Танц с дракони

Тирион

Свинята имаше по-добродушен нрав от някои коне, които беше яздил.

Беше търпелива и стабилна, прие Тирион, без да изквичи, когато се качи на гърба й, и остана неподвижна, докато посягаше за щита и пиката. Но щом подръпна юздите й и притисна стъпала в хълбоците й, се задвижи изведнъж. Казваше се Хубавка, краткото за Хубавата свиня, и беше обучена да търпи седло и юзди от малко прасенце.

Хубавка затича по палубата и боядисаната дървена броня затрака. Подмишниците на Тирион бяха полепнали от пот и капка пот се стичаше по белега му под големия неудобен шлем, но въпреки това в един нелеп миг се почувства почти като Джайм, препускащ на турнирно поле с пика в ръка и с блеснала на слънцето златна броня.

Когато започна смехът, сънят се разпадна. Не беше никакъв шампион, само едно джудже на гърба на прасе, стиснало пръчка и подскачащо за забавление на няколко изнервени вмирисани на ром моряци с надеждата да оправи скапаното им настроение. Някъде долу в пъкъла баща му кипеше, а Джайм се кискаше. Тирион почти можеше да усети студените им мъртви очи, загледани в този глумски фарс алчно като екипажа на „Селесори Коран“.

Ето, че се появи и врагът му. Пени яздеше голямото си сиво куче, шарената й пика се люшкаше пиянски, докато песът скачаше по палубата. Щитът и бронята й бяха боядисани червено, но боята се беше олющила и избеляла. Неговата броня беше синя. „Не моята. На Грош. Изобщо не е моя.“

Тирион срита бутовете на Хубавка, за да я ускори в атака. Моряците го окуражаваха с подсвиркване и викове. Дали викаха, за да го окуражат, или на подигравка, не можеше да каже със сигурност, макар да имаше смътна представа. „Защо изобщо се оставих да ме уговорят за този фарс?“

Знаеше отговора обаче. Вече от дванайсет дни корабът се носеше на дрейф в Тъжния залив. Настроението на екипажа беше отвратително и сигурно щеше да стане още по-неприятно, щом дневната им дажба ром свършеше. Човек не може да посвети толкова много часове на кърпене на платна, запушване на дупки и ловене на риба. Джора Мормон беше чул да мърморят как късметът на джуджето ги бил издънил. Макар корабният готвач все още да потъркваше главата на Тирион от време на време, с надеждата, че това може да докара малко вятър, останалите бяха започнали да му хвърлят отровни погледи всеки път, щом се изпречеше на пътя им. Съдбата на Пени бе още по-тежка, откакто готвачът им беше пуснал мухата, че може би стискането на гърда на момиче джудже е точно това, което ще им върне късмета. Също така бе започнал да нарича Хубавата свиня Бекона, шега, която звучеше много по-смешно, когато я измисли Тирион.

— Трябва да ги накараме да се смеят — беше го умолявала Пени. — Трябва да ги направим като нас. Ако им дадем зрелище, ще им помогне да забравят. Моля ви, милорд. — И някак си, по някакъв начин, необяснимо как, той беше отстъпил. „Сигурно заради рома.“ Капитанското вино беше свършило първо. Човек може да се напие с ром много по-бързо, отколкото с вино, беше открил Тирион Ланистър.

Така се намери облечен в боядисаната дървена броня на Грош, яхнал свинята на Грош, докато сестрата на Грош му даваше подробни указания за тънкостите на шутовския турнир, някогашния им поминък. Имаше някаква определено пикантна ирония в това, предвид че Тирион за малко не беше изгубил главата си веднъж, отказвайки да яхне куче заради извратеното забавление на племенника си. И все пак му беше някак трудно да се наслади на хумора във всичко това, от гърба на свинята.

Пиката на Пени се сниши тъкмо навреме, та затъпеният й край да забърше рамото му. Неговата се поколеба, преди да я наведе и да изтрака в ъгъла на щита й. Тя се задържа на седлото. Той не можа. Но така се и очакваше.

