Танц с дракони

Денерис

Небето беше безмилостно синьо и безоблачно. „Тухлите скоро ще се нажежат на слънцето — помисли Дани. — Долу на пясъците борците ще усетят горещината през подметките на сандалите си.“

Джикуи смъкна копринения халат от раменете й, а Ирри й помогна да влезе в къпалното езерце. Светлината на изгряващото слънце заблещука над водата, накъсана от сянката на сливовото дръвче.

— Дори да трябва да се отворят бойните ями, трябва ли ваше величество да отиде? — попита Мисандей, докато миеше косата на кралицата.

— Половин Мийрийн ще е там да ме види, мое нежно сърце.

— Ваше величество — каза Мисандей, — тази моли за позволение да каже, че половин Мийрийн ще е там, за да гледа как хора умират.

„Права е — помисли кралицата. — Но това не променя нищо.“

Скоро бе толкова чиста, колкото можеше да е. Вдигна се с тих плясък от водата, а тя потече по краката й и се сбра на капчици по гърдите й. Слънцето пълзеше по небето. Народът й скоро щеше да започне да се събира. Можеше цял ден да си лежи в уханното езерце, да хапва заледени плодове от сребърни блюда и да сънува къща с червена врата. Но една кралица принадлежеше на народа си, не на себе си.

Джикуи донесе мека кърпа, за да я подсуши.

— Халееси, кой токар ще искате днес? — попита Ирри.

— Жълтата коприна. — Кралицата на зайците не можеше да бъде видяна без клепналите й уши. Жълтата коприна бе лека и прохладна, а в ямата щеше да е зной. „Червените пясъци ще изгорят подметките на обречените да умрат.“ — И дългите червени була. — Булата щяха да пазят устата й от навятия пясък. „А червеното ще скрива петната кръв.“

Докато Джикуи решеше косата на Дани, а Ирри боядисваше ноктите на кралицата, двете си бъбреха весело за двубоите през деня. Мисандей се върна.

— Ваше величество. Кралят ви кани при себе си, щом се облечете. А принц Куентин е дошъл със своите дорнци. Искат да поговорят с вас, ако желаете.

„Малко неща бих пожелала точно днес.“

— Някой друг ден.

В подножието на Великата пирамида сир Баристан ги чакаше до пищен открит паланкин, обкръжен от Бронзови зверове. „Сир Дядо“, помисли Дани. Въпреки възрастта си изглеждаше висок и чаровен в бронята, която му беше дала.

— Щях да съм по-щастлив, ако днес имахте Неопетнени около себе си, ваше величество — каза старият рицар, когато Хиздар отиде да поздрави братовчеда си. — Половината от тези Бронзови зверове са неизпитани освободени. — „А другата половина са неблагонадеждни мийрийнци“, оставаше да добави, но го премълча. Селми хранеше недоверие към всички мийрийнци, дори и с обръснати темета.

— И ще останат неизпитани, ако не ги изпитаме.

— Една маска може да скрие много неща, ваше величество. Дали мъжът зад маската на бухал е същият бухал, който ви пази вчера или онзи ден? Как можем да знаем?

— Как ще започне да вярва Мийрийн на Бронзовите зверове, ако аз не им вярвам? Под тези маски има добри и храбри мъже. Оставям живота си в ръцете им. — Дани му се усмихна. — Твърде много се притеснявате, сир. Вие ще сте до мен, за какво ми е друга защита?

— Аз съм стар човек, ваше величество.

— Белвас Силния също ще е до мен.

— Както кажете. — Сир Баристан заговори тихо. — Ваше величество, пуснахме Мерис на свобода, както заповядахте. Преди да си тръгне, тя поиска да говори с вас. Вместо вас я приех аз. Твърди, че Дрипавия принц смятал да премине с Брулените от вятъра на ваша страна от самото начало. Че я е изпратил тук, за да преговаря с вас тайно, но дорнците ги разкрили и предали, преди да успее да стигне до вас.

„Измяна след измяна — помисли кралицата уморено. — Нямат ли край?“

— Колко вярвате на това, сир?

— Много малко, ваше величество, но това бяха думите й.

— Ще минат ли на наша страна, ако се наложи?

— Така твърди тя. Но срещу цена.

— Платете я. — Мийрийн имаше нужда от желязо, не от злато.

