Танц с дракони

Укротителят на дракони

Нощта пълзеше с бавни черни стъпки. Часът на прилепа отстъпи на часа на змиорката, часът на змиорката — на часа на призраците. Принцът лежеше загледан в тавана и сънуваше буден, спомняше си, представяше си, въртеше се под ленената завивка с ум, възбуден от мисли за огън и кръв.

Най-сетне отчаян, че сънят му убягва, Куентин Мартел отиде в дневната, наля си чаша вино и я изпи в тъмното. Вкусът бе сладка утеха на езика му, тъй че запали свещ и си наля пак. „Виното ще ми помогне да заспя“, каза си, но знаеше, че това е лъжа.

Дълго се взираше в свещта, а след това остави чашата и вдигна дланта си над пламъка. Нужна му беше всяка трошица воля, за да я спусне, докато пламъкът я докосне, а когато я докосна, я дръпна рязко и извика от болка.

— Куентин, луд ли си?

„Не, просто уплашен. Не искам да горя.“

— Герис?

— Чух те, че стана.

— Не мога да заспя.

— Изгарянето ще те приспи ли? Чаша топло мляко и приспивна песничка може да помогнат. Или мога да те заведа до Храма на Грациите и да ти намерим момиче.

— Курва искаш да кажеш.

— Наричат ги Грации. В различни цветове са. Червените са тези, дето се чукат. — Герис седна срещу него. — Нашите септи трябва да възприемат този обичай, мен ако питаш. Забелязал ли си, че всички стари септи приличат на сушени сливи? Това прави благочестивият живот с хората.

Куентин погледна над терасата. Нощните сенки тъмнееха между дърветата. Чу тих шепот.

— Заваля ли? Твоите курви ще са си отишли.

— Не всички. В градините за удоволствие има малки стаички и те чакат там някой мъж да ги избере. Неизбраните трябва да останат, докато изгрее слънцето, самотни и пренебрегнати. Можем да ги утешим.

— Те могат да ме утешат, имаш предвид.

— И това също.

— Не тази утеха ми е нужна.

— Не съм съгласен. Денерис Таргариен не е единствената жена на света. Девствен ли искаш да умреш?

Куентин изобщо не искаше да умре. „Искам да се върна в Ирънууд и да целувам двете ти сестри, да се оженя за Гуинет Ирънууд, да гледам как става все по-красива, да имам дете от нея. Искам да яздя в турнири, да ходя на лов, да гостувам на мама в Нордос, да чета книгите, които ми праща татко. Искам Клетъс, Уил и майстер Кедри пак да са живи.“

— Мислиш ли, че Денерис ще е доволна, ако чуе, че съм спал с курва?

— Може би. Мъжете може да обичат девственици, но жените обичат мъж, който знае какво да прави в кревата. Това е като боравенето с меча. Иска тренировка, за да си добър.

Подигравката го ужили. Куентин никога не се беше чувствал толкова момче, колкото пред Денерис Таргариен, когато й поиска ръката. Мисълта да спи с нея го плашеше колкото драконите й. А ако не успееше да я задоволи?

— Денерис има любовник — отвърна той, сякаш се оправдаваше. — Баща ми не ме прати тук, за да забавлявам кралицата в кревата. Знаеш защо дойдохме.

— Не можеш да се ожениш за нея. Има си съпруг.

— Тя не обича Хиздар зо Лорак.

— Какво общо има любовта с брака? Един принц трябва да е по-разумен. Казват, че баща ти се е оженил по любов. Колко радост му е донесло това?

„Много малко.“ Доран Мартел и норвошката му жена бяха прекарали половината си брак разделени, а другата половина в караници. Беше единственото припряно нещо, което баща му бе направил в живота си, според някои, единственият път, когато бе послушал сърцето вместо ума си, и беше съжалил за това.

