Танц с дракони

Обърни-плащ

Първите снежинки закръжиха във въздуха по заник-слънце. До вечерта снегът валеше толкова тежко, че луната изгря невидима зад бяла завеса.

— Боговете на Севера са отприщили гнева си над лорд Станис — заяви на заранта Рууз Болтън, когато мъжете се събраха в Голямата зала на Зимен хребет на закуска. — Той е чужденец тук и старите богове няма да го търпят жив.

Мъжете му зареваха одобрително и заблъскаха с юмруци по дъсчените маси. Зимен хребет можеше да е разрушен, но гранитните му стени все пак пазеха от най-лошия вятър и сняг. Бяха добре запасени с храна и пиене. Имаха огньове, които да ги топлят след дежурство, място, където да си подсушат дрехите, топли кътчета, където да легнат да поспят. Лорд Болтън беше струпал достатъчно дърва, за да поддържат огньовете си половин година, тъй че Голямата зала винаги беше топла и уютна. Станис нямаше нищо от това.

Теон Грейджой не се включи във врявата. Мъжете от дома Фрей също мълчаха, не пропусна да забележи той. „И те са чужденци тук.“ Наблюдаваше сир Енис Фрей и брат му сир Хостийн. Родени и отраснали в Речните земи, Фрей никога не бяха виждали сняг като този. „Северът вече взе трима от тяхната кръв“, помисли Теон, спомнил си за мъжете, които Рамзи напразно беше търсил, изгубили се между Бял пристан и Бароутън.

На подиума лорд Виман Мандърли седеше между двама от рицарите си от Бял пристан и гребеше вяло от кашата си. Явно не му се услаждаше толкова, колкото пайовете със свинско на сватбата. По-натам едноръкият Харууд Стаут говореше тихо със смъртнобледия Ъмбър Курвенската напаст.

Теон се нареди на опашката за каша. Разсипваха я с черпаци в дървени купи от медни котли. Лордовете и рицарите имаха мляко и мед, и дори бучка масло да подсладят порциите им, но нищо такова нямаше да предложат на него. Управлението му като принц на Зимен хребет беше приключило бързо. Беше изиграл ролята си в шутовската игра, давайки ръката на лъжливата Аря за младоженка, и Рууз Болтън нямаше повече нужда от него.

— Първата зима, която помня, снеговете ме затрупаха до главата — каза един от Рогов лес на опашката пред него.

— Да, но тогава си бил само три стъпки висок — отвърна друг, конник от Ручеите.

Предната нощ, след като не можа да заспи, Теон по едно време се замисли за бягство. Да се измъкне невидим, докато Рамзи и лорд баща му са насочили вниманието си другаде. Но всяка порта беше затворена, залостена и здраво охранявана. Никой не можеше да влезе или да излезе без разрешението на лорд Болтън. Дори да се намереше някакъв таен изход, Теон нямаше да му се довери. Не беше забравил Кира и ключовете й. А и да успееше да се измъкне, къде щеше да отиде? Баща му беше мъртъв, а чичовците му нямаха нужда от него. Пайк беше изгубен за него. Най-близкото нещо до дом за него бе тук, сред костите на Зимен хребет.

„Рухнал човек, рухнал замък. Това е мястото ми.“

Все още чакаше на опашката, когато Рамзи нахлу в залата с Момчетата на копелето и ревна за музика. Абел потърка очи да прогони съня, взе лютнята и подхвана „Жената на дорнеца“, а една от перачките му заудря барабана си. Певецът промени думите обаче. Вместо за опитване на жена на дорнец пееше за щерка на северняк.

„Може да загуби езика си за това — помисли Теон, докато пълнеха купата му. — Той е само един певец. Лорд Рамзи може да му одере кожата на двете ръце и никой няма да каже и дума.“ Но лорд Болтън се усмихна на текста, а Рамзи се изсмя гръмко. Другите също разбраха, че е безопасно да се смеят. На Дик Жълтия песента му се стори толкова смешна, че чак вино запръска от носа му.