— Дрипавия принц иска нещо повече от пари, ваше величество. Мерис казва, че иска Пентос.

— Пентос? — Тя присви очи. — Как мога да му дам Пентос? Та той е на половин свят оттук?

— Готов бил да изчака, казва Мерис. Докато тръгнем за Вестерос.

„А ако не тръгнем никога за Вестерос?“

— Пентос е на пентошите. А магистър Илирио е в Пентос. Този, който уреди брака ми с хал Дрого и ми подари драконовите яйца. Който ми прати теб, Белвас и Гролео. Дължа му много и много. Няма да изплатя този дълг, като дам града му на някакъв наемник. Не.

Сир Баристан наведе глава.

— Ваше величество е мъдра.

— Виждала ли си някога такъв великолепен ден, обич моя? — заговори Хиздар зо Лорак, след като отиде при него. Помогна на Дани да се качи на паланкина с двата високи трона един до друг.

— Великолепен за теб може би. Не толкова за онези, които трябва да умрат до заник-слънце.

— Всички хора трябва да умрат — отвърна Хиздар, — но не всички могат да умрат в слава, с възгласите на града, кънтящи в ушите им. — Вдигна ръка на войниците при портите. — Отворете.

Площадът пред пирамидата й беше настлан с многоцветни тухли и топлината се вдигаше от тях на вълни мараня. Навсякъде гъмжеше от хора. Някои се возеха на носилки, други бяха яхнали магарета, но повечето вървяха пеша. Девет на всеки десет се стичаха на запад по широкия тухлен булевард към Ямата на Дазнак. Щом видяха излизащия от пирамидата паланкин, най-близките завикаха възторжено и възгласите се подеха по целия площад. „Колко странно — помисли кралицата. — Поздравяват ме на същия площад, където набучих на кол сто шестдесет и трима Велики господари.“

Огромен барабан поведе кралската процесия, за да разчиства пътя им по улиците. Между всеки удар глашатай с бръснато теме и ризница от лъскави бронзови плочи викаше на тълпата да се отдръпне.

БОММ.

— Идат! — БОММ. — Дайте път! — БОММ. — Кралицата! — БОММ. — Кралят. — БОММ.

Зад барабана крачеха в марш Бронзовите зверове, по четирима в редица. Носеха криваци и тояги; всички бяха с раирани поли, кожени сандали и пъстри наметала, ушити от многоцветни карета като тухлите на Мийрийн. Маските им блестяха на слънцето: глигани и бикове, ястреби и чапли, лъвове, тигри и мечки, влечуги с раздвоени езици и грозни базилиски.

Белвас Силния, който не обичаше коне, вървеше пред тях в кожения си елек с металните шипове и нашареният му с белези кафяв корем се полюшваше при всяка крачка. Следваха го Ирри и Джикуи на коне, Аго и Ракаро, а след тях Резнак в носилка със сенник, който да пази главата му от слънцето. Сир Баристан Селми яздеше до Дани, бронята му блестеше на слънцето. Дълго наметало се спускаше от раменете му, избеляло като кост. На лявата му ръка имаше голям бял щит. Малко по-назад бяха Куентин Мартел, принцът на Дорн, и двамата му спътници рицари.

Колоната бавно се точеше по дългата тухлена улица. БОММ.

— Идват! — БОММ. — Кралицата. Кралят. — БОММ. — Направете път.

Дани чу как слугините й зад нея поведоха спор кой ще спечели финалния двубой за деня. Джикуи залагаше на гигантския Гогор, който приличаше повече на бик, отколкото на човек, чак до бронзовата халка на носа. Ирри настояваше, че млатилото на Белакво Трошача на кокали ще се окаже пагубно за великана. „Слугините ми са дотраки — каза си тя. — Смъртта язди с всеки халазар.“ В деня, в който се омъжи за хал Дрого, аракхите бяха святкали на брачния й пир и мъже бяха умирали, докато други пиеха и се сношаваха. Живот и смърт вървяха ръка за ръка при конните господари, а пролятата кръв се смяташе за благослов при женитба. Новият й брак скоро щеше да бъде потопен в кръв. Колко ли благословен щеше да е?