„Лесно, като падане от прасе…“ макар че падането точно от това прасе се оказа по-трудно, отколкото изглеждаше. Тирион се сви на кълбо, докато падаше, спомнил си урока, но въпреки това тупна тежко на палубата и си прехапа езика толкова силно, че усети вкуса на кръв. Чувстваше се все едно отново е на дванайсет и се премята по масата за вечеря в голямата зала в Скалата на Кастърли. Тогава чичо му Герион беше подръка, за да похвали усилията му, вместо киселите моряци. Смехът им изглеждаше рехав и нервен в сравнение с веселия рев, който бе посрещнал лудориите на Грош и Пени на сватбения пир на Джофри, а някой му изсъска ядосано.

— Не-Нос, яздиш така, както изглеждаш, грозно — извика един от кърмовия мостик. — Ти мъж ли си бе! Да се оставиш момиче да те надвие! — „Заложил е пари на мен“, реши Тирион. Остави се обидата да го залее, без да се впряга. Чувал беше и по-лоши неща в живота си.

С дървената броня не можеше да стане. Усети се, че маха безпомощно с ръце и крака като костенурка по гръб. Това поне разсмя неколцина. „Жалко, че не си счупих крака, това щеше да ги накара да вият от смях. А ако ме бяха видели в онзи нужник, когато прострелях баща си в корема, можеше така да се разсмеят, че да се насерат в бричовете си заедно с него. Но каквото и да е, само кучите синове да се държат мило.“

Джора Мормон най-сетне го съжали и го вдигна на крака.

— Приличаш на глупак.

„Това е идеята.“

— Трудно е да приличаш на герой, когато яздиш прасе.

— Сигурно затова стоя настрана от прасета.

Тирион разкопча шлема, смъкна го и изплю кървава розова храчка.

— Имам чувството, че съм си отхапал половината език.

— Следващия път захапи по-здраво. — Сир Джора сви рамене. — Честно казано, виждал съм и по-лоши участници в турнир.

„Похвала ли беше това?“

— Паднах от проклетото прасе и си прехапах езика. Какво може да е по-лошо от това?

— Да ти се набучи треска в окото и да умреш.

Пени беше скочила от кучето си, голям сив пес, казваше се Хрус.

— Номерът е не да се дуелираш добре, Хюгор. — Винаги внимаваше да го нарича Хюгор, когато някой можеше да ги чуе. — Номерът е да ги накараш да се смеят и да хвърлят монети.

„Лошо заплащане за кръвта и отоците“, помисли Тирион, но и това премълча.

— И в това се провалихме. Никой не хвърли монети. — „Нито пени, нито грош.“

— Ще хвърлят, като станем по-добри. — Пени смъкна шлема си. Кафявата й като на мишле коса се разсипа над ушите й. Очите й също бяха кафяви, под ръбатото чело, а бузите й — гладки и зачервени. Извади от кожена торбичка няколко жълъда за Хубавка. Тя ги изяде от ръката й и изгрухтя щастливо. — Когато играем за кралица Денерис, среброто ще се сипе като дъжд, ще видиш.

Някои от моряците им викаха и тупаха с пети по пода, настояваха за нов двубой. Корабният готвач беше най-гръмкият, както винаги. Тирион беше започнал да го презира, макар и да беше единственият що-годе приличен играч на киваси на кога.

— Виждаш ли, харесаха ни — каза Пени с обнадеждена усмивка. — Ще го повторим ли, Хюгор?

Канеше се да откаже, но вик от един от помощник-капитаните му спести необходимостта. Беше предобед и капитанът искаше отново да пуснат лодките. Огромното пъстро платно висеше отпуснато от мачтата, както ставаше вече от толкова дни, но той се надяваше да намерят вятър някъде на север. Това означаваше гребане. Лодките обаче бяха малки, а когът беше голям. Гребането беше гореща, потна, изтощителна работа, от която ръцете хващаха мазоли, а гърбът се схващаше, екипажът я мразеше. Тирион не можеше да ги вини.

