Танц с дракони

Джон

— Внимателно с плъховете, милорд. — Ед Скръбния поведе Джон надолу по стъпалата, държеше фенера високо. — Ужасно пищят, ако ги настъпиш. Майка ми често издаваше подобен звук, когато бях момче. Трябва да е имала нещо плъше в себе си, като си помисля. Кафява коса, малки като мъниста очи, и обичаше сирене. Може и опашка да е имала, ама как да погледна да видя?

Целият Черен замък беше свързан с лабиринт от тунели, които братята наричаха „червеевите дупки“. Под земята беше тъмно, тъй че червеевите дупки рядко се използваха лете, но щом започнеха да духат зимните ветрове и да падат снеговете, тунелите се превръщаха в най-бързия път за движение из замъка. Стюардите вече ги използваха. Джон видя запалени свещи в няколко ниши в стените, докато се провираха през тунела и стъпките им отекваха пред тях.

Боуен Марш чакаше на място, където се събираха четири червееви дупки. Беше взел със себе си Уик Дяланата пръчка, висок и тънък като копие мъж.

— Това са сметките отпреди три обиколки — каза Марш и подаде на Джон дебело тесте листове, — за сравняване със сегашните запаси. Да започнем ли със зърнохранилищата?

Продължиха през сивия полумрак под земята. Всеки склад имаше здрава дъбова врата, затворена с железен катанец, голям колкото чиния.

— Дребните кражби проблем ли са? — попита Джон.

— Не, засега — отвърна Боуен Марш. — Но дойде ли зимата, ще е разумно ваше благородие да постави охрана тук долу.

Уик Дяланата пръчка носеше ключовете на желязна халка около врата си. Всички изглеждаха еднакви на Джон, но Уик успяваше някак да намери подходящия за всяка врата. Щом влезеха, вадеше от кесията си голяма колкото юмрук бучка креда и отбелязваше всеки сандък, чувал или буре, докато ги броеше, а Марш сравняваше новия брой със стария.

В зърнохранилищата имаше овес, жито и ечемик, и бъчви с грубо смляно брашно. В килерите за кореноплоди от таванските греди се полюшваха връзки лук и чесън, и имаше торби с картофи, пащърнак и репички, а лавиците бяха пълни с бяла и жълта ряпа. В една стая бяха складирани пити сирене, толкова големи, че трябваха двама души, за да ги преместят. В следващата имаше бъчви осолено телешко, осолено свинско, много повече говеждо и осолена треска, струпани на десет стъпки височина. Триста бута и три хиляди дълги черни наденици висяха от таванските греди под пушилнята. В килера за подправки имаше пипер на зърна, карамфил, канела, горчица на зърна, кориандър, градински чай и меча стъпка, магданоз и буци сол. Другаде имаше бурета с ябълки и круши, сушени круши, сушени смокини, торби с орехи, торби с кестени, торби с бадеми, сушена пушена сьомга, глинени делви, пълни с маслини в зехтин и запечатани с восък. Един склад предлагаше гърнета с мариновано заешко, сърнешки бут в мед, кисело зеле, туршия от цвекло, туршия от лук, яйца в саламура, херинга в саламура.

Докато се движеха от едно подземие към друго, червеевите дупки сякаш ставаха по-студени. Скоро Джон вече виждаше дъха им, заскрежен на светлината на фенера.

— Под Вала сме.

— И скоро ще сме в него — каза Марш. — Месото няма да се развали в студеното. За дълго складиране е по-добре от осоляване.

Стигнаха врата от ръждиво желязо. Зад нея имаше дървени стъпала. Ед Скръбния поведе с фенера. Тръгнаха по тунел, дълъг колкото голямата зала на Зимен хребет, макар да не беше по-широк от червеевите дупки. Стените бяха от лед, с щръкнали от тях железни куки. На всяка кука висеше труп: одрана сърна или елен, разсечени по дължина телета, огромни свине, обезглавени овце и кози, дори един кон и мечка. Бял скреж покриваше всичко.

Докато брояха, Джон смъкна ръкавицата от лявата си ръка и пипна най-близкия сърнешки бут. Усети как пръстите му залепнаха, а когато ги дръпна, се откъсна малко кожа. Връхчетата на пръстите му бяха изтръпнали. „Какво очакваше? Планина от лед има над главата ти, повече, отколкото дори Боуен Марш може да преброи.“ Все пак помещението му се стори по-студено, отколкото трябваше да е.

— По-лошо е, отколкото се опасявах, милорд — каза Марш. Гласът му прозвуча по-мрачно, отколкото дори на Ед Скръбния.