БОММ, БОММ, БОММ, БОММ, БОММ, БОММ, ехтяха ударите на барабана, по-бързо отпреди, станали изведнъж гневни и нетърпеливи. Сир Баристан извади меча си, щом колоната забави и спря между розово-бялата пирамида на Пал и зелено-черната на Накан.

Дани се обърна.

— Защо спряхме?

Хиздар стана.

— Пътят е преграден.

Пряко на пътя им лежеше обърнат паланкин. Един от носачите му беше рухнал на тухлите, надвит от жегата.

— Помогнете му — заповяда Дани. — Изнесете го от улицата, преди да са го стъпкали, и му дайте храна и вода. Изглежда така, все едно не е ял от две седмици.

Сир Баристан се огледа неспокойно. По терасите се виждаха гхискарски лица, с хладни и безчувствени погледи.

— Ваше величество, не ми харесва това спиране. Може да е капан. Синовете на Харпията…

— … са укротени — заяви Хиздар зо Лорак. — Защо ще искат да напакостят на кралицата ми, след като ме взе за свой крал и консорт? Хайде помогнете на човека, както заповяда сладката ми кралица. — Хвана Дани за ръката и й се усмихна.

Бронзовите зверове се подчиниха. Дани се загледа след тях.

— Тези носачи бяха роби, преди да дойда. Аз ги освободих. Но паланкинът не е по-лек.

— Вярно — каза Хиздар. — Но на тях сега им се плаща да носят тежестта му. Преди да дойдеш, надзирателят щеше да иде при падналия и да му съдере кожата на гърба с бича. Сега му се дава помощ.

Прав беше. Един от Бронзовите зверове подаваше мях с вода на носача.

— Трябва да съм благодарна за малките победи, предполагам — каза кралицата.

— Една стъпка, после друга и скоро ще затичаме. Заедно ще изградим един нов Мийрийн. — Улицата напред най-после беше разчистена. — Ще продължим ли?

Какво можеше да направи, освен да кимне? „Една стъпка, после друга, но накъде отивам?“

При портите на Ямата на Дазнак се издигаха двама огромни бронзови воини, вкопчени в смъртоносен двубой. Единият с меч, другият с брадва. Скулпторът ги беше изобразил в мига, в който се убиваха един друг, оръжията и телата им образуваха арка отгоре.

„Смъртното изкуство“, помисли Дани.

Много пъти беше гледала бойните ями от терасата си. Малките бяха нашарили лицето на Мийрийн като сипаница; по-големите бяха кървящи рани, червени и разядени. Но никоя не можеше да се сравни с тази. Белвас Силния и сир Баристан се озоваха от двете им страни, когато тя и лорд съпругът й минаха под бронзовите фигури и излязоха на върха на огромната тухлена купа с тераси от спускащи се надолу скамейки, всяка с различен цвят.

Хиздар зо Лорак я поведе надолу през черно, мораво, синьо, зелено, бяло, жълто и оранжево до червеното, където алените тухли придобиваха цвета на пясъците долу. Около тях продавачи предлагаха наденички с кучешко, печен лук и неродени кутренца на шиш, но Дани отказа. Хиздар беше заредил ложата им с охладено вино и подсладена вода, със смокини, фурми, дини и нарове, чушлета и ядки, и голяма купа захаросани в мед скакалци.

— Скакалци! — ревна Белвас Силния, награби купата и започна да ги хруска с шепи.

— Тези са много вкусни — препоръча ги Хиздар. — Трябва да опиташ няколко, обич моя. Оваляни са в подправки преди меда, тъй че са сладки и люти едновременно.

— Обяснява защо Белвас се поти толкова — отвърна Дани. — Мисля да се задоволя със смокини и фурми.

От другата страна на ямата, срещу тях, Грациите седяха в широки многоцветни халати, струпани около строгата фигура на Галаза Галаре, която единствена носеше зелено. Великите господари на Мийрийн заемаха червените и оранжеви скамейки. Жените бяха забулени, а мъжете бяха вчесали и лакирали косите си на рогове, ръце и шипове. Родствениците на Хиздар от древния род Лорак, изглежда, предпочитаха токари в мораво, тъмносиньо и лилаво, докато тези на Пал бяха на розови и бели ивици. Всички пратеници на Юнкай бяха в жълто и заемаха ложата до тази на краля, всеки със своите роби и слуги. Мийрийнците с по-ниско потекло запълваха горните тераси, по-отдалечени от касапницата. Черните и морави скамейки, най-далече от пясъка, бяха пълни с освободени роби и простолюдие. Наемниците също бяха настанени там, видя Дани, капитаните им седяха заедно с войниците. Зърна грубоватото лице на Кафявия Бен и огненочервените бакенбарди и дългите плитки на Кървавата брада.