— Вдовицата можеше да ни качи на галера — измърмори той кисело. — Ако някой ми помогне да се измъкна от тия проклети дъски, ще съм много благодарен. Май ми се е забила треска в слабините.

Мормон се зае, макар и с неохота. Пени хвана кучето и прасето и ги отведе долу.

— Няма да е зле да кажеш на дамата си да държи вратата си затворена и залостена, когато е вътре — каза сир Джора, докато развързваше каишките, свързващи гръдната и гръбната броня. — Чувам твърде много приказки за ребра, бутове и бекон.

— Това прасе е половината й поминък.

— Гхискарски екипаж би изял и кучето. — Мормон свали гръбната и гръдната броня. — Просто й кажи.

— Щом държиш. — Туниката му беше плувнала в пот и полепнала на гърдите. Тирион я дръпна и съжали, че не духа поне малко ветрец. Дървената броня беше толкова гореща и тежка, колкото и неудобна. Половината от нея приличаше на стара боя, пласт върху пласт, върху пласт, от сто пребоядисвания. Помнеше, че на сватбения пир на Джофри един ездач беше показал вълчището на Роб Старк, другият — герба и цветовете на Станис Баратеон. — Ще ни трябват и двете животни, ако ще играем за кралица Денерис. — Ако моряците си наумяха да заколят Хубавка, нито той, нито Пени можеха да ги спрат… но дългият меч на сир Джора поне щеше да ги разколебае.

— Така ли се надяваш да си опазиш главата, Дяволче?

— Сир Дяволче, моля. И, да. Когато нейно величество разбере истинската ми цена, ще ме заобича. Аз съм едно мило малко човече в края на краищата и знам доста полезни неща за близките си. Но дотогава ще е най-добре да я забавлявам.

— Колкото и да подскачаш, няма да измиеш престъпленията си. Денерис Таргариен не е глупаво дете, за да я разсееш с шеги и премятане. Ще се отнесе към теб справедливо.

„О, надявам се, че няма.“ Тирион го изгледа мръснишки.

— А тебе как ще те посрещне тази справедлива кралица? С топла прегръдка, с момичешки кикот, с брадвата на палача? — Ухили се на явното неудобство на рицаря. — Наистина ли очакваше да повярвам, че си по работа на кралицата в онази курвенска къща? Че я защитаваш от половин свят разстояние? Може би бягаш, може драконовата кралица да те е прогонила. Но защо ще… о, чакай, шпионирал си я. — Тирион цъкна с език. — Надяваш се да купиш отново благоволението й, като й поднесеш мен. Лошо обмислен план, бих казал. Би могло да се нарече дори акт на пиянско отчаяние. Може би ако бях Джайм… но Джайм уби баща й, аз само убих собствения си. Мислиш, че Денерис ще екзекутира мен и ще оправдае теб, но обратното е също толкова вероятно. Може би ти трябва да яхнеш Хубавка, сир Джора. Слагаш пъстра шутовска броня като Флориан…

Главата му изпращя от удара, който му нанесе едрият рицар, и той падна толкова силно, че главата му отскочи от палубата. Кръв напълни устата му, докато се олюляваше да се вдигне на колене. Изплю един счупен зъб. „Ставам все по-хубав от ден на ден, но съм убеден, че бръкнах в рана.“

— Каза ли джуджето нещо, което да ви обиди, сир? — попита Тирион невинно и избърса избилата кръв от сцепената си устна с опакото на ръката си.

— Писна ми от тази твоя уста, джудже — изръмжа Мормон. — Още са ти останали няколко зъба. Ако искаш да си ги опазиш, стой настрана от мен до края на това пътуване.

— Това би могло да се окаже трудно. Делим една каюта.

