Танц с дракони

Давос

Мълния разцепи небето на север и очерта черната кула на Нощния фар на синкавобелия небесен фон. Шест удара на сърцето след това последва гърмът, като далечен барабанен тътен.

Стражите подкараха Давос Държеливия по мост от черен базалт и под железния полуръждясал портикул. Зад него над дълбок ров, пълен с морска вода, се изпъваше подвижен мост, поддържан от две тежки вериги. Зелената вода кипеше и мяташе бели пръски в основите на замъка. Последва втора портална кула, по-голяма от първата — камъните й бяха обрасли със зелено водорасло, — и разкалян двор. Ръцете на Давос бяха вързани отпред. Студеният дъжд щипеше очите му. Стражите го подкараха нагоре по стъпалата и в сводестата крепост на Вълнолома.

Щом влязоха, капитанът смъкна наметалото си и го окачи на една кука, за да не оставя локви на изтъркания мирски килим. Давос последва примера му и се засуети, докато разкопчае токата с вързаните си ръце. Не беше забравил дворцовите си маниери, научени на Драконов камък през годините служба.

Лордът беше сам в сумрака на трапезарията: вечеряше бира, хляб и сестринска яхния. Двайсет железни скоби бяха завинтени на дебелите каменни стени, но само в четири имаше факли и нито една не беше запалена. Две дебели лоени свещи мятаха слаба мигаща светлина. Давос чуваше дъжда, пердашещ стените отвън, и постоянното капене от пропукания покрив.

— Милорд — заговори капитанът, — намерихме този човек в „Търбуха на кита“, докато се опитваше да си купи изход от острова. Имаше дванайсет дракона, и това нещо също. — Капитанът го постави на масата до лорда: широка лента от черно кадифе, обшито със златна тъкан и с три печата. Коронован елен в златен ромб, пламтящо сърце в червен и ръка — в бял.

Давос зачака, целият вир-вода, врязалото се в кожата въже жулеше китките му. Една дума от този лорд и щеше да увисне от Портата на бесилките на Систъртън, но поне не беше под дъжда и под краката му имаше здрав камък, а не люшкаща се палуба. Беше прогизнал, целият в рани и измършавял, изтощен от скръб и измяна и болен до смърт от бури.

Лордът избърса уста с опакото на ръката си и вдигна лентата, за да я огледа. Отвън блесна мълния, от която амбразурите грейнаха синьо-бели за миг. „Едно, две, три, четири“, преброи Давос, преди да последва гърмът. Щом затихна, се вслуша в капенето и в по-глухия грохот под краката си, където вълните се блъскаха в огромните каменни сводове на Вълнолома и кръжаха на въртопи из подземията. Като нищо можеше да свърши там долу, окован и оставен да се удави, когато нахлуеше приливът. „Не — помъчи се да се убеди, — един контрабандист може да умре така, но не и Кралска ръка. Струвам повече, ако ме продаде на кралицата си.“

Лордът опипа лентата и огледа намръщено печатите. Беше грозен мъж, едър и месест, с яки рамене на гребец и без врат. Груба сива четина покриваше страните и брадичката му, тук-там израснала на бели туфи. Голямо ръбато чело, плешив. Носът му беше месест и червен, с накъсани сини жили, устните му бърнести, и имаше нещо като ципа между трите средни пръста на дясната ръка. Давос беше чувал, че някои от лордовете на Три сестри имат ципести ръце и крака, но винаги го беше отхвърлял като поредната моряшка приказка.

Лордът се отпусна назад и каза:

— Срежи му въжето. И му свали тия ръкавици. Искам да му видя ръцете.

Капитанът изпълни заповедта. Когато дръпна нагоре осакатената ръка на пленника си, мълнията блесна отново и сянката на скъсените пръсти на Давос Държеливия падна върху грубото сурово лице на Годрик Борел, лорд на Сладка сестра.

— Всеки може да открадне една лента — каза лордът, — но тези пръсти не лъжат. Ти си Луковият рицар.