Лейди Аря я нямаше, за да сподели веселието. Не я бяха виждали извън покоите й след сватбената нощ. Алин Киселия беше подхвърлил, че Рамзи държал булката си гола и окована за пилон на леглото, но Теон знаеше, че това са само приказки. Никакви окови нямаше, поне такива, които можеше да се видят. Само двама стражи пред вратата на спалнята, за да не се мотае момичето навън. „И е гола само когато се къпе.“

Правеше го почти всяка нощ обаче. Лорд Рамзи искаше жена му да е чиста.

— Няма си слугини, горкото — беше казал на Теон. — Тъй че оставаш ти, Смрад. Дали да те облека в рокля? — Засмя се. — Може би, ако ме помолиш. Засега обаче ще е достатъчно да й бъдеш слугинята за къпане. Няма да я търпя да мирише като теб. — Тъй че всеки път, щом Рамзи го засърбеше да спи с жена си, на Теон се падаше да заеме някоя слугиня от лейди Валда или лейди Дъстин и да носи гореща вода от кухните. Макар Аря никога да не говореше с тях, не можеше да не видят синините по нея. „Сама си е виновна. Не го е задоволила.“

— Просто бъди Аря — каза й той веднъж, докато й помагаше да влезе във водата. — Лорд Рамзи не иска да те нарани. Наранява ни само когато… когато забравим. Никога не ме е рязал без причина.

— Теон… — прошепна тя разплакана.

— Смрад. — Сграбчи я за рамото и я разтърси. — Тук вътре съм Смрад. Трябва да запомниш, Аря. — Но момичето не беше истинска Старк, само издънка на някакъв стюард. „Джейни, името й е Джейни. Не трябва да търси спасение от мен.“ Теон Грейджой можеше и да се е опитал да й помогне веднъж. Но Теон беше железнороден и по-храбър мъж от Смрад. „Смрад, Смрад, римува се със слабоват.“

Рамзи си имаше нова играчка, с която да се забавлява, с цици и писанка… но скоро сълзите на Джейни щяха да загубят вкуса си и Рамзи отново щеше да поиска своя Смрад. „Ще ме дере сантим по сантим. Когато свършат пръстите ми, ще ми вземе дланите. След пръстите на краката — стъпалата ми. Но само когато го помоля, когато болката стане толкова ужасна, че го помоля за малко облекчение.“ Нямаше да има бани за Смрад. Пак щеше да се въргаля в говна, щяха да му забранят да се мие. Дрехите му щяха да станат на дрипи, мръсни и вмирисани, и щяха да го накарат да ги носи, докато изгният. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да го върнат в кучкарниците с момичетата на Рамзи за компания. „Кира — спомни си той. — Нарича новата си кучка Кира.“

Отнесе паницата си в дъното на залата на една празна пейка. Пейките под подиума винаги бяха пълни с мъже, които пиеха, играеха на зарове, говореха или дремеха. Сержантите им ги будеха с ритници, когато им дойдеше ред да навлекат наметалата и да обикалят по стените. Но никой от тях нямаше да се зарадва на компанията на Теон Обърни-плащ, а и той не изгаряше от желание да седи с тях.

Кашата беше сива и водниста и той я избута настрана след третата лъжица, и я остави да се втвърди в купата. На съседната маса спореха за бурята и се чудеха колко дълго ще вали снегът.

— Цял ден и цяла нощ, може и повече — настояваше един едър чернобрад стрелец с брадвата на Кервин, пришита на гърдите му. Няколко по-стари мъже говореха за други снежни бури и твърдяха, че тази не е нищо повече от лек снежец в сравнение с онова, което са виждали зиме на млади години. Мъжете от Речните земи бяха слисани. „Не обичат сняг и студ тези южняшки мечове.“ Мъжете, които влизаха в залата, се трупаха до огньовете или пляскаха с ръце над греещите мангали, след като закачаха мокрите си наметала на куките до вратата.

Въздухът беше душен и димен. Кашата му вече хващаше коричка. Женски глас зад него каза:

— Теон Грейджой.

„Името ми е Смрад“, щеше да отвърне за малко.

— Какво искаш?

Тя прекрачи пейката, седна до него и избута от очите си кичур буйна червено-кафява коса.

— Защо ядете сам, милорд? Хайде, станете да потанцуваме.