— Можеш да си намериш да спиш някъде другаде. Долу в трюма, горе на палубата, все едно. Просто не ми се мяркай пред очите.

Тирион се изправи.

— Както искаш — отвърна с пълна с кръв уста, но големият рицар вече си беше тръгнал, ботушите му тропаха по дъските на палубата.

Докато плакнеше устата си с ром и вода в камбуза и охкаше от щипането, го намери Пени.

— Чух какво е станало. О, ранен ли си?

Тирион сви рамене.

— Малко кръв и счупен зъб. — „Но вярвам, че аз го нараних повече.“ — И това ми било рицар. Колкото и да ми е тъжно, не бих разчитал на сир Джора, ако ни потрябва закрила.

— Какво направи? О, устната ти кърви. — Измъкна от ръкава си кърпа и я попи. — Какво му каза?

— Няколко истини, които сир Бизоар7 не държи да чуе.

— Не трябва да му се подиграваш. Ти нищо ли не знаеш? Не може да говориш така на голям човек. Може да те наранят. Сир Джора можеше да те хвърли в морето. Моряците щяха да се смеят, като видят как се давиш. Трябва да внимаваш с големите хора. Бъди весел и игрив с тях, карай ги да се усмихват, разсмивай ги, така казваше татко ми винаги. Твоят не ти ли е казвал как да се държиш с големи хора?

— Татко ми ги наричаше простолюдие — каза Тирион. — И не беше от тия, които би нарекла весел човек. — Отпи отново от разредения ром, изплакна устата си и го изплю. — Все пак те разбирам. Имам много да уча какво е да си джудже. Може би ще си така добра да ме понаучиш покрай мушканията и язденето на прасе.

— Ще те науча. С радост. Но… какви бяха тези истини? Защо сир Джора ти е ударил толкова силно?

— Ами, заради любов. Същото, заради което сготвих на яхния онзи певец. — Помисли за Шае и погледа в очите й, докато стягаше веригата около гърлото й и я извиваше в юмрука си. Верига от златни ръце. „Че златните ръце са винаги студени, но, ах, как топлят женските ръце.“ — Девица ли си, Пени?

Тя се изчерви.

— Да. Разбира се. Кой би ме…

— Остани си така. Любовта е лудост, а страстта е отрова. Запази си девствеността. По-щастлива ще си така и едва ли ще се озовеш в някой мръсен бардак на Ройн с курва, която прилича малко на изгубената ти любов. — „Или да я гониш през половината свят, надявайки се да откриеш къде отиват курвите.“ — Сир Джора мечтае да спаси драконовата си кралица и да се радва на благодарността й, но аз знам едно-друго за благодарността на кралете и по-скоро бих предпочел да имах дворец във Валирия. — Изведнъж млъкна. — Усети ли го? Корабът се раздвижи.

— Да. — Лицето на Пени светна от радост — Движим се отново. Вятърът… — Втурна се към вратата. — Искам да видя. Хайде, ще те изпреваря до горе. — Изхвърча навън.

„Млада е“, напомни си Тирион, когато Пени затича по стръмните стъпала толкова бързо, колкото позволяваха късите й крачета. „Почти дете.“ Все пак го погъделичка да види възбудата й. Последва я горе.

Платното се бе съживило, издуваше се, отпускаше се, после отново се издуваше, червените ивици по него се гърчеха като змии. По палубите тичаха моряци и теглеха въжета, помощник-капитаните ревяха заповеди на езика на Стар Волантис. Гребците в лодките бяха отпуснали въжетата и гребяха здраво назад към кога. Вятърът духаше от запад, вихреше се и се усилваше, дърпаше въжета и наметала като немирно дете. „Селесори Коран“ се движеше.

„Може пък все пак да стигнем до Мийрийн“, помисли Тирион.

Но когато се изкатери по стълбата и погледна над кърмата, усмивката му увехна. „Синьо небе и синьо море тук, но на запад… Никога не съм виждал небе с такъв цвят.“

— Лошо — каза на Пени и посочи.