— Не всички рискове водят до провал — настоя той. — Това е моят дълг. Съдбата ми. — „Трябва уж да си ми приятел, Герис. Защо се подиграваш с надеждите ми? Имам си достатъчно съмнения и без да наливаш масло в огъня на страха ми.“ — Това ще е моето велико приключение.

— Във великите приключения героите мрат.

Прав беше. Героят тръгваше с приятели и съратници, излагаше се на опасности, връщаше се победоносно. Само че някои от спътниците му изобщо не се връщаха. „Но героят никога не умира. Трябва да съм героят.“

— Трябва ми само кураж. Нали не искаш Дорн да ме запомни с провал?

— Дорн едва ли ще запомни задълго някой от нас.

Куентин изсмука петното изгоряло на дланта си.

— Дорн помни Егон и сестрите му. Дракони не се забравят лесно. И Денерис ще запомнят.

— Не и ако умре.

— Тя е жива. — „Трябва да е жива.“ — Изгубена е, но мога да я намеря. — „И тогава ще ме погледне, както гледа наемника си. След като се докажа достоен за нея.“

— На гърба на дракон ли?

— Яздя от шестгодишен.

— И са те хвърляли два-три пъти. Коне, не дракони.

— Това никога не ме е спирало да ги яхна пак.

— Никога не си падал от хиляда стъпки обаче — изтъкна Герис. — А и конете не правят ездачите си на въглен.

„Знам опасностите.“

— Не искам да те слушам повече. Намери кораб и бягай у дома, Герис. — Принцът стана, духна свещта и легна в прогизналите от пот ленени чаршафи. „Трябваше да целуна една от близначките на Пийвода, или може би и двете. Трябваше да ги целуна, докато можех. Трябваше да ида до Норвос да видя мама и родното й място, за да разбере, че не съм я забравил.“ Чуваше ромоленето на дъжда навън.

Дойде и часът на вълка. Дъждът плющеше, студен и проливен. Тухлените улици на Мийрийн скоро щяха да се превърнат в реки. Тримата дорнци закусиха в предутринния студ — скромна закуска с плодове, хляб и сирене, полята с козе мляко. Герис понечи да си налее вино, но Куентин го спря.

— Никакво вино. Ще има достатъчно време за пиене след това.

— Дано — каза Герис.

Големия мъж надникна навън и каза:

— Знаех си, че ще вали. Кокалите ме боляха нощес. Винаги болят преди дъжд. На драконите няма да им хареса това. Огън и вода не се смесват, факт. Напалиш си хубав огън, а после дъждът запикае отгоре му и го гаси.

Герис се изкиска.

— Драконите не са от дърво, Арч.

— Някои са. Старият крал Егон, похотливият, е направил дървени дракони, за да ни завладее с тях. Зле са свършили обаче.

„И това може да свърши зле“, помисли принцът. Глупостите и провалите на Егон Недостойния не го засягаха, но беше пълен със съмнения и опасения. От дърдоренето на приятелите му само го заболяваше главата. „Те не разбират. Може да са дорнци, но аз съм Дорн. След години, когато ще съм умрял, това ще е песента, която ще пеят за мен.“ Надигна се рязко.

— Време е.

Приятелите му станаха. Сир Арчибалд допи чашата си козе мляко и избърса с ръка капките от горната си устна.

— Ще взема глумското ни облекло.

Върна се с вързопа, който им беше дал Дрипавия принц на втората им среща. Вътре имаше три дълги наметала с качулки, съшити от хиляди малки парчета плат, три кривака, три къси меча и три маски от лъскав бронз. Бик, лъв и маймуна.

Всичко нужно на човек, за да е Бронзов звяр.

— Може да питат за дума — предупреди ги Дрипавия принц, когато им връчи вързопа. — Думата е куче.

— Сигурен ли си? — беше го попитал Герис.

— Толкова сигурен, че живот залагам.

Принцът веднага схвана смисъла.

— Моя живот.

— Точно него.

— Как научи думата?

