Танц с дракони

Тирион

Събуди се сам и разбра, че носилката е спряла.

Купчина смачкани възглавници бе останала на мястото, където се беше излегнал Илирио. Гърлото на джуджето бе пресъхнало и раздрано. Беше сънувал… какво беше сънувал? Не помнеше.

Отвън непознати гласове говореха на непознат език. Тирион люшна крака през завесите, скочи на земята и видя магистър Илирио до конете, двама ездачи се извисяваха над него. Бяха с ризи от протрита кожа под наметала от тъмнокафява вълна, но мечовете им бяха в ножниците и дебелият мъж не изглеждаше да е в опасност.

— Трябва да се изпикая — заяви джуджето. Заклатушка се настрана от пътя, развърза бричовете си и се облекчи в трънаците. Отне доста време.

— Добре пикае поне — отбеляза единият от двамата вече на Общата реч.

Тирион тръсна последните капки и върза бричовете.

— Пикаенето е най-малкият ми талант. Трябва да видите как сера. — Обърна се към магистър Илирио. — Тия двамата познати ли са ти, магистре? Приличат на разбойници. Да си потърся ли брадвата?

— Брадвата ти? — възкликна по-едрият ездач, плещест мъж с рунтава брада и къса жълто-червеникава коса. — Чу ли, Халдон? Дребосъкът иска да се бие с нас!

Приятелят му беше по-стар, гладко обръснат, с набръчкано аскетично лице. Косата му бе прибрана назад и стегната в сплит зад главата.

— Малките мъже често изпитват нужда да докажат смелостта си с непристойни хвалби — заяви той. — Съмнявам се, че може да убие патка.

Тирион сви рамене.

— Дай патката насам.

— Щом настояваш. — Ездачът погледна спътника си.

Плещестият измъкна дългия меч от ножницата на гърба си.

— Аз съм Дък3, устато нощно гърненце.

„О, богове милостиви.“

— Имах предвид по-малка патка.

Едрият зарева от смях.

— Чу ли, Халдон? Иска по-малка патка!

— Каквато — такава. — Халдон изгледа Тирион с хладните си сиви очи, после се обърна към Илирио. — Имате ли сандъци за нас?

— И мулета да ги носят.

— Мулетата са много бавни. Имаме товарни коне, ще преместим сандъците на тях. Паток, погрижи се.

— Защо винаги Патока да се грижи за всичко? — Едрият прибра меча си в ножницата. — Ти за какво ще се погрижиш, Халдон? Кой е рицарят тук, ти или аз? — Все пак закрачи тежко към товарните мулета.

— Как е момчето ни? — попита Илирио, докато преместваха сандъците. Тирион преброи шест, дъбови, с железни закопчалки. Патока ги местеше много лесно, метнати на рамо.

— Вече е висок колкото Гриф. Преди три дни събори Патока в едно конско корито.

— Не ме събори. Сам паднах, просто да го разсмея.

— Номерът ти пожъна голям успех — рече Халдон. — Чак аз се разсмях.

— Има подарък за момчето в един от сандъците. Захаросан джинджифил. От малък го обича. — Илирио изглеждаше странно натъжен. — Мислех, че ще мога да продължа с вас до Гоян Дроух. Един пир за сбогуване, преди да тръгнете надолу по реката…

— Нямаме време за пирове, милорд — отвърна Халдон. — Гриф иска да потегли надолу веднага щом се върнем. Нагоре дойдоха новини и нито една не е добра. Видели са дотраки на север от Езерото на кинжала, конни съгледвачи от халазара на стария Мото, а хал Зеко не е далече зад него, придвижва се през Леса на Кохор.

Дебелият мъж изпръхтя презрително.

— Зеко посещава Кохор на всеки три-четири години. Кохорците му дават чувал злато и пак се връща на изток. Колкото до Мото, мъжете му са стари почти колкото него и стават все по-малко с всяка година. Заплахата е…

— … хал Поно — довърши Халдон. — Мото и Зеко бягат от него, ако приказките са верни. Според последните сведения Поно е близо до горните притоци на Селору с халазар от трийсет хиляди. Гриф не иска да го хванат на брода, ако Поно реши да рискува по Ройн. — Хвърли поглед към Тирион. — Джуджето ви язди ли толкова добре, колкото пикае?

