Танц с дракони

Денерис

Телата на танцьорите блещукаха, гладко обръснати и покрити с тънък гланц благоуханно масло. Горящи факли кръжаха от ръка на ръка под ритъм на тимпани и трели на флейта. Всеки път, щом две факли се кръстосваха във въздуха, голо момиче скачаше между тях и се завърташе в шеметен кръг. Светлината блясваше по лъскавите ръце и крака, гърди и задник.

Тримата мъже бяха еректирали. Гледката на щръкналите им членове беше възбуждаща, макар Денис Таргариен да я намираше и за комична също. Всички бяха на един ръст, с дълги крака и плоски кореми, всеки мускул рязко очертан, все едно че бяха изваяни от камък. Дори лицата им изглеждаха някак еднакви… което бе повече от странно, тъй като единият имаше кожа черна като абанос, докато на втория беше бяла като мляко, а на третия лъщеше като тъмна мед.

„Да ме възпламенят ли са решили?“ Дани се размърда на копринените си възглавнички. Пред колоните нейните Неопетнени стояха като статуи с шлемовете си с остри шипове и с гладките си безизразни лица. Не беше така с всички мъже. Резнак мо Резнак беше зяпнал и устните му лъщяха влажни, докато гледаше. Хиздар зо Лорак казваше нещо на мъжа до себе си, но очите му не се откъсваха от момичетата. Грозното мазно лице на Бръснатото теме беше строго както винаги, но очите му не изпускаха нищо.

По-трудно бе да се разбере за какво си мечтае почетният й гост. Бледият, слаб, с лице на ястреб мъж, който споделяше масата й на подиума, носеше пищен халат от тъмночервена коприна и златоткан плат, плешивата му глава блестеше на светлината на факлите, докато ядеше една фурма на малки прецизни и изящни хапки. Опали примигваха покрай носа на Ксаро Ксоан Даксос, щом извърнеше глава да проследи танцьорите.

В негова чест Денерис се беше облякла по модата на Карт: ефирна рокля от виолетов брокат, скроена така, че да оставя лявата й гърда оголена. Сребристозлатната й коса леко забърсваше рамото й и падаше почти до зърното й. Половината мъже в залата я бяха поглеждали крадешком, но не и Ксаро. „Същото беше в Карт.“ Не можеше по този начин да спечели търговския принц. „А трябва да го спечеля.“ Беше дошъл от Карт на галеаса „Копринен облак“ със свита от още тринайсет галери. Флотата му бе дошла като в отговор на молитва. Мийрийнската търговия се беше стопила до нищо, след като бе отменила робството, но Ксаро имаше властта да я възстанови.

Звукът на тимпаните се извиси до кресчендо и три от момичетата скочиха над пламъците и се завъртяха във въздуха. Мъжете танцьори ги уловиха за кръстчетата и ги хлъзнаха надолу на членовете си. Пред очите на Дани жените заизвиваха гърбове и увиха крака около партньорите си, докато флейтите плачеха, а мъжете забиваха в ритъм с музиката. Виждала беше любовен акт и преди. Дотраките се сношаваха толкова открито, колкото кобилите и жребците им. Но за първи път виждаше любовна страст, изиграна на музика.

Лицето й се бе сгорещило. „От виното е“, каза си тя. При все това се улови, че мисли за Даарио Наарис. Пратеникът му бе дошъл тази сутрин. Бурните врани се връщаха от Лхазар. Капитанът й се връщаше при нея, носеше й приятелството на Агнешките хора. „Храна и търговия — напомни си тя. — Той не ме провали, нито ще го направи. Даарио ще ми помогне да спася своя град.“ Кралицата копнееше да види лицето му, да погали тризъбата му брада, да му каже за тревогите си… Но Бурните врани все още бяха на много дни път оттук, отвъд прохода Хизай, а тя имаше кралство да управлява.

Димът бе застинал във въздуха между пурпурните колони. Танцьорите коленичиха, навели ниско глави.

— Бяхте превъзходни — каза им Дани. — Рядко съм виждала такова изящество, такава прелест. — Махна с ръка на Резнак мо Резнак и сенешалът заситни до нея. Капчици пот бяха поръсили плешивата му глава. — Придружете гостите ни до баните, за да могат да се освежат, и им поднесете храна и пиене.

— За мен е велика чест, ваше великолепие.

Денерис вдигна чашата си, та Ирри да я напълни отново. Виното беше сладко и силно, изпълнено с ароматите на източни подправки, много по-превъзходно от тънките гхискарски вина, които бяха пълнили чашата й напоследък. Ксаро огледа внимателно плодовете на платото, което му предложи Джикуи, и си избра слива. Оранжевата й кожичка бе като цвета на опала на носа му. Отхапа и нацупи устни.

— Кисело.

— Би ли предпочел милорд нещо по-сладко?