Той се наведе над кашата.

— Не танцувам. — Принцът на Зимен хребет беше изящен танцьор, но Смрад с липсващите пръсти на краката щеше да е подигравка. — Остави ме на мира. Нямам пари.

Жената се усмихна криво.

— За курва ли ме взимате? — Беше една от перачките на певеца, високата и мършава, твърде слаба и жилава, за да я нарече човек хубава… макар че Теон някога все пак щеше да се повъргаля с нея, за да види какво е, когато тези дълги крака се увият около него. — За какво са ми пари тук? Какво мога да си купя с тях, сняг ли? — Жената се засмя. — Бихте могли да ми платите с усмивка. Никога не съм виждала усмивката ви, дори на сватбения пир на сестра ви.

— Лейди Аря не ми е сестра. — „И не се усмихвам — щеше да добави. — Рамзи мразеше усмивките ми, затова ме удари с чука в зъбите. Едва мога да ям.“ — Никога не ми е била сестра.

— Хубава девица обаче.

„Не бях красива като Санса, но всички казваха, че съм хубава.“ Думите на Джейни сякаш отекнаха в главата му с ритъма на барабаните, които удряха други две момичета на Абел. Друга беше издърпала Малкия Уолдър Фрей горе на масата, за да го учи как да танцува. Всички мъже се смееха.

— Остави ме на мира — каза Теон.

— Не съм ли по вкуса на милорд? Мога да ви пратя Миртъл, ако искате. Или Холи, може би тя ще ви хареса повече. Всички мъже харесват Холи. Те също не са ми сестри, но са сладки. — Наведе се към него. Дъхът й миришеше на вино. — Щом нямате усмивка за мен, разкажете ми как завладяхте Зимен хребет. Абел ще го направи на песен и ще живеете вечно.

— Като предател. Като Теон Обърни-плащ.

— Защо не Теон Умния? Било е дръзко начинание, както чухме. Колко мъже имахте? Сто? Петдесет?

„По-малко.“

— Беше лудост.

— Блестяща лудост. Станис има пет хиляди, казват, но Абел твърди, че десет пъти повече пак не биха могли да пробият тези стени. Тъй че как вие проникнахте, милорд? Имахте ли някакъв таен път?

„Имах въжета — помисли Теон. — Имах куки. Имах тъмнината на своя страна, и изненадата. Замъкът се охраняваше много слабо и ги изненадах.“ Но премълча всичко това. Ако Абел направеше песен за него, Рамзи сигурно щеше да му пробие тъпанчетата, за да е сигурен, че никога няма да я чуе.

— Можете да ми се доверите, милорд. Абел ми вярва. — Перачката сложи ръка върху неговата. Ръцете му бяха в ръкавици от вълна и кожа. Нейните бяха голи, с дълги пръсти и груби, с издъвкани до живеца нокти. — Така и не ме попитахте за името ми. Казвам се Роуан.

Теон се отдръпна. Знаеше, че това е уловка. „Рамзи я е пратил. Тя е поредната му шега, като Кира с ключовете. Забавна шега, нищо повече. Иска да побягна, за да може да ме накаже.“

Искаше му се да я удари и да заличи тази подигравателна усмивка от лицето й. Искаше му се да я целуне и да я начука тук, на масата, да я накара да вика името му. Но знаеше, че не смее да я докосне, с гняв или от страст. „Смрад, Смрад, името ми е Смрад. Не трябва да забравям името си.“ Стана рязко и тръгна към вратите, накуцваше на осакатените си крака.

Снегът продължаваше да вали. Мокър, тежък и тих, вече бе започнал да покрива стъпките, оставени от идващите и отиващите си от залата хора. Преспите стигаха почти до кончовете на ботушите му. „Във вълчия лес ще са по-дълбоки… а по кралския път, където духа вятърът, няма да има спасение от него.“ На двора се вихреше битка: хора на Ризуел пердашеха със снежни топки момчетата на Бароутън. Горе между бойниците няколко скуайъра правеха снежни човеци. Снаряжаваха ги с копия и щитове, слагаха им шлемове и ги строяваха по вътрешната стена, редица от снежни стражи.