Лорд съпругът й се изправи и вдигна ръце.

— Велики господари! Моята кралица дойде този ден, за да покаже любовта си към вас, нейния народ. По нейна милост и благоволение сега ви давам смъртното изкуство. Мийрийн! Нека кралица Денерис чуе твоята любов!

Десет хиляди гърла изреваха благодарствено; после двайсет хиляди; след това всички. Не викаха името й: малцина от тях можеха да го произнесат.

— Майко! — ревеше множеството; на стария мъртъв език на Гхиз думата беше „мхиза“. Тупаха с крака, пляскаха се по коремите и викаха: — Мхиза, Мхиза, Мхиза — докато цялата яма сякаш затрепери. Дани се остави звукът да я залее. „Не съм ваша майка — можеше да извика в отговор, — майка съм на вашите роби, на всяко момче, което издъхне на тези пясъци, докато вие се тъпчете със захаросани скакалци.“ Резнак зад нея се наведе и прошепна в ухото й:

— Ваше величество, чуйте как ви обичат!

„Не. Обичат смъртното си изкуство.“ Позволи си да седне, щом виковете започнаха да заглъхват. Ложата им беше в сянка, но главата й пулсираше.

— Джикуи, подсладена вода. Гърлото ми е пресъхнало.

— Краз ще има честта да нанесе първото убийство за деня — каза й Хиздар. — Никога не е имало по-добър борец.

— Белвас Силния беше по-добър — настоя Белвас Силния.

Краз беше мийрийнец от простолюдието — висок мъж с гъста късо подстригана тъмночервена коса. Противникът му беше копиеносец с абаносова кожа от Летните острови, чиито забивания задържаха Краз на разстояние в началото, но щом се шмугна покрай копието с късия си меч, остана грубо клане. Щом свърши, Краз изтръгна сърцето на черния мъж, вдигна го над главата си червено и мокро и отхапа от него.

— Краз вярва, че сърцата на храбри мъже го правят по-силен — каза Хиздар. Джикуи измърмори одобрително. Дани веднъж бе изяла сърце на жребец, за да даде сила на неродения й син… но това не беше спасило Рего, когато майги го уби в утробата й. „Три измени ще познаеш. Тя беше първата, Джора беше втората, Кафявия Бен Плум — третата.“ Беше ли приключила с предателствата?

— Ах — възкликна доволен Хиздар. — Ето го и Пъстрата котка. Виж как се движи, обич моя. Поема на два крака.

Противникът на живата поема беше висок колкото Гогор и широк колкото Белвас, но бавен. Биеха се само на шест стъпки от ложата на Дани, когато Пъстрата котка го посече. Мъжът рухна на колене, а Котката го натисна с крак в гърба, хвана го за главата и разпра гърлото му от ухо до ухо. Червените пясъци изпиха кръвта му, а вятърът — последните думи. Тълпата закрещя одобрително.

— Лош бой, добра смърт — каза Белвас Силния. — Белвас Силния мрази да крещят. — Беше довършил захаросаните скакалци. Оригна се и удари глътка вино.

Белокожи картци, чернокожи мъже от Летните острови, меднокожи дотраки, тироши със сини бради, Агнешки хора, Джогос Нхаи, мрачни браавоси, сиво-кафяви полухора от джунглите на Соторос — идваха от всички краища на света, за да умрат в Ямата на Дазнак.

— Този е много обещаващ, мила — каза Хиздар за един лисенски младеж с дълга коса, която пърхаше на вятъра… но противникът му сграбчи шепа от тази коса, извади момчето от равновесие и го изкорми. В смъртта си изглеждаше още по-млад, отколкото с меча в ръка.

— Момче — каза Дани. — Съвсем младо момче.

— Шестнайсетгодишен — настоя Хиздар. — Пораснал мъж, избрал доброволно да рискува живота си за злато и слава. Никакви деца не умират днес в Ямата на Дазнак, както моята сладка кралица повели в своята мъдрост.