— Случайно се натъкнахме на едни Бронзови зверове и Мерис ги попита мило. Но един принц не би трябвало да задава такива въпроси, дорнецо. В Пентос имаме поговорка. Никога не питай пекаря какво слага в пая. Просто яж.

„Просто яж.“ Имаше мъдрост в това, да.

— Аз ще съм бикът — заяви Арч.

Куентин му подаде бичата маска.

— Лъвът е за мен.

— Значи аз съм маймуната. — Герис притисна маймунската маска на лицето си. — Как дишат през тези неща?

— Просто си я сложи. — Принцът нямаше настроение за шеги.

Във вързопа имаше и бич — гадно парче стара кожа с дръжка от бронз и кост, достатъчно здрав, за да обели кожата на вол.

— Това за какво е? — попита Арч.

— Денерис усмири звяра с бич. — Куентин нави бича и го окачи на колана си. — Арч, вземи си и чука. Може да ни потрябва.

Не беше лесно да се влезе нощем във Великата пирамида. Вратите се затваряха и залостваха всеки ден по заник-слънце и оставаха затворени до разсъмване. На всеки вход пазеха стражи, други патрулираха по най-долните тераси, откъдето наблюдаваха улиците. Преди стражите бяха Неопетнени. Сега бяха Бронзовите зверове. Разликата беше голяма и щеше да ги улесни, надяваше се Куентин.

Стражата се сменяше по изгрев-слънце, но до разсъмване все още оставаше половин час, когато заслизаха по слугинското стълбище. Стените около тях бяха от тухли в петдесет цвята, но сенките ги правеха сиви, докато не ги докоснеше светлината на факлата в ръката на Герис. Не срещнаха никого. Чуваше се само шумоленето на ботушите им по изтърканите тухли под краката им.

Главните порти на пирамидата бяха откъм централния площад на Мийрийн, но дорнците тръгнаха към страничен вход на една от задните улички. През него преди бяха минавали робите, тръгнали по работа за господарите си, а сега влизаха и излизаха хора от простолюдието, за да донесат стоките си.

Вратите бяха от дебел бронз, затворени с тежък железен лост. Пред тях стояха двама Бронзови зверове, въоръжени с криваци, копия и къси мечове. Светлината на факлата заигра по лъскавия бронз на маските им — плъх и лисица. Куентин даде знак на Големия мъж да остане назад в сенките. Двамата с Гери закрачиха напред.

— Подранили сте — каза Лисицата.

Куентин сви рамене.

— Може да се върнем, ако кажете. Нищо против да изкарате и нашата смяна. — Знаеше, че изобщо не говори като гхискарец, но половината Бронзови щитове бяха освободени роби, с всевъзможни родни езици, тъй че това не беше проблем.

— Заеби — измърмори Плъха.

— Кажете ни думата за деня — каза Лисицата.

— Куче — отвърна дорнецът.

Двамата Бронзови зверове се спогледаха. Мълчанието се проточи и Куентин се уплаши, че нещо се е объркало, че Хубавата Мерис и Дрипавия принц не са научили вярната дума. След това Лисицата изсумтя:

— Куче да е. Вратата е ваша. — След като се отдалечиха, принцът отново задиша спокойно.

Нямаха много време. Истинската смяна скоро щеше да се появи.

— Арч — подвикна той и Големия мъж се приближи, светлината на факлата блесна от бичата маска. — Резето. Побързай.

Огромното желязно резе беше тежко, но сир Арчибалд го повдигна без усилие. Куентин бутна вратата и Герис влезе вътре с факлата.

Колата чакаше в уличката. Коларят перна мулето с камшика и я подкара. В нея имаше насечен труп на вол и две мъртви овце. С колата влязоха шестима. Петима бяха с наметала и маски на Бронзовите зверове. Хубавата Мерис не си беше направила труда да се предреши.

— Къде е господарят ти? — попита Куентин.