— Лорд Зима се съюзи с нас с войската си — подхвърли на шега един от часовоите извън Голямата зала… но видя лицето на Теон, разбра на кого говори, извърна глава и се изплю.

Отвъд палатките големите дестриери на рицарите от Бял пристан и Близнаците трепереха на коневръзите. Рамзи беше изгорил конюшните, когато бе плячкосал Зимен хребет, тъй че баща му бе вдигнал нови, два пъти по-големи от старите, за да настани бойните и ездитни коне на своите лордове знаменосци и рицари. Останалите коне бяха вързани в дворовете. Закачулени коняри обикаляха между тях и ги покриваха с чулове да им пазят топло.

Теон навлезе по-дълбоко в разрушените части на замъка. Докато се провираше през някогашната кула на майстер Лувин, от цепнатината в стената горе надничаха гарвани и си мърмореха. От време на време някой надаваше груб грак. Застана на прага на някогашната си спалня (до глезените в сняг, навят през един избит прозорец), спря за малко при развалините, останали от ковачницата на Микен и септата на лейди Кейтлин. Под Изгорялата кула мина покрай Рикард Ризуел, който душеше във врата на друга от перачките на Абел, пълничката с бузи като ябълки и прасешкия нос. Момичето беше босо в снега и загърнато в кожено наметало. Сигурно беше гола отдолу. Като го видя, каза нещо на Ризуел и той се изсмя високо.

Теон се отдалечи. При затворите имаше стълбище, рядко използвано. Натам го поведоха краката му. Стъпалата бяха стръмни и опасни. Заизкачва се предпазливо и се озова на бойниците на вътрешната стена, далече от скуайърите и снежните им човеци. Никой не му беше дал свободата да обикаля из замъка, но и никой не му я беше отказал. Можеше да ходи където си поиска между стените.

Вътрешната стена на Зимен хребет беше по-старата и по-висока от двете, древните й сиви зъбери се издигаха на сто стъпки, с четвъртити кули на всеки ъгъл. Външната стена, вдигната много столетия по-късно, беше с двайсет стъпки по-ниска, но по-дебела и здрава, с осемстенни кули вместо квадратните. Между двете стени имаше ров, дълбок и широк… и замръзнал. Преспи сняг бяха запълзели по ледената му повърхност. Сняг се трупаше и по бойниците, запълваше празнините между зъбците и трупаше снежни шапки на кулите.

Отвъд стените, докъдето стигаше поглед, светът ставаше бял. Горите, полята, кралския път — снеговете ги завиваха с бяло меко одеяло, затрупваха останките от зимния град, скриваха почернелите стени, които хората на Рамзи бяха оставили зад себе си, след като подпалиха къщите. „Раните, които Сняг нанесе, сняг покрива.“ Но това беше погрешно. Рамзи вече беше Болтън, не Сняг, никога Сняг.

По-натам разнебитеният кралски път бе изчезнал сред поля и ниски хълмове и всичко се беше сляло в огромна бяла шир. А снегът продължаваше да вали, сипеше се тихо от безветреното небе. „Станис Баратеон е там някъде и мръзне.“ Дали лорд Станис щеше да се опита да завземе Зимен хребет с щурм? „Ако го направи, каузата му е обречена.“ Замъкът беше твърде силен. Дори със замръзналия ров отбраната на Зимен хребет си оставаше внушителна. Теон беше завзел замъка с хитрост, като изпрати най-добрите си мъже да изкатерят стените и да преплуват рова под прикритието на мрака. Защитниците дори не бяха разбрали, че са нападнати, преди да е станало много късно. Такава хитрост не беше възможна за Станис.