„Друга малка победа. Сигурно не мога да направя поданиците си добри, но трябва поне да се опитам да ги направя по-малко лоши.“ Денерис искаше да забрани и двубои между жени, но Барсена Чернокосата възрази, че има правото да рискува живота си като всеки мъж. Кралицата искаше да забрани и „щуротиите“ — комични двубои, в които сакати, джуджета и старици се биеха със сатъри, факли и чукове (колкото по-нелепи бяха биещите си, толкова по-смешна се смяташе щуротията), но Хиздар заяви, че хората й щели да я заобичат повече, ако я видят, че се смее с тях, и настоя, че без тези игри сакатите, джуджетата и старите просяци ще гладуват. И Дани отстъпи.

Имаше обичай да се осъждат престъпници да се бият в ямите. Беше се съгласила, че тази практика може да се поднови, но само за определени престъпления.

— Убийци и изнасилвачи може да бъдат принудени да се бият, и всички, които държат на робството, но не крадци и длъжници.

Зверовете обаче все още бяха позволени. Дани видя как глутница от шест червени вълка се справи набързо със слон. После пуснаха бик срещу глиган в кървава битка, след която двете животни останаха разкъсани и издъхващи.

— Месото не се хаби — обясни Хиздар. — Касапите правят от труповете здравословна яхния за гладуващите. Всеки, който се представи при Портите на съдбата, може да получи купа.

— Добър закон — отвърна Дани. „Толкова добри закони имате.“ — Ще трябва да се погрижим тази традиция да продължи.

След боевете на животни последва имитация на сражение: шестима пешаци срещу шестима конници, първите въоръжени с щитове и дълги мечове, вторите с дотракски аракхи. Лъжерицарите бяха с ризници, а „дотраките“ бяха без броня. Отначало ездачите като че ли спечелиха предимство, след като прегазиха двама от противниците си и отсякоха ухото на трети, но след това оцелелите рицари започнаха да нападат конете и един по един конниците бяха свалени и избити, за огромно възмущение на Джикуи.

— Това не е истински халазар — заяви тя.

— Тези трупове не са предназначени за яхнията ви, надявам се — каза Дани, докато изнасяха убитите.

— Конете да — отвърна Хиздар. — Хората не.

— Конско месо и лук прави човек силен — каза Белвас Силния.

След сражението последва първата щуротия за деня, „рицарски турнир“ между джуджета, представен от един от юнкайските лордове, които Хиздар беше поканил на игрите. Едното яздеше куче, другото свиня. Дървената им броня беше прясно боядисана, тъй че едното носеше герба с елена на узурпатора Робърт Баратеон, а другото — златния лъв на дома Ланистър. Беше заради нея, явно. Лудориите им скоро разсмяха Белвас, но усмивката на Дани беше принудена. Когато джуджето в червено се катурна от седлото и хукна да гони прасето по пясъците, а другото на кучето препусна в галоп след него и го перна с дървения меч по задника, тя каза:

— Това е мило и глупаво, но…

— Имай търпение, моя мила — успокои я Хиздар. — Скоро ще пуснат лъвовете.

Денерис го погледна озадачено.

— Лъвове ли?

— Три. Джуджетата няма да ги очакват.

Тя се намръщи.

— Джуджетата имат дървени мечове. Дървена броня. Как ще се бият с лъвове?

— Лошо — отвърна Хиздар. — Макар че кой знае, може да ни изненадат. По-вероятно ще заврещят, ще побегнат и ще се опитат да се изкатерят от ямата. Точно това прави тази щуротия забавна.

Дани не остана доволна.

— Забранявам го.

— Мила кралице. Не искаш да разочароваш поданиците си, нали?

— Ти ми се закле, че борците ще са пораснали мъже, които доброволно са се съгласили да рискуват живота си за злато и чест. Тези джуджета не са се съгласили да се бият срещу лъвове е дървени мечове. Ще го спреш. Веднага.

Устата на краля се стегна. За миг на Дани й се стори, че видя гняв в кротките му очи.

— Както заповядаш. — Хиздар махна на надзирателя на бойната яма. — Никакви лъвове — каза му, след като мъжът дотича при тях с бич в ръката.

— Нито един ли, ваше величество? Какво му е забавното в това?

