Танц с дракони

Давос

„Веселата акушерка“ се шмугна в Бял пристан с вечерния прилив. Закърпеното й платно се къдреше с всеки порив на вятъра.

Беше стар ког и дори в младостта й никой не я беше наричал хубава. Дървената фигура на носа изобразяваше смееща се жена, държаща бебе за единия крак, но бузите на жената, както и дупето на бебето, бяха нашарени с дупки от червеи. Безброй пластове бозавокафява боя покриваха корпуса и платната й бяха сиви и опърпани. Не беше кораб, който ще задържи погледа на човек, освен ако не се зачуди как все още се държи над водата. „Веселата акушерка“ беше позната и в Бял пристан. От години кръстосваше със скромни товари стока оттук до Систъртън и обратно.

Давос Държеливия не беше предвиждал точно такова пристигане, когато отплава със Сала и флотата му. Всичко беше изглеждало по-просто тогава. Гарваните не бяха донесли на крал Станис васалната вярност на Бял пристан, тъй че негово величество щеше да изпрати емисар, за да преговаря лично с лорд Мандърли. В показ на сила Давос щеше да пристигне на борда на галеаса на Сала „Валириан“ с останалите съдове от лисенската флота зад него. Всеки корпус беше боядисан на ивици: черно и жълто, розово и синьо, зелено и бяло, пурпур и злато. Лисенците обичаха ярките цветове, а Саладор беше най-многоцветният от всички. „Саладор Великолепния — помисли Давос. — Но бурите теглиха черта на всичко това.“

Тъй че вместо величествено щеше да влезе в града като контрабандист, както можеше да го е направил преди двайсет години. Докато разбере как стояха нещата тук, щеше да е по-благоразумно да е прост моряк, а не лорд.

Стените на Бял пристан от варосан камък се издигнаха пред тях на източния бряг, където Белия нож се врязваше в тесния залив. Някои от градските укрепления бяха подсилени, откакто Давос бе идвал тук за последен път, преди шест години. Дигата, която разделяше вътрешното и външното пристанище, беше укрепена с дълга каменна стена, трийсет стъпки висока и близо миля дълга, с кули на всеки сто разтега. Дим се вдигаше и от Тюленова скала, където по-рано бяха само развалини. „Това би могло да е добро или лошо, зависи чия страна ще избере лорд Виман.“

Давос винаги беше харесвал този град, още от първия път, когато бе дошъл тук като корабен прислужник на „Дръгливата котка“. Твърде малък в сравнение със Староград и Кралски чертог, той беше чист и добре подреден, с широки прави калдъръмени улици, по които беше лесно да се оправи човек. Къщите бяха от варосан камък със стръмни островърхи покриви от тъмносива плоча. Роро Ухорис, чудатият стар владелец на „Дръгливата котка“, твърдеше, че можел да различи едно пристанище от друго само по миризмата. Градовете са като жените, настояваше той. Всяка си има неповторима миризма. Староград беше цветист като щедро напарфюмирана вдовица. Ланиспорт беше кърмачка, свежа и земна, с дървесен дим в косата. Кралски чертог вонеше като неумита курва. Но миризмата на Бял пристан беше остра и солена, и с лек дъх на риба.

— Мирише, както сигурно мирише русалка — казваше Роро. — Мирише на морето.

„Още мирише така“, помисли Давос, но надушваше и миризмата на торф от Тюленова скала. Морският камък господстваше над подстъпите към външния пристан, огромна сиво-зелена канара, надвиснала на седемдесет стъпки над водите. Върхът й бе увенчан с кръг обрулени от ветровете камъни, пръстеновидно укрепление на Първите хора, което беше стояло запуснато и изоставено стотици години. Сега не беше пусто. Давос успя да зърне балисти и огнемети зад изправените камъни, и стрелци с арбалети, надничащи между тях. „Студено трябва да е там горе, и мокро.“ При всичките му предишни идвания по натрошените скали долу можеше да се видят тюлени, греещи се на слънцето. Сляпото копеле винаги го караше да ги брои, когато „Дръгливата котка“ отплаваше от Бял пристан. Колкото повече са тюлените, казваше Роро, толкова повече късмет щели да имат по пътя си. Сега нямаше никакви тюлени. Пушекът и войниците ги бяха прогонили. „По-благоразумен човек би видял предупреждение в това. Ако имах и един напръстник разум, щях да съм заминал със Сала.“ Можеше да е поел обратно на юг, при Маря и синовете им. „Четири сина загубих на кралска служба, а петият ми служи като негов скуайър. Би трябвало да имам правото да се порадвам на двете момчета, които все още ми остават. От дълго време не съм ги виждал.“