Може би щеше да предпочете да откъсне замъка от външния свят и да подложи защитниците на глад. Складовете и подземията на Зимен хребет бяха празни. С Болтън и приятелите му Фрей през Шийката беше дошъл дълъг керван, лейди Дъстин беше докарала храна и фураж от Бароутън, а лорд Мандърли бе пристигнал добре запасен от Бял пристан… но войската беше голяма. При толкова много гърла за хранене запасите им нямаше да изтраят дълго. „Но лорд Станис и хората му ще са също толкова гладни. И измръзнали, и с подбити крака също така, няма да са в състояние за бой… но бурята ще ги накара да щурмуват замъка.“

Сняг падаше и над гората на боговете и се стапяше, щом докоснеше земята. Под загърнатите в бяло дървета пръстта беше станала на кал. Струйки мъгла висяха призрачни във въздуха. „Защо дойдох тук? Тези богове не са мои. Това място не е мое.“ Дървото на сърцето стоеше пред него като блед великан, с изваяно лице и с листа като кървави длани.

Тънка ледена кора беше покрила повърхността на езерцето под язовото дърво. Теон се смъкна на колене до него.

— Моля ви — промълви той през счупените си зъби, — аз изобщо не исках да… — Думите заседнаха в гърлото му. — Спасете ме — успя да отрони най-сетне. — Дайте ми… — „Какво? Сила? Кураж? Милост?“ Снегът падаше около него бял и тих, безответен. Единственият звук бе някакъв смътен плач. „Джейни — помисли той. — Тя е, хлипа в брачното си легло. Кой друг би могъл да е?“ Боговете не плачеха. „Нали?“

Звукът беше твърде болезнен, за да може да го понесе. Теон се хвана за един клон и се изправи. Изтупа снега от себе си и закуцука назад към светлините. „Призраци има в Зимен хребет. И аз съм един от тях.“

В двора бяха вдигнали още снежни човеци. Начело на снежните стражи на стените скуайърите бяха вдигнали десетина снежни лордове. Един явно трябваше да е лорд Мандърли: беше най-дебелият снежен човек, който Теон бе виждал. Едноръкият лорд можеше да е само Харууд Стаут, снежната дама — Барбри Дъстин. А най-близкият до вратата, с брадата от ледени висулки, трябваше да е старият Ъмбър Курвенската напаст.

Вътре готвачите разливаха яхния с телешко и ечемик, сгъстена с моркови и лук и поднесена в копанки, издълбани от самуни вчерашен хляб. Всички хвърляха остатъците на пода, за да ги изгълтат момичетата на Рамзи и другите кучета.

Момичетата се зарадваха, като го видяха. Познаха го по миризмата. Червената Джейни притича да оближе ръката му, а Хелисънт се пъхна под масата, сви се на кълбо в краката му и заръфа кокал. Бяха добри кучета. Лесно беше да се забрави, че всяка носи името на момиче, хванато и убито от Рамзи.

Колкото и да беше уморен, все пак имаше апетит колкото да изяде малко яхния и да изпие чаша ейл. В залата междувременно бе станало шумно. Двама от съгледвачите на Рууз Болтън се бяха дотътрили през Ловната порта и бяха съобщили, че настъплението на лорд Станис се е забавило до пълзене. Големите бойни коне затъвали в снега. Малките жилави гарони на племенните кланове се справяли по-добре, казаха съгледвачите, но планинците не смеели да подкарат по-бързо, за да не се разкъса цялата войска. Лорд Рамзи заповяда на Абел да изкара маршова песен в чест на газещия през снеговете Станис, тъй че бардът взе лютнята си, а една от перачките му склони Алин Киселия да й даде меча си и имитираше как Станис сече из въздуха по снежинките.

Барбри Дъстин нахлу в залата и прати двама от заклетите си мечове да доведат Теон при нея. Когато застана под подиума, тя го изгледа от глава до пети и подуши.

— Това са същите дрехи, които носеше на сватбата.

— Да, милейди. Това са дрехите, които ми дадоха. — Беше един от уроците, които бе научил в Дредфорт: взимай каквото ти се дава и никога не моли за повече.

Лейди Дъстин носеше черно, както винаги, ръкавите й бяха обшити с катерича кожа. Роклята й беше с висока яка, която загръщаше страните й.

— Познаваш този замък.

— Някога.

— Някъде под нас са криптите, където старите крале Старк седят в тъмното. Хората ми не можаха да намерят пътя до тях. Преровиха всички подземия и мази, дори тъмниците, но…

— До криптите не може да се стигне през тъмниците, милейди.

— Можеш ли да ме заведеш долу?