— Кралицата каза. Джуджетата не бива да пострадат.

— На тълпата няма да й хареса.

— Тогава доведи Барсена. Това трябва да ги усмири.

— Ваше величество знае най-добре. — Надзирателят плесна с бича и изрева заповеди. Изкараха джуджетата с прасето и кучето. Зрителите викаха неодобрително и ги замерваха с камъни и гнили плодове.

Надигна се рев, когато Барсена Чернокосата излезе на пясъците, гола, освен набедреника около слабините й и сандалите. Движеше се с убийственото изящество на пантера.

— Барсена е много обичана — каза Хиздар, докато ревът изпълваше ямата. — Най-храбрата жена, която съм виждал.

— Бой с момичета не е храбро — каза Белвас Силния. — Бой с Белвас Силния щеше да е храбро.

— Днес тя се бие с глиган — каза Хиздар.

„Е да — помисли Дани. — Защото не сте могли да намерите жена да се изправи срещу нея, колкото и пълна да е кесията.“

— И не с дървен меч, изглежда.

Глиганът беше огромен, с бивни колкото мъжка ръка до лакътя и малки очи, плувнали в ярост. Дани се зачуди дали глиганът, убил Робър Баратеон, е изглеждал толкова свиреп. „Ужасно същество и ужасна смърт.“ За миг едва не изпита съжаление за Узурпатора.

— Барсена е много бърза — обясни Резнак. — Ще танцува с глигана, ваше величество, и ще го кълца, щом мине покрай нея. Ще е окъпан в кръв, преди да падне, ще видите.

Започна точно както той каза. Глиганът нападаше, Барсена се завърташе настрани, оръжието й блясваше сребристо на слънцето.

— Трябва й копие — каза сир Баристан, след като Барсена избягна втората атака на звяра. — Така не се води бой с глиган. — Прозвуча като някое придирчиво и свадливо старче, точно както казваше Даарио.

Ножът на Барсена беше почервенял, но глиганът скоро спря. „По-умен е от бик — осъзна Дани. — Повече няма да нападне.“ Барсена също го осъзна. Извика и пристъпи към глигана, премяташе ножа от едната ръка в другата. Когато звярът отстъпи, тя изруга и посече към зурлата му, за да го предизвика… и успя. Този път отскокът й закъсня за миг и единият бивен разпра левия й крак от коляното до слабините.

От трийсет хиляди гърла се надигна стон. Барсена стисна крака си, изтърва ножа и се опита да изкуцука назад, но преди да е направила и две стъпки, глиганът нападна отново. Дани извърна лице.

— Достатъчно храбро ли беше това? — попита тя Белвас Силния, щом писъкът прокънтя от пясъците.

— Боят с прасета е храбър, но не е храбро да пищиш толкова силно. Ушите на Белвас Силния го болят. — Евнухът потърка издутия си корем, нашарен със стари белези. — Коремът на Белвас Силния също го заболя.

Глиганът зарови зурлата си в корема на Барсена и започна да рие вътрешностите й. Миризмата се оказа повече, отколкото кралицата можеше да понесе. Зноят, мухите, виковете от тълпата… „Не мога да дишам.“ Вдигна булото си и го пусна да се смъкне на пода. Смъкна и токара си. Перлите задрънчаха тихо една в друга, докато развиваше коприната.

— Халееси? — попита Ирри. — Какво правите?

— Свалям си клепналите уши.

Десетина мъже с копия за глигани изтичаха на пясъците, за да прогонят звяра от трупа и да го приберат в кошарата му. Надзирателят на ямата беше с тях, с дълъг камшик с шипове в ръка. Когато изплющя с него по глигана, кралицата се изправи.

— Сир Баристан, ще ме съпроводите ли до градината ми?

Хиздар я погледна объркано.

— Още предстои. Смехория с шест стари жени и още три двубоя. Белакво и Гогор!

— Белакво ще победи — заяви Ирри. — Това се знае.

— Не се знае — възрази Джикуи. — Белакво ще умре.

— Единият ще умре, или другият — каза Дани. — А който оживее, ще умре някой друг ден. Това беше грешка.

— Белвас Силния яде много скакалци. — Лицето на Белвас беше посивяло. — Белвас Силния трябва да пие мляко.

Хиздар го пренебрегна.