— Наричали са ме така, милорд. — Самият Давос беше лорд и беше рицар вече от дълги години, но дълбоко в себе си все още бе контрабандист от простолюдието, купил рицарството си с товар лук и солена риба. — Наричали са ме и по-лоши неща.

— Да. Изменник. Бунтовник. Обърни-плащ.

Настръхна, като чу последното.

— Никога не съм си обръщал плаща, милорд. Аз съм кралски човек.

— Само ако Станис е крал. — Лордът го измери с твърдите си черни очи. — Повечето рицари, които слизат на бреговете ми, ме търсят в замъка ми, а не в „Търбуха на кита“. Мръсна контрабандистка бърлога. Връщаш ли се към стария си занаят, луков рицарю?

— Не, милорд. Търсех превоз до Бял пристан. Кралят ме прати с послание до лорда му.

— Тогава си на грешното място, с грешния лорд. — Лорд Годрик изглеждаше развеселен. — Това е Систъртън, на Сладка сестра.

— Знам.

Нищо сладко нямаше в Систъртън обаче. Беше мизерно градче, мръсно, малко и вмирисано на свински говна и гнила риба. Давос го помнеше добре от времето си като контрабандист. Три сестри бяха любимо обиталище за контрабандисти от стотици години и пиратско гнездо преди това. Улиците на Систъртън бяха от кал и дъски, къщите му — колиби от кал и плет със сламени покриви, а при Портата на бесилките винаги имаше обесени мъже с провиснали черва.

— Имаш приятели тук, несъмнено — каза лордът. — Всеки контрабандист има приятели на Сестрите. Някои от тях са и мои приятели. Които не са, ги беся. Оставям ги да се задушат бавно и червата им да пляскат в коленете. — Залата отново се огря от мълния, светнала в прозорците. След два удара на сърцето последва гърмът. — Щом си тръгнал за Бял пристан, защо си в Систъртън? Какво те доведе тук?

„Кралска заповед и приятелска измяна“, можеше да каже Давос. Вместо това отвърна:

— Бури.

Двайсет и девет кораба бяха отплавали от Вала. Ако половината от тях все още плаваха, Давос щеше да се изуми. Черни небеса, жестоки ветрове и проливни дъждове ги бяха подгонили всички надолу покрай брега. Галерите „Оледо“ и „Синът на старата майка“ бяха изхвърлени в рифовете на Скагос, острова на еднорози и канибали, където дори Сляпото копеле се боеше да слезе. Големият ког „Саатос Саан“ потъна край Сивите скали.

— Станис ще плаща за тях — кипнал беше Саладор Саан. — Ще плаща за тях със злато, много злато.

Сякаш някакъв гневен бог ги беше наказал заради лекия им път на север, когато бяха преминали южно от Драконов камък към Вала. Друга хала бе разкъсала такелажа на „Обилна жътва“ и Сала бе принуден да я вземе на буксир. На десет левги северно от Вдовичи страж вълните се вдигнаха отново, блъснаха „Жътвата“ в галерата, която я теглеше, и потопиха и двата кораба. Останалото от лисенския флот се бе разпръснало по Тясното море. Някои щяха да се домъкнат до едно или друго пристанище. Други изобщо нямаше да ги видят повече.

— Саладор Просяка, това ме направи твоят крал — негодуваше Саладор Саан пред Давос, когато докретаха през Захапката. — Саладор Смачкания. Къде са ми корабите? Къде ми е златото, къде е всичкото злато, което ми бе обещано? — Когато Давос се опита да го увери, че ще му се плати, Сала избухна. — Кога, кога? Утре, на новолуние, когато червената комета дойде отново? Той ми обещава злато и скъпоценни камъни, винаги обещава, но това злато не съм го видял. Може ли Саладор Саан да яде кралската дума? Може ли да утоли жаждата си с пергаменти и восъчни печати? Може ли да бутне обещания в пухено легло и да ги шиба, докато запищят?