Джон тъкмо си мислеше, че всичкото месо на света е тук. „Нищо не знаеш, Джон Сняг.“

— Как така? На мен това ми изглежда много храна.

— Беше дълго лято. Реколтите бяха обилни, лордовете щедри. Бяхме оставили достатъчно, за да ни изхрани за три години зима. Четири, с малко пестене. Сега обаче, ако трябва да продължаваме да храним всички тези хора на краля и на кралицата, и диваците… Само Къртичиното има хиляда безполезни усти, а продължават да идват. Нови трима дойдоха вчера при портите, а онзиден — дузина. Не може да продължава така. Това със заселването им на Дара е много добре, но е твърде късно за сеитба. Ще опрем до ряпа и грахова каша, преди да е свършила годината. А след това ще пием кръвта на конете.

— Вкусно — заяви Ед Скръбния. — Няма нищо по-добро от топла чаша конска кръв в студена нощ. Моята я обичам с щипка канела.

Лорд-стюардът не му обърна внимание.

— Ще има и болести — продължи той, — кървящи венци и разклатени зъби. Майстер Емон казваше, че лимоновият сок и прясното месо го оправяли това, но лимоните ни свършиха преди година, а нямаме достатъчно фураж, за да държим стада за прясно месо. Трябва да изколим всичко освен няколко чифта за разплод. Крайно време е. Предишните зими храна е можело да се кара по кралския път от юг, но с тази война… още е есен, знам, но бих посъветвал да минем все пак на зимен порцион, ако милорд благоволи.

„На мъжете ще им хареса, няма що.“

— Щом трябва. Ще съкратим порциона на всеки с една четвърт. — „Ако братята ми сега се оплакват от мен, какво ще кажат, когато започнат да ядат сняг и счукани жълъди?“

— Това ще помогне, милорд. — Тонът на лорд-стюарда даде ясно да се разбере, че според него няма да помогне достатъчно.

— Сега разбирам защо крал Станис пусна диваците през Вала — каза Ед Скръбния. — Смята да ядем тях.

Джон неволно се усмихна.

— Няма да се стигне до това.

— О, добре — каза Ед. — Изглеждат жилава пасмина, а зъбите ми не са толкова остри като на младини.

— Ако имахме достатъчно пари, можехме да купим храна от юг и да я докараме с кораби — каза лорд-стюардът.

„Можехме — помисли Джон. — Ако имахме пари и имаше някой, който да е готов да ни продаде храна.“ Но и двете липсваха. „Най-голямата ни надежда може би е в Орловото гнездо.“ Долината на Арин беше прочута с плодородието си и бе останала незасегната от боевете. Джон се зачуди как ли ще се почувства сестрата на лейди Кейтлин, ако разбере, че трябва да храни копелето на Нед Старк. Като момче често му се струваше, че й се зловиди всяка негова хапка.

— Винаги можем да излизаме на лов, ако потрябва — намеси се Уик Дяланата пръчка. — Все още има дивеч в горите.

— И диваци, и по-гадни неща — каза Марш. — Не бих пратил ловци навън, милорд. Не бих.

„Не. Ти би затворил портите ни завинаги и би ги запечатал с камък и лед.“ Половината в Черен замък бяха съгласни с възгледите на лорд-стюарда. Другата половина го засипваха с упреци.

— Запечатваме си портите и си лепваме дебелите задници на Вала, да, и свободният народ ще се изсипе по Моста на черепите или през някоя порта, която си мислиш, че си я запечатал преди петстотин години — бе заявил високо старият Дивен на вечеря преди два дни. — Нямаме хора да пазят сто левги Вал. Тормунд Бъчонката на великаните и проклетият Ревльо също го знаят. Виждал ли си патка замръзнала в езеро, с краката й в леда? Същото става с враните. — Повечето обходници бяха съгласни с Дивен, докато стюардите и строителите бяха на страната на Боуен Марш.

Но тази разправия беше за друг ден. Тук и сега проблемът беше храната.

— Не можем да оставим крал Станис и хората му да гладуват — каза Джон. — А и ако реши, той може просто да вземе всичко с меч. Нямаме хора, за да го спрем. Диваците пък също трябва да се хранят.

— Как, милорд? — попита Боуен Марш.

„Де да знаех.“

— Ще намерим начин.

Когато излязоха, следобедните сенки се бяха издължили. Облаци бяха нашарили небето като опърпани знамена, сиви, бели и накъсани. Дворът беше празен, но в оръжейната Джон завари чакащия го кралски скуайър Деван, мършаво момче на дванайсетина години, с кафява коса и очи. Беше се вцепенил до ковачницата и не смееше да мръдне, защото Дух душеше чатала му.