— Язди — намеси се Тирион, преди господарят на сиренето да успее да отговори вместо него, — макар че язди най-добре със специално седло и кон, който познава добре. Говори също така.

— Виждам. Аз съм Халдон, лечителят в малката ни банда братя. Някои ме наричат Полумайстера. Приятелят ми е сир Дък.

— Сир Роли — каза едрият. — Роли Дъкфилд. Всеки рицар може да направи рицар и Гриф ме направи. А ти, джудже?

Илирио побърза да се обади:

— Йоло се казва.

„Йоло? Йоло е име за маймуна.“ Още по-лошо, беше пентошко име, а и последният глупак можеше да види, че Тирион не е от Пентос.

— В Пентос съм Йоло — каза той бързо, за да поправи колкото може нещата, — но майка ми ме е нарекла Хюгор Хълма.

— Малък крал ли си, или малко копеле? — попита Халдон.

Тирион осъзна, че ще е добре да внимава с Халдон Полумайстера.

— Всяко джудже е копеле в очите на баща си.

— Несъмнено. Добре, Хюгор Хълма, отговори ми следното. Как Сервин Огледалния щит е убил дракона Уракс?

— Подходил е зад щита си. Уракс видял само отражението му, а Сервин изскочил и забил копието си в окото му.

Халдон не се впечатли.

— Дори Дък я знае тая приказка. Можеш ли да ми кажеш името на рицаря, който е опитал същата хитрина с Вхагар по време на Танца на драконите?

Тирион се ухили.

— Сир Бейлон Суан. За наказание опечен… само че драконът се казва Сайракс, а не Вхагар.

— Боя се, че грешиш. В „Танца на драконите, истинска история“, майстер Мункун пише…

— … че е Вхагар. Грандмайстер Мункун греши. Скуайърът на Бейлон е видял смъртта на господаря си и е написал на дъщеря му как точно е станало. Според неговото описание е Сайракс, драконка на Ренира, което е по-логично от версията на Мункун. Суан е син на пограничен лорд, а Бурен край е бил на страната на Егон. Вхагар е бил язден от принц Емонд, брата на Егон. Защо Суан ще иска да я убива?

Халдон присви устни.

— Гледай да не се катурнеш от коня. Иначе най-добре се връщай пеш до Пентос. Нашата свенлива девица няма да чака мъж, нито джудже.

— Свенливите девици са ми любимият тип. Освен палавите. Кажи ми, накъде отиват курвите?

— Приличам ли ти на мъж, който общува с курви?

Дък се изсмя.

— Не смее. Лемор ще го накара да се моли за прошка, момчето ще иска да иде с него, а Гриф може да му отреже кура и да му го натика в гърлото.

— Е, на един майстер не му трябва кур — каза Тирион.

— Халдон е само полумайстер обаче.

— Джуджето май ти е забавно, Дък — рече Халдон. — Можеш да го вземеш с теб.

Обърна коня си и препусна.

Отне още малко време, докато Дък нагласи сандъците на Илирио на трите товарни коня. Халдон междувременно беше изчезнал. Дък не изглеждаше притеснен. Метна се на седлото, награби Тирион за яката и го вдигна пред себе си.

— Не мърдай много и няма да има проблеми. Кобилата има хубава равна стъпка, а драконовият път е гладък като маймунски задник. — Сир Роли сбра юздите в дясната си ръка, поводите на товарните коне — в лявата, и подкара в отривист галоп.

— На добър час — извика Илирио след тях. — Кажете на момчето, че съжалявам, че няма да съм с него на сватбата му. Ще се съберем с вас във Вестерос. Заклевам се в ръцете на милата ми Серра.

Тирион Ланистър погледна назад към магистъра. Илирио Мопатис стоеше до носилката си, изгърбил огромните си рамене. От толкова далече господарят на сиренето му се стори почти джудже.

Дък догони Халдон Полумайстера след четвърт миля. Оттам вече продължиха един до друг. Тирион се беше вкопчил в седлото, изпружил непохватно късите си крака настрани: знаеше, че го чакат пришки и натъртен задник.

— Как мислиш, какво ли ще си помислят пиратите от Езерото на кинжала за нашето джудже? — подхвърли Халдон.

— Че става за яхния с джудже? — предположи Дък.

— Урхо Неумития е най-лошият от тях — продължи Халдон. — Само вонята му стига да убие човек.