Давос се беше опитал да го убеди да остане верен. Ако Сала изостави Станис и каузата му, изтъкна, изоставя надеждата да си събере парите, които му се дължат. Защото ако Томен победи, едва ли ще изплати дълговете на победения си чичо, нали така. Единствената надежда за Сала е да остане верен на Станис Баратеон, докато той спечели Железния трон. Иначе изобщо няма да види и един грош от парите си. Каза му, че трябва да е търпелив.

Може би някой лорд с меден език щеше да склони лисенския пиратски принц, но Давос беше луков рицар и думите му само предизвикаха Сала да избухне отново.

— На Драконов камък бях търпелив, когато червената жена изгори дървени богове и пищящи хора. По целия дълъг път до Вала бях търпелив. На Източен страж бях търпелив… и премръзнал, ужасно премръзнал. Писна ми, казвам ти. Писна ми от твоето търпение и ми писна от твоя крал. Хората ми са гладни. Искат да чукат отново жените си, да броят синовете си, да видят Каменните стъпала и градините за удоволствия на Лис. Лед, бури и празни обещания, тях не щат. Толкова на север е твърде студено и става все по-студено.

„Знаех, че ще дойде този ден — каза си Давос. — Харесваше ми старият дявол, но никога не съм бил толкова голям глупак, че да му се доверя.“

— Бури. — Лорд Годрик изрече думата с умиление, с каквото друг щеше да изрече името на любовницата си. — Бурите са били свещени на Сестрите, преди да дойдат андалите. Старите ни богове са Господарката на вълните и Господарят на небесата. Правят бури, когато се съвкупяват. — Наведе се над масата. — Тези крале изобщо не се интересуват от Сестрите. Защо да го правят? Ние сме малки и бедни. И все пак ти си тук. Предаден ми от бурите.

„Предаден ти от приятел“, помисли Давос.

Лорд Годрик се обърна към капитана си.

— Остави този човек с мен. Никога не е бил тук.

— Да, милорд. Никога. — Капитанът излезе; мокрите му ботуши оставиха влажни стъпки по килима. Под пода морето ръмжеше гневно и блъскаше в подножието на замъка. Външната врата се затвори с грохот като далечен гръм и мълнията отново дойде, като в отговор.

— Милорд — каза Давос, — ако ме пратите до Бял пристан, негово величество би го сметнал за приятелски акт.

— Бих могъл да те пратя до Бял пристан — съгласи се лордът. — Или да те пратя в някой студен и мокър ад.

„Систъртън е достатъчен ад.“ Давос се опасяваше от най-лошото. Трите сестри бяха непостоянни кучки, верни само на себе си. Уж трябваше да са заклети на Арините от Долината, но хватката на Орлово гнездо над островите в най-добрия случай беше слаба.

— Съндърленд щеше да поиска да те предам, ако знаеше за теб. — Борел беше дал васална клетва за Сладка сестра, както Лонгторп за Дълга сестра и Торент за Малка сестра. Всички се бяха заклели на Тристън Съндърленд, владетеля на Три сестри. — Би те предал на кралицата за гърне ланистърско злато. Горкичкият се нуждае от всеки дракон с неговите седем сина, всички решени да станат рицари. — Лордът взе дървената лъжица и отново нападна яхнията. — Кълнях боговете, че ми дадоха само дъщери, докато не чух Тристън да се оплаква от цената на дестриерите. Ще се изненадаш, ако разбереш колко риба трябва, за да купиш една прилична броня.

„И аз имах седем синове, но четирима изгоряха и са мъртви.“

— Лорд Съндърленд се е заклел на Орлово гнездо — каза Давос. — По право би трябвало да ме предаде на лейди Арин. — Щеше да има по-добър шанс с нея, отколкото с Ланистърите. Макар да не беше взела участие във Войната на петимата крале, Лиза Арин бе дъщеря на Речен пад и леля на Младия вълк.