— Долу няма нищо освен…

— … мъртви Старки? А всички мои любими Старки са мъртви, впрочем. Знаеш ли пътя, или не?

— Знам го. — Не обичаше криптите, никога не беше обичал криптите, но ги познаваше.

— Заведи ме. Сержант, донеси фенер.

— На милейди ще й трябва топло наметало — предупреди Теон. — Ще се наложи да излезем навън.

Снегът валеше още по-силно. Лейди Дъстин бе загърната в самур. Присвити в наметалата си с качулки, стражите отвън бяха почти неразличими от снежните човеци. Само дъхът им, излизащ на бяла мъгла във въздуха, издаваше, че са живи. По бойниците горяха огньове в напразно усилие да прогонят сумрака. Нагазиха в мека бяла пелена, стигаща до средата на прасците им. Палатките в двора бяха хлътнали под тежестта на натрупания сняг.

Входът към криптите се намираше в най-стария участък на замъка, близо до подножието на Първата цитадела, неизползвана от стотици години. Рамзи я беше подпалил, когато опустоши Зимен хребет, и много от това, което не бе изгоряло, се беше срутило. Само една празна коруба беше останала, с едната стена открита за стихиите и запълнена със сняг. Отломки се бяха разпилели навсякъде: големи буци разбита зидария, изгорели греди, счупени водоливници. Падащият сняг бе покрил повечето от това, но едно чудовищно лице на водоливник още надничаше от снега, озъбено сляпо към небето.

„Тук намериха Бран, когато падна.“ Теон беше излязъл на лов него ден. Яздеха с лорд Едард и крал Робърт, без изобщо да знаят каква ужасна новина ги чака в замъка. Помнеше лицето на Роб, когато му казаха. Никой не бе очаквал момчето да оживее. „Боговете не можаха да убият Бран, и аз също не можах.“ Беше странна мисъл и още по-странно напомнянето, че Бран може би все още е жив.

— Ето там. — Теон посочи натрупания сняг под стената на цитаделата. — Отдолу. Внимавайте за нападали камъни.

Отне повече от половин час, докато хората на лейди Дъстин открият входа — изгребаха снега и разместиха отломките. Вратата бе замръзнала и здраво затворена. Сержантът я разби с брадва. Зад нея каменните стъпала се виеха надолу в тъмното.

— Спускането е дълго, милейди — предупреди Теон.

Лейди Дъстин беше непреклонна.

— Берон, светни.

Пътят надолу бе тесен и стръмен, стъпалата изтъркани през столетията в средата. Заслизаха един по един: сержантът със запален фенер, после Теон и лейди Дъстин, другият й човек зад тях. Винаги беше мислил, че криптите са студени, и така изглеждаха лете, но сега, докато се спускаха, въздухът ставаше по-топъл. Не топъл, изобщо не топъл, но по-топъл, отколкото горе. Тук долу под земята студът като че ли беше постоянен и неизменен.

— Булката плаче — каза лейди Дъстин, докато слизаха надолу предпазливо, стъпка по стъпка. — Нашата малка лейди Аря.

„Сега внимавай. Внимавай, внимавай.“ Подпря се с ръка на стената. От местещата се светлина имаше чувството, че стъпалата се движат под краката му.

— Ъъъ… както кажете, милейди.

— Рууз е недоволен. Кажи го на твоето копеле.

„Не е моето копеле“, искаше да отвърне, но друг глас в него изшепна: „Твой е, твой. Смрад е на Рамзи и Рамзи е на Смрад. Не трябва да забравяш името си.“

— Обличането й в сиво и бяло не върши никаква работа, ако момичето е оставено да плаче. На Фрей може да им е все едно, но северняците… те се страхуват от Дредфорт, но обичат Старките.

— Не и вие — каза Теон.

— Не и аз — призна лейди Бароутън. — Но останалите — да. Курвенската напаст е тук само защото Фрей държат Големия Джон в плен. А мислиш ли, че хората на Рогов лес са забравили последния брак на Копелето и как лейди жена му беше оставена да умре от глад и да изгризе собствените си пръсти? Какво според теб минава през главите им, когато чуят плача на новата булка? Скъпото момиченце на доблестния Нед.