— Сладкото втръсва. Киселият плод и киселите жени придават вкус на живота. — Ксаро отхапа отново, сдъвка и преглътна. — Денерис, сладка кралице, не мога да ти опиша какво удоволствие изпитвам да се наслаждавам отново на присъствието ти. Едно дете замина от Карт, толкова объркано, колкото и хубаво. Боях се, че тръгва към ориста си, но ето, че сега я намирам на трон, господарка на древен град, обкръжена от могъща войска, която е събрала от мечти.

„Не — помисли тя. — От кръв и огън.“

— Радвам се, че се върна при мен. Хубаво е, че виждам отново лицето ти, приятелю. — „Няма да ти се доверя, но имам нужда от теб. Нуждая се от твоите Тринайсет, трябват ми корабите ти, търговията ти.“

От столетия Мийрийн, Юнкай и Ащапор играеха съществена роля в търговията с роби. Тук дотракските халове и корсарите от Островите на Базилиска продаваха пленниците си, а останалата част от света идваше да купува. Без робите Мийрийн нямаше много, което да предложи на търговците. Медта беше изобилна в Гхискарските хълмове, но металът не беше толкова ценен, колкото докато бронзът бе управлявал света. Кедрите, някога расли по крайбрежието, вече ги нямаше, изсечени от брадвите на Старата империя или погълнати от драконов огън, когато Гхиз се бе вдигнал на война срещу Валирия. След като дърветата бяха изчезнали, почвата се изпичаше под горещото слънце и ветровете я издухваха на гъсти червени облаци. „Тъкмо тези бедствия са превърнали народа ми в търговци на роби“ — беше й казала Галаза Галаре в Храма на Грациите. „А аз съм бедствието, което отново ще превърне тези роботърговци в хора“, беше се заклела пред себе си Дани.

— Трябваше да дойда — заговори небрежно Ксаро. — Дори в далечен Карт до ушите ми стигнаха ужасни приказки. Плаках, като ги чух. Казват, че враговете ти са обещали богатство, слава и сто девствени момичета робини на всеки, който те убие.

— Синовете на Харпията. — „Откъде знае това?“ — Драскат нощем по стени и режат гърлата на честни освободени, докато спят. Изгрее ли слънцето, крият се като хлебарки. Страх ги е от моите Бронзови зверове. — Скааз мо Кандак й беше дал новата стража, за която го бе помолила, съставена от равен брой освободени и мийрийнци от Бръснатите темета. Обикаляха по улиците денем и нощем с тъмни качулки и с бронзови маски. Синовете на Харпията бяха заплашили с грозна смърт всеки предател, дръзнал да служи на драконовата кралица, и техните родственици също, тъй че мъжете на Бръснатото теме обикаляха като чакали, бухали и други зверове и криеха истинските си лица. — Можеше да имам причина да ме е страх от Синовете, ако скитах сама по улиците, но само ако е нощем и ако съм гола и невъоръжена. Те са страхливци.

— Ножът на един страхливец може да убие кралица също толкова лесно, колкото и на герой. Бих спал по-спокойно, ако знаех, че радостта на сърцето ми държи страховитите си конни господари плътно около себе си. В Карт ти имаше трима кръвни ездачи, които никога не се отделяха от теб. Къде са се дянали те?

— Аго, Джого и Ракаро все още ми служат. — „Играе си игри с мен.“ Дани също можеше да играе. — Аз съм само едно младо момиче и не разбирам много от такива неща, но по-стари, по-мъдри хора ми казват, че за да държа здраво Мийрийн, трябва да контролирам околната му територия и земята на запад от Лхазар и на юг, до хълмовете на Юнкай.

— Вътрешната ти територия не е ценна за мен. Личността ти ценя. Сполети ли те нещо лошо, този свят губи сладостта си.

— Радвам се, че милорд е толкова загрижен за мен, но съм добре пазена. — Дани махна с ръка към Баристан Селми, с едната му ръка отпусната на дръжката на меча. — Баристан Храбрия го наричат. Два пъти е спасявал живота ми от убийци.

Ксаро изгледа бегло Селми.

— Баристан Стария ли каза? Твоят рицар мечок беше по-млад и май по-предан.

— Не желая да говоря за Джора Мормон.

— Разбира се. Той бе недодялан и космат. — Търговският принц се наведе над масата. — Да говорим тогава за любов, за мечти и страст, и за Денерис, най-красивата жена на този свят. Пиян съм само от това, че те гледам.

Познати й бяха високопарните картски ухажвания.

— Ако си пиян, обвинявай виното.

— Никое вино не е и наполовина толкова опияняващо, колкото красотата ти. Имението ми изглежда празно като гробница, откакто си замина Денерис, и всички наслади на Кралицата на градовете са като пепел в устата ми. Защо ме изостави?

„Подгонена бях от града ти от страх за живота си.“

— Беше време. Карт пожела да се махна.

— Кой? Те имат вода в жилите си. Търговците на подправки? Имат пача между ушите. А всички Немрящи са мъртви. Трябваше да ме вземеш за свой съпруг. Почти съм сигурен, че поисках ръката ти. Молих те дори.