— Лиза Арин е мъртва — каза лорд Годрик. — Убита от някакъв певец. Сега лорд Кутрето управлява Долината. Къде са пиратите? — След като Давос не отвърна, почука с лъжицата по масата. — Лисенците. Торент е видял платната им от Малка сестра, а преди него хората на Флинт от Вдовичи страж. Оранжеви платна, зелени и розови. Саладор Саан. Къде е той?

— По море. — Сала щеше да плава покрай Пръстите и по Тясното море. Връщаше се към Каменни стъпала с няколкото останали му кораба. Може би щеше да се сдобие с още няколко по пътя, стига да се натъкнеше на търговци. „Малко пиратство, да минат по-леко левгите.“ — Негово величество го прати на юг, да безпокои Ланистърите и приятелите им. Лъжата, която си беше повтарял, докато гребеше към Систъртън през дъжда. Рано или късно светът щеше да научи, че Саладор Саан е изоставил Станис Баратеон, като го е оставил без флот, но нямаше да го чуят от устата на Давос Държеливия.

Лорд Годрик разбърка кашата си.

— Онзи стар пират Саан накара ли те да плуваш до брега?

— Дойдох до брега в открита лодка, милорд. — Сала беше изчакал, докато светлината на Нощния фар огря левия борд на „Валириан“, преди да го остави. Приятелството им заслужаваше поне това. Лисенецът с радост щял да го вземе със себе си на юг, така поне се кълнеше, но Давос отказа. Станис се нуждаеше от Виман Мандърли и се бе доверил на него да му го спечели. Нямаше да предаде това доверие, каза на Сала.

— Ба — отвърна му пиратският принц, — той ще те убие с тези твои представи за чест, стари приятелю. Ще те убие.

— Никога не съм имал Ръка на крал под покрива си — каза лорд Годрик. — Станис дали би те откупил?

„Дали?“ Станис беше дал на Давос земи, титли и служби, но щеше ли да плати злато, за да откупи живота му? „Той няма злато. Иначе щеше още да има Сала.“

— Ще намерите негово величество в Черен замък, ако пожелаете да го попитате за това.

Борел изсумтя.

— И Дяволчето ли е в Черен замък?

— Дяволчето? — Давос не разбра въпроса. — Той е в Кралски чертог, осъден на смърт за убийството на племенника си.

— Валът се учи последен, казваше баща ми. Джуджето е избягало. Проврял се е през решетките на килията си и е разпрал баща си с голи ръце. Един страж го видял да бяга, червен от главата до петите, все едно се е къпал в кръв. Кралицата ще направи лорд всеки, който го убие.

Давос не можеше да повярва.

— Тивин Ланистър е мъртъв?

— Убит от сина си, да. — Лордът отпи от бирата. — Когато на Сестрите е имало крале, не сме търпели живи джуджета. Хвърляли сме ги всички в морето, като жертвен дар на боговете. Септоните са ни накарали да спрем това. Сган благочестиви глупци. Защо боговете биха дали такова тяло на човек, ако не да го дамгосат като чудовище?

„Лорд Тивин мъртъв. Това променя всичко.“

— Милорд, ще ми позволите ли да пратя гарван до Вала? Негово величество ще иска да разбере за смъртта на лорд Тивин.

— Ще разбере. Но не от мен. Нито от теб, докато си под капещия ми покрив. Няма да позволя да се каже, че съм дал помощ и съвет на Станис. Съндърленд въвлякоха Сестрите в два от бунтовете на Блекфир и всички пострадахме тежко заради това. — Лорд Годрик махна с лъжицата си към един стол. — Седни. Преди да си паднал, сир. Домът ми е студен, влажен и тъмен, но не сме лишени от благоприличие. Ще ти намерим сухи дрехи, но първо ще ядеш. — Извика и в залата влезе една жена. — Имаме гост. Донеси бира, хляб и сестринска яхния.