„Не. Тя не е от кръвта на лорд Едард, името й е Джейни, тя е само дъщеря на стюард.“ Не се съмняваше, че лейди Дъстин го подозира, но все пак…

— Плачът на лейди Аря ни вреди повече от всички мечове и копия на лорд Станис. Ако Копелето смята да стане лорд на Зимен хребет, добре ще е да научи жена си да се смее.

— Милейди — каза Теон. — Стигнахме.

— Стъпалата водят още надолу — отбеляза лейди Дъстин.

— Има по-долни нива. По-стари. Най-долното ниво е отчасти рухнало, опасявам се. Никога не съм слизал там. — Бутна вратата и ги поведе по тъмен сводест тунел. Гранитни колони се редяха две по две в тъмното.

Сержантът на лейди Дъстин вдигна фенера. Плъзнаха се и заиграха сенки. „Малка светлина в голяма тъмница.“ Теон винаги се беше притеснявал от криптите. Усещаше каменните крале, втренчили в него каменните си очи, усещаше каменните пръсти, свити около дръжките на ръждясали дълги мечове. Никой не хранеше любов към железнородени. Изпълни го познатото чувство на страх.

— Толкова много — каза лейди Дъстин. — Знаеш ли имената им?

— Някога… но беше много отдавна. — Теон посочи. — От тази страна бяха крале на Севера. Торен е последният.

— Кралят, който е коленичил.

— Да, милейди. След него са само лордове.

— До Младия вълк. Къде е гробницата на Нед Старк?

— В края. Насам, милейди.

Стъпките им отекваха из подземието. Каменните очи на мъртвите мъже сякаш ги следяха, и очите на каменните им вълчища също. Лицата събуждаха смътни спомени. Няколко имена се върнаха в ума му, прошепнати от призрачния глас на майстер Лувин. Крал Едрик Снежната брада, управлявал Севера сто години. Брандън Корабостроителя, който бе отплавал отвъд залеза. Теон Старк, Гладния вълк. „Съименникът ми.“ Лорд Берон Старк, съюзил се със Скалата на Кастърли във война срещу Дагон Грейджой, лорда на Пайк, в дните, когато Седемте кралства били управлявани от копелетата магьосници, наричани Кървавите гарвани.

— Онзи крал там е без меч — отбеляза лейди Дъстин.

Вярно беше. Теон не помнеше кой е кралят, но дългия меч, който би трябвало да държи, го нямаше. Петна ръжда бяха останали там, където би трябвало да е. Това го обезпокои. Казваха, че желязото на меча пази духовете на мъртвите заключени в гробниците им. Щом мечът липсваше…

„Има призраци в Зимен хребет. И аз съм един от тях.“

Продължиха напред. Лицето на Барбри Дъстин сякаш ставаше все по-намръщено с всяка крачка. „И тя се притеснява като мен.“ Теон неволно попита:

— Милейди, защо мразите Старките?

Тя го изгледа.

— По същата причина, поради която ти ги обичаш.

Теон се стъписа.

— Да ги обичам? Никога… Аз им взех замъка, милейди. Аз… заповядах да убият Бран и Рикон, набих главите им на колове, аз…

— Ти тръгна на юг с Роб Старк, би се до него при Шепнещия лес и Речния пад, върна се на Железните острови като негов пратеник, за да заплашиш собствения си баща. Бароутън също прати хора с Младия вълк. Дадох му толкова малко хора, колкото посмях, но знаех, че на всяка цена трябва да му дам малко или да рискувам да си навлека гнева на Зимен хребет. Тъй че имах свои очи и уши в тази войска. Държаха ме добре осведомена. Знам кой си ти. Знам какво си. Сега отговори на въпроса ми. Защо обичаш Старките?

— Аз… — Теон опря ръка на една от колоните, за да не се олюлее. — Исках да съм един от тях…

— И така и не можа. Имаме много повече общо помежду си, отколкото знаете, милорд. Но хайде.

Малко по-напред имаше три гробници, близо една до друга. Там спряха.