Тирион сви рамене и отбеляза:

— За щастие нямам нос.

Халдон му се усмихна коварно.

— А ако се натъкнем на лейди Кора от Вещерски зъби, бързо ще ти залипсват и други части. Кора Жестоката я наричат. Корабът й е с екипаж от млади красиви девици. Скопяват всеки мъж, когото пленят.

— Ужасяващо. Току-виж съм се напикал в бричовете.

— По-добре недей — предупреди го Дък.

— Както кажеш. Ако се натъкнем на тази лейди Кора, просто ще облека рокля и ще кажа, че съм Церсей, прочутата брадата красавица на Кралски чертог.

Този път Дък се засмя, а Халдон рече:

— Доста забавно типче си, Йоло. Казват, че Господаря в плащаницата ще възнагради щедро всеки, който може да го разсмее. Може би негова Сива милост ще те избере да красиш скалистия му двор.

Дък погледна неспокойно приятеля си.

— Не е добре да се шегуваш с него. Не и когато сме толкова близо до Ройн. Чува.

— Мъдрост от патка — изсумтя Халдон. — Моля да ме извиниш, Йоло. Няма защо да пребледняваш толкова, само се пошегувах. Принцът на скърбите не дарява току-така сивата си целувка.

„Сивата си целувка.“ Настръхна при тази мисъл. Смъртта бе изгубила ужаса си за Тирион Ланистър, но сивата люспа беше друга работа. „Господаря в плащаницата е само легенда — каза си, — не по-реален от Лан Умния, който според някои витаел в Скалата на Кастърли.“ Все пак си задържа езика зад зъбите.

Внезапното мълчание на джуджето мина незабелязано, понеже Дък бе започнал да го забавлява със собствената си биография. Баща му бил оръжейник в Горчив мост, така каза, тъй че той се родил с кънтежа на стомана в ушите, а с меча се захванал още почти пеленаче. Порасъл едро и хубаво момче и привлякъл окото на стария лорд Касуел, който му предложил място в гарнизона си, но момчето искало повече. Гледало как хилавият син на Касуел бил обявен за паж, за скуайър, а накрая за рицар.

— Мършав и хилав подлец си беше, но старият лорд имаше четири дъщери и само един син, тъй че никой не можеше дума да каже срещу него. Другите скуайъри не смееха с пръст да го пипнат в двора.

— Ти не си бил толкова плах обаче. — Тирион разбираше накъде ще тръгне много скоро тази история.

— Баща ми ми подари меч, като станах на шестнайсет — каза Дък, — но на Лорент толкова му хареса, че ми го взе, а проклетият му баща така и не го озапти. Когато се оплаках, Лорент ми каза в лицето, че ръката ми била направена да държи чук, а не меч. Тъй че взех един чук и му строших ръцете и половината ребра. След това трябваше да напусна Предела по най-бързия начин. Добрах се през водата до Златната дружина. Занимавах се с ковачество няколко години, после сир Хари Стрикланд ме взе за скуайър. Когато Гриф извести, че търси някой да обучава сина му с оръжията, Хари ме прати при него.

— И Гриф те направи рицар?

— След година.

Халдон Полумайстера се подсмихна и подметна:

— Защо не кажеш на малкия ни приятел как се сдоби с това име?

— Да, на един рицар му трябва повече от едно име. Ами, бяхме в едно поле, когато ме посвети, погледнах нагоре, видях ги ония патици и… стига де, не се смейте.

Малко след залез-слънце отбиха от пътя, за да си починат в един буренясал двор до стар каменен зид. Тирион скочи да раздвижи схванатите си прасци, докато Дък и Халдон напоят конете. След това хапнаха — простичка вечеря от осолено свинско и студен бял боб, и ейл също. За Тирион скромната храна бе приятна промяна след богатите лакомства, с които се беше тъпкал с Илирио.

— Сандъците, които ви донесохме — заговори, докато дъвчеха. — Отначало помислих, че е злато за Златната дружина, докато не видях как сир Роли ги носеше на рамо. Ако бяха пълни с монети, изобщо нямаше да може да ги вдигне толкова лесно.

— Само леки брони — отвърна Дък и сви рамене.