— Само петдесетина пъти — пошегува се Денерис. — Твърде лесно се предавате, милорд. Защото трябва да се омъжа, всички са съгласни за това.

— Халееси трябва да има хал — каза Ирри, докато пълнеше отново чашата на кралицата. — Това се знае.

— Да я поискам ли отново? — зачуди се на глас Ксаро. — Не, познавам тази усмивка. Усмивка на жестока кралица, играеща си с мъжките сърца. Смирени търговци като мен не са нищо повече от камъни под драгоценните й пантофки. — Самотна сълза бавно се стече по бледата му страна.

Дани го познаваше твърде добре, за да се трогне. Картските мъже можеха да плачат когато си поискат.

— О, стига вече. — Взе една череша от купата на масата и я хвърли по носа му. — Може да съм младо момиче, но не съм толкова глупава, че да си взема за съпруг мъж, който намира едно плато с плодове за по-възбуждащо от гърдата ми. Видях кои танцьори наблюдавахте.

Ксаро избърса сълзата си.

— Същите, които и ти, да. Ето на, приличаме си. Щом няма да ме вземеш за съпруг, ще се примиря да съм твой роб.

— Не искам роби. Освобождавам те. — Накиченият му със скъпоценни камъни нос бе изкусителна мишена. Този път Дани хвърли по него кайсия.

Ксаро я улови във въздуха и отхапа.

— Откога възникна тази лудост? Трябва ли да се смятам за щастлив, че не освободи собствените ми роби, когато ми гостува в Карт?

„Бях кралица просякиня, а ти беше Ксаро от Тринайсетте — помисли Дани. — И единственото, което искаше, бяха драконите ми.“

— Робите ти изглеждаха добре гледани и доволни. Едва в Ащапор се отвориха очите ми. Знаеш ли как отглеждат и обучават Неопетнените?

— Жестоко, несъмнено. Когато един ковач прави меч, пъха лезвието в огъня, бие го с чук, след това го потапя в ледена вода, за да закали стоманата. Искаш ли да вкусиш сладостта на плода, трябва да поливаш дървото.

— Това дърво беше поливано с кръв.

— Как иначе, за да стане войник? Твое сияние се наслади на танцьорите ми. Ще те изненада ли, ако научиш, че са роби, гледани и обучавани в Юнкай? Танцуват откакто са проходили. Как иначе да се постигне такова съвършенство? — Отпи глътка вино. — Вещи са във всички еротични изкуства също така. Мислех си да ти ги подаря.

— Непременно. — Дани не беше изненадана. — Ще ги освободя.

Той потръпна.

— А какво ще правят със свободата си? Все едно да дадеш на риба ризница. Те са създадени да танцуват.

— Създадени от кого? От господарите им? Може би биха предпочели да строят или да пекат, или да копаят? Питал ли си ги?

— Може би слоновете ти предпочитат да са славеи. Вместо със сладка песен нощите на Мийрийн ще са пълни с оглушителен рев, а дърветата ще се чупят под тежестта на гигантски сиви птици. — Ксаро въздъхна. — Денерис, радост моя, под тази хубава млада гръд бие нежно сърце… но приеми съвета на една по-стара, по-мъдра глава. Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Много неща, които изглеждат зли, може да са добри. Помисли за дъжда.

— За дъжда? — „За глупачка ли ме взима, или просто за дете?“

— Кълнем дъжда, когато пада на главите ни, но без него ще измрем от глад. Светът се нуждае от дъжд… и от роби. Кривиш лице, но е истина. Помисли си за Карт. В изкуство, музика, магия, търговия, във всичко, което ни прави нещо повече от зверовете, Карт седи над останалото човечество така, както ти седиш на върха на тази пирамида… но отдолу, вместо върху тухли, величието, наречено Кралицата на градовете, лежи на гърбовете на робите. Запитай се, ако всички хора трябва да ровят в земята за храна, как някой изобщо ще вдигне очите си, за да съзерцава звездите? Ако всеки от нас трябва да превива гръб, за да си построи колиба, кой ще издигне храмове в прослава на боговете? За да бъдат велики някои хора, други трябва да са поробени.

Беше твърде красноречив за нея. Дани нямаше с какво да му отговори. Усети само болка в корема.

— Робството не е същото като дъжда — настоя тя. — Валял ме е дъжд и съм била продавана. Не е същото. Никой не иска да бъде притежаван.

Ксаро сви рамене равнодушно.

— Между другото, когато слязох на брега в милия ви град, случайно се натъкнах на речния бряг на един мъж, който веднъж ми гостува в имението, търговец, който продаваше редки подправки и отбрани вина. Беше гол до кръста, зачервен и кожата му се белеше, и като че ли копаеше дупка.

— Не е дупка. Изкоп, да докара вода от реката до нивите. Решили сме да насадим боб. Нивите с боб трябва да се напояват.

— Колко мило от страна на стария ми приятел, че помага с копаенето. И колко неприсъщо за него. Възможно ли е да не е имал никакъв избор по въпроса? Не, едва ли. Вие в Мийрийн нямате роби.

Дани се изчерви.