— Нямам господар — отвърна тя. — Ако питаш за колегата ти принц, наблизо е, с петдесет души. Изкарайте колата и ще ви изведе безопасно, както обеща. Тук командва Каго.

Сир Арчибалд оглеждаше кисело колата.

— Ще стигне ли да побере дракон?

— Би трябвало. Побира два вола. — Трупоубиеца беше облечен като Бронзов звяр, нашареното му от белези лице бе скрито зад маска на кобра, но любимият му черен аракх на бедрото го издаваше. — Казаха ни, че тези зверове са по-малки от чудовището на кралицата.

— Ямата е забавила растежа им. — Според прочетеното от Куентин същото беше станало в Седемте кралства. Никой от драконите, родени и отгледани в Драконовата яма на Кралски чертог, не бе достигал големината на Вхагар или Мераксес, още по-малко на Черния ужас, чудовището на крал Егон. — Взехте ли достатъчно вериги?

— Колко дракона имаш? — рече Хубавата Мерис. — Имаме вериги за десет, скрити под месото.

— Добре. — Куентин се чувстваше замаян. Нищо от това като че ли не беше съвсем истинско. В един момент му приличаше на игра, в следващия — на кошмар, на лош сън, в който се оказва, че отваря тъмна врата и знае, че от другата страна го очаква ужас и смърт, но някак си е безсилен да се спре. Дланите му бяха станали хлъзгави от пот. Избърса ги в крачолите и каза: — При ямата ще има още стражи.

— Знаем — каза Герис.

— Трябва да сме готови за тях.

— Готови сме — отвърна Арч.

Коремът го присви. Изпита внезапна нужда да опразни червата си, но знаеше, че не могат да спрат.

Вървяха след него: Герис и Големия мъж, Мерис, Каго и другите Брулени от вятъра. Двама от наемниците бяха извадили арбалети.

След конюшните приземният етаж на Великата пирамида се превърна в лабиринт, но Куентин Мартел беше минавал оттук с кралицата и помнеше пътя. Минаха под три огромни тухлени арки, след това надолу по стръмна каменна рампа към дълбоките подземия, покрай тъмниците, залите за мъчение и две дълбоки щерни. Стъпките им кухо отекваха от стените, колата трополеше зад тях.

Най-сетне пред тях се издигнаха тежки железни врати, проядени от ръжда и застрашителни, затворени с верига, всяка брънка от която беше дебела като мъжка ръка. Дори само големината и дебелината на вратите бяха достатъчни, за да накарат Куентин Мартел да се усъмни в разумността на начинанието им. Нещо по-лошо, и двете крила явно бяха изкривени отвътре от нещо, опитвало се да излезе. Дебелото желязо беше пропукано и нацепено на три места, а горният ъгъл на лявото крило изглеждаше отчасти разтопен.

Вратата се пазеше от четирима Бронзови щитове. Трима държаха дълги копия. Четвъртият, сержантът, беше въоръжен с къс меч и кама. Маската му бе изкована във формата на глава на базилиск. Другите трима бяха маскирани като насекоми.

„Скакалци“, осъзна Куентин. И каза:

— Куче.

Сержантът се вцепени.

Само това бе достатъчно, за, да подскаже на Куентин, че нещо не е наред.

— Дръжте ги — изграчи той, докато Базилиска посягаше към меча си.

Бърз беше сержантът. Големия мъж бе още по-бърз. Хвърли факлата по най-близкия скакалец, посегна зад гърба си и измъкна бойния чук. Базилиска още не бе извадил меча от кожената ножница, когато чукът го натресе в слепоочието и изпращя през тънката бронзова маска, през плътта и костта отдолу. Сержантът залитна, коленете му се огънаха и той се свлече на пода.