— И дрехи — намеси се Халдон. — Дворцово облекло, за цялата ни група. Хубава вълна, кадифе, копринени наметала. Човек не отива пред кралица опърпан… нито с празни ръце. Магистърът бе така добър да ни снабди с подходящи дарове.

Щом луната изгря, отново поеха на изток. Старият валириански път блещукаше пред тях като дълга сребърна ивица, лъкатушеща през гори и долчинки. За малко Тирион Ланистър се почувства в почти пълен душевен мир.

— Ломас Дългата крачка го е разказал вярно. Пътят е чудо.

— Ломас Дългата крачка ли? — попита Дък.

— Писател, отдавна умрял — обясни Халдон. — Прекарал живота си в пътуване по света. Описал е земите, които е посетил, в две книги, наречени „Чудеса“ и „Чудеса, направени от човека“.

— Един мой чичо ми ги даде, докато бях още малко момче — рече Тирион. — Четох ги, докато не се разпаднаха.

— „Боговете са направили седем чудеса, а смъртният човек е направил девет“ — цитира Полумайстера. — Доста нечестиво от страна на смъртния човек да направи с две повече от боговете, но това е. Каменните пътища на Валирия са едно от деветте на Дългата крачка. Петото, мисля.

— Четвъртото — поправи го Тирион: беше запомнил всичките шестнайсет чудеса още като момче. Чичо му Герион обичаше да го вдига на масата по време на пировете и да го кара да ги изрежда. „Много го обичах това, нали? Да стоя там между блюдата, всички пируващи да ме гледат и да доказвам колко умно дяволче съм.“ Години наред след това беше лелеял мечтата един ден да пътува по света и да види сам чудесата на Дългата крачка.

Лорд Тивин беше сложил край на тази надежда десет дни преди шестнайсетия рожден ден на своя син джудже, когато Тирион го помоли да обиколи деветте Свободни града, както бяха направили чичовците му на същата възраст.

— На братята ми можеше да се разчита, че няма да посрамят дома Ланистър — каза баща му. — Никой от тях не се ожени за курва. — А когато Тирион му напомни, че след десет дни ще е пораснал мъж, свободен да пътува където пожелае, лорд Тивин заяви: — Никой не е свободен. Само децата и глупаците си въобразяват друго. Замини, моля. Облечи се пъстро и стой на главата си, за да забавляваш лордовете на подправките и кралете на сиренето. Просто гледай сам да си плащаш пътя и забрави за връщане. — При тези думи упорството на момчето рухна. — Ако искаш полезно занимание, ще го имаш — добави баща му. Тъй че в чест на пълнолетието му на Тирион му бе възложено да надзирава всички канали и водохранилища в Скалата на Кастърли. „Може би се надяваше да падна в някое от тях.“ Лорд Тивин се беше разочаровал в това. Каналите никога не бяха отводнявали толкова добре, колкото докато той отговаряше за тях.

„Имам нужда от чаша вино. Да отмие вкуса на Тивин от устата ми. Мях вино ще ми дойде още по-добре.“

Яздиха цяла нощ. Тирион спеше на пресекулки, задрямваше, клюмваше и се събуждаше внезапно. От време на време се изхлузваше от седлото, но сир Роли го хващаше и го наместваше. До разсъмване краката на джуджето се бяха схванали, а бузите на задника му бяха ожулени и натъртени.

Чак на другия ден стигнаха околностите на Гоян Дроух, плътно до реката.

— Прочутата Ройн — каза Тирион, щом зърна мудните зелени води от един хълм.

— Малката Ройн — отвърна Дък.

— М-да.

„Съвсем приятна река, но и най-малкият ръкав на Тризъбеца е два пъти по-широк и всичките три текат по-бързо.“ Градът не се оказа по-впечатляващ. Гоян Дроух никога не е бил голям, припомни си Тирион от четените истории, но бил хубаво място, зелено и процъфтяващо, град на канали и фонтани. „До войната. Докато не дошли драконите.“ Хиляда години по-късно каналите бяха обрасли с тръстика и затлачени с кал, а в застоялата вода се въдеха рояци мухи. Натрошените камъни на храмове и дворци затъваха в земята, изкорубени стари върби се редяха покрай речните брегове.