— На приятеля ви му се плаща с храна и подслон. Не мога да му върна богатството. Мийрийн има нужда от боб повече, отколкото от редки подправки, а бобът има нужда от вода.

— И моите танцьори ли смяташ да пратиш да копаят канали? Мила кралице, когато ме видя, старият ми приятел падна на колене и започна да ме умолява да го купя като роб и да го върна в Карт.

Почувства се все едно, че я беше зашлевил.

— Купи го тогава.

— Ако те устройва. Сигурен съм, че него би го устроило. — Сложи ръка на рамото й. — Има истини, които може да каже само приятел. Помогнах ти, когато дойде в Карт като просякиня, и прекосих дълги левги и бурни води, за да ти помогна отново. Има ли някое място, където бихме могли да поговорим откровено?

Дани усети топлината на пръстите му. „Топъл беше й в Карт — спомни си тя. — До деня, в който вече нямаше полза от мен.“ Стана и каза:

— Ела.

Ксаро я последва между колоните до широките мраморни стъпала, водещи към личните й покои на върха на пирамидата.

— О, най-прекрасна от всички жени — каза, щом започнаха да се изкачват, — стъпки се чуват зад нас. Някой ни следва.

— Моят стар рицар не те плаши, нали? Сир Баристан се е заклел да пази тайните ми.

Отведе го на терасата. В черното небе над Мийрийн плуваше пълна луна.

— Да се поразходим? — Дани пъхна ръката си под мишницата му. Въздухът бе натежал от миризмите на разцъфващи нощем цветя. — Говореше за помощ. Търгувай с мен тогава. Мийрийн има сол за продан, и вино…

— Гхискарско вино? — Ксаро се намръщи. — Морето осигурява всичката сол, от която Карт се нуждае, но с радост бих изкупил толкова маслини, колкото бихте ми продали. Зехтин също.

— Нямам нищо да предложа. Робовладелците изгориха дърветата. — Маслините бяха расли покрай бреговете на Робския залив от столетия, но мийрийнците бяха подпалили древните си горички, когато Дани настъпи към тях, и оставиха пред нея овъглена пустош. — Засаждаме отново, но са нужни седем години, докато едно маслиново дърво започне да ражда, и трийсет, преди да може да се нарече наистина плодоносно. Какво ще кажеш за мед?

— Хубав метал, но капризен като жена. Златото, виж… златото е прямо. Карт с радост ще даде злато… за роби.

— Мийрийн е свободен град на свободни хора.

— Беден град, който беше богат някога. Гладен град, който някога беше охранен. Кървав град, който беше мирен някога.

Обвиненията му я уязвиха. Твърде много истина имаше в тях.

— Мийрийн ще бъде богат, охранен и мирен отново, и свободен също така. Идете при дотраките, ако ви трябват роби.

— Дотраките правят роби, гхискарите ги обучават. А за да стигнат до Карт, конните господари трябва неизбежно да преведат робите си през червената пустош. Стотици ще измрат, ако не и хиляди… и много коне също, поради което никой хал не би рискувал с това. А и Карт не иска халазари да вилнеят около стените му. Смрадта от всичките тези коне… без да се обиждаш, халееси.

— Един кон има откровена миризма. Което не може да се каже за някои велики лордове и търговски принцове.

Ксаро не забеляза нападката й.

— Денерис, нека бъда откровен с теб, както се полага на приятел. Ти няма да направиш Мийрийн богат, охолен и мирен. Ще му донесеш само разруха, както направи с Ащапор. Знаеш ли, че при Роговете на Хазат се разрази битка? Кралят касапин избяга в палата си, неговите Неопетнени бягаха по петите му.

— Това се знае. — Бен Плум Кафявия беше донесъл вестта от бойното поле. — Юнкайците са си купили още наемници и два легиона от Нов Гхиз са се били редом с тях.

— Двата скоро ще станат четири, а после десет. А от Юнкай са пратили емисари до Мир и Волантис, за да съберат още наемници. Дружината на котката, Дългите пики, Брулените от вятъра. Според някои Мъдрите господари са купили и Златната дружина.

Брат й Визерис веднъж беше угостил капитаните на Златната дружина с надеждата, че може да подкрепят каузата му. „Ядоха храната му, слушаха молбите му и му се смееха.“ Дани беше още малко момиче тогава, но помнеше.

— Аз също имам наемници.

— Две чети. Юнкай ще пратят двайсет срещу теб, ако потрябва. А тръгнат ли, няма да тръгнат сами. Толос и Мантарис са се споразумели за съюз.

Това беше лоша новина, ако беше вярно. Денерис беше пратила мисии до Толос и Мантарис с надеждата да намери нови приятели на запад, за да балансират враждебността на Юнкай на юг. Пратениците й не се бяха върнали.

— Мийрийн се съюзи с Лхазар.

Това само го разсмя.

— Дотракските конни господари наричат лхазарите Агнешките хора. Когато ги стрижеш, само блеят. Не са войнствен народ.