В Източен страж черните братя му казаха, че Мандърли в Бял пристан и Болтън в Дредфорт не изпитвали особена обич един към друг. Железният трон бе издигнал Рууз Болтън за Гарант на Севера, тъй че беше логично Виман Мандърли да се обяви на страната на Станис. „Бял пристан не може да устои сам. Градът се нуждае от съюзник, от закрилник. Лорд Виман се нуждае от крал Станис точно толкова, колкото Станис от него.“ Така поне изглеждаше в Източен страж.

Систъртън беше подкопал тези надежди. Ако лорд Борел говореше истината, ако Мандърли бяха решили да присъединят силата си към Болтън и Фрей… не, нямаше да размишлява над това. Много скоро щеше да научи истината. Молеше се само да не е закъснял много.

„Онази стена на дигата скрива вътрешния пристан“, осъзна той, щом „Веселата акушерка“ смъкна платното си. Външният пристан беше по-голям, но вътрешният предлагаше по-добри места за закотвяне, заслонен от градската стена от една страна и извисената грамада на Вълчата бърлога от друга, а сега и от стената на дигата. В Източен крайморски страж Котър Пайк бе казал, че лорд Виман строи бойни галери. Можеше да има десетки кораби, скрити зад стените и чакащи само заповед, за да отплават в морето.

Зад дебелите бели стени на града Новият замък се издигаше горд и светъл. Давос успя да види и куполния покрив на Септата на снеговете, обкръжена от високите статуи на Седмината богове. Мандърли бяха донесли Вярата със себе си на север, след като ги бяха прогонили от Предела. Бял пристан си имаше и своето божие дърво, мрачна плетеница от корени, клони и камък, затворена зад порутените черни стени на Вълчата бърлога, древна крепост, която сега служеше само като затвор. Но тук управляваха предимно септоните.

Тритонът на дома Мандърли се виждаше навсякъде, развят над кулите на Новия замък, над Тюленовата порта и по градските крепостни стени. В Източен страж северняците твърдяха, че Бял пристан никога няма да изневери на Зимен хребет, но Давос не видя и помен от вълчището на Старк. „Няма и никакви лъвове. Лорд Виман не може да се е обявил на страната на Томен все още, иначе щеше да е вдигнал неговото знаме.“

Пристанищните кейове бяха претъпкани. Малки лодки разтоварваха улова си покрай рибния пазар. Видя и три речни бегача, дълги тънки лодки, строени здрави, за да устоят на бързите течения и скалисти участъци на Белия нож. Най-много обаче го интересуваха морските съдове: два карака, очукани и разнебитени като „Веселата акушерка“, търговската галера „Танцуваща в бурята“, коговете „Храбрият магистър“ и „Рогът на изобилието“, галеаси от Браавос, изпъкващи с пурпурните си корпуси и платна.

… и бойният кораб зад тях.

Това сряза като нож всичките му надежди. Корпусът му беше в черно и златно, статуята на носа — лъв с вдигната лапа. „Лъвска звезда“, гласяха буквите на кърмата му, под пърхащото знаме с герба на момчето крал на Железния трон. Преди година нямаше да може да ги прочете, но майстер Пилос го бе понаучил на буквите на Драконов камък. За първи път четенето не му достави удоволствие. Давос се беше молил галерата да се е изгубила в някои от бурите, опустошили флотата на Сала, но боговете не се оказаха толкова добри. Фрей бяха тук и щеше да му се наложи да се изправи срещу тях.