— Защо да е лошо? — попита тя.

— Защото няма начин такова небе да е добро.

Мокоро и двама от огнените му пръсти също излязоха на мостика, макар да беше едва обед, а червеният жрец и хората му обикновено да не се появяваха преди свечеряване.

— Виждаш го, Хюгор Хълма — каза жрецът. — Божия гняв. Господарят на Светлината не търпи подигравки.

Лошо предчувствие обзе Тирион.

— Вдовицата каза, че този кораб изобщо няма да стигне до целта си. Разбрах го в смисъл, че щом се измъкнем от триарсите в открито море, капитанът ще промени курса за Мийрийн. Или че може би ти ще плениш кораба с Огнената си ръка и ще ни отведеш при Денерис. Но не това е видял висшият ви жрец, нали?

— Не. — Дълбокият глас на Мокоро прокънтя като погребална камбана. — Той видя това. — Червеният жрец вдигна жезъла си и кимна на запад.

Пени ги гледаше объркано.

— Не разбирам. Какво означава това?

— Означава, че е най-добре да слизаме долу. Сир Джора ме изгони от каютата ни. Бих ли могъл да се скрия в твоята, когато дойде моментът?

— Да — каза тя. — Ще си… о…

През следващите близо три часа бягаха пред вятъра, а бурята се усилваше. Небето на запад стана зелено, после сиво, след това черно. Стена от тъмни облаци надвисна зад тях, кипнала като котле с мляко, забравено на огъня. Тирион и Пени гледаха от предния мостик, свити до дървената статуя и хванати за ръце, далече от пътя на капитана и моряците.

Предишната буря беше възбуждаща, опияняваща — внезапен шквал, от който Тирион се почувства пречистен и освежен. При тази усещането беше различно от самото начало. Капитанът също го разбираше и промени курса на север — североизток в опит да ги измъкне от пътя на щорма.

Оказа се напразно усилие. Бурята беше твърде голяма. Морето около тях закипя. Вятърът започна да вие. „Вмирисаният стюард“ се надигаше и пропадаше. Мълниите зад тях сечаха небето — ослепителни пурпурни лъчи, затанцували над морето в паяжини от светлина. Последва гръм.

— Време е да се крием. — Тирион хвана Пени за лакътя и я поведе под палубата.

Хубавка и Хрус се бяха побъркали от страх. Кучето лаеше и лаеше, и лаеше. Събори го, щом влязоха. Свинята беше осрала навсякъде. Тирион почисти, колкото можа, докато Пени се мъчеше да успокои животните. След това вързаха или прибраха каквото беше останало отвързано.

— Страх ме е — призна Пени. Корабът се люшкаше и подскачаше и те се люшкаха и залитаха заедно с него.

„Има по-лоши начини да се умре от това да се удавиш. Брат ти го научи, както и милорд баща ми. И Шае, онази лъжлива путка. Че златните ръце са винаги студени, но, ах, как топлят женските ръце.“

— Трябва да играем на нещо — предложи Тирион. — Това ще отвлече мислите ни от бурята.

— Не киваси — отвърна тя веднага.

— Не киваси — съгласи се той, докато палубата се надигаше под него. От това люшкане фигурите щяха да се разхвърчат и да изпопадат върху свинята и кучето. — Като малка играла ли си на „Ела в замъка ми“?

— Не. Ще ме научиш ли?

Да я научи? Тирион се поколеба. „Глупаво джудже. Разбира се, че никога не е играла на «Ела в замъка ми». Никога не е имала замък.“ „Ела в замъка ми“ беше игра за деца със знатно потекло, предназначена да ги учи на вежливост, изисканост и на едно-друго за приятелите и враговете на лорд баща им.

— Това няма да… — почна той. Палубата отново подскочи ужасно и ги блъсна един в друг. Пени изписка уплашено. — Тази игра няма да стане — каза й Тирион, стиснал зъби. — Съжалявам. Не знам коя игра…

— Аз знам. — Пени го целуна.