— Ваше величество, хората на Мийрийн са дошли да отпразнуват брачния ни съюз. Чухте как ви поздравиха. Не отхвърляйте любовта им.

— Клепналите ми уши поздравиха, не мен. Изведете ме от тази кланица, съпруже. — Чуваше грухтенето на глигана, виковете на копиеносците, пукота на камшика на надзирателя.

— Обич моя, не. Остани още съвсем малко. За щуротията и още един двубой. Затвори очи, никой няма да види. Ще гледат Белакво и Гогор. Не е време сега за…

По лицето му пробяга сянка.

Викове и шум замряха. Хилядите гласове се смълчаха. Всички очи се извърнаха към небето. Горещ вятър погали страните на Дани, а над ударите на сърцето си чу плясъка на криле. Двама копиеносци побягнаха. Надзирателят замръзна на място. Глиганът отново зарови муцуна в Барсена. Белвас Силния нададе стон, залитна и падна на колене.

Над тях драконът зави в кръг, тъмен на фона на слънцето. Люспите му бяха черни, очите, рогата и гръбначните плочи — кървавочервени. Винаги най-големият от трите й, в пустошта Дрогон бе станал още по-голям. Крилете му се изпъваха двайсет стъпки от връх до връх, черни като гагат. Плесна веднъж с тях, щом се понесе над пясъците, и звукът отекна като небесен гръм. Глиганът вдигна глава, изгрухтя… и пламъкът го погълна, черен огън, прорязан с червени жили. Дани усети горещата вълна от трийсет стъпки. Квиченето на умиращия глиган прозвуча почти като човешки вопъл. Дрогон кацна, заби нокти в димящата плът и започна да яде. Не правеше разлика между Барсена и глигана.

— О, богове! — простена зад нея Резнак. — Той я яде! — Сенешалът закри устата си с ръка. Белвас Силния повръщаше. По дългото пребледняло лице на Хиздар зо Лорак пробяга странно изражение — отчасти страх, отчасти страст и възторг. Той облиза устни. Дани видя как Пал затичаха нагоре по стъпалата, стиснали токарите си, препъваха се в ресните им в бързането си да избягат. Последваха ги други. Повечето обаче останаха на местата си.

Един се реши да бъде героят.

Беше от копиеносците, пратени да приберат глигана в кошарата му. Може би беше пиян или луд. Може би бе обичал Барсена Чернокосата отдалече или беше чул приказки за момичето Хазея. Може би просто беше човек от простолюдието, който искаше бардове да пеят за него. Затича напред, стиснал копието за глигани. Червен пясък изригваше на облаци под петите му, а от седалките се надигнаха викове. Дрогон вдигна глава и от зъбите му закапа кръв. Героят скочи на гърба му и заби железния връх на копието в основата на дългия люспест врат.

Дани и Дрогон изкрещяха като един.

Героят се подпря на копието си и натисна с цялата си тежест още по-надълбоко. Дрогон се изви нагоре в дъга и изсъска от болка. Опашката му се замята. Дани видя как главата му се изви в края на дългия змийски врат и крилете му се разгънаха. Драконоубиецът залитна и се изтърколи на пясъка. Мъчеше се да се вдигне отново на крака, когато драконовите зъби се стегнаха около ръката му.

— Не! — успя само да извика мъжът. Дрогон отпра ръката му от рамото и я захвърли настрани, както куче щеше да захвърли убит плъх.

— Убийте го — изрева с цяло гърло Хиздар зо Лорак на другите копиеносци. — Убийте този звяр!

Сир Баристан я хвана здраво.

— Не гледайте, ваше величество.

— Пусни ме!

Дани се изтръгна от хватката му. Светът сякаш забави ход, когато скочи през парапета. Затича по горещия пясък. Сир Баристан викаше след нея. Белвас Силния още повръщаше. Тя затича по-бързо.

Копиеносците също тичаха. Някои връхлитаха към дракона с копия в ръце. Други бягаха от него и хвърляха оръжията си. Героят се гърчеше върху пясъка, от рамото му бликаше яркочервена кръв. Копието му бе останало забито в гърба на Дрогон и се люшкаше при ударите на крилете му. От раната се вдигаше дим. Когато другите копия се приближиха, драконът блъвна огън и окъпа двама в черния пламък. Опашката му изплющя настрани, докопа промъкващия се зад него надзирател и му счупи гръбнака. Друг нападател замушка в муцуната му, но драконът го докопа и му разпра корема. Мийрийнците крещяха, кълняха и виеха. Дани чу как някой затупа след нея.