„Веселата акушерка“ пристана в края на един паянтов дървен кей във външното пристанище, доста далече от „Лъвска звезда“. Докато екипажът я завързваше за кнехтовете и спускаше мостчето, капитанът закрачи тежко към Давос. Касо Могат беше мелез от Тясното море, с майка курва от Систъртън и баща — китоловец от Ибен. Беше само пет стъпки висок и космат, боядисваше косата и мустаците си в мъхнато зелено, от което приличаше на пън с жълти ботуши. Въпреки външността си изглеждаше добър моряк, макар и суров началник на екипажа си.

— Колко време ще те няма?

— Един ден най-малко. Може и повече. — Давос отдавна беше открил, че лордовете обичат да карат хората да чакат. Правеха го, за да те изнервят, подозираше, и да демонстрират силата си.

— „Акушерката“ ще се задържи тук три дни. Не повече. Ще ме търсят в Систъртън.

— Ако нещата тръгнат добре, може да съм тук до утре.

— А ако тръгнат зле?

„Може изобщо да не се върна.“

— Няма нужда да ме чакате.

Двама митничари се качваха на борда, когато слезе по мостчето, но никой от двамата не го и погледна. Бяха дошли да се видят с капитана и да огледат трюма. Обикновени моряци не ги интересуваха, а малцина мъже изглеждаха по-обикновено от Давос. Беше среден на ръст, с хитро селяшко лице, загрубяло от вятър и слънце, с прошарена брада и кафява коса, добре поръсена със сиво. Облеклото му също беше простовато: стари ботуши, кафяви бричове и синя туника, наметало от небоядисана вълна, стегнато с дървена закопчалка. Носеше побелели от сол кожени ръкавици, за да крие чуканчетата на пръстите на ръката, която Станис му беше скъсил преди толкова години. Не приличаше на лорд, още по-малко на кралска Ръка. Всичко това беше за добро, докато не разбереше как стоят нещата тук.

Запроправя си път по кея и през рибния пазар. „Храбрият магистър“ товареше медовина. Буретата бяха струпани по четири едно върху друго покрай кея. Зад тях трима моряци играеха на зарове. По-натам продавачки на риба хвалеха шумно пресния улов, а едно момче биеше тимпан и стара проскубана мечка танцуваше в кръг. При Тюленовата порта бяха поставени двама пиконосци с герба на дома Мандърли на гърдите, но бяха твърде улисани в задявките си с една пристанищна курва, за да обърнат внимание на Давос. Портата беше отворена, портикулът вдигнат. Той се вля в минаващото през нея движение.

Зад портата имаше застлан с каменни плочи площад с фонтан в центъра. От водата се издигаше каменен тритон, дванайсет стъпки висок от опашката до короната. Къдравата му брада беше позеленяла и побеляла от лишей, а един от зъбците на тризъбеца му се беше счупил още преди Давос да се е родил, но статуята някак си все още успяваше да впечатли. Дядо Рибокрак, така го наричаха тукашните. Площадът бе наречен на някакъв отдавна умрял лорд, но всички го знаеха само като Двора на Рибокрак.

Гъмжеше от хора. Една жена переше долните си дрехи във фонтана на Рибокрак и ги окачваше на тризъбеца му да съхнат. Под арките на портика писари и сарафи бяха подредили масичките си и въртяха занаята си редом със странстващ чародеец, знахарка и много лош жонгльор. Мъж продаваше ябълки от тарга, жена предлагаше херинга с накълцан лук. Пилци и деца се мотаеха навсякъде в краката на хората. Огромните врати от дъб и желязо на Старата монетарница винаги бяха затворени, когато Давос бе идвал в Двора на Рибокрак, но днес зееха отворени. Вътре зърна стотици жени, деца и старци, свити на пода върху купища кожи. Някои бяха запалили малки огньове.

Давос спря под колонадата, купи си ябълка и попита продавача:

— Кои са тия в Старата монетарница?