Беше непохватна целувка, бърза и недодялана. Но го изненада напълно. Той вдигна рязко ръце и я сграбчи за раменете, за да я избута. Но се поколеба, а след това я дръпна към себе си и я стисна. Устните й бяха сухи, корави и стегнати по-здраво от кесия на скъперник. „Малка милост“, помисли Тирион. Изобщо не го беше искал. Харесваше Пени, съжаляваше Пени, дори се възхищаваше на Пени в известен смисъл, но не я желаеше. Но нямаше желание и да я нарани. Боговете и милата му сестра й бяха причинили достатъчно болка. Затова остави целувката да продължи, като я държеше нежно за раменете. Неговите устни останаха плътно затворени. „Селесори Коран“ се люшкаше и тресеше.

Най-сетне тя се отдръпна. Мъничко. Тирион видя отражението си, блеснало в очите й. „Хубави очи“, помисли си, но видя в тях и други неща. „Много страх, малко надежда… но нито капчица страст. Не ме иска. Не повече, отколкото аз я искам.“

Тя наведе глава, а той я хвана под брадичката и я вдигна отново.

— Не можем да играем тази игра, милейди. — Горе изтрещя гръм, този път по-близо.

— Изобщо не исках да… Никога не бях целувала момче, но… само си помислих, ами ако се удавим, а аз… аз…

— Беше сладко — излъга Тирион. — Но аз съм женен. Видя я с мен на пира, може би си я спомняш. Лейди Санса.

— Тя беше жена ти? Тя… беше много красива…

„И фалшива. Санса, Шае, всички мои жени… Тиша беше единствената, която ме обичаше. Къде отиват курвите?“

— Мило момиче — каза Тирион. — И се свързахме пред очите на богове и хора. Може да съм я загубил, но докато не го науча със сигурност, трябва да съм й верен.

— Разбирам. — Пени извърна лице настрани.

„Идеалната ми жена — помисли Тирион с горчивина. — Още достатъчно млада, за да вярва на такива нагли лъжи.“

Корабът се тресеше, палубата се накланяше, а Хубавка квичеше отчаяно. Пени пропълзя по пода на кабината на четири крака, прегърна главата на прасето и му замърмори утешително. Като ги гледаше човек двете беше трудно да разбере кой кого утешава. Гледката беше толкова нелепа, че трябваше да е смешна, но Тирион не можа да намери сили да се усмихне. „Това момиче заслужава повече от едно прасе. Искрена целувка, малко доброта, всеки заслужава поне толкова, колкото и голям или малък да е.“ Огледа се за чашата си, но всичкият ром се беше изплискал. „Не стига давенето, ами да се удавиш тъжен и трезвен — помисли си кисело. — Прекалено е жестоко.“

В крайна сметка не се удавиха… макар да имаше моменти, в които тази перспектива изглеждаше доста привлекателна. Бурята бушува до края на деня, както и през нощта. Мокри ветрове виеха около тях и вълните се вдигаха като юмруци на удавени великани, за да се стоварят върху палубите. Горе, както разбраха по-късно, един помощник-капитан и двама моряци били пометени през борда, корабният готвач беше ослепял от едно котле с гореща мас, плиснало в лицето му, а капитанът бе запокитен от кърмовия мостик на главната палуба толкова силно, че беше счупил двата си крака. Долу Хрус виеше, лаеше и ръмжеше на Пени, а Хубавка започна отново да сере и превърна тясната мокра каюта в кочина. Тирион успя да не повърне от всичкото това главно благодарение липсата на пиене. Пени не извади този късмет, но той все пак я държеше, докато корпусът пращеше и скърцаше притеснително около тях като буре, готово всеки момент да се пръсне.

