на сестра й, и за всички останали тя беше просто Аря Конското лице. Но сега всички те бяха мъртви, дори Аря, всички освен брат й Джон. Някои нощи чуваше приказки за него, в кръчмите и бардаците на пристана на Рагман. „Черното копеле на Вала“, беше го нарекъл един. „Дори Джон изобщо не би познал Сляпата Бет, обзалагам се.“ Това я натъжи.

Дрехите й бяха дрипи, избелели и разръфани, но все пак топли и чисти дрипи. Под тях криеше три ножа: един в ботуша, един в ръкава, един в кания на кръста. Браавосите бяха мили хора общо взето, склонни по-скоро да помогнат на едно сляпо просякинче, отколкото да се опитат да му навредят, но винаги се намираха някои, които можеше да решат, че могат безопасно да я ограбят или изнасилят. Ножовете бяха за тях, въпреки че досега на сляпото момиче не се беше налагало да ги използва. Напукана дървена просешка паница и конопено въже на кръста допълваха образа й.

Тръгна, когато Титанът изрева за залез-слънце, като броеше стъпалата надолу от вратата на храма, после мина с почукване с тояжката по моста над канала към Острова на боговете. Разбра, че мъглата е гъста, по лепкавите си дрехи и влажния допир на въздуха по ръцете и лицето й. Мъглите на Браавос също правеха странни неща със звуците, както бе открила. „Половината град ще е полусляп тази нощ.“

Докато потропваше с тояжката покрай храмовете, чуваше как послушниците от Култа на Звездната мъдрост на върха на гадателната си кула пеят на вечерните звезди. Уханният дим, надвиснал във въздуха, я привлече по лъкатушещата пътека натам, където червените жреци бяха запалили големите си железни мангали пред къщата на Господаря на Светлината. Скоро вече можеше да усети горещината във въздуха. Поклонниците на Р’хлор извисяваха гласовете си в молитва.

— Че нощта е тъмна и пълна с ужаси — молеха се.

„Не за мен.“ Нейните нощи бяха окъпани в светлина и изпълнени с песните на глутницата й, с вкуса на откъснато от кокала кърваво месо, с топлите познати миризми на сивите й братовчеди. Само през деня беше сама и сляпа.

Крайбрежният квартал й беше познат. Кет беше обикаляла по кейовете и уличките на пристана на Рагман, за да продава миди и стриди за Бруско. С дрипите, обръснатата глава и глумската бенка не изглеждаше като тогава, но за по-сигурно стоеше настрана от Кораба, Щастливия пристан и другите места, където най-много бяха познавали Кет.

Познаваше всяка гостилница и кръчма по миризмата. „Черният гемиджия“ миришеше на сол. „При Пинто“ вонеше на вкиснало вино, на вмирисано сирене и на самия Пинто, който никога не сменяше дрехите си, нито миеше косата си. При „Кърпачът на платна“ пушливият въздух винаги миришеше на печащо се месо. Къщата на седемте лампи лъхаше на тамян, а „Сатененият палат“ — на парфюмите на хубави млади момичета, мечтаещи да станат куртизанки.

Всяко място си имаше и свои звуци също така. В „При Морого“ и в хана „Зелената змиорка“ повечето нощи имаше певци. В гостилницата на хана „Прокуденика“ пееха самите гости, с пиянски гласове и на петдесет различни езика. „Жабешката къща“ винаги беше пълна с веслари от змийските лодки, които спореха за богове и куртизанки и дали Морският господар е глупак, или не. „Сатененият палат“ беше много по-тих, място, където се шепнеха нежни думи, място на тихо шумолене на копринени рокли и момичешки кикот.

Всяка нощ Бет просеше на различно място. Рано се беше научила, че гостилничарите и кръчмарите са по-склонни да я търпят, ако не идва често. Предната нощ беше прекарала пред „Зелената змиорка“, тъй че тази нощ зави надясно вместо наляво след Кървавия мост и се запъти към „При Пинто“ в другия край на пристана на Рагман, на самата граница на Удавения град. Пинто можеше да е гръмогласен и миризлив, но имаше меко сърце под всичките си непрани дрехи и ревовете си. Често я пускаше вътре на топло, ако не беше препълнено, а от време на време можеше дори да й предложи халба ейл и малко храна, докато й разправя историите си. На младини Пинто бил най-прочутият пират в Каменните стъпала, ако го слушаше човек: най-много обичаше да разказва надълго и широко за подвизите си.

Тази нощ имаше късмет. Кръчмата беше почти празна и можа да се настани в едно тихо кътче недалече от огъня. Едва беше седнала и скръсти крака, когато нещо се отърка в бедрото й.