— Тия, дето нямат къде другаде да спят. Прости хорица горе от Белия нож повечето. Хора от Рогов лес също. Откакто се развилня Копелето на Болтън, всички искат да са отсам стените. Не знам какво мисли да прави негово благородие с тях. Повечето дойдоха само с парцалите на гърба си.

Давос го жегна чувство за вина. „Дошли са тук за убежище, в град незасегнат от боевете, а аз идвам да ги замъкна отново на война.“ Отхапа от ябълката и се почувства гузен и от това.

— Как се изхранват?

Продавачът на ябълки сви рамене.

— Някои просят. Някои крадат. Много млади момичета хващат занаята… каквото правят винаги момичетата, когато нямат нищо друго за продан. Всяко момче, пораснало от пет стъпки нагоре, може да намери място в казармите на негово благородие, стига да може да държи копие.

„Събира мъже значи.“ Това можеше да е добро… или лошо, зависи. Ябълката беше суха и стипчива, но Давос отхапа още веднъж.

— Лорд Виман с Копелето ли мисли да тръгне?

— Е — отвърна продавачът на ябълки, — следващия път като се замотае тук негово благородие за ябълка, непременно ще го питам.

— Чух, че дъщеря му щяла да се жени за един от Фрей.

— Внучката му. И аз го чух, но негово благородие забрави да ме покани на сватбата. Е, ще я доизядеш ли тая? Да прибера огризката. Семките са добри.

Давос му подхвърли огризката. „Лоша ябълка, но си струваше половин петак, за да науча, че Мандърли събира мъже.“ Заобиколи Дядо Рибокрак, покрай едно момиченце, което продаваше чаши мляко — доеше козата си на място. След като вече бе в града, започваше да си спомня повече неща. По-надолу, накъдето сочеше тризъбецът на Дядо Рибокрак, имаше уличка, в която продаваха пържена треска, хрупкава и златистокафява отвън, крехка и бяла отвътре. Ей там пък се намираше един от по-чистите бардаци, където моряк можеше да се позабавлява с жена, без да го е страх, че ще го ограбят или убият. На другата улица, в една от къщите, прилепени към стените на Вълчата бърлога като рапани по стар корпус, имаше пивоварна, в която правеха черна бира, толкова гъста и вкусна, че едно буре можеше да докара колкото арборско златно в Браавос и пристанището на Ибен, стига местните да оставеха на пивоваря нещо за продан.

Пиеше му се вино обаче: горчиво, тъмно и тежко. Закрачи през площада и после надолу по стъпалата към пивницата, наречена „Ленивата змиорка“, под пълен с овчи кожи склад. По времето му на контрабандист „Змиорката“ бе прочута с това, че предлагаше най-старите курви и най-гадното вино в Бял пристан, наред с месеници, пълни със свинска мас и пача, които или не ставаха за ядене в най-добрия случай, или бяха отровни в най-лошия. При такава стока повечето местни я отбягваха и я оставяха на неосведомените моряци. Човек никога не можеше да види войник от градската стража или митничар в „Ленивата змиорка“.

Някои неща никога не се променят. В „Змиорката“ времето беше спряло. Сводестият като бъчва таван бе почернял от сажди, подът бе от утъпкана пръст, въздухът миришеше на дим, развалено месо и повръщано. Дебелите лоени свещи по масите хвърляха повече дим, отколкото светлина, а виното, което Давос си поръча, изглеждаше по-скоро кафяво, отколкото червено в сумрака. Четири курви бяха насядали близо до вратата и пиеха. Едната му хвърли обнадеждена усмивка, щом влезе. Давос поклати глава и жената каза нещо, което разсмя приятелките й. След това не му обърнаха повече внимание.

Освен курвите и собственика „Змиорката“ бе изцяло на разположение на Давос. Подземието беше голямо, пълно с кътчета и ниши, където човек можеше да остане сам. Той отнесе виното си в една от тях, седна с гръб към стената и зачака.