Малко хора бяха останали сред тази мизерия, копаеха малките си градини сред бурените. Тропотът на подковани копита по стария валириански път ги караше да се разбягат по дупките си, откъдето бяха изпълзели, но по-смелите се задържаха на слънцето да позяпат след минаващите ездачи с унили, нелюбопитни очи. Едно голо момиче с кални до коленете крака не можеше да откъсне очите си от Тирион. „Никога не е виждала джудже — осъзна той, — да не говорим за джудже без нос.“ Изкриви лице, изплези й се и момичето заплака.

— Какво й направи? — попита Дък.

— Пратих й въздушна целувка. Всички момичета плачат, когато ги целуна.

След върбите пътят изведнъж прекъсна и завиха на север и продължиха покрай реката. Скоро стигнаха до стар каменен кей, обрасъл с високи кафяви бурени.

— Дък! — чу се вик. — Халдон!

Тирион изви глава и видя момче, застанало на покрива на ниска дървена постройка; махаше със сламена шапка с широка периферия. Беше пъргав и добре сложен младок, с длъгнеста фигура и къса тъмносиня коса. Джуджето му даде някъде около петнайсет-шестнайсет години.

Покривът, на който стоеше момчето, се оказа каютата на „Свенливата девица“, стара разнебитена едномачтова лодка. Беше широка и плитка, идеална за каране по най-слабите течения и над пясъчни плитчини. „Грозничка девица — помисли Тирион. — Но понякога най-грозните са най-страстни в леглото.“ Лодките, които пореха реките на Дорн, често бяха ярко оцветени и пищно резбовани, но не и тази девица. Боята й беше сиво-кафява, зацапана и олющена, голямото извито кормило на кърмата — просто и без украса. „Цвят на пръст — прецени той. — Но несъмнено това е целта.“

Дък вече викаше за поздрав. Кобилата зацапа през плитчините и затъпка тръстиките. Останалите от екипажа на „Свенливата девица“ също се появиха. Двама по-възрастни с характерни ройнски черти застанаха до кормилото, а една достолепна септа излезе от вратата на каютата и избута от очите си кичур тъмнокафява коса.

Но Гриф не можеше да се сбърка с никого.

— Хайде стига викане — рече той.

Над реката внезапно се възцари тишина.

„С този ще си имам неприятности“, разбра тутакси Тирион.

Наметалото на Гриф бе направено от кожата и главата на червен вълк от Ройн. Под него носеше кафява щавена кожа, стегната с железни халки. Гладко обръснатото му лице също приличаше на щавена кожа, с бръчици в ъглите на очите. Макар косата му да беше синкава като на сина му, имаше червени корени, а веждите му бяха още по-червени. На кръста му висяха меч и кама. И да се радваше, че Дък и Халдон са се върнали, криеше го добре, но не си направи труда да прикрие неприязънта си, като видя Тирион.

— Джудже? Какво значи това?

— Знам, надявал си се на пита сирене. — Тирион се обърна към младия Гриф и го дари с най-обезоръжаващата си усмивка. — Синята коса може да ти свърши работа в Тирош, но във Вестерос децата ще те замерват с камъни, а момичетата ще ти се смеят в лицето.

Момчето се стъписа.

— Майка ми беше лейди на Тирош. Боядисвам си косата в нейна памет.

— Какво е това същество? — настоя Гриф.

— Илирио праща писмо да обясни — отвърна Халдон.

— Ще го видя. Заведи джуджето в каютата ми.

„Не ми харесват очите му“, помисли Тирион, щом наемникът седна срещу него в сумрака на вътрешността на лодката, с надраскана дървена маса и лоена свещ между тях. Бяха леденосини, светли, студени. Джуджето не обичаше светли очи. Очите на лорд Тивин бяха светлозелени, напръскани със златно.

Загледа наемника, докато той четеше. Това, че можеше да чете, говореше нещо само по себе си. Колко наемници можеха да се похвалят с това? „Даже изобщо не мърда устни.“

Най-сетне Гриф вдигна глава от пергамента и светлите очи се присвиха.

— Тивин Ланистър е мъртъв? От твоята ръка?

— От моя пръст. Този. — Тирион го вдигна, та Гриф да му се възхити. — Лорд Тивин седеше в един нужник, тъй че пуснах стрела на арбалет в корема му, да видя дали наистина сере злато. Не сереше. Жалко, малко злато щеше да ми дойде добре. И майка му убих, някъде преди това. А, и племенника му Джофри, отрових го на сватбения му пир и гледах как се задави до смърт. Търговецът на сирене да не би да е пропуснал тази част? Смятам да добавя брат си и сестра си към списъка, преди да приключа, ако вашата кралица благоволи.