— Нищо няма да ти направи — каза Джон, но момчето трепна, щом чу гласа му, и това накара вълчището да оголи зъби. — Не! — каза Джон. — Дух, остави го на мира. Легни! — Вълкът се отпусна до волския си кокал, самото четирикрако мълчание.

Деван беше бял като козината на Дух, лицето му бе мокро от пот.

— М-милорд. Негово величество з-заповядва да се явите.

Момчето бе облечено в златното и черното на Баратеон, с пламтящото сърце на хората на кралицата, пришито над неговото.

— Имаш предвид кани — каза Ед Скръбния. — Негово величество кани лорд-командира на среща. Така бих го казал аз.

— Остави, Ед. — Джон нямаше настроение за такива дребни свади.

— Сир Ричард и сир Джъстин се върнаха — каза Деван. — Ще дойдете ли, милорд?

„Сбърканият патрул.“ Маси и Хорп бяха препуснали на юг, не на север. Каквото и да бяха научили, не засягаше Нощния страж, но Джон все пак бе любопитен.

— Да. — Тръгна след младия скуайър през двора. Дух застъпва тихо след тях, докато Джон не каза: — Не! Спри! — Но вълчището просто избяга.

В Кралската кула взеха оръжията на Джон и го пуснаха при краля.

Соларият беше горещ и претъпкан. Станис и капитаните му се бяха събрали над картата на Севера. Рицарите от „сбъркания патрул“ бяха с тях. Сигорн също бе тук, младият магнар на Денн, с кожена ризница, обшита с бронзови люспи. Дрънчащата ризница седеше и чешеше с напукан жълт нокът около прангата на китката си. Кафява четина покриваше хлътналите му бузи, кичури мръсна коса висяха над очите му.

— Ето го и него — каза той, като видя Джон. — Храброто момче, което уби Манс Райдър, докато беше в клетка и вързан. — Големият четвъртит камък, който красеше белезниците му, проблясваше в червено. — Харесваш ли рубина ми, Сняг? Знак на любов от лейди Червената.

Джон не му обърна внимание и падна на коляно.

— Ваше величество — каза скуайърът, Деван. — Доведох ви лорд Сняг.

— Виждам. Лорд Сняг. Познавате рицарите и капитаните ми, нали?

— Имам тази чест. — Беше се постарал да научи всичко възможно за мъжете около краля. „Хора на кралицата, до един.“ Стори му се странно, че около краля няма кралски хора, но за това, изглежда, имаше причина. Кралските хора си бяха навлекли гнева на Станис на Драконов камък, ако можеше да се вярва на чутото.

— Има вино. И преварена вода с лимони.

— Не, благодаря.

— Както желаеш. Имам подарък за теб, лорд Сняг. — Кралят махна с ръка към Дрънчащата ризница. — Него.

Лейди Мелисандра се усмихна.

— Казахте, че искате мъже, лорд Сняг. Вярвам, че Господарят на костите все още се брои.

Джон се стъписа.

— Ваше величество, на този човек не може да се разчита. Ако го задържа тук, някой ще му пререже гърлото нощем. Ако го пратя на патрул, просто ще се върне при диваците.

— А, не. Приключих с ония проклети глупаци. — Дрънчащата ризница потупа рубина на китката си. — Питай червената си вещица, копеле.

Мелисандра заговори тихо, на непозната реч. Рубинът на гърлото й бавно запулсира и Джон видя, че и по-малкият камък на китката на Дрънчащата ризница също просветва и помръква.

— Докато носи скъпоценния камък, той е обвързан към мен, с кръв и душа — каза червената жрица. — Този мъж ще ти служи вярно. Пламъците не лъжат, лорд Сняг.

„Може би — помисли Джон. — Но ти лъжеш.“

— Ще обикалям за теб, копеле — заяви Дрънчащата ризница. — Ще ти давам мъдри съвети или ще ти пея сладки песни, както предпочиташ. Дори ще се бия за теб. Само не искай да нося наметалото ви.

„Не си достоен за него“, помисли Джон, но премълча. Нямаше полза от дърлене пред краля.

— Кажи ми за Морс Ъмбър, лорд Сняг — каза Станис.

„Нощният страж не взима страна“, помисли Джон, но друг глас в него прошепна: „Думите не са мечове.“

— По-старият от чичовците на Големия Джон. Вранояда го наричат. Веднъж врана го взела за умрял и му изкълвала окото. Той я хванал и й отхапал главата. Като млад бил страховит воин. Синовете му умрели на Тризъбеца, жена му при раждане. Единствената му дъщеря била отвлечена от диваците преди трийсет години.