Скоро се усети, че се е загледал в камината. Червената жена можеше да види бъдещето в огъня, но единственото, което виждаше Давос Държеливия, бяха сенките на миналото: горящите кораби, пламтящата верига, зелените сенки, проблясващи по търбуха на облаците, Червената цитадела, надвиснала мрачно над всичко. Давос беше прост човек, издигнат от случайността, войната и Станис. Не разбираше защо боговете трябваше да вземат четирима млади мъже, здрави и силни като синовете му, а да пощадят уморения им баща. Някои нощи мислеше, че са го оставили, за да спаси Едрик Буря… но момчето копеле на крал Робърт вече бе в безопасност в Каменните стъпала, а Давос все още си стоеше на този свят. „Дали боговете имат някоя друга задача за мен? — питаше се. — Ако е така, може би Бял пристан е някаква част от нея.“ Опита виното, а после изля половин чаша на пода до крака си.

Когато навън взе да се смрачава, пейките на „Змиорката“ започнаха да се пълнят с моряци. Давос викна на собственика за нова чаша. Той му донесе и свещ и попита:

— Искаш ли ядене? Имаме месеници.

— Какво е месото?

— Обичайното. Добро е.

Курвите се изсмяха.

— Сиво е, иска да каже — подвикна едната.

— Затваряй си проклетата човка. Ядеш ги.

— Ям всякакви говна. Не значи, че ми харесват.

След като собственикът се отдалечи, Давос духна свещта и се отдръпна в сенките. Моряците бяха най-лошите клюкари на света, когато се лееше вино, дори да е толкова евтино като това. Трябваше само да слуша.

Повечето чуто вече го беше научил в Систъртън, от лорд Годрик или от жителите на Търбуха на кита. Тивин Ланистър беше мъртъв, изкормен от сина си джудже. Трупът му миришел толкова лошо, че никой не можел да стъпи във Великата септа на Белор дни след това. Владетелката на Орлово гнездо била убита от някакъв певец. Сега в Долината управлявал Кутрето, но Йон Ройс, наричан Бронзовия Джон, се заклел да го съкруши. Бейлон Грейджой също умрял, а братята му се биели за Морски камък. Сандор Клегейн станал разбойник, грабел и убивал в земите покрай Тризъбеца. Мир, Лис и Тирош се счепкали в нова война. В Изтока бушувало робско въстание.

Други новини бяха по-интересни. Робет Гловър беше в града и се опитваше да събере мъже, с малко успех. Лорд Мандърли бил глух за молбите му. Бял пристан е уморен от война, разправяха, че казал. Това беше лошо. Ризуел и Дъстин изненадали железните хора на Трескавата река и подпалили дългите им кораби. Това беше още по-лошо. А сега Копелето на Болтън тръгнал на юг с Ходър Ъмбър, за да атакуват Рова на Кайлин.

— Курвенската напаст, лично — твърдеше един лодкар, току-що докарал товар кожи и дървени трупи от Белия нож, — с триста копиеносци и сто стрелци. Мъже от Рогов лес се присъединили към тях, и от Кервините също. — Това беше най-лошото.

— Лорд Виман ще е най-добре да прати войска, ако знае какво е добре за него — рече старецът в края на масата. — Лорд Рууз е Гарантът сега. Честта на Бял пристан налага да отвърне на призива му.

— Какво ли са разбирали Болтънови някога от чест? — подхвърли собственикът на „Змиорката“, докато пълнеше чашите им с още кафяво вино.

— Лорд Виман никъде няма да иде. Адски много е надебелял.

— Чух, че страдал много. По цял ден лежи и плаче, разправят. Твърде болен е, за да стане от леглото си повечето дни.

— Твърде дебел искаш да кажеш.

— Дебел или слаб, няма нищо общо с това — рече кръчмарят. — Лъвовете държат сина му.

Никой не говореше за крал Станис. Никой като че ли не знаеше дори, че негово величество е в Севера, за да помогне в защитата на Вала. В Източен страж говореха само за диваци, оживели мъртъвци и великани, но тук май никой не помисляше за тях.

Давос се наведе в светлината на огъня.

— Мислех, че Фрей убиха сина му. Това чухме в Систъртън.