Някъде към полунощ ветровете най-после стихнаха и морето се укроти достатъчно, та Тирион да може да се добере до палубата. Това, което видя, не го успокои. Когът се носеше на дрейф по море от драконово стъкло и под купа от звезди, но бурята наоколо продължаваше да бушува. Изток, запад, север, юг — накъдето и да погледнеше, облаците се издигаха като черни планини, оживели от сини и пурпурни мълнии. Не валеше дъжд, но палубата беше хлъзгава и мокра.

Чу как някой изкрещя отдолу — тънък висок глас, изпълнен с истеричен страх. Чу и Мокоро. Червеният жрец стоеше на предния мостик с лице срещу бурята, вдигнал жезъла над главата си, и бумтеше молитва. На средната палуба десетина моряци и двама от огнените му пръсти се бореха с оплетени въжета и прогизналото платно, но дали се опитваха да го вдигнат отново, или да го смъкнат, така и не разбра. Каквото и да правеха, стори му се много лоша идея. И така се оказа.

Вятърът се върна като изшепната заплаха, студен и влажен забърса бузата му, заплющя в мокрото платно, завихри се и задърпа пурпурния халат на Мокоро. Някакъв инстинкт накара Тирион да се вкопчи в най-близкото перило тъкмо навреме. За три изтупвания на сърцето лекият полъх се превърна във виеща хала. Мокоро изрева нещо и от драконовата паст на върха на жезъла му изригнаха зелени пламъци и изчезнаха в нощта. След това дойде дъждът, черен и заслепяващ, и предният и кърмовият мостик се скриха зад водна стена. Нещо огромно изплющя над главата му, Тирион погледна нагоре и видя понесеното от вятъра платно — двама мъже бяха увиснали на въжетата. След това чу пукот. „Проклет ад — остана му време да помисли, — това сигурно е мачтата.“

Докопа някакво въже и го задърпа, мъчеше се да се добере до люка и да се скрие долу от бурята, но силен порив на вятъра го събори, друг го блъсна в перилото. Дъжд го запердаши в лицето и го заслепи. Устата му отново беше пълна с кръв. Корабът стенеше и ръмжеше под него като страдащ от запек дебелак, напъващ се в нужника да опразни корема си.

След това мачтата се пръсна.

Тирион така и не я видя, но чу. Онзи пукот отново, последван от писък на изтерзано дърво, и изведнъж въздухът се изпълни с дървени парчета и трески. Една профуча на сантим покрай окото му, друга го перна по врата, трета се заби в прасеца му, през ботуша и бричовете. Той изкрещя от болка, но се задържа за въжето с последни сили — не предполагаше, че са му останали. „Вдовицата каза, че този кораб никога няма да стигне до целта си“, спомни си. След това се смееше и смееше, диво и истерично, а гръмотевиците трещяха и гредите стенеха, и вълните се стоварваха с грохот около него.

Когато бурята спря и оцелелите изпълзяха отново на палубата като розови червеи на повърхността след дъжд, „Селесори Коран“ беше развалина, затънал ниско във водата и килнат на десет градуса към левия борд, корпусът му нацепен на сто места, трюмът му пълен с вода, мачтата откършена и не по-висока от джудже. Дори дървената фигура на носа не беше оцеляла: едната ръка на стюарда се беше откършила, онази със свитъците. Девет мъже липсваха, включително един помощник-капитан, двама от огнените пръсти и самият Мокоро.

„Бенеро видял ли е това в пламъците си? — зачуди се Тирион, след като разбра, че и грамадният червен жрец си е отишъл. — А Мокоро?“

— Пророчеството е като опърничаво муле — измърмори той на Джора Мормон. — Струва ти се, че може да е от полза, но в момента, в който му се довериш, те ритва в главата. Онази проклета вдовица знаеше, че корабът изобщо няма да стигне до целта си, каза, че Бенеро го бил видял в пламъците си, само че го изтълкувах в смисъл… добре, има ли значение? — Изкриви уста. — Всъщност означаваше, че някаква проклета буря ще направи мачтата ни на трески, за да можем да дрейфуваме безцелно през Тъжния залив, докато храната ни свърши и почнем да се изяждаме един друг. Кого според теб ще нарежат първо за бифтеци… прасето, кучето или мен?