— Пак ли ти? — каза сляпото момиче. Почеса главата му между ушите, а котаракът скочи в скута й и замърка. Браавос беше пълен с котки, а най-много бяха в кръчмата на Пинто. Старият пират вярваше, че носят късмет и пазят кръчмата му от гадини. — Познаваш ме, нали? — прошепна тя. Глумски бенки не можеха да излъжат котките. Те помнеха Кет от Каналите.

Беше добра нощ за сляпото момиче. Пинто се оказа във весело настроение и й даде чаша разредено вино, бучка миризливо сирене и половин пай със змиорки.

— Пинто е много добър човек — заяви той и се настани при нея да й разправя за времето, когато пленил кораб с подправки, история, която беше чувала поне десетина пъти.

Часовете минаваха. Кръчмата се напълни. Пинто скоро бе твърде зает, за да й обръща внимание, но няколко от редовните му посетители пуснаха монети в просешката й паница. Други маси бяха заети от непознати: китоловци от Ибен, които воняха на кръв и китова мас, двама катили с намазани с благовонно масло коси, дебел мъж от Лорат, който се оплакваше, че сепаретата на Пинто били много малки за шкембето му. А по-късно дойдоха трима лисенци, моряци от „Добросърдечната“, разбита от бурята галера, докретала предната нощ в Браавос и задържана тази сутрин от стражата на Морския господар.

Лисенците заеха масата най-близо до огъня и заговориха тихо над чаши черен ром. Шепнеха, за да не ги чуе никой. Но тя беше никой и чу почти всяка дума. А по едно време дори й се стори, че може и да ги види през присвитите жълти очи на котарака, мъркащ в скута й. Единият беше стар, единият млад, а третият беше загубил ухо, но и тримата имаха светлорусата и гладка коса на Лис, където кръвта на стария Фрийхолд все още бе силна.

На другата сутрин, когато милият човек я попита какви три неща знае, които не е знаела преди, тя беше готова.

— Знам защо Морският господар задържа „Добросърдечна“. Защото превозва роби. Стотици роби, жени и деца, вързани заедно с въжета в трюма й. — Браавос бе основан от избягали роби и робската търговия тук беше забранена.

— Знам откъде са робите. Били са диваци от Вестерос, от място, наречено Хардхоум. Старо и разрушено място, прокълнато. — Баба Нан й беше разказвала приказки за Хардхоум в Зимен хребет, когато все още беше Аря Старк. — След голямата битка, в която Кралят отвъд Вала бил убит, диваците избягали и тази горска вещица им казала, че ако отидат в Хардхоум, ще дойдат кораби, за да ги закарат на топло място. Но кораби не дошли, освен двата лисенски пиратски кораба, „Добросърдечна“ и „Слон“, които били изтласкани на север от буря. Пуснали котва край Хардхоум да направят ремонт и видели диваците, но те били хиляди и нямали място за всички, тъй че рекли, че ще вземат само жените и децата. Диваците нямали нищо за ядене, тъй че мъжете пратили жените и дъщерите си, но щом корабите излезли в открито море, лисенците ги вкарали долу и ги вързали. Смятали да ги продадат всички в Лис. Само че се натъкнали на друга буря и корабите се разделили. „Добросърдечна“ пострадала и капитанът нямал друг избор, освен да я спре тук, но „Слон“ успял да стигне до Лис. Лисенците в „При Пинто“ смятат, че ще се върне с още кораби. Цената на робите се вдига, казват, а има още хиляди жени и деца в Хардхоум.

— Добре е да се знае. Това са две неща. Има ли трето?

— Да. Знам, че ти си този, дето ме удряше. — Тоягата й замахна, перна го по пръстите и неговата тояга изтропа на пода.

Жрецът изохка и дръпна ръката си.

— И как може едно сляпо момиче да е разбрало това?

„Видях те.“

— Дадох ти три. Не съм длъжна да ти давам четири. — Може би на другия ден щеше да му каже за котката, която я бе придружила до вкъщи предната нощ от „При Пинто“, котката, която се криеше в мертеците и ги гледаше отгоре. „А може би не.“ Щом той можеше да си има тайни, и тя можеше.

Същата вечер Умма поднесе солени раци за вечеря. Когато й подадоха чашата, сляпото момиче сбръчка носле и я изпи на три дълги глътки. После изохка и я изтърва. Езикът й беше пламнал, а когато изгълта чаша вино, пламъците запълзяха по гърлото й и нагоре в носа.

— Вино няма да помогне, а вода само ще разгори пламъците — каза й бездомничето. — Изяж това. — Пъхнаха парче хляб в ръката й. Момичето задъвка и преглътна. Помогна. Втори залък помогна още повече.

А на заранта, когато нощният вълк я остави и тя отвори очи, видя лоена свещ да гори там, където нямаше никаква свещ предната нощ, колебливият й пламък се полюшваше напред-назад като курва на Щастливия пристан. Никога в живота си не бе виждала нещо толкова красиво.