— Лорд Рикард — отбеляза лейди Дъстин, докато оглеждаше централната фигура. Статуята се извисяваше над тях: дълго лице, брадато и строго. Имаше същите каменни очи като останалите, но изглеждаше тъжен. — И неговият меч липсва.

Вярно беше.

— Някой е слизал тук да краде мечове. На Брандън също го няма.

— Щеше да се ядоса. — Дамата смъкна ръкавицата си и докосна коляното му, бяла плът върху тъмен камък. — Брандън обичаше меча си. Обичаше да го точи. „Искам да е толкова остър, че да обръсне космите на путка“, така казваше. А как обичаше да го използва! „Кървавият меч е красиво нещо“, каза ми веднъж.

— Познавали сте го — каза Теон.

Очите й сякаш бяха пламнали от отразената в тях светлина на фенера.

— Брандън беше осиновен в Бароутън със стария лорд Дъстин, бащата на този, за когото по-късно бях омъжена, но повечето време прекара в Ручеите. Обичаше да язди. Малката му сестра се зарази от него с това. Като двама кентаври бяха двамата. А милорд баща ми винаги се радваше да посрещне наследника на Зимен хребет. Баща ми имаше големи амбиции за дома Ризуел. Готов беше да поднесе девствеността ми на всеки Старк, който му попадне, но не беше нужно. Брандън изобщо не се свенеше да вземе това, което искаше. Вече съм стара, изсъхнало същество, от дълго време вдовица, но още помня девичата ми кръв на кура му в нощта, когато ме взе. Мисля, че на Брандън гледката също му хареса. Кървав меч е красиво нещо, да. Болеше, но беше сладка болка.

— Но в деня, в който научих, че Брандън ще го женят за Кейтлин Тъли… в онази болка нямаше нищо сладко — въздъхна тя. — Той изобщо не я искаше, уверявам те. Каза ми го в последната ни нощ заедно… но Рикард Старк също имаше големи амбиции. Южняшки амбиции, които нямаше да се осъществят, ако наследникът му се оженеше за дъщеря на един от васалите му. След това баща ми хранеше някакви надежди да ме омъжи за брата на Брандън Едард, но Кейтлин Тъли получи и него. А аз останах с младия лорд Дъстин, докато Нед Старк не ми го отне.

— Бунтът на Робърт…

— Двамата с лорд Дъстин бяхме женени от няма и половин година, когато Робърт се вдигна и Нед Старк призова знамената си. Помолих съпруга си да не отива. Имаше роднини, които можеше да прати вместо себе си. Чичо, прочут със силата си с брадва, брат на дядо му, който се беше сражавал във Войната на Кралете на деветте петака. Но той беше горд мъж и държеше лично да поведе войската на Бароутън. Дадох му кон в деня, когато тръгна, червен жребец с огнена грива, гордостта на стадата на милорд баща ми. Милорд се закле, че ще се върне на него, когато войната свърши.

— Нед Старк върна коня ми на връщане към Зимен хребет — продължи тя. — Каза ми, че милорд съпругът ми е умрял достойно, че тялото му е положено да почива под червените планини на Дорн. Върна костите на сестра си в Севера обаче и тя почива там… но те уверявам, костите на лорд Едард никога няма да почиват до нейните. Смятам да нахраня с тях псетата си.

Теон не разбра.

— Той… костите му…?

Устните й се изкривиха. Беше грозна усмивка. Напомни му за усмивката на Рамзи.

— Кейтлин Тъли изпрати костите на лорд Едард на север преди Червената сватба, но твоят железен чичо завзе Рова Кайлин и затвори пътя. Оттогава наблюдавам. Излязат ли тези кости от блатата, няма да стигнат по-далече от Бароутън. — Погледът й се задържа за последен път на статуята на Едард Старк. — Приключихме тук.

Снегът още валеше, когато излязоха от криптите. Лейди Дъстин се беше смълчала, докато се изкачваха, но когато излязоха под руините на Първата цитадела, потрепери и каза:

— Каквото и да съм казала долу, ще е добре да не го повтаряш пред никого. Ясно ли е?

Ясно беше.

— Да си държа езика зад зъбите, за да не го загубя.

— Рууз те е обучил добре.