„Дори един овчи приятел е по-добре от никакъв.“

— Мъдрите господари би трябвало да последват примера им. Пощадих Юнкай преди, но няма да направя тази грешка отново. Ако посмеят да ме нападнат, този път ще срина Жълтия им град до основи.

— А докато сриваш Юнкай, мила моя, Мийрийн ще се вдигне зад теб. Не си затваряй очите за опасността, Денерис. Твоите евнуси са чудесни войници, но са твърде малко, за да се противопоставят на ордите, които Юнкай ще прати срещу теб, след като падне Ащапор.

— Моите освободени…

— Креватни роби, бръснари и тухлари не печелят битки.

Надяваше се, че греши в това. Освободените бяха разпусната сган доскоро, но тя бе организирала мъжете на възраст годна за военна служба в отряди и бе заповядала на Сив червей да ги направи войници. „Нека мисли каквото си иска.“

— Забрави ли? Имам дракони.

— Нима? В Карт рядко те виждахме без дракон на рамото… но сега това прелестно рамо е чисто и голо като сладката ти гръд, забелязвам.

— Драконите ми са пораснали, раменете ми — не. Обикалят надалече, ловуват. — „Хазея, прости ми.“ Зачуди се колко ли знае Ксаро, какви клюки е чул. — Попитай Добрите господари на Ащапор, ако се съмняваш в тях. — „Видях как очите на един търговец на роби се стопиха и потекоха по бузите му.“ — Кажи ми честно, стари приятелю, защо ме потърси, ако не за търговия?

— За да донеса дар за кралицата на сърцето ми.

— Какъв дар? — „Що за капан е това сега?“

— Дарът, за който ме помоли в Карт. Кораби. Има тринайсет галери в залива. Твои са, ако ги пожелаеш. Докарах ти флота, която да ви прекара до Вестерос.

„Флота.“ Беше повече, отколкото можеше да се надява, тъй че това я усъмни, разбира се. В Карт Ксаро й беше предложил трийсет кораба… за един дракон.

— А какво искаш за тези кораби?

— Нищо. Вече не жадувам за дракони. Видях свършеното от тях в Ащапор на път за тук, когато моят „Копринен облак“ се отби за вода. Корабите са твои, мила кралице. Тринайсет галери, и мъже, които да дърпат греблата.

„Тринайсет. Разбира се.“ Ксаро беше един от Тринайсетте. Несъмнено беше убедил всеки от членовете да отстъпи по един свой кораб. Твърде добре познаваше търговския принц, за да помисли, че би пожертвал тринайсет от своите кораби.

— Трябва да обмисля това. Може ли да огледам корабите?

— Станала си подозрителна, Денерис.

„Винаги.“

— Станала съм благоразумна, Ксаро.

— Огледай колкото искаш. Останеш ли доволна, закълни ми се, че ще се върнеш незабавно във Вестерос, и корабите са твои. Закълни ми се в своите дракони и в своя бог със седем лика, и в пепелта на своите бащи, и замини.

— А ако реша да изчакам година-две, че и три?

Лицето на Ксаро помръкна.

— Това би ме натъжило безмерно, о, радост сладка за очите ми… защото колкото и млада и силна да изглеждаш сега, няма да живееш дълго. Не и тук.

„Предлага ми медена пита с едната ръка и ми показва камшика с другата.“

— Юнкайците изобщо не са толкова страшни.

— Не всички твои врагове са в Жълтия град. Пази се от хора със студени сърца и сини устни. Не бяха минали и две седмици, откакто се махна от Карт, когато Пиат Прий с трима от приятелите му магьосници тръгнаха да те търсят в Пентос.

Вместо да се уплаши, Дани по-скоро я досмеша.

— Добре е, че се отклоних тогава. Пентос е на половин свят от Мийрийн.

— Така е — съгласи се той, — но рано или късно до тях ще стигне вестта за драконовата кралица на Робския залив.

— Това трябва да ме уплаши, така ли? Четиринайсет години живях в страх, милорд. Всяка сутрин се будех уплашена и всяка вечер си лягах уплашена… но страховете ми бяха изпепелени в деня, в който излязох от огъня. Само едно нещо ме плаши сега.

— И кое е това, което те плаши, сладка кралице?

— Аз съм само едно глупаво малко момиче. — Дани се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Но не толкова глупава, че да ти кажа това. Хората ми ще огледат корабите. Тогава ще ти дам отговора си.

— Както кажеш. — Докосна я леко по голата гръд и прошепна: — Нека остана с теб и да те склоня.

За миг беше изкусена. Може би танцьорите все пак я бяха възбудили. „Бих могла да затворя очи и да си представя, че е Даарио.“ Даарио насън щеше да е по-безопасен, отколкото наяве. Но бързо прогони тази мисъл.

— Не, милорд. Благодаря, но не. — Издърпа се от прегръдката му. — Някоя друга нощ, може би.

— Някоя друга нощ. — Устните му бяха тъжни, но в очите му имаше сякаш повече облекчение, отколкото разочарование.