Бирата беше кафява, хлябът чер, яхнията — с бял каймак. Поднесоха му я в купа, издълбана от престоял самун. Беше гъста и пълна с праз, ечемик, бяла и жълта ряпа, миди, късчета треска и рачешко месо, които плуваха в гъст каймак и масло. Беше яхния, която стопля човек чак до костите, най-подходящото нещо за мокра и студена нощ.

— Опитвал ли си сестринска яхния преди?

— Да, милорд. — Същата яхния поднасяха навсякъде из Три сестри, във всеки хан и кръчма.

— Тази е най-добрата. Гела я прави. Дъщерята на дъщеря ми. Женен ли си, лукови рицарю?

— Да, милорд.

— Жалко. Гела не е. Грозничките жени стават най-добрите съпруги. Три вида раци има вътре. Червени раци, бодливи крабове и завоеватели. Не ям бодлив краб, освен в сестринска яхния. Кара ме да се чувствам наполовина канибал. — Негово благородие посочи знамето, увиснало над студената черна камина. На него бе извезан бодлив краб на сиво-зелено поле. — Чухме приказки, че Станис изгорил Ръката си.

„Ръката преди мен.“ Мелисандра беше дала Алестер Флорент на своя бог на Драконов камък, за да вдигне вятъра, който ги откара на север. Лорд Флорент беше силен и мълчеше, когато хората на кралицата го вързаха за стълба, и достоен, колкото може да се надява да е един полугол мъж, но щом пламъците заблизаха краката му, започна да крещи и крясъците му ги бяха издухали чак до Източен крайморски страж, ако можеше да се вярва на червената жена. Давос не беше харесал този вятър. Струваше му се, че мирише на горяща плът, а свиренето му беше изпълнено с болка, докато играеше между въжетата. „Също толкова лесно можеше да съм аз.“

— Не изгорях — увери той лорд Годрик. — Макар че едва не замръзнах на Източен страж.

— Валът го прави това. — Жената им донесе пресен самун, още горещ от пещта. Когато видя ръката й, Давос се сепна. Лорд Годрик не пропусна да го забележи. — Има я дамгата, да. Като всички Борел, от пет хиляди години. Дъщерята на дъщеря ми. Не тази, която прави яхнията. — Разчупи хляба и предложи половината на Давос. — Яж. Хубав е.

Хубав беше, въпреки че старата кора щеше да му е също толкова вкусна. Означаваше, че е гост тук, поне за тази една нощ. Владетелите на Три сестри имаха мрачна слава, а най-вече Годрик Борел, лорд на Сладка сестра, Щит на Систъртън, Господар на замък Вълнолома и Пазител на Нощния фар… но дори лордовете крадци и плячкаджии бяха обвързани с древните закони на гостоприемството. „Ще видя утрото поне — каза си Давос. — Ял съм от хляба му и от солта му.“

Въпреки че в тази сестринска яхния имаше по-странни подправки от сол.

— Шафран ли е този вкус?

Шафранът беше по-скъп от злато. Давос го бе опитал само веднъж преди, когато крал Робърт му прати половин риба на един пир на Драконов камък.

— Да. От Карт. И пипер има. — Лорд Годрик щипна с палеца и показалеца си и поръси по купата си. — Скълцан черен пипер от Волантис, няма по-хубав. Вземи колкото искаш, ако ти харесва по-люто. Четирийсет сандъка имам от него. Да не говорим за карамфил и мускат, и един фунт шафран. Отмъкнах ги от една девица с бадемови очи. — Лордът се засмя. Беше запазил всичките си зъби, забеляза Давос, въпреки че повечето бяха жълти, а един горе беше черен и мъртъв. — Беше се запътила за Браавос, но една хала я отмете в Захапката и се разби в скалите ми. Тъй че, виждаш, не си единственият дар, който са ми донесли бурите. Морето е коварно и жестоко.