— Затова иска главата — каза Харууд Фел.

— Може ли да се разчита на този Морс? — попита Станис.

„Сгънал ли е коляно Морс Ъмбър?“

— Ваше величество трябва да го накара да положи клетва пред неговото дърво на сърцето.

Годри Великаноубиеца се изсмя.

— Бях забравил, че вие северняците се кланяте на дървета.

— Що за бог ще се остави да го напикават кучетата? — подхвърли приятелят на Фаринг Клейтън Съгс.

Джон ги пренебрегна.

— Ваше величество, мога ли да знам дали Ъмбър са се обявили на ваша страна?

— Половината от тях, и само ако платя цената на този Вранояд — отвърна раздразнено Станис. — Иска черепа на Манс Райдър за чаша за пиене и иска опрощение за брат си, който е тръгнал на юг да се присъедини към Болтън. Ужаса на курвите го наричат.

Това също развесели сир Годри.

— Какви имена имат тия северняци! Този да не е отхапал главата на някоя курва?

Джон го изгледа хладно.

— Би могло да се каже. Курва, която се опитала да го ограби, преди петдесет години в Староград. — Колкото и странно да изглеждаше, старият Ъмбър Сланата някога беше повярвал, че най-малкият му син има заложби за майстер. Морс обичаше да се хвали за враната, която му изкълвала окото, но историята на Ходър се разправяше шепнешком… най-вероятно защото курвата, която изкормил, била мъж. — И други лордове ли са се обявили за Болтън?

Червената жрица плавно се доближи до краля.

— Видях град с дървени стени и дървени улици, пълни с мъже. Над стените се вееха знамена: лос, бойна брадва, три бора, дълги брадви кръстосани под корона, конска глава с огнени очи.

— Рогов лес, Кервин, Толхарт, Ризуел и Дъстин — вметна сир Клейтън Съгс. — Предатели, всичките. Палета на Ланистърите.

— Ризуел и Дъстин са обвързани с дома Болтън с брак — обясни му Джон. — Другите са загубили лордовете си в боевете. Не знам кой ги води сега. Вранояда не е пале обаче. Ваше величество би постъпил добре, ако приеме условията му.

Станис изскърца със зъби.

— Уведомява ме, че Ъмбър няма да се бие с Ъмбър, за никаква кауза.

Джон не се изненада.

— Ако се стигне до мечове, вижте къде се вее знамето на Ходър и поставете Морс в другия край на бойната линия.

Великаноубиеца възрази:

— Искаш да накараш негово величество да изглежда слаб. Аз викам да покажем силата си. Изгаряме Последно огнище до основи и тръгваме на война с главата на Вранояда, набучена на копие, като урок към следващия лорд, който дръзне да предложи половин васалство.

— Чудесен план, ако искате всяка ръка в Севера да се вдигне срещу вас. Половин е повече от нищо. Ъмбърите не хранят любов към Болтън. Ако Ужаса на курвите се е присъединил към Копелето, то е защото Ланистърите държат Големия Джон в плен.

— Това е поводът, не причината — заяви сир Годри. — Ако племенникът умре в окови, тези чичовци могат да си присвоят земите му.

— Големия Джон има синове и дъщери. В Севера децата на покойника все още идват пред чичовците му, сир.

— Освен ако не умрат. Мъртвите деца идват последни навсякъде.

— Предложете това в присъствието на Морс Ъмбър, сир Годри, и ще научите повече за смъртта, отколкото може би ще ви се иска.

— Убил съм великан, момче. Защо да ме е страх от един въшлив северняк, който си рисува великан на щита?

— Вашият великан бягаше. Морс няма да бяга.

Едрият рицар се изчерви.

— Дързък език имаш в солария на краля, момче. В двора запя друга песен.

— О, стига вече, Годри — каза сир Джъстин Маси, отпуснат пълничък рицар с вечна усмивка и гъста руса коса. Маси беше от завърналия се „сбъркан патрул“. — Всички знаем какъв голям великански меч имаш, сигурен съм. Няма нужда пак да го вадиш.

— Това, което се вади ненужно, е езикът ти, Маси.

— Спрете! — отсече Станис. — Лорд Сняг, чуйте ме. Задържах се тук с надеждата диваците да се окажат достатъчно глупави, за да предприемат нов щурм на Вала. След като не ми се подчиниха, време е да се заема с другите си врагове.