— Убиха сир Вендел — отвърна кръчмарят. — Костите му почиват в Снежната септа, с вечно горящи свещи около тях, ако искаш да ги видиш. Сир Вилис обаче още е пленник.

„Лошо и все по-лошо.“ Знаеше, че лорд Виман има двама синове, но беше мислил, че и двамата са мъртви. „Ако Железният трон държи заложник…“ Самият Давос беше баща на седем сина и бе загубил четирима на Черната вода. Знаеше, че ще направи всичко, което богове или хора поискат от него, за да защити другите трима. Стефон и Станис бяха на хиляди мили от боевете и в безопасност, но Деван бе в Черен замък и скуайър на краля. „Кралят, чиято кауза може да се издигне или пропадне с Бял пристан.“

Приятелите му на чаша вече говореха за дракони.

— Вие не сте в ред — каза един гребец от „Танцуващата в бурята“. — Кралят просяк е мъртъв от няколко години. Някакъв конен господар дотрак му отрязал главата.

— Така разправят — отвърна старият. — Може и да лъжат обаче. Умрял е на половин свят оттук, ако изобщо е умрял. Кой да ти каже? Ако някой крал иска да съм умрял, може да се направя на умрял. Никой от нас не е виждал тялото му.

— Аз и на Джофри не съм му виждал трупа, нито на Робърт — изръмжа собственикът на „Змиорката“. — Може и те да са живи всичките. Може и Белор Блажения само да му е ударил една дрямка през всичките тия години.

Старият изкриви лице.

— Принц Визерис не беше единственият дракон, нали? Сигурни ли сме, че са убили сина на принц Регар? Бебе беше.

— Нямаше ли и някаква принцеса там? — попита една от курвите, същата, която каза, че месото било сиво.

— Две — рече старият. — Едната беше дъщеря на Регар, другата беше сестра му.

— Даена — намеси се лодкарят. — Това беше сестрата. Даена от Драконов камък. Или беше Даера?

— Даена беше жената на стария крал Белор — поправи го гребецът. — Някога гребах на един кораб, наречен на нея. „Принцеса Даена“.

— Щом е била жена на крал, значи е била кралица.

— Белор изобщо не е имал кралица. Бил е свят.

— Не значи, че не се е женил за сестра си — отвърна курвата. — Просто не е лягал с нея, това е. Когато го направили крал, я заключил в една кула. Другите си сестри също. Били са три.

— Денела — извика кръчмарят. — Така се казваше. Дъщерята на лудия крал, искам да кажа, не проклетата жена на Белор.

— Денерис — каза Давос. — Нарекли я на Денерис, която се омъжила за принца на Дорн при управлението на Дерон Втори. Не знам какво стана с нея.

— Аз знам — рече мъжът, започнал целия разговор за дракони, браавоски гребец с тъмен вълнен жакет. — Когато ходихме до Пентос, пристанахме до една търговска галера, „Девицата с бадемовите очи“, и пийнахме със стюарда на капитана й. Разказа ми хубава приказка за едно момиче. Качило се на борда в Карт и се опитало да си купи превоз до Вестерос, за нея и три дракона. Сребърна коса имала, и лилави очи. „Лично я заведох при капитана — кълнеше ми се стюардът, — но той не даде и дума да се изрече.“ Повече печалба има в карамфила и шафрана, вика ми, а и подправките няма да ти подпалят платната.

Смях разтърси подземието на „Змиорката“. Давос не се присъедини. Знаеше каква съдба бе сполетяла „Девицата с бадемовите очи“. Боговете бяха жестоки: да оставят човек да преплава половината свят, а след това да го пратят да гони лъжлива светлина, когато почти е стигнал до дома. „Капитанът е бил по-храбър от мен“, помисли Давос, запътен към изхода. Едно пътуване до Изтока и човек можеше да живее богато като лорд до края на дните си. Докато беше по-млад, Давос бе мечтал сам той да направи такива пътувания, но годините отминаха, пърхащи като мушици около пламък, и някак си моментът все не се оказваше подходящ. „Един ден — каза си той. — Един ден, когато войната свърши и крал Станис седне на Железния трон, и няма да му трябват повече лукови рицари. Ще взема Деван с мен. Стеф и Стани също, ако са достатъчно големи. Ще видим тези дракони и всички чудеса на света.“