Куентин зяпна стъписано, коремът му закипя. Оръжието му все още беше в ножницата. Не беше успял дори да посегне за него. Очите му бяха приковани в издъхващия сержант. Падналата факла гаснеше на пода и всички сенки подскачаха и се извиваха в чудовищна пародия на гърчовете на умиращия. Принцът така и не видя идващото към него копие на единия пазач, но Герис скочи към него и го избута настрани. Върхът на копието все пак остърга бузата на лъвската му глава и едва не отпра маската от лицето му. „Щеше да мине направо през гърлото ми“, помисли той замаян.

Наемниците изригнаха от сенките и един от стражите зяпна към тях достатъчно дълго, та Герис да влезе под копието му. Заби меча си под бронзовата маска и през гърлото му, а от гърдите на втория скакалец изникна металната стрела на арбалет.

Последният пазач хвърли копието си.

— Предавам се. Предавам се.

— Не. Ще умреш. — Каго отсече главата му с един замах на аракха си, валирианската стомана се хлъзна през плът, кост и сухожилие все едно, че бяха лой. — Много шум — измърмори той недоволно. — Сигурно са ни чули.

— Куче — каза Куентин. — Днешната дума трябваше да е куче. — Защо не ни пуснаха? Казаха ни…

— Казаха ти, че този твой план е безумен, забрави ли? — прекъсна го Хубавата Мерис. — Хайде, прави за каквото си дошъл.

„Драконите — помисли принц Куентин. — Да. Дойдохме за драконите.“ Имаше чувството, че ще повърне. „Какво правя тук? Татко, защо? Четирима убити за четири мига, и за какво?“

— Огън и кръв — прошепна той, — огън и кръв. — Кръвта се изливаше в краката му и попиваше в тухления под. Огънят бе зад вратите. — Веригите… нямаме ключ…

— Имам ключ — каза Арчи и замахна с чука. Разхвърчаха се искри. После още веднъж, и още веднъж. На петия удар ключалката се разби и веригите се свлякоха с толкова силно дрънчене, че сигурно се чу в цялата пирамида. — Докарайте колата. — Драконите щяха да са по-кротки нахранени. „Да се натъпчат с овъглено говеждо.“

Арчибалд Ирънууд сграбчи железните крила и ги дръпна. Ръждясалите панти изскърцаха така, че да събудят всички, които още не се бяха събудили от чупенето на ключалката. Отвътре ги лъхна зной, натежал от миризмите на пепел, сяра и изгорено месо.

Зад вратите беше черно, навъсена адска тъмнина, която изглеждаше жива, заплашваща и гладна. Куентин усети, че има нещо в този мрак, свито на кълбо и чакащо. „Воине, дай ми кураж“, помоли се наум. Не искаше да прави това, но не виждаше друг начин. „Иначе защо Денерис трябваше да ми покаже драконите? Иска да се докажа пред нея.“ Герис му подаде факла и той пристъпи вътре.

„Зеленият е Регал, белият Визерион — напомни си. — Използвай имената им, заповядай им, говори им спокойно, но строго. Овладей ги, както Денерис овладя Дрогон в ямата.“ Момичето беше само, облечено само в тънка коприна, но безстрашно. „Не трябва да ме е страх. Тя го направи, значи и аз мога.“ Главното беше да не покаже никакъв страх. „Животните могат да надушват страха, а драконите…“ Какво знаеше за драконите? „Какво знае който и да е човек за драконите? Нямало ги е на света от над сто години.“

Ръбът на ямата беше малко по-напред. Куентин запристъпва бавно, вдигнал факлата. Стените, подът и таванът изпиваха светлината. „Овъглени са — осъзна той. — Изгорени до черно тухли, ронят се на пепел.“ Въздухът ставаше по-горещ с всяка стъпка. Започна да се поти.

Две очи се извисиха пред него.