— Разбирам. — Тонът на Джон бе предпазлив. „Какво иска от мен?“ — Не храня никаква обич към лорд Болтън и сина му, но Нощният страж не може да вдигне оръжие срещу тях. Нашите клетви забраняват…

— Знам всичко за клетвите ви. Спестете ми праведността си, лорд Сняг, имам достатъчно сила и без вас. Наумил съм да тръгна срещу Дредфорт. — Видя стъписването на лицето на Джон и се усмихна. — Изненадва ли ви това? Добре. Това, което изненадва един Сняг, може тепърва да изненада друг. Копелето на Болтън е заминал на юг и е взел Ходър Ъмбър. По това Морс Ъмбър и Арнолф Карстарк са съгласни. Това може само да означава удар по Рова на Кайлин, за да отвори път за лорд баща си да се върне на север. Копелето сигурно мисли, че съм твърде зает с диваците, за да го притеснявам. Чудесно. Момчето ми оголва гърлото си. Смятам да му го разкъсам. Рууз Болтън може да си върне Севера, но когато го направи, ще разбере, че замъкът му, стадата му и реколтата му са мои. Ако взема Дредфорт с изненада…

— Не — рязко каза Джон.

Все едно шибна гнездо на оси с пръчка. Един от хората на кралицата се изсмя, друг се изплю, трети измърмори ругатня, а всички останали се опитаха да заговорят наведнъж.

— Момчето има вода в жилите вместо кръв — каза сир Годри Великаноубиеца.

А лорд Суийт изпухтя:

— Страхливецът вижда разбойник зад всеки стрък трева.

Станис вдигна ръка за тишина.

— Обяснете.

„Откъде да започна?“ Джон се премести до картата. В ъглите й бяха поставени свещи, за да не се навие кожата. Разтопен восък се стичаше на локвичка по Тюленовия залив, бавно като ледник.

— За да стигнете до Дредфорт, ваше величество трябва да минете по кралския път покрай Последната река, да обърнете на югоизток и да прехвърлите Самотните хълмове. — Посочи. — Тези земи са на Ъмбър и те познават всяко дърво и всеки камък там. Кралският път върви покрай западните им блата цели сто левги. Морс ще накълца войската ви на парчета, освен ако не изпълните условията му и не го спечелите за каузата си.

— Ясно. Да речем, че го направя. После?

— Това ще ви доведе до Дредфорт — каза Джон, — но освен ако войската ви не може да изпревари гарван или сигнални огньове, замъкът ще знае за приближаването ви. За Рамзи Болтън ще е лесно да блокира отстъплението ви и да ви остави далече от Вала, без храна или убежище, и обкръжени от врагове.

— Само ако изостави обсадата си на Рова Кайлин.

— Ровът Кайлин ще падне, преди да сте стигнали до Дредфорт. Щом лорд Рууз обедини силата си с тази на Рамзи, ще ви превъзхождат в съотношение пет към едно.

— Брат ми спечели битки при по-лошо съотношение.

— Допускаш, че Ровът Кайлин ще падне бързо, Сняг — възрази Джъстин Маси, — но железните хора са сърцати бойци, а съм чувал да разправят, че Ровът никога не е бил превземан.

— От юг. Малък гарнизон в Рова Кайлин може да разкаже играта на всяка армия, идваща по пътя през блатата, но руините са уязвими от север и изток. — Джон отново се обърна към Станис. — Ваше величество, това е смел удар, но рискът… — „Нощният страж не взима страна. Баратеон или Болтън, би трябвало да е все едно за мен.“ — Ако Рууз Болтън ви хване под стените си с главната си сила, това ще е краят за всички вас.

— Рискът е част от войната — заяви сир Ричард Хорп, мършав рицар с обезобразено лице, на чийто ватиран жакет бе извезан герб с три нощни пеперуди „мъртвешка глава“ на поле от пепел и кости. — Всяка битка е хазарт, Сняг. Този, който не прави нищо, също поема риск.

— Има рискове и рискове, сир Ричард. Този е… твърде голям, твърде скоро, твърде далече. Познавам Дредфорт. Той е здрав замък, целият от камък, с дебели яки кули. С идването на зимата ще го намерите добре запасен. Преди столетия домът Болтън се вдигнал срещу краля на Севера и Харлон Старк обсадил Дредфорт. Две години му трябвали, докато ги изтощи от глад. За да се надявате да завземете замъка, ще ви трябват обсадни машини — кули, тарани…

— Обсадни кули може да се вдигнат, ако потрябва — каза Станис. — Може да се отсекат дървета за стенобитни овни, ако потрябват овни. Арнолф Карстарк пише, че в Дредфорт са останали по-малко от петдесет мъже, като при това половината са слуги. Един здрав замък със слаба отбрана е слаб.