„Ако бях дракон, можеше да отлетя до Вестерос — помисли тя, след като Ксаро си отиде. — Нямаше да ми трябва нито той, нито корабите му.“ Зачуди се колко души могат да поберат тринайсет галери. Бяха нужни три, за да я пренесат с нейния халазар от Карт до Ащапор, но това беше преди да се сдобие с осем хиляди Неопетнени, хиляда наемни меча и огромно воинство освободени. „А драконите, какво да правя с тях?“

— Дрогон — прошепна тихо, — къде си?

За миг почти й се стори, че го вижда зареян в небето, с големите му черни криле, затулили звездите.

Обърна гръб на нощта и попита Баристан Селми, застанал безмълвен в сенките.

— Моят брат веднъж ми каза една вестероска гатанка. Кой слуша всичко, но не чува нищо?

— Рицар на Кралската гвардия. — Гласът на Селми бе строг и тържествен.

— Чу ли какво предложение ми направи Ксаро?

— Чух, ваше величество. — Старият рицар се постара да не погледне оголената й гърда, докато й говореше.

„Сир Джора нямаше да извърне очи. Обичаше ме като жена, докато сир Баристан ме обича само като своя кралица.“ Мормон се бе оказал осведомител, донасял беше на враговете й във Вестерос, но все пак й беше давал добри съвети.

— Какво мислиш за това? За него?

— За него — лошо и лошо. Тези кораби обаче… Ваше величество, с тези кораби бихме могли да сме у дома преди да е свършила годината.

Дани никога в живота си не беше познавала дом. В Браавос беше имало една къща с червена врата, но това бе всичко.

— Пази се от картци, носещи дарове, особено ако са търговци от Тринайсетте. Има някакъв капан тук. Може би тези кораби са изгнили или…

— Ако бяха толкова неиздръжливи, нямаше да са прехвърлили морето от Карт — изтъкна сир Баристан, — но ваше величество прояви благоразумие, като настоя за оглед. Ще заведа адмирал Гролео при галерите, щом се съмне, с капитаните му и четирийсет от моряците му. Ще огледаме всяка педя от тези кораби.

— Да, направи го.

„Вестерос. Домът.“ Но ако напуснеше, какво щеше да стане с града й? „Мийрийн никога не е бил твой град — сякаш чу гласа на брат си. — Твоите градове са отвъд морето. Твоите седем кралства, където те очакват враговете ти. Родена си, за да служиш на тях с кръв и огън.“

Сир Баристан се покашля.

— Този магьосник, за когото спомена търговецът…

— Пиат Прий. — Помъчи се да си спомни лицето му, но успя да види в ума си само устните му. Виното на чародеите ги беше направило сини. Вечерната сянка — така го наричаха. — Ако можеше да ме убие заклинание на чародей, вече щях да съм мъртва. Оставих двореца им на пепел. — „Дрогон ме спаси, когато щяха да изцедят живота ми. Дрогон ги изгори всичките.“

— Както кажете, ваше величество. Все пак ще бъда бдителен.

Тя го целуна по бузата.

— Знам. Хайде, да се върнем на пира.

На другата сутрин Дани бе изпълнена с надежда, както при идването си в Робския залив. Даарио скоро щеше отново да е до нея и заедно щяха да отплават за Вестерос. „За дома.“ Една от младите й заложници й донесе сутрешната храна, пълничко свенливо момиче, казваше се Мезара. Баща й управляваше пирамидата на Мерек. Дани я прегърна и й благодари с целувка.

— Ксаро Ксоан Даксос ми предложи тринайсет галери — каза на Ирри и Джикуи, докато я обличаха за дворцовия съвет.

— Тринайсет е лошо число, халееси — промълви Джикуи на дотракската реч. — Това се знае.

— Знае се — съгласи се Ирри.

— Трийсет щеше да е по-добре — призна Денерис. — Триста — още по-добре. Но тринайсет може да стигнат, за да ни превозят до Вестерос.

Двете дотракски момичета се спогледаха.

— Отровената вода е прокълната, халееси — каза Ирри. — Конете не могат да я пият.

— Нямам намерение да я пия — увери ги Дани.

Тази сутрин я чакаха само четирима молители. Както винаги, първи се представи лорд Гаел. Изглеждаше по-окаян от обикновено.

— Ваше сияние — простена той, проснат върху мраморния под в краката й, — войските на юнкайците се спускат към Ащапор. Моля ви, елате на юг с цялата си мощ!

— Предупредих краля ви, че тази негова война е глупост — напомни му Дани. — Не пожела да ме послуша.

— Клеон Велики искаше само да порази злите търговци на роби от Юнкай.

— Самият Клеон Велики е търговец на роби.

— Знам, че Майката на дракони няма да ни изостави в нашия час на гибел. Заемете ни своите Неопетнени, за да защитят стените ни.

„Ако го направя, кой ще защити моите стени?“

— Много от моите освободени бяха роби в Ащапор. Може би някои ще пожелаят да помогнат в защитата на краля ви. Това е техен избор, като свободни хора. Дадох на Ащапор свободата му. От вас зависи да я защитите.