— Да благоволи? Илирио да не си е изгубил ума? Защо си въобразява, че нейно величество ще приеме службата на един самопризнал се кралеубиец и изменник?

„Уместен въпрос“, помисли Тирион, но отвърна:

— Кралят, когото убих, седеше на нейния трон, а всички онези, които предадох, бяха лъвове, тъй че според мен вече съм направил добра услуга на кралицата. — Почеса се по пънчето на носа. — Не бой се, теб няма да убия, не си ми роднина. Бих ли могъл да видя какво е написал търговецът на сирене? Обичам да чета за себе си.

Гриф пренебрегна молбата. Поднесе писмото към пламъка на свещта и загледа как пергаментът почерня, заогъва се и пламна.

— Между Таргариен и Ланистър има кръв. Защо искаш да подкрепиш каузата на кралица Денерис?

— За злато и слава — отвърна ведро джуджето. — А, и от омраза. Ако си срещал сестра ми, щеше да разбереш.

— От омраза разбирам достатъчно. — От начина, по който го каза, Тирион разбра, че това поне е вярно. „Подхранвал се е с омраза. Топлила го е нощем години наред.“

— В такъв случай имаме нещо общо, сир.

— Не съм рицар.

„Не само лъжец, но лош. Това беше непохватно и глупаво, милорд.“

— И все пак сир Дък твърди, че вие сте го посветили.

— Дък говори твърде много.

— Някои биха се учудили, че една патка изобщо може да говори. Все едно, Гриф. Ти не си рицар, а аз съм Хюгор Хълма, малко чудовище. Твоето малко чудовище, ако ти харесва. Имаш думата ми: единственото ми желание е да бъда верен слуга на вашата драконова кралица.

— И как предлагаш да й служиш?

— С езика си. — Облиза пръстите си, един по един. — Мога да казвам на нейно величество как мисли сладката ми сестра, ако това изобщо може да се нарече мислене. Мога да казвам на военачалниците й кой е най-добрият начин да победят брат ми Джайм в битка. Знам кои лордове са храбри и кои — страхливи, кои са верни и кои — вероломни. Мога да й осигурявам съюзници. И знам много и много за дракони, както ще те увери твоят полумайстер. Освен това съм забавен и не ям много. Смятай ме за своето вярно дяволче.

Гриф претегли думите му за миг.

— Разбери следното, джудже. Ти си най-маловажният и най-дребният в групата ни. Дръж си езика зад зъбите и прави каквото ти се казва, или скоро ще съжалиш.

„Слушам, тате“, за малко да отвърне Тирион.

— Както кажете, милорд.

— Не съм лорд.

„Лъжец.“

— Беше вежливост, приятелю.

— Не съм ти и приятел.

„Нито рицар, нито лорд, нито приятел.“

— Жалко.

— Спести ми иронията си. Ще те взема до Волантис. Ако си послушен и полезен, може да останеш с нас и да служиш на кралицата по най-добрия начин. Окажеш ли се по-голяма неприятност, отколкото си струва, можеш да си тръгнеш сам по пътя.

„Да, и пътят ми ще ме отведе на дъното на Ройн, а рибата ще яде каквото е останало от носа ми.“

— Валар дохерис.

— Можеш да спиш на палубата или в трюма, както предпочиташ. Юсила ще ти намери завивки.

— Колко мило от нейна страна. — Тирион се поклони и се заклатушка към вратата, но на прага се обърна. — Ами ако намерим кралицата и открием, че тази приказка за дракони е само пиянска моряшка измишльотина? Този широк свят е пълен с подобни безумни приказки. Гръмкини и снарки, призраци и духове, русалки, скални таласъми, крилати коне, крилати прасета… крилати лъвове.

Гриф го изгледа намръщено.

— Предупредих те най-откровено, Ланистър. Дръж си езика зад зъбите, или ще го загубиш. Кралства са заложени тук. Животът ни, имената ни, честта ни. Това не е игра, която играем за твое забавление.

„Разбира се, че е — помисли Тирион. — Играта на тронове.“

— Както кажеш, капитане — отвърна и отново се поклони.