— Петдесет мъже в замък струват колкото петстотин отвън.

— Зависи от мъжете — намеси се Ричард Хорп. — Тия ще са сиви бради и зелени момчета, мъжете, които Копелето не е сметнал за годни за битка. Нашите мъже пуснаха кръв и бяха изпитани на Черната вода, и се предвождат от рицари.

— Видяхте как минахме през диваците. — Сир Джъстин избута назад кичур светлоруса коса. — Карстарките се заклеха да се обединят с нас при Дредфорт, а ще разполагаме и с нашите диваци. Триста зрели силни мъже. Лорд Харууд ги преброи, докато преминаваха през портата. Жените им също се бият.

Станис го изгледа кисело.

— Не, сир. Не искам вдовици да вият след мен. Жените ще останат тук, със старите, ранените и децата. Ще служат като заложници за верността на съпрузите и бащите си. Мъжете диваци ще оформят авангарда ми. Магнарят ще ги командва, с техните командири и помощници. Първо трябва да ги въоръжим обаче.

„Смята да плячкоса оръжейната ни — осъзна Джон. — Храна и дрехи, земя и замъци, нови оръжия. Все повече ме въвлича всеки ден.“ Думите можеше да не са мечове, но мечовете бяха мечове.

— Бих могъл да намеря триста копия — каза той с неохота. — Шлемове също, стига да приемете стари, очукани и почервенели от ръжда.

— А броня? — попита магнарят. — Ризници?

— След като Донал Ноя умря, останахме без оръжейник. — Останалото премълча. „Дай на диваците ризници и ще са два пъти по-голяма опасност за кралството.“

— Щавена кожа ще свърши работа — каза сир Годри. — След като влязат в битка, оцелелите могат да се снаряжат от мъртвите.

„Малцината, които оцелеят.“ Ако Станис поставеше свободния народ в авангарда, повечето щяха да загинат.

— Пиенето от черепа на Манс Райдър може да зарадва Морс Ъмбър, но не и ако види диваците да нахлуват в земите му. Свободният народ извършва набези във владенията на Ъмбър от Зората на дните: прехвърлят Тюленовия залив за злато, овце и жени. Един от тях отвлече дъщерята на Вранояда. Ваше величество, оставете диваците тук. Ако ги вземете с вас, това само ще обърне знаменосците на лорд баща ми срещу вас.

— На знаменосците на баща ви каузата ми бездруго не им допада. Длъжен съм да допусна, че гледат на мен като на… как ме нарекохте, лорд Сняг? Поредният обречен претендент? — Станис се загледа в картата. Дълго единственият звук в помещението беше скърцането на зъбите на краля. — Оставете ме. Всички. Лорд Сняг, останете.

Безцеремонното освобождаване не се понрави на Джъстин Маси, но той нямаше друг избор, освен да се усмихне и да напусне. Хорп го последва, след като изгледа Джон безизразно. Клейтън Съгс допи чашата си и измърмори на Харууд Фел нещо, което го разсмя. Включваше презрителното „момче“. Съгс беше нагъл странстващ рицар, колкото силен, толкова и груб. Последният напуснал беше Дрънчащата ризница — на вратата кимна насмешливо на Джон и се ухили.

„Всички“, изглежда, не включваше лейди Мелисандра. „Червената сянка на краля“. Станис поръча на Деван още лимонова вода и след като той му наля, отпи и каза:

— Хорп и Маси се домогват до владението на баща ти. Маси иска да вземе и принцесата на диваците. Някога служеше като скуайър на брат ми Робърт и му се отвори апетит за женска плът. Хорп ще вземе Вал за жена, ако заповядам, но жадува главно за битки. Като скуайър мечтаеше за бял плащ, но Церсей Ланистър се изказа против и Робърт му го отказа. Може би с основание. Сир Ричард е твърде кръвожаден. Кого от двамата би предпочел да видиш като владетел на Зимен хребет, Сняг? Усмихнатия или убиеца?

— Зимен хребет принадлежи на сестра ми Санса — отвърна Джон.

— Чух всичко, което трябваше да чуя за лейди Ланистър и претенциите й. — Кралят остави чашата. — Ти би могъл да ми осигуриш Севера. Знаменосците на баща ти ще се отзоват на призива на сина на Едард Старк. Дори лорд „твърде дебелия, за да седи на кон“. Бял пристан би ми осигурил надежден източник на продоволствие и сигурна база, в която да мога да се оттегля при необходимост. Не е твърде късно да поправиш глупостта си, Сняг. Сгъни коляно и вречи този копелдашки меч на мен, и се изправи като Джон Старк, лорд на Зимен хребет и Гарант на Севера.