— Дрогон! — изкрещя тя. — Дрогон!

Главата му се обърна. От зъбите му изригна пушек. Кръвта му също димеше, щом капнеше на земята. Удари отново с криле и вдигна вихрушка от задушлив червен пясък. Дани се олюля в нажежения червен облак и се закашля. Той щракна със зъби към нея.

— Не! — успя само да извика. „Не, не мен, не ме ли познаваш?“ Черните зъби се затвориха на педя от лицето й. „Искаше да ми отхапе главата.“ Спъна се в трупа на надзирателя и падна на гръб.

Дрогон изрева. Вятър като от ковашка пещ я погълна. Дългият люспест драконов врат се изпъна към нея. Когато устата му се отвори, видя между черните му зъби парчета натрошена кост и овъглена плът. Очите му бяха разтопена лава. „Гледам в ада, но не смея да извърна очи. Ако побягна, ще ме изгори и ще ме погълне.“ Във Вестерос септоните говореха за седем ада и седем рая, но Седемте кралства и боговете им бяха далече. Ако умреше тук, щеше ли конният бог на дотраките да раздвои тревата и да я вземе в своя звезден халазар, за да може да язди по нощните земи до своето слънце и звезди? Или гневните богове на Гхиз щяха да пратят харпиите си, за да отвлекат душата й и да я подложат на вечно мъчение? Дрогон ревеше право в лицето й, дъхът му бе толкова горещ, че кожата й щеше да пламне. Вдясно от себе си чу как Баристан Селми извика:

— Мен! Мен опитай. Насам. Мен!

В разтопените червени ями на Дрогоновите очи Дани видя отражението си. Колко малка изглеждаше, колко слаба, крехка и уплашена. „Не мога да му позволя да види страха ми.“ Зашари в пясъка и пръстите й напипаха дръжката на камшика на надзирателя. Това й вдъхна кураж. Кожата беше топла като жива. Дрогон отново изрева, толкова силно, че тя едва не изтърва камшика. Зъбите му изтрещяха към нея.

Дани го шибна с камшика.

— Не! — изкрещя му и замахна, за да удари още веднъж с всичката сила, която имаше. Драконът дръпна главата си назад. — Не! — изкрещя тя отново. — НЕ! — Шиповете задраха в муцуната му. Дрогон се надигна и крилете му я загърнаха в сянката си. Дани замахна и изпердаши в люспестия му корем, още веднъж и още веднъж. Ръката й започна да изтръпва. Драконът изсъска и блъвна огън. Дани се гмурна под пламъците, заудря пак с камшика и завика: — Не, не, не. ДОЛУ! — Ревът, с който й отвърна, бе изпълнен със страх и гняв, и болка. Крилата му удариха веднъж, още веднъж…

… и се сгънаха. Драконът нададе последен съсък и се просна по корем. Черна кръв се изливаше от раната, където го беше пронизало копието, и димеше, щом капнеше на опърлените пясъци. „Той е огън, превърнат в плът — каза си тя. — Като мен.“

Денерис Таргариен скочи на драконовия гръб, сграбчи с две ръце копието и го изтръгна. Върхът бе почти разтопен, желязото — нажежено до червено. Захвърли го настрани. Въздухът беше забулен от пясък. Дани не можеше да вижда, не можеше да диша, не можеше да мисли. Черните криле изтрещяха като гръм и изведнъж червените пясъци запропадаха под нея.

Замаяна, Дани затвори очи. Когато ги отвори отново, зърна мийрийнците под себе си през пелена от сълзи и прах — изливаха се нагоре по стъпалата и вън на улиците.

Камшикът все още беше в ръката й. Тя перна с него Дрогон по шията и извика:

— По-високо! — Другата й ръка се вкопчи в люспите му и пръстите й заопипваха за опора.

Широките черни криле на Дрогон забиха във въздуха. Дани усети топлината му между бедрата си. Сърцето й бе готово да се пръсне. „Да — помисли си. — Да, сега, сега, направи го, направи го, отнеси ме, отнеси ме, ЛЕТИ!“