„Не толкова коварно, колкото хората“, помисли Давос. Предците на лорд Годрик бяха пиратски крале, докато Старките не ги бяха връхлетели с огън и меч. В днешно време Сестрениците оставяха откритото пиратство на Саладор Саан и хора от неговия сой и се задоволяваха с инсцениране на корабокрушения. Маяците, които светеха по бреговете на Три сестри, трябваше уж да предупреждават за плитчини, рифове и скали и да водят към безопасен курс, но в бурни и мъгливи нощи някои Сестреници прибягваха до лъжливи светлини и обричаха на гибел непредпазливите капитани.

— Бурите са ти направили добро, като са те издухали до вратата ми — каза лорд Годрик. — Щеше да получиш хладно посрещане в Бял пристан. Много закъсняхте, сир. Лорд Виман е решил да коленичи, и не пред Станис. — Глътна от бирата си. — Мандърли не са северняци, не и в корена си. Дошли са на север преди не повече от деветстотин години, натоварени с всичкото си злато и богове. Били са велики владетели на Мандър, докато не са попаднали в собствения си капан и зелените ръце са ги тръшнали. Вълчият крал им взел златото, но им дал земя и им разрешил да си запазят боговете. — Топна залък хляб в яхнията си. — Ако Станис си мисли, че дебелакът ще яхне елена, греши. „Лъвска звезда“ се отби в Систъртън преди дванайсет дни, да си напълнят буретата с вода. Знаеш ли я? Пурпурни платна и златен лъв на носа. И пълна с мъже на Фрей, тръгнали за Бял пристан.

— Фрей? — Беше последното, което можеше да очаква. — Фрей са убили сина на лорд Виман, както чухме.

— Да. И дебелакът беше толкова разгневен, че се закле да живее на сух хляб и вино, докато не получи възмездие. Но не мина и ден и започна отново да тъпче миди и питки. Има кораби, които кръстосват между Сестрите и Бял пристан непрекъснато. Продаваме им раци, риба и козе сирене, те ни продават дърво, вълна и кожи. От всичко, което чувам, негово благородие е по-дебел от всякога. Толкова с клетвите. Думите са вятър, а вятърът от устата на Мандърли не значи повече от вятъра, излязъл от задника му. — Лордът отчупи нов залък, за да отопи дъното на купата си. — Фрей носеха на дебелия глупак торба кокали. Някои го наричат благоволение, да донесеш на човек кокалите на мъртвия му син. Да беше мой син, щях да върна благоволението и да благодаря на Фрей, преди да ги обеся, но дебелакът е твърде благороден за това. — Лапна залъка, сдъвка и преглътна. — Фрей ми дойдоха на вечеря. Един седеше точно където ти седиш сега. Регар, така се нарече. За малко да се изсмея в лицето му. Бил загубил жена си, каза, но решил да си намери нова в Бял пристан. Гарвани прехвърчали напред-назад. Лорд Виман и лорд Уолдър били сключили пакт и били решили да го скрепят с женитба.

Давос се почувства все едно, че лордът го беше ударил с юмрук в корема. „Ако казва истината, кралят ми е загубил.“ Станис Баратеон отчаяно се нуждаеше от Бял пристан. Ако Зимен хребет беше сърцето на Севера, то Бял пристан беше устата му. Тесният му залив беше оставал незаледен и в най-дълбоката зима от столетия. С идещата зима това можеше да означава много и много. Както и среброто на града. Ланистърите имаха всичкото злато на Скалата на Кастърли и се бяха венчали за богатството на Планински рай. Ковчежетата на крал Станис бяха опразнени. „Трябва да се опитам поне. Може би има някакъв начин да успея да предотвратя този брак.“

— Трябва да стигна до Бял пристан. Ваше благородие, моля ви, помогнете ми.

Лорд Годрик започна да яде копанката си от хлебна кора, като я разкъса с големите си ръце. Яхнията беше смекчила баятия хляб.