Отвън вятърът духаше отривист и пламъците на маслените лампи, които огряваха улицата, потрепваха. След залез-слънце беше станало по-студено, но Давос си спомни Източен страж и как вятърът нощем връхлиташе с писък от Вала и режеше през най-топлото наметало така, че да смрази кръвта на човек в жилите. Бял пристан беше топла баня в сравнение с онова.

Имаше и други места, където можеше да напълни ушите си с приказки: един хан, прочут с пайовете си с минога, пивницата, където прекупвачите на вълна и митничарите пиеха ейла си, салон, където за няколко петака можеше да погледа мръснишки представления на глумци. Но се беше наслушал достатъчно. „Твърде късно дойдох.“ По стар инстинкт опипа по гърдите си, където някога пазеше кокалчетата от пръстите си в торбичка на кожена каишка. Нищо нямаше там. Беше изгубил късмета си в пожарите на Черната вода, когато изгуби кораба си и синовете си.

„Какво да направя сега?“ Придърпа по-плътно наметалото си. „Дали да се кача на хълма и да се представя на портите на Новия замък, за да поднеса безполезния си апел? Дали да се върна в Систъртън? Да се прибера при Маря и момчетата си? Да купя кон и да тръгна по кралския път, да кажа на Станис, че няма никакви приятели в Бял пристан, и никаква надежда?“

Кралица Селайз бе угостила Сала и капитаните му в нощта преди флотата да отплава. Котър Пайк се беше присъединил към тях, и още четирима други старши офицери от Нощния страж. На принцеса Шайрийн също бяха разрешили да присъства. Докато поднасяха сьомгата, сир Аксел Флорент беше забавлявал масата с разказа за един дребен принц от дома Таргариен, който държал маймуна за домашен любимец. Обличал животното в дрехите на умрелия си син, уж че е дете, твърдеше сир Аксел, и от време на време дори почвал да му търси съпруга. Удостоените с тази чест лордове се чудели как да отклонят предложенията, разбира се.

— Дори и облечена в коприна и кадифе, маймуната си остава маймуна — каза сир Аксел. — Някой по-мъдър принц щеше да знае, че не можеш да пратиш маймуна да свърши работата на мъж. — Хората на кралицата се разсмяха, а няколко се ухилиха към Давос. „Аз не съм маймуна — беше си помислил. — Лорд съм, колкото и вие, дори съм по-добър от вас.“ Но споменът още го жилеше.

Тюленовата порта беше затворена за през нощта. Давос нямаше да може да се върне на „Веселата акушерка“ до разсъмване. Оставаше тук за нощта. Вдигна очи към Дядо Рибокрак със счупения му тризъбец. „Дойдох през дъжд, през ветрове и бури. Няма да се върна, без да направя това, за което дойдох, колкото и безнадеждно да изглежда.“ Можеше да е загубил пръстите си и късмета си, но не беше маймуна в коприна. Беше кралска Ръка.

„Крепостното стълбище“ представляваше улица със стъпала, широк бял каменен път, който водеше от Вълчата бърлога край водата до Новия замък на хълма. Мраморни русалки с купи горящо тюленово масло в ръце осветяваха улицата. Щом стигна върха, Давос се обърна и се загледа назад. Оттук можеше да се видят пристанищата. И двете. Вътрешното пристанище зад стената на дигата бе пълно с бойни галери. Давос преброи двайсет и три. Лорд Виман беше дебел мъж, но не и бездеен, явно.

Портите на Новия замък бяха затворени, но една слугинска врата се отвори, когато извика, и един страж излезе да попита по каква работа е дошъл. Давос показа лентата в черно и златно, с кралските печати.

— Трябва да се видя с лорд Мандърли веднага. Работата ми е с него и само с него.