— Значи всички сме мъртви. Даде ни смърт, не свобода! — Гаел скочи на крака и я заплю в лицето.

Белвас Силния го сграбчи за рамото и го събори върху мрамора толкова силно, че Дани чу как изпращяха зъбите му. Бръснатото теме щеше да му причини и нещо по-лошо, но тя го спря.

— Стига — каза и изтри бузата си с края на токара си. — Никой не е умирал от една плюнка. Изведете го.

Извлякоха го за краката, като оставиха кървава диря и няколко счупени зъба. Дани с радост щеше да върне останалите молители… но все още беше тяхната кралица, тъй че ги изслуша и се постара да им даде правосъдие.

Късно следобед адмирал Гролео и сир Баристан се върнаха от огледа на галерите. Дани свика съвета си, за да ги изслуша. Сив червей представяше Неопетнените, Скааз мо Кандак — Бронзовите зверове. В отсъствието на кръвните й ездачи един съсухрен джака ран, Ромо, с присвити очи и кривокрак, дойде да говори от името на нейните дотраки. Освободените й бяха представени от капитаните на трите отряда, които бе сформирала: Молоно Йос Доб от Здравите щитове, Симон Шарения гръб от Свободните братя, Марселен от Мъжете на Майката. Резнак мо Резнак висеше до лакътя на кралицата, а Белвас Силния застана зад нея, скръстил огромните си ръце. На Дани нямаше да й липсва съвет.

Гролео беше много нещастен, откакто бяха разглобили кораба му, за да построят обсадните машини, които й спечелиха Мийрийн. Дани се беше опитала да го утеши, като го обяви за свой лорд-адмирал, но това беше празна титла: мийрийнската флота бе отплавала за Юнкай, когато войската на Дани настъпи към града, тъй че старият пентоши беше адмирал без кораби. Но ето, че сега се усмихваше иззад проскубаната си посребрена брада така, както Дани рядко го беше виждала.

— Корабите са здрави значи? — каза тя обнадеждено.

— Достатъчно здрави, ваше величество. Стари кораби са, да, но повечето са добре поддържани. Корпусът на „Чистокръвната принцеса“ е прояден от червеи. Не бих я извел в открито море, без да се вижда сушата. На „Нарака“ ще й дойде добре ново кормило и въжета, а „Пъстрият гущер“ има няколко напукани гребла, но ще свършат работа. Гребците са роби, но ако им предложим честна заплата на гребец, ще останат с нас. Освен гребането не знаят нищо друго. Тези, които напуснат, може да бъдат заменени с наши екипажи. Пътуването до Вестерос е дълго и трудно, но тези кораби са достатъчно здрави, за да ни откарат там според мен.

Резнак мо Резнак проплака отчаяно:

— Значи е истина! Ваше величество е решила да ни изостави. — Закърши ръце. — Юнкайците ще възстановят Великите господари в мига, в който си отидете, а ние, които служихме толкова вярно на каузата ви, ще бъдем подложени на меча, милите ни съпруги и дъщери девици ще бъдат изнасилени и заробени.

— Не и моите — изръмжа Скааз Бръснатото теме. — Аз първо ще ги убия, със собствената си ръка. — Плесна дръжката на меча си.

Дани се почувства все едно, че я зашлеви през лицето.

— Ако ви е страх от това, което може да последва, когато напусна, елате с мен във Вестерос.

— Накъдето тръгне Майката на дракони, натам ще тръгнат и Мъжете на Майката — заяви Марселен, оцелелият брат на Мисандей.

— Как? — попита Симон Шарения гръб, наречен така заради плетеницата белези, нашарили гърба и раменете му, спомен от бичовете, които бе изтърпял като роб в Ащапор. — Тринайсет кораба… това не е достатъчно. Сто кораба може да не стигнат.

— Дървени коне не добри — възрази Ромо, старият джака ран. — Дотраки ще яздят.

— Тези могат да вървят по сушата покрай брега — предложи Сив червей. — Корабите могат да плават по-бързо и да снабдяват колоната.

— Това би могло да свърши работа, докато стигнете развалините на Бораш — каза Бръснатото теме. — След тях корабите ще трябва да завият на юг и покрай Толос и Острова на кедрите, и да заобиколят Валирия, докато войската продължава към Мантарис по стария драконов път.

— Демонския път, така го наричат сега — каза Молоно Йос Доб. Дебелият командир на Здравите щитове приличаше повече на писар, отколкото на войник със зацапаните си с мастило длани и голямото шкембе, но беше умен. — Много и много от нас ще умрат.

— Тези, които останат в Мийрийн, ще им завидят за леката смърт — проплака Резнак. — Те ще направят от нас роби или ще ни хвърлят в ямите. Всичко ще е като преди, ако не и по-зле.

— Къде ви е куражът? — избухна сир Баристан. — Нейно величество ви освободи от веригите. Вам се пада да наточите мечовете си и да защитите свободата си, когато тя напусне.