— Не обичам северняците — заяви той. — Майстерите твърдят, че Изнасилването на Трите сестри е било преди две хиляди години, но Систъртън не е забравил. Преди това сме били свободни хора, с наши крале да ни управляват. След това е трябвало да коленичим пред Орловото гнездо, за да прогонят северняците. Вълкът и соколът са се били за нас хиляда години, докато оглозгат всичката тлъстина и плът от кокалите на тези бедни острови. Колкото до твоя крал Станис, когато беше началник на корабите на Робърт, изпрати флота в пристанището ми без мое разрешение и ме накара да обеся дванайсет чудесни приятели. Мъже като теб. Стигна дотам, че заплаши мен да обеси, ако случайно някой кораб заседне, защото Нощният фар е угаснал. Трябваше да търпя арогантността му. — Изяде още малко от хлебната купа. — Сега идва на север унизен и с подвита опашка. Защо да му предлагам помощ? Отговори ми на това.

„Защото е законният ти крал — помисли Давос. — Защото е силен и справедлив човек, единственият, който може да възстанови кралството и да го защити от заплахата, която се трупа на север. Защото има магически меч, който блести със светлината на слънцето.“ Думите заседнаха в гърлото му. Не можеше да ги каже на владетеля на Сладка сестра. Нито една от тях нямаше да го доближи и на стъпка до Бял пристан. „Какъв отговор иска? Трябва ли да му обещая злато, каквото нямаме? Знатен съпруг за дъщерята на дъщеря му? Земи, почести, титли?“ Лорд Алестер Флорент се бе опитал да играе тази игра, докато кралят не го изгори за това.

— Ръката май си е изгубила езика. Не му харесва вкусът на сестринската яхния, нито на истината. — Лорд Годрик избърса устата си.

— Лъвът е мъртъв — бавно отрони Давос. — Ето я вашата истина, милорд. Тивин Ланистър е мъртъв.

— Какво от това?

— Кой управлява в Кралски чертог? Не е Томен, той е още дете. Сир Кеван ли е?

Светлината на свещта блесна в черните очи на лорд Годрик.

— Ако беше той, щеше да си окован. Кралицата управлява.

Давос разбра. „Храни съмнения. Не иска да се окаже на губещата страна.“

— Станис удържа Бурен край срещу Тирел и Редвин. Отне Драконов камък от последните Таргариени. Разби Железния флот край Светлия остров. Това дете крал не може да надделее срещу него.

— Това дете крал държи богатството на Скалата на Кастърли и разполага с мощта на Планински рай. На негова страна са Болтън и Фрей. — Лорд Годрик потърка брадичката си. — Все пак… на този свят единствено зимата е сигурна. Нед Старк каза това на баща ми. Тук, в същата тази зала.

— Нед Старк е бил тук?

— В навечерието на бунта на Робърт. Лудия крал бе поискал от Орлово гнездо главата на Старк, но Джон Арин му отвърна с непокорство. Градът на гларуса остана верен на трона обаче. За да се върне у дома и да призове знамената си, Старк трябваше да прехвърли планините до Пръстите и намери един рибар, който да го преведе през Захапката. По пътя ги хвана буря. Рибарят се удави, но дъщеря му докара Старк до Сестрите, преди лодката да потъне. Казват, че я оставили с торба сребро и копеле в корема. Джон Сняг го нарекла, на Арин.

— Както и да е — продължи той. — Баща ми седеше където ти седиш сега, когато лорд Едард дойде в Систъртън. Нашият майстер ни убеждаваше да предадем главата на Старк на Ерис, за да докажем верността си. Щеше да ни донесе голяма награда. Лудия крал беше щедър с тези, които му угаждаха. Но тогава разбрахме, че Джон Арин е завзел Града на гларуса. Робърт бил първият, който се качил на стената и убил Марк Графтън лично. „Този Баратеон е неустрашим — казах аз. — Бие се както подобава на крал.“ Майстерът ни се изсмя и ни каза, че принц Регар със сигурност ще надвие този бунтовник. Тогава Старк рече: „На този свят само зимата е сигурна. Можем да загубим главите си, вярно… но ако надделеем?“ Баща ми го отпрати с главата му на раменете. „Ако загубиш — каза на Едард, — никога не си бил тук.“

— Както и аз — каза Давос Държеливия.