Бронзови бяха, и по-блестящи от излъскани щитове, грееха със собствена топлина, изгаряха зад облака дим, лъхащ от ноздрите на дракона. Светлината на факлата обля тъмнозелени люспи, зеленото на мъх в дълбоки лесове по здрач, малко преди да угасне последната светлина. Драконът отвори устата си и блъвна светлина и зной. Зад ограда от остри черни зъби Куентин зърна грееща пещ, мъждукане на тлеещ огън, сто пъти по-ярък от пламъка на факлата. Драконовата глава беше по-голяма от конска, а вратът се изпъваше и изпъваше, развиваше се като огромно влечуго, докато главата се вдигаше, докато двете сияещи бронзови очи го зяпнаха отгоре.

„Зелен — помисли принцът. — Люспите му са зелени.“

— Регал. — Гласът му излезе на накъсано крякане. „Жаба — помисли той. — Отново се превръщам в Жабок.“ — Храната — изкряка. — Дайте храната.

Арч хвана едната овца за двата крака, завъртя я и я метна в ямата.

Регал я хвана във въздуха. Главата му изплющя настрани и от челюстите му изригна огнен стълб, буря от оранжево-жълт огън, прошарен със зелени жилки. Овцата пламна още преди да започне да пада. Зъбите на дракона щракнаха. Ореол от пламъчета все още блещукаше по тялото. Замириса на горяща вълна и сяра. „Драконовата воня.“

— Мислех, че са два — каза Големия мъж.

„Визерион. Да. Къде е Визерион?“ Принцът наведе факлата над ямата. Видя как зеленият дракон разкъса димящия труп на овцата, опашката му замаха наляво-надясно. Около врата му се виждаше дебел железен нашийник с три стъпки провиснала скъсана верига. Останалите брънки бяха разпилени по пода на ямата между почернели кости — извит полуразтопен метал. „Регал беше окован за стената и пода, когато бях тук — спомни си принцът, — но Визерион висеше от тавана.“ Отстъпи, вдигна факлата и погледна нагоре.

В първия миг видя само почернелите тухлени сводове, опърлени от драконовия огън. А после се посипа пепел — нещо там мърдаше. „Направил си е пещера. Изровена в тухлите.“ Основите на Великата пирамида на Мийрийн бяха невероятно дебели, за да поддържат тежестта на огромната конструкция. Дори вътрешните стени бяха три пъти по-дебели от крепостните стени на който и да е замък. И Визерион си беше изровил дупка в тях с пламък и нокти, дупка достатъчно голяма, за да спи в нея.

„А ние току-що го събудихме.“ Видя как нещо подобно на огромна змия се разгъна в стената там, където тя се извиваше, за да се превърне в таван. Още пепел се посипа и се откърти парче тухла. А след това се появи рогатата глава на дракона и очите му грейнаха в тъмното като два златни въглена. Изпъващите му се криле запращяха.

Всички планове на Куентин се изпариха. Чу как Каго Трупоубиеца завика нещо на наемниците си. „Веригите, праща ги да донесат веригите“, помисли дорнският принц. Планът беше да нахранят зверовете и да ги оковат, щом задремят заситени, точно както беше направила кралицата. Един дракон, а още по-добре — и двата.

— Още месо — каза Куентин. „Щом се нахранят, ще станат лениви.“ Виждал беше, че става така със змии в Дорн, но тук, с тези чудовища… — Донесете… донесете…

Визерион изригна от тавана, светлите му кожени криле се разгънаха и се разпериха широко. Провисналите от врата му вериги се разлюляха. Пламъкът му лумна над ямата, светлозлат стълб, прошарен с червено и оранжево, и спареният въздух изригна на облак гореща пепел и сяра, а белите криле биеха и биеха.

Нечия ръка стисна Куентин за рамото. Факлата се изплъзна от ръката му, отскочи от пода и пропадна надолу в ямата. Той се обърна и се озова лице в лице с бронзова маймуна. „Герис.“

— Куентин, няма да стане така. Много са диви, много са…

Драконът се спусна надолу между дорнците и вратата с грохот, от който щяха да побегнат и сто лъва. Главата му се завъртя, докато оглеждаше натрапниците — дорнците, Брулените от вятъра, Каго. Последно и най-дълго се загледа в Хубавата Мерис, душеше. „Тя е жена — осъзна Куентин. — Знае, че е женска. Търси Денерис. Иска майка си и не разбира защо не е тук.“

Куентин се издърпа от ръката на Герис.