„Колко пъти ще ме кара да го кажа?“

— Мечът ми е заклет на Нощния страж.

Станис изглеждаше огорчен.

— Баща ти също беше упорит мъж. „Чест“ го наричаше. Е, честта си има цена, както научи лорд Едард, за жалост. Ако това ти носи някаква утеха, Хорп и Маси са обречени на разочарование. По-склонен съм да поверя Зимен хребет на Арнолф Карстарк. Добър северняк.

— Северняк. — „По-добре Карстарк, отколкото някой Болтън или Грейджой“, каза си Джон, но тази мисъл не му донесе голяма утеха. — Карстарките изоставиха брат ми сред враговете му.

— След като брат ти взе главата на лорд Рикард. Арнолф беше на хиляда левги оттам. Кръвта на Старките тече в жилите му. Кръвта на Зимен хребет.

— Не повече, отколкото в другите домове на Севера.

— Тези други домове не са се обявили на моя страна.

— Арнолф Карстарк е старец с превит гръб, а дори като млад никога не е бил боец като лорд Рикард. Тежестите на кампанията като нищо може да го убият.

— Има наследници — отсече Станис. — Двама сина, шест внука, дъщери. Ако Робърт беше оставил законни синове, много от тези, които са мъртви, щяха все още да са живи.

— За ваше величество ще е по-добре с Морс Вранояда.

— Дредфорт ще бъде доказателството за това.

— Значи все пак смятате да предприемете тази атака?

— Въпреки съвета на великия лорд Сняг? Да. Хорп и Маси може да са амбициозни, но не грешат. Не смея да седя бездеен, докато звездата на Рууз Болтън се усилва, а моята гасне. Трябва да ударя и да покажа на Севера, че все още съм мъж, от когото трябва да се страхуват.

— Тритонът на Мандърли не беше сред знамената, които лейди Мелисандра видя в огньовете си — каза Джон. — Ако имахте Бял пристан и рицарите на лорд Виман…

— „Ако“ е дума за глупаци. Нямаме никаква вест от Давос. Възможно е изобщо да не е стигнал до Бял пристан. Арнолф Карстарк пише, че бурите над Тясното море са били свирепи. Както и да е. Нямам време за скръб, нито да чакам прищевките на лорд Дебелия. Длъжен съм да приема, че Бял пристан е изгубен за мен. Без син на Зимен хребет, който да застане до мен, мога само да се надявам да спечеля Севера с битка. Това налага да открадна лист от книгата на брат ми. Не че Робърт изобщо е чел някоя. Трябва да нанеса на враговете си смъртоносен удар преди да са разбрали, че съм тръгнал срещу тях.

Джон осъзна, че думите му са били напразни. Станис щеше да вземе Дредфорт или да загине. „Нощният страж не взима страна“, прошепна глас в него, но друг отвърна: „Станис воюва за кралството, железните хора — за роби и плячка.“

— Ваше величество, знам къде бихте могли да намерите повече мъже. Дайте ми диваците и с радост ще ви кажа къде и как.

— Дадох ти Дрънчащата ризница. Задоволи се с него.

— Искам ги всичките.

— Някои от собствените ти Заклети братя се опитват да ме убедят, че ти самият си полудивак. Вярно ли е?

— За вас те са само един жив щит. Мога да ги използвам по-добре на Вала. Дайте ми ги да направя с тях каквото поискам, а аз ще ви покажа къде да намерите своята победа… както и мъже.

Станис се потърка по врата.

— Пазариш се като старица на рибен пазар, лорд Сняг. Да не би Нед Старк да те е направил на някоя продавачка на риба? Колко мъже?

— Две хиляди. Може би три.

— Три хиляди? Що за мъже са тези?

— Горди. Бедни. Докачливи, ако е засегната честта им, но свирепи бойци.

— Гледай само да не е някоя копелдашка хитрина. Дали ще заменя триста бойци за три хиляди? Да. Не съм глупак. Ако оставя и момичето при теб, имам ли думата ти, че ще пазиш добре принцесата?

„Тя не е принцеса.“

— Както пожелаете, ваше величество.

— Трябва ли да те накарам да се закълнеш пред дърво?

— Не. — „Това шега ли беше?“ Със Станис беше трудно да се разбере.

— Добре тогава. Е, къде са тези мъже?

— Ще ги намерите ето тук. — Джон разпери изгорялата си длан над картата, западно от кралския път и южно от Дара.