— Храбри думи от човек, който се кани да отплава към заник-слънце — изръмжа в отговор Симон Шарения гръб. — Ще гледате ли през рамо към нас, докато умираме?

— Ваше сияние…

— Ваше величество…

— Ваша милост…

— Стига! — Дани плесна по масата. — Никой няма да бъде оставен да загине. Всички сте мои поданици, моят народ. — Мечтите й за дом и любов я бяха заслепили. — Няма да изоставя Мийрийн на съдбата на Ащапор. Казвам го със скръб, но Вестерос ще трябва да почака.

Гролео се стъписа.

— Трябва да приемем тези кораби. Ако откажем този дар…

Сир Баристан се смъкна на коляно пред нея.

— Кралице, кралството се нуждае от вас. Не сте желана тук, но във Вестерос мъже ще се стекат под знамената ви с хиляди, велики лордове и благородни рицари. „Тя се върна“, ще си викат едни на други с ликуващи гласове. „Сестрата на принц Регар най-сетне се върна.“

— Ако ме обичат толкова много, ще ме почакат. — Дани стана. — Резнак, повикай Ксаро Ксоан Даксос.

Прие търговския принц сама, седнала на пейката си от лъскав абанос, на възглавничките, донесени й от сир Баристан. Четирима моряци от Карт го придружаваха, понесли навит гоблен на раменете си.

— Донесъл съм нов дар за кралицата на сърцето ми — каза Ксаро. — Пазен във фамилната ми съкровищница още преди Ориста да сполети Валирия.

Моряците развиха гоблена на пода. Беше стар, прашен, избелял… и огромен. Дани трябваше да стане, за да го огледа.

— Карта? Красива е.

Покриваше половината под. Моретата бяха сини, равнините зелени, планините черни и кафяви. Градовете бяха показани като звезди, в златна или сребърна нишка. „Няма го Димящото море — осъзна тя. — Валирия все още не е остров.“

— Ето там виждате Ащапор, Юнкай и Мийрийн — почна Ксаро официално и посочи три сребърни звезди до синьото на Робския залив. — Вестерос е… някъде там надолу. — Махна с ръка към другия край на залата. — Вие завихте на север, когато трябваше да продължите на югозапад, през Лятното море, но с моя дар скоро ще се върнете там, където е мястото ви. Приемете моите галери с радост в сърцето и нека загребат веслата ви на запад.

„Де да можех.“

— Милорд, с радост ще приема тези кораби, но не мога да ви дам обещанието, което поискахте. — Хвана ръката му. — Дайте ми галерите и се заклевам, че Карт ще има приятелството на Мийрийн, докато звездите угаснат. Нека търгувам с тях и вие ще имате добър дял от доходите.

Радостната усмивка на Ксаро увехна на устните му.

— Какво ми казваш? Казваш ми, че няма да заминеш?

— Не мога да замина.

Сълзи бликнаха от очите му и се застичаха покрай носа му, покрай смарагди, аметисти и черни диаманти.

— Казах на Тринайсетте, че ще се вслушаш в благоразумието ми. С дълбока скръб разбирам, че съм сгрешил. Вземи тези кораби и отплавай, или ще умреш с писъци. Представа нямаш колко много врагове си създаде.

„Знам, че един от тях стои сега пред мен и плаче с глумски сълзи.“ Мисълта я натъжи.

— Когато отидох в Залата на Хилядата трона да помоля за твоя живот, казах, че си само едно дете — продължи Ксаро, — но Егон Емерос Изящния стана и заяви: „Тя е глупаво дете, лудо, непослушно и твърде опасно, за да живее.“ Докато твоите дракони бяха малки, бяха чудо. Пораснали, те са смърт и разруха, огнен меч над света. — Изтри сълзите си. — Трябваше да те убия в Карт.

— Бях гост под твоя покрив, ядох месото ти и пих медовината ти — отвърна тя. — В памет на всичко, което направи за мен, ще простя тези думи… веднъж… но да не си посмял да ме заплашиш отново.

— Ксаро Ксоан Даксос не заплашва. Той обещава.

Тъгата й премина в гняв.

— А аз ти обещавам, че ако не си напуснал, преди да е изгряло слънцето, ще научим колко могат сълзите на лъжец да потушат драконов огън. Махни се, Ксаро. Веднага!

Отиде си, но остави зад себе си своя свят. Дани седна на пейката и зарея поглед над синьото копринено море, към далечния Вестерос. „Един ден“, обеща си наум.

На заранта галеаса на Ксаро го нямаше, но „дарът“, който й бе докарал, остана в Робския залив. Дълги червени флагове се вееха от мачтите на тринайсетте картски галери и се гърчеха на вятъра. А когато Денерис слезе за дворцовия съвет, пратеник от корабите я чакаше. Не каза нито дума, а положи в нозете й черна сатенена възглавница, на която лежеше оцапана с кръв ръкавица.

— Какво е това? — попита намръщено Скааз. — Кървава ръкавица…

— … означава война — каза кралицата.