— Визерион. — „Белият е Визерион.“ За миг се уплаши да не е сбъркал. — Визерион — извика отново Куентин и заопипва за бича на колана си. „Тя укроти черния с едно перване. Трябва да направя същото.“

Драконът знаеше името си. Главата му се обърна и погледът му се задържа на дорнския принц за три дълги мига. Ярък огън гореше зад лъсналите черни ками на зъбите му. Очите му бяха езера от разтопено злато, от ноздрите му излизаше дим.

— Долу — каза Куентин. А после се закашля. Въздухът бе наситен с пушек и вонята на сяра го задавяше.

Визерион загуби интерес. Обърна се отново към Брулените от вятъра и се спусна към вратата. Може би бе помирисал кръвта на мъртвите стражи или месото в каруцата. Или пък просто бе видял, че пътят е отворен.

Куентин чу виковете на наемниците. Каго им викаше да донесат веригите, а Хубавата Мерис крещеше на някого да се дръпне. Драконът се движеше тромаво по земята, като пълзящ на лакти и колене човек, но по-бързо, отколкото дорнският принц можеше да повярва. Брулените от вятъра не успяха да се отдръпнат навреме от пътя му и Визерион им налетя с рев. Куентин чуваше дрънченето на вериги, после звън на тетива на арбалет.

— Не — изкрещя той, — не, недей, недей. — Но беше много късно. „Глупак“, остана му време само да помисли, когато металната стрела рикошира от врата на Визерион и изчезна в тъмното. Резка от пламък блесна по дирята й — драконова кръв, грейнала златночервена.

Драконовите зъби стиснаха врата на стрелеца. Мъжът носеше маска на Бронзов звяр, страховито подобие на тигър. Когато пусна оръжието, за да се опита да разтвори челюстите на Визерион, от устата на тигъра блъвна пламък. Очите на мъжа се пръснаха с тихо изпукване, а бронзът около тях потече. Драконът изтръгна гръкляна на наемника и го изгълта, докато горящият труп се свличаше на пода. Другите Брулени от вятъра вече бягаха. Беше повече, отколкото можеше да понесе и Хубавата Мерис. Рогатата глава на Визерион се завъртя към тях, но след миг той сякаш забрави наемниците и откъсна нова мръвка от мъртвия — от крака този път.

— Визерион — извика Куентин. Можеше да го направи, щеше да го направи, баща му го беше пратил на другия край на света да го направи и той нямаше да го провали. — ВИЗЕРИОН! — Плесна с бича във въздуха и пукотът отекна от почернелите стени.

Бялата глава се надигна. Огромните златни очи се присвиха. Струйки дим закръжиха нагоре от ноздрите на дракона.

— Долу — заповяда принцът. „Не трябва да му позволя да подуши страха ми.“ — Долу, долу, долу! — Замахна с бича и перна дракона по муцуната. Визерион изсъска.

И тогава го лъхна горещ вятър, и чу хрущенето на кожени криле, а въздухът беше пълен с пепел и въглени, и чудовищен рев заотеква от черните овъглени тухли, и той чу обезумелите викове на приятелите си. Герис го викаше, отново и отново, а Големия мъж ревеше:

— Зад тебе, зад тебе, зад тебе!

Куентин се обърна и вдигна лявата си ръка над лицето, за да заслони очите си от лъхналия от огнена пещ вятър. „Регал — спомни си. — Зеленият е Регал.“

Когато вдигна бича, видя, че ивицата кожа гори. Ръката му също. Целият, гореше целият.

„О“, помисли Куентин.

След това запищя.