— В онези планини? — Станис го изгледа подозрително. — Не виждам никакви замъци отбелязани там. Никакви пътища, никакви градове и села.

— Картата не е земята, казваше баща ми. Във високите долини и по планинските ливади от хиляди години живеят хора. Управляват ги клановите им вождове. Бихте могли да ги наречете дребни лордове, макар че те не използват подобни титли. Воините им се бият с огромни двуръчни мечове, а обикновените мъже мятат камъни с прашки и се пердашат едни други с криваци от планински ясен. Свадлив народ са. Когато не се бият помежду си, гледат стадата си, ловят риба в Ледения залив и отглеждат най-здравите коне на света.

— И вярваш, че ще се бият за мен?

— Ако ги помолите.

— Защо трябва да прося за нещо, което ми се дължи?

— Да помолите казах, не да просите. — Джон отдръпна ръката си от картата. — Не е добре да им пращате послания. Ще трябва да отидете при тях лично. Яжте техния хляб и сол, пийте техния ейл, слушайте гайдите им, хвалете хубостта на дъщерите им и храбростта на синовете им — и ще спечелите мечовете им. Клановете не са виждали крал от времето на Торен Старк. Гостуването ви ще е чест за тях. Заповядате ли им да се бият за вас, ще се спогледат и ще кажат: „Кой е пък този? Не ми е никакъв крал.“

— За колко клана говориш?

— Четирийсет, малки и големи. Флинт, Вул, Норей, Лидъл… Спечелете Стария Кремък и Голямото ведро, останалите ще ги последват.

— Голямото ведро?

— Вул. Огромен дебелак. Вул ловят риба в Ледения залив и плашат малките си, че железните хора ще ги отвлекат, ако не служат. Но за да стигнете до тях, трябва да минете през земите на Норей. Те живеят най-близо до Дара и винаги са били добри приятели на Стража. Бих могъл да ви дам водачи.

— Би могъл? — Станис не пропускаше нищо. — Или ще дадеш?

— Ще дам. Ще ви трябват. И добри коне също. Пътищата нагоре не са нещо повече от кози пътечки.

— Кози пътечки? — Кралят присви очи. — Аз говоря за бързо придвижване, а ти ми губиш времето с кози пътечки?

— Когато завладял Дорн, Младия дракон е заобиколил дорнските наблюдателни кули на Костения път по кози пътечки.

— Знам добре тази история, но Дерон й е придал твърде голямо значение в онази негова тщеславна книга. Корабите са спечелили онази война, не козите пътечки. Дъбовия юмрук е разбил Дъсченото градче и е поел бързо нагоре по Зелената кръв, докато главната дорнска сила е била ангажирана в Принцовия проход. — Станис забарабани с пръсти по масата. — Тези планински лордове няма ли да забавят преминаването ми?

— Само с пирове. Всеки ще се опита да надмине другите с гостоприемството си. Милорд баща ми казваше, че никога не е ял толкова добре, както при гостуванията си на клановете.

— За три хиляди души, предполагам, че мога да изтърпя няколко гайди и каша — каза кралят, макар тонът му да издаваше недоволство дори от това.

Джон се обърна към Мелисандра.

— Милейди, искрено предупреждение. Старите богове са силни в онези планини. Клановете няма да търпят обиди към свещените си дървеса.

Това сякаш я развесели.

— Не бой се, Джон Сняг. Няма да притеснявам твоите планински диваци и тъмните им богове. Моето място е тук, с теб и храбрите ти братя.

Беше последното, което Джон Сняг можеше да пожелае, но преди да е успял да възрази, кралят рече:

— Накъде би ме посъветвал да поведа тези здравеняци, ако не срещу Дредфорт?

Джон погледна картата.

— Дълбоки лес. — Почука с пръст. — Щом Болтън е решил да се срази с железните хора, вие също. Дълбоки лес е замък сред гъста гора, лесно можете да се промъкнете до него изненадващо. Дървен замък, защитен от земен насип и дървена палисада. Преходът ще е по-бавен през планините, признавам, но там войската ви може да се движи невидима и да се появи почти пред самите порти на Дълбоки лес.

Станис се почеса по брадичката.

— Когато Бейлон Грейджой се вдигна първия път, разбих железните хора по море, където са най-силни. На суша, изненадани… да. Спечелих битка срещу диваците и техния крал отвъд Вала. Ако мога да съкруша и железните хора, Северът ще разбере, че отново има крал.

„А аз ще имам хиляда диваци — помисли Джон. — И никакъв начин да изхраня и половината от тях.“