— Най-шумния според мен.

Капитанът умря на другия ден, корабният готвач три нощи по-късно. Единственото, което можеше да направи останалият екипаж, бе да държи развалината над водата. Помощник-капитанът, който пое командването, прецени, че са някъде при южния край на Острова на кедрите. Когато спусна лодките, за да ги издърпат на буксир към най-близката суша, едната потъна, а мъжете в другата прерязаха въжето и загребаха на север, като изоставиха всичките си приятели.

— Роби — изръмжа презрително Джора Мормон.

Големият рицар беше проспал бурята, ако го слушаше човек. Тирион се съмняваше, но затаи съмненията си. Някой ден можеше да му се доще да захапе някого за крака, а за това му трябваха зъби. Мормон като че ли беше склонен да забрави за разногласието им, тъй че Тирион реши да се преструва, че изобщо не го е имало.

Носеха се в дрейф деветнайсет дни. Храната и водата намаляваха. Слънцето грееше неумолимо. Пени се свиваше в каютата си с кучето и прасето, а Тирион й носеше храна, куцукаше с превързаното си бедро и душеше раната нощем. Когато нямаше какво да прави, си бодеше пръстите на ръцете и краката. Сир Джора се стараеше всеки ден да наточи меча си до блясък. Тримата оцелели огнени пръсти палеха нощния си огън, щом залезеше слънцето, но си носеха пищната броня, докато водеха молитвата на екипажа, и не се разделяха с копията си. И нито един моряк не посегна повече да потърка главата на някое от джуджетата.

— Дали да не им поиграем пак на рицарски турнир? — попита една вечер Пени.

— По-добре не — отвърна Тирион. — Само ще им напомни, че имаме хубаво пълничко прасенце. — Макар че Хубавка от ден на ден ставаше все по-малко пълна, а Хрус беше станал на козина и кости.

Същата нощ сънува, че отново е в Кралски чертог, с арбалет в ръката. „Накъдето заминават курвите“, каза лорд Тивин, но когато пръстът на Тирион се сви и тетивата дрънна, беше Пени, със забита в корема стрела.

Събуди го вик.

Палубата под него се движеше и в първия миг той толкова се обърка, че си помисли, че отново е на „Свенливата девица“. Лъх на свински говна го върна към реалността. Скърбите вече бяха на половин свят зад него и всички радости от онова време също. Спомни си колко сладко изглеждаше Лемор след сутрешните си къпания, с капчиците вода, лъснали по голата й кожа, но единствената девица тук беше неговата бедна Пени, малкото закърняло момиче джудже.

Нещо ставаше обаче. Тирион се смъкна от хамака си, прозя се и се заозърта за ботушите си. Колкото и безумно да беше, затърси и арбалета си, но нямаше арбалет, разбира се. „Жалко. Можеше да ми е от някаква полза, когато големите хора дойдат да ме изядат.“ Нахлузи ботушите и се качи на палубата, за да види за какво е цялото викане. Пени го беше изпреварила. Гледаше ококорена и с почуда.

— Платно — извика му. — Там, ето там, виждаш ли? Платно, и са ни видели, видели са ни. Платно!

Този път я целуна… веднъж по всяка буза, веднъж по челото и четвъртата по устата. Беше се изчервила и се смееше при последната целувка, изведнъж станала отново свенлива, но беше все едно. Другият кораб се приближаваше. Голяма галера. Греблата й оставяха след нея дълга бяла диря.

— Какъв кораб е това? — попита той Джора Мормон. — Можеш ли да прочетеш името му?

— Няма нужда да му чета името. Вятърът духа откъм него. Мога да го помириша. — Мормон извади меча си. — Ловци на роби са.